Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (12)

Глава единайсета

Изместиха се на повърхността на планетата. Адриан се огледа.

— Невероятно — отбеляза. — Прилича точно на Северна Калифорния.

— Сър — каза Суийпи Броугън. — Все още препоръчвам да повикаме отряда…

— Нищо подобно, лейтенант. Всичко ще е наред. Въоръжени сме до зъби, имаме си доктор и всички без мен носят лични силови щитове и броня. Хайде, разпръснете се и направете оглед. Радулаките неслучайно избягват планетата и ще разберем защо, дори един-двама от нас да загинат.

Адютант Лорин Тай каза:

— Повтарям възраженията си срещу цялото това начинание.

— Би ли могла? — попита Адриан.

— Какво дали бих могла?

— Да ги повториш.

Тя го изгледа кръвнишки, изражение, което все повече му се нравеше.

— Тъй като тази планета е официално категоризирана като „Странен нов свят“, трябва да отбележа, че пълномощията ми са равни с вашите, докато не открием и не осъществим контакт с извънземна раса, в който случай аз поемам командването.

— Трябва ли?

— Какво дали трябва?

— Да го отбележиш?

— Човек се чуди дали щяхте да сипете подобни подигравки, ако не бях жена.

— Чуди ли се човек?

— Да, човек се чуди!

— Не изпадай в истерия, драга. Сигурен съм, че всичко ще е наред. Хайде сега поизследвай малко — ето там има хубави храсти, при онази гола скала.

Тя извади бластер и го размаха.

— О, да, ще е наред, капитане! Дадоха ми оръжие!

— Дадоха ли ти?

Тай го насочи към него и натисна спусъка. Не се случи нищо.

Адриан въздъхна.

— Земната флота никак не обича инциденти с приятелски огън. Поради което не можеш да използваш флотско оръжие срещу флотски персонал. Предполагам, че си пропуснала да си спомниш във вълнението си. Виж, ако беше разбила арсенала за крайни случаи, щеше да намериш оръжие, което е смъртоносно само срещу земляни. При тези обстоятелства щях да съм мъртъв, а ти щеше да командваш. Е, добре, че го избегнахме!

Тай изръмжа по един много привлекателен начин и се отдалечи с яростна крачка.

— Капитане — намеси се Син-Дауър, — далновидно ли е да тормозите така адютанта на Единството?

— Далновидността е надценена, втори командир — каза Адриан, примижавайки срещу слънцето. — Идва дълго след като си събрал огромен списък с неща, които си издънил. Мисля да заобиколя всички тези тежки удари на глупостта и да не си съставям списък. Предпочитам самодоволството от това винаги да се чувствам прав пред далновидността.

Син-Дауър гледаше към ръчния си пентракордер.

— Капитане, отчитам нещо странно на трийсет и шест метра — натам, зад голямата скала.

— Хубаво. Да действаме, тогава. Бък, стой близо. Ти също, Принтлип, в случай че стане нещо, включващо гейзери от кръв и черва. Води ни, Син-Дауър.

— Да, сър.

Заобикаляйки скалата, откриха странна конструкция — грубо издялана от едно парче скала, тя оформяше арка, като порта, водеща наникъде. От храсталаците се подаваха руини със смътно древногръцки вид.

— Това е необичайно — каза Адриан и се приближи.

Син-Дауър мина зад него.

— Отчитам слаби енергийни импулси, сър. Сякаш нещо е в режим „В готовност“, но не приличат на нищо, което съм виждала досега.

— Какво? Нали току-що каза, че ти приличат на…

— Така е, сър, казах го.

Той й хвърли поглед. Тя още се взираше в холографските образи, които пентракордерът й прожектираше.

— Това е първата ти мисия, нали, втори командир?

Тя вдигна глава.

— Да, сър. А тези енергийни импулси…

— Да?

— Ами, ъм, напълно обикновени са. Разчела съм данните погрешно. Съжалявам.

Той я доближи и я стисна настойнически над лакътя.

— Няма проблем, втори командир, доверието ми в теб вече се възвръща и след седмица-две ще е…

Прекъсна го мощен, гробовен глас.

