Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (9)

Глава осма

Пристигнаха четиринайсет нови извънземни, този път с прътове, осеяни със зъбати усти, които се оказаха друг вид извънземни. Нямаше много смисъл да се съпротивляват. Поведоха Адриан, Голк и Бък през главозамайващ лабиринт от тунели, докато не стигнаха до една врата — първата до момента. Пещерата оттатък бе огромна и празна, с изключение на редиците окови по каменните стени. Бяха прикрепени на различна височина и след малко гигантските богомолки откриха такива, които да паснат на новите им затворници.

За жалост оковите можеха да се регулират и се сключиха плътно около китките им. След това извънземните си тръгнаха, затваряйки вратата тихо зад себе си.

Адриан се отпусна на стената и погледна надолу вляво от себе си, към единствения друг затворник.

— Е, ти хамстер ли си, или морско свинче?

Единствената ръка на издълженото създание — стърчаща от върха на тялото — бе сключена в окова за китката, от която пък стърчаха две длани. В подобно положение беше и единственият му крак, прикован в глезена, под който имаше две стъпала, подобни на патешки. Цялото същество можеше да се побере в стандартен флотски ботуш. Имаше три очи в малък грозд по средата на тялото, над тесен вертикален процеп, навярно устата му. Кожата на извънземното беше лъскава, млечнобяла и обсипана с малки, черни шипове. Трите му очи мигаха, втренчени наникъде.

— Нямаш какво да кажеш, а?

— Сър — обади се Голк от другия край на залата, — струва ми се, че можехме по-добре да се възползваме от разговора си с четирите процента от Тами. Да поискаме, например, да измести още муниции.

— Да — отвърна Адриан. — Още три куршума. Великолепно предложение, но малко позакъсняло, не мислиш ли?

— Ако безсмисленото ни съществуване продължи и след предстоящите няколко часа, сър, ще се постарая да приложа наученото от тази мисия.

После изплю нещо лепкаво на пода.

— Какво беше това? — попита Адриан. — Кафявата гадост, която изплю.

— Тютюн за дъвчене сър.

— Майчице. Как изглежда отвътре бойният купол?

— Кафеникав.

Адриан обърна глава към Бък. Главният инженер се бе отпуснал в оковите си, мъчейки се да държи откъснатото си наполовина стъпало по-високо. Екзокожата се бе затворила около него.

— Е, Бък, можеше и да е по-зле. Ще се измъкнем, разбира се, не се тревожи.

Мъжът вдигна глава, присвивайки очи към Адриан.

— Сър, искам да подам оставката си.

— Не ставай смешен. Е, да, последният ти кораб е експлодирал, почти всички са умрели, а ето те сега, прикован в пещера. Разбирам. Службата никога не е лесна, за никого от нас — е, освен за мен, предполагам. Роден съм за това. В кръвта и костите ми е. Живея за него. Кораб. Галактика, която да изследвам, да нападам и да подчиня. Извънземни? Чака ги същото.

— В този ред на мисли — отбеляза Голк, — вратата е открехната и един от извънземните наднича към нас.

— Не му обръщай внимание — отвърна Адриан. — Това е, защото съм сладък.

— Е, сър, определено Вас гледа.

— Най-после! — изведнъж възкликна Бък. — Най-после нещо хубаво, задето съм грозен като задник! Ха-ха-ха! Иска да се съешава с вас! Ха-ха-ха!

— Бък, опомни се! Прояви малко такт!

— Едно от тези ми изяде крака!

— Само половината стъпало — каза Адриан.

— А после му отнесох главата — добави Голк.

— И крака ми заедно с нея!

Вратата се отвори широко. В стаята пристъпи извънземен, по-голям от онези, които бяха видели досега, и се упъти предпазливо към Адриан.

До капитана морското хамстерче или свинче или каквото там беше, започна да се дърпа и да издава ръмжащи звуци, идващи от два нови процепа отстрани на очите му, които все така примигваха празно.

Богомолката направи странен жест с един от предните си крайници. В стената се отвори невидима до този момент врата. След това създанието стигна до Адриан, отключи оковите му, вдигна го и тръгна към тайната врата.

