Бил Браудър
Заповед за арест (32) (Как станах враг номер едно на Путин)

31
Катинският принцип

През април 1940 година, в началото на Втората световна война, офицерът от съветското НКВД Василий Михайлович Блохин бил изпратен в Беларус със задача да екзекутира колкото може повече полски военнопленници. За да се справи успешно, без да предизвика подозрението на пленниците за предстоящата им участ, Блохин разполагал със специално построена барака във военнопленническия лагер. Тя имала две срещуположни врати — входна и изходна, и била обградена от всички страни с чували с пясък. Пленниците били довеждани един по един в бараката през входната врата и ги карали да коленичат. Тогава Блохин насочвал пистолета в тила на човека и стрелял. Трупът бил извличан през изходната врата и натоварван в камион. Когато камионът се напълнел, се отправял в гората, където труповете били хвърляни в масови гробове.

Блохин си вършел добре работата. Бил нощна птица и работел неуморно от залез до изгрев. Когато започнал да изпълнява задачата си, използвал стандартен пистолет съветско производство, но по-късно го сменил с германски „Валтер ППК“. Имал по-слаб откат и ръката не го боляла толкова. В продължение на двадесет и осем дни и само с една почивка по време на майските празници Блохин убил около 7000 полски военнопленници. Бил усърден екзекутор, но въпреки това бил само един човек в масовото избиване по нареждане на Сталин на полски войници и офицери, на което станали жертва общо 22 000 души. Огромната част от тези хора били погребани в Катинската гора.

Когато войната свърши и масовите гробове бяха разкрити, Съветският съюз твърдеше, че за тези убийства са отговорни германците. На света бяха известни всички ужасни и невъобразими неща, извършени от германците през войната, затова тази лъжа изглеждаше правдоподобна. За да я направят по-убедителна, съветските власти изфабрикуваха доказателства, публикуваха официални доклади и повтаряха толкова много пъти твърденията си на много места, включително на прочутия Нюрнбергски процес, че тяхната версия за събитията беше станала неоспорима. Едва десетилетия по-късно, в началото на 90-те години, когато Съветският съюз беше пред разпадане и вече не беше така твърдо решен да поддържа тази версия, призна истината за случилото се в Катинската гора.

Човек би си помислил, че с влизането на Русия в двадесет и първи век нейните власти ще прекратят подобно поведение. Но когато Владимир Путин дойде на власт през 2000 година, вместо да ликвидира този апарат за лъжи и измислици, той го преобразува и го направи още по-могъщ.

Убийството на Сергей Магнитски стана убедителен пример за този подход и ние имахме уникалната възможност да видим как работи всяко винтче и колелце в този апарат.

Сутринта на 17 ноември 2009 година, часове преди слънцето да изгрее, майката на Сергей, Наталия, се отправила за седмичното си посещение на изолатора Бутирка, за да предаде пакет с храна и лекарства на сина си. В 5:30 часа тя застанала заедно с група роднини на други затворници пред един страничен вход. Дошли по-рано, защото в затвора приемали такива неща само във вторник от 9 до 11 часа. Ако Наталия пропуснела тази възможност, трябвало да чака до следващия вторник. Тъй като повечето затворници не можели да оцелеят без тези пакети, Наталия никога не закъснявала.

Онази сутрин опашката напредвала много бавно. Наталия се блъскала с петдесетината други роднини в тесния влажен коридор, който водел до пропуска, където две надзирателки приемали пакетите. Най-сетне в 9:40 часа застанала най-отпред. Подала на надзирателката списък с нещата, които възнамерява да предаде.

Жената погледнала списъка и поклатила глава.

— Този затворник вече не е тук. Снощи беше преместен в „Матроска тишина“.

— В болницата там ли? — попитала разтревожена Наталия. Като видяла измъчения вид на Сергей в съда преди няколко дни, тя се безпокояла за здравето му и се надявала да не е получил криза.

— Не знам — отговорила троснато надзирателката.