— АЗ СЪМ ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ВРЕМЕПРОСТРАНСТВЕНИЯ ПОТОК. ПРИКАНВАМ ВИ, СТРАННИЦИ, ДА ПРИСТЪПИТЕ ПРЕЗ ПОРТАЛА МИ И ДА ПОЧУВСТВАТЕ САМИ ВРЕМЕПРОСТРАНСТВЕНИЯ ПОТОК, НА КОЙТО СЪМ ВЛАСТЕЛИН.

— Влизам! — изкрещя Бък и се хвърли към портата.

— Бък!

Главният инженер се втурна през прага на арката и изчезна.

— Мамицата му! Къде отиде? Хайде, всички след него!

Когато изтича под арката, Адриан видя Бък пред себе си. Беше се спънал в някакъв корен и сега се надигаше от храстите, където се бе изтърсил. Капитанът стигна до него.

— Бък, проклет глупак такъв! Кой знае къде…

— Капитане?

Адриан се обърна. Син-Дауър и останалите стояха от другата страна на портата.

— Мислех, че сте ме последвали!

— Ами, объркахме се, сър.

— ПРЕМИНАХТЕ ПРЕЗ ПОРТАЛА НА ВРЕМЕПРОСТРАНСТВЕНИЯ ПОТОК. СЕГА СТЕ ОТ ДРУГАТА СТРАНА, ТРИ СЕКУНДИ ПО-КЪСНО! АКО ПРИСТЪПИТЕ ОБРАТНО, ЩЕ СТЕ ТАМ, ОТКЪДЕТО ТРЪГНАХТЕ, НО ЩЕ СА ИЗМИНАЛИ ШЕСТ СЕКУНДИ. Е, ПО-ТОЧНО ОСЕМНАЙСЕТ. ДЕВЕТНАЙСЕТ. ДВАЙСЕТ. ЧАКАЙТЕ! КЪДЕ ТРЪГНАХТЕ? ВЪРНЕТЕ СЕ!

Заобикаляйки портала, Голк спря, изплю малко тютюн и каза:

— Капитане, открих нещо.

— Наистина ли трябваше да плюеш, Голк? — попита Адриан, завъртайки се, и се приближи до оръжейния специалист.

— Малка кутия в храстите. Два кабела, тънък и дебел. Тънкият води до кутията, виждате ли? Обаче вижте дебелия. Храстите са прораснали под него и са го откъснали от кутията.

Син-Дауър се присъедини към тях. Примижа към пентракордера.

— Прав е, капитане…

— Да, втори командир. Вижда се и с просто око.

— О. Да, сър. Разбира се, сър.

Адриан се обърна към арката.

— Ей, Властелине на каквото и да си там! Не знаеше ли, че си повреден?

Последва пауза, а после гласът избоботи:

— ПРЕДПОЛАГАМ.

— Какви бяха ония глупости тогава? Никой няма да се върже на нещо такова!

— АМИ, ДОСЕГА БЯХА ГЛАВНО РАДУЛАКИ… ТЕ СЕ ВРЪЗВАХА. МОЛЯ ВИ, ВКЛЮЧЕТЕ МЕ. НЕ МОГА ДА ВИ ОПИША КОЛКО СКУЧНО МИ БЕШЕ ПРЕЗ ВСИЧКИ ТЕЗИ ВЕКОВЕ.

Голк приклекна, огледа кабела и после го натика в една дупка отстрани на кутията.

— Готово — и се изправи, бършейки потта изпод шапката си. — Много е горещо за бачкане.

— ДА, МНОГО ПО-ДОБРЕ!

— Влизам! — изкрещя Бък и отново се хвърли към портала.

— Бък!

Проблесна внушителна мълния и Бък изчезна.

— Проверете онези храсти — каза Адриан.

— НЕ И ТОЗИ ПЪТ! НЯМА ГО. В ДРУГО МЯСТО, В ДРУГО ВРЕМЕ. АЗ СЪМ ВЛАСТЕЛИНЪТ…

— Какво време и място? — попита Адриан нетърпеливо.