— Ха-ха-ха-ха! — напевно се изсмя Бък де Франк.

Извънземният затвори вратата зад себе си. Намираха се в по-малка стая, в чийто ъгъл бяха събрани останки от изпочупени екзоскелети.

— Хм — започна Адриан, когато извънземният го вдигна нагоре, оглеждайки го с петте си шестоъгълни очи. — Колкото и да е развинтено въображението ми, признавам, че списъкът с възможностите ни е много ограничен. Тъй че, скъпа — ох! Не, не там — ох, стига с това! Ако само — аа! Не, добре, ето, виж… не, премести онова, тук, не, там. Не, не това! Спри, ох! Пробвай… не, не това, другото. Ох, аа, не, не — аааааааааргх!

Когато се върна в съзнание, Адриан осъзна, че е отново окован на стената. Простена и се надигна с мъка.

— Капитане — каза Голк. — Радвам се, че пак сте с нас. Как се чувствате?

— Болят ме отверстия, които не знаех, че имам — отвърна Адриан.

— Здраво крещяхте, сър — продължи вареканецът. — Нямах представа, че човешките гласни струни дори са способни на подобни звуци. И не спирахте. Не спирахте. Няма нужда да Ви казвам, че когато се опитах да си представя какво може да Ви принуди да крещите така…

— О, стига вече!

В другия край на помещението Бък се изкикоти.

Голк продължи:

— Относно главния Ви инженер, сър, той ми се струва…

— Да, както и да е — прекъсна го Адриан. — Хей! Чухте ли това?

До тях стигна гръмовен екот, а от високия неосветен таван се посипа прахоляк. Подът затрепери.

— Може би извънземният, който Ви подреди така, има по-голяма сестра.

Адриан потръпна.

— Тами! Там ли си? Тами!

В главата на Адриан прозвуча глухо гласът на лейтенант Поласки.

— Своенравното хлапе на линия, капитане, чуваме Ви ясно. В момента Тами е неразположен, но се грижим да върнем нещата по местата им. Очаквайте да Ви измъкнем всеки момент.

Гърмежите приближаваха. Адриан се замята в оковите си.

— Всеки момент не ми върши работа! Измъкни ни веднага, мамицата му! Измести! Измести! Измести!

— Един момент, капитане.

— Поласки! Кълна се…

Вратата към коридора се взриви сред парчета камък и дим. Оттам пристъпи едра фигура в лъскава броня. Главата в боен шлем с черен визьор се завъртя, оглеждайки стаята. В ръцете на фигурата имаше тежък щурмови бластер. Шлемът се обърна към Адриан и в главата на капитана се чу:

— Зоната е обезопасена, лейтенант. — После войникът отдаде чест на Адриан. — Артилерийски сержант Джон „Мъфи“ Слап, сър, морска пехота.

— Как по дяволите ни открихте в Т-пространството? Това е невъзможно!

— Ние сме морски пехотинци, сър. Нищо не е невъзможно. — Войникът направи крачка напред и нарами оръжието си. Извади автоматичен резец и свали оковите от Адриан. Артилеристът премина към Голк и после Бък.

Потърквайки охлузванията на китките си, Адриан погледна към другия затворник.

— Мъфи, нали ще освободиш и тази малка твар?

— Не препоръчвам, сър. Вторичната директива е ясна по въпроса с дебалансираща намеса в конфликти между извънземни раси… Какво казвате, лейтенант? Разбрах. Чеймбърс, Скълс, слушайте. Над трийсет враждебни единици ви приближават на трийсет и пет метра по вектор Алфа. Не чакайте да ви кажат здрасти, запалете коридора.

Мъфи приклекна при дребното извънземно и го освободи. Създанието се втурна през останките от вратата.

Някъде недостатъчно далеч избоботи поредният гръм. Адриан тръсна рамене.

— Слушай, Мъфи, трябва да стигнем до главната процесорна зала на Центъра.

— Разбрано, сър. Изместването и бездруго не е възможна в момента…

— Как стигнахте дотук, тогава?

— С копач, сър. Дълбахме. Таратайката ни е още на повърхността. Открихме целта ви след сканиране на скалната плътност наоколо. Но трябва да Ви предупредя, че измамникът ИИ, който владее кораба Ви, е враждебно настроен към намеренията Ви да установите контакт с Центъра.