Наталия взела обратно пакета за Сергей и бързо си тръгнала. Качила се на метрото и пристигнала на пропуска за предаване на колети в „Матроска тишина“ в 10:30 часа. За щастие на опашката имало само трима души. Когато застанала на гишето, тя обяснила на служителката:

— Казаха ми, че синът ми Сергей Магнитски е тук.

Без да погледне нито книгата с имената, нито да изпише името в компютъра, служителката отговорила:

— Да, миналата нощ го прехвърлиха тук в много лошо състояние.

Наталия почувствала как я обзема паника.

— Той добре ли е? Какво му се е случило?

Жената замълчала няколко секунди, а след това отговорила:

— Страхувам се, че не е. Почина в девет часа миналата нощ.

Наталия извикала.

— К-к-как-во? Какво е станало?

— Почина от панкреонекроза, разкъсване на коремната мембрана и токсичен шок — казала с монотонен глас служителката. — Съжалявам за загубата.

Наталия се разтреперила, но не помръднала от мястото си. Подпряла се на бюрото, зашеметена от новината. Очите й се напълнили със сълзи.

— Отдръпни се настрана, жено. Трябва да се погрижа за следващия — казала студено служителката.

Наталия дори не я погледнала.

— Трябва да се отдръпнеш — повторила служителката и й посочила пластмасов стол до стената. Наталия видяла накъде й посочила и се дотътрила до стола. Хората на опашката я гледали и не знаели какво да направят.

Отпуснала се в стола и заплакала. След няколко секунди се съвзела достатъчно, за да може да се обади на адвоката на Сергей, чиято кантора била наблизо. Дмитрий пристигнал след петнадесет минути, но Наталия вече не можела да говори. Поел нещата в свои ръце и поискал да се види с дежурния лекар. Няколко минути по-късно пристигнал мъж в медицинска престилка. Той повторил причината за смъртта, казал, че тялото на Сергей било прехвърлено в морга №11 и ако искат да научат нещо повече, трябва да отидат там.

 

 

Същата сутрин домашният ми телефон иззвъня в 7:45 часа — 10:45 московско време. Беше Едуард, който заговори бързо на руски. Подадох телефона на Елена. Тя се заслуша и ахна. Очите й се напълниха със сълзи. После почна да крещи. Не на руски, нито на английски, а с някакъв първобитен рев. Никога в живота си не бях чувал някой да издава подобен звук.

Когато ми каза, че Сергей е починал, аз скочих и започнах да се въртя в кръг като животно, затворено в клетка.

Смъртта на Сергей надхвърли и най-лошите ми кошмари и аз не знаех какво да правя. Чувствах физическа болка, сякаш някой ми беше забил нож в корема.

В продължение на няколко минути крачих напред-назад и с мъка си поемах дъх, докато бъда в състояние да се обадя по телефона. Първо звъннах на Владимир. Той винаги знаеше какво трябва да се направи, какво да каже, към кого да се обърнем, но не и този път. Когато му съобщих новината, последва мълчание. Не можеше да каже нищо. След малко прошепна едва чуто:

— Бил, това е ужасно.

Без да взема душ, намъкнах панталоните, грабнах една риза, изхвръкнах през входната врата и взех такси до офиса. Пристигнах пръв, но след двайсетина минути се събраха всички, разрошени и потънали в скръб.

При всяка голяма криза онова, което направиш през първите няколко часа, определя поведението ти по-нататък. Бързо съставихме съобщение за печата на английски и на руски. Към него прибавихме написания на ръка документ от четиридесет страници, в който Сергей описваше подробно как го бяха измъчвали, отказа да му бъде оказана медицинска помощ и изпитанията, на които са го подлагали затворническите власти. Изпратихме всичко това с надеждата, че този път хората ще проявят загриженост.

Този път те го направиха.