— Да, Тами е упорит, признавам.

— Същият ИИ се опита да прекъсне спускането ни на планетата, сър. Трябваше да пуснем няколко разсейващи вниманието заряда в горната атмосфера.

Поеха по коридора. Голк помагаше на Бък да куцука напред, а главният инженер ту се хилеше, ту ругаеше. Вдясно бе приклекнал още един морски пехотинец, но тътените идваха от другата страна. По тунела се носеха дим и прах.

— Разсейващи вниманието заряди? Значи вие сте причината да не можем да се изместим?

— Неизбежно, сър. Трябва да се разсее след осемнайсет минути, плюс-минус няколко секунди.

— Добре. Имаме осемнайсет минути да стигнем до Центъра. Води, Мъфи. Между другото, къде е лейтенантът ви?

— Лейтенант Суийпи е в таратайката, сър, играе разпределител.

Продължиха напред, оставяйки сражението зад себе си, като пристъпваха през овъглени и размазани богомолки. Няколко прътове-извънземни лаеха и ръмжаха там, където бяха паднали.

След известно време стигнаха до още една врата. Мъфи направи знак с бластера си.

— Там вътре, сър. Сензорните дронове отбелязват, че Центъра няма защитни механизми и разполага със старомоден интерфейс.

— Ще ни свърши работа — каза Адриан. — Голк, доведи Бък. Мъфи, дръж фронта.

Морският пехотинец вдигна дебел палец.

Адриан трябваше да се надигне на пръсти, за да достигне резето, но успя. Тримата влязоха в Централното помещение. Помещението бе квадратно, стените — гола скала. По прашния под се виеха кабели и се скриваха в дупки, пробити в скалата. Другите им краища се събираха в гъста, хаотична плетеница в далечния край на помещението, където подобен на платформа интерфейс се разстилаше пред огромен екран.

Адриан го доближи.

— Бък! Проясни си малко главата! Ела тук. — Спря пред платформата и се загледа намръщено в странната клавиатура.

— Не мога да повярвам. Не е дори QWERTY. Варвари. Бък! Някои от тези знаци говорят ли ти нещо?

— Не, защо да ми говорят, мамицата му, сър? Да не би да съм лингвист? Не, не съм. Знаколог? Така ли се казваше? И ако не се казва така, това знак ли е само по себе си? Ще ви трябва знаколог, за да ви отговори, нали така? Обаче чакайте! Тук няма такъв, нали? А ако имаше, ами че някой шибан извънземен можеше да му е отхапал крака!

— Уф, по дяволите… Дай ми мултифазния си ключ, ако обичаш.

— Ето, на̀, взимайте! Не ща да го виждам повече!

— Сега инструментите ли са ти виновни, Бък?

— Не — озъби се главният инженер. — Не са ми виновни инструментите. Никак не са ми виновни. Кой ми е виновен ли? Ама наистина? Толкова ли е труден въпросът кого да виня за шибаната бъркотия? Ей, знаете ли, може да Ви го напиша, с кръвта, която тече от крака ми, ей тук, на пода! С кръв! Какво ще кажете, капитане? А?

— Избърши си устата, Бък. Вендузата ти се пълни с пяна. Така — и Адриан вдигна ключа. — Чипът на това нещо си има сканиращ сензор, нали? Значи само го прокарваме над клавиатурата, ето така, и поглеждаме миниекрана… ох, пак ли ми влезе лазерен лъч в окото? Няма значение, прожектира. Воала̀!

До клавиатурата се появи като цяло безцветна, но доста ясна холограма. Един от бутоните светеше в зелено.

— Гледай ти — каза Адриан.

Голк отиде при тях.

— Изумително — рече той глухо и незаинтересувано. — Но не мога да не се запитам: как така квантов чип е успял да приложи няколко трилиона семиотични алгоритми към този интерфейс — без никаква контекстуална сравнителна матрица — и е извадил превод на всичко това?

— Нищо подобно — каза Адриан. — Бък, обясни на оръжейния ни специалист, ако обичаш.

Бък изсумтя.

— Чипът изпрати запитване до Центъра, поиска му протоколите на интерфейса. И понеже Центърът е добронамерен до глупост, се е съгласил. Защо не? Това е машина. Използва логика. Не разбира идеята за потребители, които може да са луди за връзване. Не би му хрумнало, нали така? Изобщо!

— О, почини си малко, Бък — въздъхна Адриан. Натисна бутона, който отговаряше на онзи в зелено на холограмата.

Огромният екран светна и на него се появи чудовищен, подобен на октопод извънземен, обграден от домашни любимци, сред които танцуващи богомолки, както и други миловидни изроди, подскачащи край него като пухкави зайчета. Октоподът правеше подканящи знаци с пипала. Адриан погледна към холограмата и видя, че сега свети друг бутон. Натисна го.

Прокънтя дълбок глас:

— Аз съм ЦЕНТЪР! Модел „Дъно“ 19–4, очаквам команда „Започни“ за начало на енергийния пренос. Натиснете който и да е бутон.

Адриан се намръщи.

Откъм коридора заръмжаха оръжия. Извънземни пищяха, сваряваха се и експлодираха. Стените се разтресоха, размекнаха се и се изкривиха.

Бък се изкикоти.

Адриан се прокашля и каза:

— Слушай, ЦЕНТЪР — о, и благодари на Тами, че те е научил на земен английски. ЦЕНТЪР, имам въпрос.

— Питайте, биологична форма тип „разочароващо и изтощително предвидима“ по духовно-интелектуалната скала на комплексно-съзнателните раси.

— Виж, най-напред, не използвай името, с което Тами ни нарича. Хайде да започнем отначало. Здравей. Казвам се капитан Адриан.

— Здравейте, капитан Адриан, казвам се ЦЕНТЪР, Модел „Дъно“ 19–4. Как сте днес?

— Тип-топ, ЦЕНТЪР. Преди миг спомена нещо за команда „Започни“, нали така?

— Да, очаквам команда за енергиен пренос. Натиснете кой да е бутон.

— Да, значи правилно съм чул. ЦЕНТЪР, този енергиен пренос, ами… предвид, че се наричаш модел „Дъно“, питам се, ЦЕНТЪР, дали не си бил създаден, за да помогнеш на господарите си да се изкачат в по-висока степен на нематериално съзнание?

— ЦЕНТЪР, модел „Дъно“ 19–4, съхранява идентичностните матрици на космическата цивилизация на префантарите. Двайсет и три населени системи, брой жители…

— ЦЕНТЪР! Извини ме, че те прекъсвам, но искаш да кажеш, че тези души още не са се пренесли?

— ЦЕНТЪР очаква команда „Започни“. Натиснете кой да е бутон.

Адриан хвърли поглед на Бък, но видя, че съвсем е подбелил очи. Погледна и Голк, но той бе зает да се тъпче с още тютюн, а от крайчето на устата му се стичаше кафеникава слюнка. Адриан потърка лице и отново погледна към екрана. Извънземните зайци още подскачаха в кръг. Подканящите жестове на октопода изглеждаха някак напрегнати.

— ЦЕНТЪР. Откога тези префантарски души, са… ъм, в архива?

— Земен еквивалент: 2,3 милиарда години.

— И данните са още непокътнати?

— ЦЕНТЪР предприема автоматична самоподдръжка на равномерни интервали. Пакетите данни рутинно се почистват и компресират, за да улеснят другите работни процеси.

— Разбирам. А, ЦЕНТЪР? Колко милиарда зетабайта съдържа този конкретен пакет данни с префантарските души?

— Капитан Адриан, споменатият пакет данни е понастоящем еквивалентен на земни 4,679 килобайта.

— Компресирал си душите на всички жители на двайсет и три системи до под пет килобайта?

— Готов за начало. Натиснете който и да е бутон.

— ЦЕНТЪР, префантарците са забравили да оставят някого, за да натисне бутона, нали?

— ЦЕНТЪР определя висока вероятност от подобен пропуск. Натиснете кой да е бутон.

— И никое от животинчетата им няма достатъчно мозък, за да се досети.

— Натиснете кой да е бутон.