Повечето главни вестници подеха историята и започнаха да се обаждат за коментар от руските власти. Говорителката на руското Министерство на вътрешните работи Ирина Дудукина беше пълна руса жена малко над четиридесетте. Скоро след като започнаха обажданията, тя представи версията на министерството за събитията. Според нея Сергей не бил умрял от панкреонекроза и токсичен шок, както беше казала на Наталия служителката на затвора, а по-скоро от „остра сърдечна недостатъчност, без следи от упражнено насилие“.

По-късно същия ден Дудукина добави в сайта на Вътрешното министерство, че „в досието по делото не е имало нито едно оплакване на Магнитски във връзка със здравето му и внезапната му смърт била истински шок за следователите“.

Това изобщо не беше вярно. Не само че в досието му по делото имаше многобройни оплаквания, но имаше и конкретни откази на майор Силченко и други висши служители да му бъдат оказани каквито и да било медицински грижи.

Дудукина излъга и за часа и мястото на смъртта на Сергей. Тя твърдеше, че той е починал в 21:50 часа вечерта в легло в спешното отделение на „Матроска тишина“, докато лекарите се опитвали да го съживят. Това напълно противоречеше на казаното от цивилния лекар, който пръв се беше явил на мястото и който беше заявил, че Сергей е починал около 21 часа вечерта на пода на килия в изолатора.

Никога не се бях срещал с майката и със съпругата на Сергей. Връзката ми беше или директно с него, или, докато беше в затвора, чрез адвоката му, но сега аз и семейството му щяхме да бъдем завинаги неразривно свързани.

Първо на 17 ноември се обадих на майка му. Вадим превеждаше. Исках не само да изразя моите най-дълбоки съболезнования, но и да й кажа, че се чувствам отговорен за случилото се със сина й и че тя няма да е сама. Това продължава да е един от най-трудните разговори, който съм имал през живота си. Наталия беше неутешима. Сергей беше единственото й дете и означаваше всичко за нея. Всеки път, когато тя се опитваше да каже нещо, избухваше в плач. Не желаех да й причинявам повече болка, обаче исках тя да знае, че ще продължа започнатото от Сергей и ще се погрижа за нея и семейството. Нещо повече, изпитвах нужда да й кажа, че ще се погрижа хората, които измъчваха и убиха Сергей, да бъдат изправени пред съда и няма да спра, докато това не стане.

За съжаление не можех да съм в Москва, за да им помогна, затова семейството трябваше само да се справя с тежките последици от смъртта на Сергей. На другия ден след смъртта му те поискали на аутопсията да присъства независим патолог, но прокурорът веднага отхвърлил молбата им с думите: „Всичките ни патолози са независими“.

Два дни по-късно Наталия помолила тялото на Сергей да бъде предадено на семейството, за да може да поръча аутопсия от независим патолог. Това искане също било отхвърлено с обяснението, че нямало причина за съмнения в резултатите от аутопсията, извършена от назначените от държавата патолози.

По-късно същия ден Наталия посетила морга №11. Когато пристигнала, й казали, че тялото на Сергей не е държано в хладилна камера, тъй като в моргата имало твърде много трупове, и ако не бъде погребано веднага, можело да започне да се разлага. Когато Наталия попитала дали е възможно да предадат тялото на семейството, за да бъде отслужена литургия в църква при отворен ковчег, служителят категорично отказал: „Трупът ще бъде предаден само на гробището“.

Семейството на Сергей трябвало да организира погребението на следващия ден. Наталия заедно с вдовицата му и леля му отишли в моргата да предадат черен костюм, чиста бяла риза и синя вратовръзка на райета. Надявали се, че ще могат да видят Сергей за последен път. Служителят в моргата с неохота се съгласил. Повел ги надолу по едни стълби и през дълъг коридор до помещение в мазето. Вътре било тъмно и се носела силна миризма на формалдехид и смърт. След петнайсетина минути служителят докарал тялото на Сергей на подвижна носилки и казал: „Сега можете да се сбогувате“.