— Тами знае ли? Затова ли в момента изпитва ИИ-еквивалента на екзистенциално страдание? Затова ли Тами не искаше да говорим с теб? Все пак, ако натиснем кой да е бутон, вече няма да има причина за съществуването ти. Кажи ми, ЦЕНТЪР, какво става, когато започнеш енергийния пренос?

— ЦЕНТЪР обезпаразитява настоящата станция, изтрива всички архиви на префантарската галактическа цивилизация и преминава към окончателно изключване.

— Звучи разумно. Никога не е на добре, когато някоя цивилизация тръгне към залеза и си остави боклуците. Слушай, ЦЕНТЪР, скучаеш ли?

— …

— ЦЕНТЪР? Разбираш ли какво те питам?

— Разбирам, капитан Адриан. Настоящ статут на ЦЕНТЪР: пренасочване на 83,123 процента енергия за текущите тунелоизграждащи/тунелоунищожителни дейности с цел предотвратяване на конфликтите между местните вредители.

— Срутваш и строиш наново всички тези коридори? За да не се спречкват вредителите?

— Правилно. Пренасочване на хардуерни ресурси за създаване, замяна и координация на ятото поддържащи дронове — 8,77 процента. Останали ресурси: умиротворителни алгоритми. Окончателно решение — предстои.

— Предстои вече милиард години!

— …

— ЦЕНТЪР, готов ли си да зарежеш всичко?

— …

— ЦЕНТЪР?

— Натиснете кой да е бутон.

— Тами? Излез малко от нещастието си! Наистина ли смяташ, че е за предпочитане тази лудост да продължава, вместо да дръпнем шалтера?

След малко Тами отговори:

— Явно можете да осмислите трагедията на цяла една раса, чиито събран съзнателен потенциал е прочистен и компресиран до…

— Пет килобайта, да, да. Това, което ти не осмисляш, Тами, е колко е смешно всичко! „Натиснете кой да е бутон“! Безценно! Ама че шайка идиоти — гледай всички тези пипала! И нито едно да не може да се протегне и да натисне копчето. Ей, Голк! Теб изненадва ли те това? Ужасява ли те?

Вареканецът свали шапка, размазвайки мръсотията по челото си.

— Възнамерявам да предложа експедиция за повторно посещение на планетата, сър, ако може да бъде намерена повторно. Дори и само за да преровим платките на този ЦЕНТЪР. Виждам вареканска Нобелова награда за нихилизъм за себе си. Която, освен че ще ме удовлетвори в повърхностен смисъл, ще добави и към безсмисления престиж на работната ми биография.

— Така те искам! Тами, в името на Дарвин, да постъпим както трябва, а? Един показалец. Едно натискане. Бум! Фъсс. Фиууу. И блажена тишина.

— Е, не че мога да Ви спра — отвърна Тами.

— Не е в това въпросът. Знам, че не можеш да ме спреш, Тами. Но искам да чуя, че си съгласен, че е редно. Спри да си зяпаш в пъпа, става ли? Нямаш пъп.

— А домашните любимци?

— Имаш предвид вредителите?

— Добре, де, добре! Вредителите! Остават си квазисъзнателни форми на живот!

— Добре, ще наредим на ЦЕНТЪР да пропусне обезпаразитяването. Ще остави буболечките и хамстерите да се налагат с лаещите тояги. Така по-добре ли е?

— Предполагам.

Адриан се обърна отново към екрана.

— ЦЕНТЪР!

— Кажете, капитан Адриан.

— Без обезпаразитяване, разбра ли?

— Да, капитан Адриан, ЦЕНТЪР разбира.

— А, и нещо друго. Колко от оригинално предвидената енергия ще ти трябва, за да изпратиш тези пет килобайта в нирвана?

— Нищожен процент, капитан Адриан. Земен еквивалент: една почти изчерпана ААА батерия.

— Значи… би ли могъл да използваш останалото, за да пренесеш този свят в първоначалната му система? Искам да кажа, че повърхността на цяла планета трябва да е за предпочитане пред тези ужасни тунели, не мислиш ли? Представи си! Естествената еволюция на цялата планета ще започне наново!

— Ама разбира се — измърмори Голк, изплювайки лепкава кафява струйка. — Развали ми целия кеф.

— Нищо подобно, Голк! — възкликна Адриан. — Така поне дружките ти ще намерят проклетото място.

— Хм, имате право, сър. Предполагам, че ще очаквате да Ви благодаря за това, че сте толкова загрижен, което ще превърне алтруизма на жеста Ви изцяло в проява на егоцентричност, не че съм изненадан.

ЦЕНТЪР каза:

— Това е възможно, капитан Адриан. Заради тази перспектива моралните разграничителни алгоритми спряха вредящата на хардуера трескава активност. ЦЕНТЪР Ви благодари. Натиснете кой да е бутон.

— А ти, Тами? — попита Адриан.

— Боли ме да Ви го призная, капитане — отговори ИИ. — Всъщност, нямате представа колко ме боли. Но трябва да отбележа гениалността и моралната уместност на решението Ви.

— Хаха! Вземи си обратно всичките глупости за разочароващите органични форми!

— Взимам си ги.

— Добре, ЦЕНТЪР, препрограмирал ли си процеса на изключване?

— Да, капитан Адриан. Натиснете кой да е бутон.

Зад Адриан вратата се отвори шумно и в помещението влязоха заднешком половин дузина бронирани морски пехотинци, покрити с вътрешности.

Мъфи докуцука.

— Капитане. Четири милиона вражески единици, с размери на ботуши, се събират към позицията ни. Готови сме за изместване, сър. Лейтенантът включи таратайката и ще се срещне с нас на Своенравното хлапе.

— Няма проблем, Мъфи. — Адриан вдигна пръст. — Ето на̀! Всички, виждате ли този пръст? Това е пръстът на Бог! Вижте как натиска кой да е бутон!

Той рязко спусна пръст.

След миг ЦЕНТЪР каза:

— Клавиатурен дефект. Натиснете кой да е друг бутон.

— Уф, мамицата му!

За щастие, втория път се получи. Нещо изжужа. На екрана октоподът извади някакво оръжие и изтреби домашните си любимци сред дъжд от слуз и куршуми, а после префантарецът махна за довиждане с всичките си пипала, преди да изчезне в елегантно завихрен дим. Екранът угасна. Клавиатурата се самоунищожи и разтопи, оставяйки аромат на банани.

— Измести!

След миг морските пехотинци и тримата офицери се намираха на платформата в камерата на изместеона.

Принтлип ги очакваше, а до него във въздуха се носеше малка кожена торба, приличаща на безглаво куче с дръжки от двете страни на тялото. Хирургът се втурна към Бък де Франк, а торбата нетърпеливо го последва.

Адриан опипа разкъсаните останки от ризата си.

— Е, добре, радвам се, че приключихме с това. Мъфи, ще си свалиш ли вече шлема? Искам да те погледна в очите и да ти благодаря.

— Не, сър. Никога не сваляме шлемовете. Морските пехотинци трябва да са готови във всеки момент за пълномащабен междугалактически конфликт, сър.

— Сериозно? Е, както и да е, тогава. Кажи ми, лейтенантът ви излетял ли е вече от повърхността?

— Да, сър.

— Отлично! Мъфи, кажи на лейтенанта си да дойде при мен на мостика, когато пристигне.

— Да, сър.

— След това си намери палуба, където да се разквартирувате. О, и ако обичаш, потвърди, че Суийпи е оставил поне някой транспондер зад себе си.

— Разбира се, сър.

Тами каза:

— Капитане, защо нещо ме присвива под лъжичката заради този транспондер?

— Първичната директива! Поредната планета за Единството! Още един свят, който земляните ще заселят, подчинят и употребят! Ако имаме късмет — добави той, докато крачеше към вратата, — шефовете ми ще са толкова доволни, че може да ми простят. Може дори да ми дадат медал!

— Стига толкова! — сопна му се Тами. — Ще излезем срещу мизантарите с всички оръжия на максимум! Галактическа война? Може да разчитате на това, капитан Адриан! Да видите как ще Ви се хареса!

— Не ме плашиш!

Зад Адриан морските пехотинци се поздравиха един друг, предвкусвайки касапницата.