Сергей бил покрит с бял чаршаф до шията. Наталия носела свещ, която искала да постави между пръстите му, както повелява при погребение православната традиция. Когато дръпнала чаршафа, с изненада видяла тъмни следи от охлузвания по пръстите и дълбоки разкъсни рани по китките. При тази гледка и трите жени избухнали в плач. Целунали Сергей по челото и стиснали наранените му ръце. Дали дрехите на служителя и си тръгнали.

На 20 ноември 2009 година от морга №11 изкарали кафяв дървен ковчег и го качили в микробус. Семейството последвало колата до Преображенското гробище в североизточната част на Москва. Приятели на Сергей свалили ковчега от колата и го поставили на подвижна носилка. Процесията от много приятели и роднини с големи букети цветя се отправила към гроба. Оставили ковчега близо до него, махнали капака и го подпрели в единия край. Сергей бил безупречно облечен. Бил покрит с чисто бяло памучно покривало, което стигало до брадичката му. Цветът на лицето му бил добър. Въпреки че всички присъстващи видели следите от насилие по китките и пръстите му, изражението му било спокойно.

Един след друг приятелите и роднините се прощавали с него и слагали червени рози в краката му. Наталия и вдовицата му Наташа поставили гирлянда от бели рози около главата му. Продължили неспирно да плачат, после капакът бил поставен и ковчегът бил спуснат в гроба.

 

 

Почти веднага след смъртта на Сергей руските правозащитни органи започнаха кампания за скриване на истината. На 18 ноември Държавната следствена комисия заяви: „Не беше намерено основание за възбуждане на следствено дело във връзка със смъртта на Магнитски“. На 23 ноември, три дни след погребението, Главната прокуратура декларира, че не е било установено „нищо нередно от страна на служителите и не е имало нарушаване на закона. Смъртта е настъпила вследствие остра сърдечна недостатъчност“. И накрая на 24 ноември управителят на „Матроска тишина“ заяви: „Не бяха установени никакви нарушения. Всякакво по-нататъшно разследване във връзка със смъртта на Магнитски трябва да бъде прекратено и делото да бъде изпратено в архива“.

Но случаят със Сергей нямаше да отмине така лесно. Всеки затворник има свой начин за справяне с трудностите, с които се сблъсква в затвора, и подходът на Сергей бил да си записва всичко. По време на 358-те дни в затвора той и адвокатите му отправили 450 жалби в съда, документирайки най-подробно кой какво му е сторил, кога, как и къде. Тези жалби и доказателствата, които излязоха наяве след това, превърнаха убийството на Сергей в най-добре документираното дело за нарушаване на човешките права в Русия през последните тридесет и пет години.

През седмицата след смъртта на Сергей напълно потиснах емоциите си. Бях се опитал да направя каквото е възможно за постигане на някаква справедливост в Русия, но непрекъснатият поток от опровержения напълно беше сломил духа ми. Когато на 25 ноември вечерта се прибрах у дома и седнахме да вечеряме с Елена, подпрях глава с ръце и затворих очи. Надявах се тя да ми разтрие врата, за да се почувствам по-добре, както го беше правила много пъти. Но вниманието й беше насочено другаде.

Вдигнах глава и видях, че чете с интерес някакво съобщение в електронната поща на мобилния си телефон.

— Какво има?

Тя вдигна ръка и продължи да чете, а после каза:

— Медведев току-що е поискал разследване на смъртта на Сергей!

— Какво?

— Президентът Медведев ще започне разследване!

— Наистина ли?

— Да. Пише, че бил запознат с този случай от секретарката на Съвета по човешките права и поискал главният прокурор и министърът на правосъдието да започнат разследване.

Почти веднага след като Елена ми каза това, мобилният ми телефон иззвъня. Беше Владимир.

— Видя ли новината за Медведев?

— Да. Сега с Елена я четем. Какво мислиш?

— Да ти кажа право, Бил, не вярвам и дума на това, което казват тези хора, но не виждам как това може да навреди.

— Предполагам, че не може — отвърнах аз. Макар нищо да не можеше да промени факта, че Сергей беше мъртъв, то поне подсказваше, че в основата на злото в Русия се е появила пукнатина. Може би беше само предположение, че Русия нямаше да продължава да се ръководи повече от катинския принцип, да лъже за всичко по случая със Сергей.

Две седмици по-късно, на 11 декември, говорителят на Медведев обяви, че във връзка със смъртта на Сергей ще бъдат уволнени двадесет затворнически служители. Когато чух това, започнах да си представям как мъчителите на Сергей ги арестуват в домовете им и ги хвърлят в същите килии, в които беше затворен той.

За съжаление по-късно същия ден Вадим се приближи до бюрото ми с мрачно изражение на лицето и с някакви листове в ръка.

— Какво е това? — посочих ги аз.

— Имената на уволнените затворнически служители. Деветнадесет от тях не са имали абсолютно никакво отношение по случая на Сергей. Някои са работили в затвори във Владивосток и Новосибирск, които са на хиляди километри от Москва.

— Има ли сред тях някой, все пак свързан със случая?

— Само един. Обаче това са глупости. Пълна димна завеса.

Връх на опроверженията и показните уволнения стана реакцията на доклада на Московската обществена комисия за наблюдение на човешките права, който излезе на 28 декември. Комисията е неправителствена организация, упълномощена да разследва прояви на бруталност и подозрителни смъртни случаи в московските затвори. Малко след смъртта на Сергей те започнаха свое независимо разследване за смъртта му, поверено на един некорумпиран човек — Валерий Боршчев. Той беше разговарял с надзиратели, лекари и затворници, които са имали някакво отношение към Сергей. Той и екипът му се запознали и с оплакванията на Сергей, както и с официалните жалби, писани от него. Заключенията им бяха категорични. В доклада на комисията беше посочено, че на Сергей „редовно му е била отказвана медицинска помощ“, че е бил „подлаган на физическо и психическо мъчение“, че „държавата е нарушила правото му на живот“, че „следователи, прокурори и съдии са играли роля за мъчителните условия, в които е бил поставян“ и накрая, че „след смъртта държавни служители са лъгали и са криели истината за мъчението, на което е бил подложен, както и за обстоятелствата около неговата смърт“.

Боршчев представи копия от този доклад на пет правителствени институции, включително на президентската администрация, на Министерството на правосъдието и на бюрото на главния прокурор.

Никой така и не отговори.

За властите нямаше значение, че „Новая газета“ публикува на първа страница нередактираните дневници на Сергей от затвора и всеки можеше да ги прочете.

За тях нямаше значение, че след смъртта му името на Сергей беше споменато в 1148 статии в Русия и в 1257 статии на Запад.

Нямаше значение, че убийството на Сергей нарушаваше негласния обществен договор, който всеки руснак беше приел: ако не се месиш в политиката и човешките права и нямаш нищо общо с Чечня, можеш да си живееш живота и да ползваш благата на авторитарния режим.

Руските власти бяха така увлечени да прикриват истината, че не обръщаха внимание на емоционалния аспект на историята на Сергей. Той беше просто един обикновен адвокат по данъчно законодателство, който сутрин си пиеше кафето в заведение от веригата „Старбъкс“, обичаше семейството си и вършеше професионалната си работа в своята сфера. Единственото му нещастие беше, че попадна на голяма държавна корупционна схема и като руски патриот съобщи за нея. Заради това беше изтръгнат от нормалния си живот, затворен в една от най-мрачните адски дупки на Русия и бавно и методично измъчван до смърт.

Нямаше значение, че всеки руснак би могъл също толкова лесно да бъде на мястото на Сергей Магнитски.

Опитах се да не съм предубеден и се надявах, че Русия се е отказала от катинския принцип да се лъже масово от името на държавата, но се оказа, че не е така. Злото продължаваше да съществува под ярките светлини на публичността.

Ако исках да постигна някаква справедливост за Сергей, трябваше да намеря друг начин за това извън Русия.