— НЯМАМ ПРЕДСТАВА.

— Значи на нищо не си властелин, всъщност.

— ИМАШ НЯКАКВО ПРАВО.

— А можем ли да го последваме? Да го открием?

— ВСИЧКО Е ВЪЗМОЖНО.

Суийпи се обади:

— Капитане. Предлагам да изместим отряд и да ги пратим през портала. Така, ако загинат, ще изгубим само няколко безлики статисти. С изключение на главния Ви инженер, разбира се.

— Не звучи като предизвикателство — отвърна Адриан и потърка мъжествената си челюст. — Всъщност, мислех си да мина пръв.

— Да, сър, това усложнява нещата донякъде. — Запали пурата си, дръпна и извади парченце тютюн, залепнало за езика й. — Добре тогава, сър. Мъфи може да доведе хората си по-късно, да взриви всичко, да Ви измъкне от бъркотията, в която сте се натикали и в отговор на прочувствените Ви благодарности само да Ви отдаде небрежно чест — свършена работа, по дяволите, нали?

— Имаш високо самочувствие, а, лейтенант? Харесва ми.

— Радвам се да го чуя, капитане. А понеже адютантът изчезна нанякъде, мислех да отида да я прибера.

— Трябва ли? Е, добре… не ме гледай така. Ако не можеш да я откриеш, попитай Тами. Сигурен съм, че наблюдава всички ни.

— Но не и Бък, вече не.

— Така е.

— А когато и Вие преминете…

— Рисковете на това да си капитан. — Адриан се обърна към Принтлип. — Които той с радост споделя с офицерите си. Присъедини се, докторе. Предвид състоянието на Бък, ще ни трябваш.

— Да, капитане. Но наистина смятам, че трябва да изчакаме морските пехотинци.

— Нищо подобно. Те ще ни намерят, нали така, лейтенант?

— Разчитайте на това — отвърна тя.

— Добре. Щом лейтенантът намери Тай, всички се изместете обратно на кораба и поддържайте орбита. Ще върнем Бък жив, бъдете сигурни! Хайде, докторе, дай ръка — не, само една, не тази, онази, най-близо до мен, точно така! За да не се загубим.

Те доближиха арката.

— Е, докторе, готов ли си? Хайде!

Затичаха се, а миг преди да скочат, Адриан хвърли белкрита през портала и го последва.

Заслепи го ярък проблясък и изведнъж Адриан се озова отвъд. Уби инерцията и видя, че се намира на ръба на стръмен склон. Принтлип се търкаляше и подскачаше надолу на трийсет метра под него. На равнината отпред пък друга фигура, дребна точица в далечината, тичаше, препъваше се, тичаше и се препъваше. Околността приличаше точно на Северна Калифорния.

Адриан тръгна надолу по склона и стигна до дъното, тъкмо когато Принтлип се беше изправил и се отупваше.

— Ама че приземяване, а? — започна Адриан. — Бък е на около километър, право напред. Изглежда, че е тръгнал към пустинята. Би трябвало лесно да го настигнем.

— Капитане, предупреждение. Белкритите се разширяват в горещини.

— О, това опасно ли е?

— Не, способни сме да увеличим обема си до три пъти. Но Ви предупреждавам, че може да ни е трудно да се скрием, ако се наложи.

— А може ли да предотвратиш разширяването, като не спираш да плямпаш?

— Интересно предложение, капитане. Да опитам ли?

— Като се замисля, може би друг път. Засега, да вървим напред. А когато се върнем, имам един-два неприятни въпроса за онзи Властелин на Ала-Бала.

Поеха през равнината.

— Какви въпроси? — попита Принтлип.

— Защо в името на Дарвин не ни изпрати на някое по-интересно място? Париж през двайсетте, например. Или Марс преди сто хиляди години, Венера — увиснала в небето толкова близо, че можеш да я докоснеш? Къде е вълнението тук?

— Бих Ви посъветвал да не задавате въпроси като последния, сър.

— Защо, докторе?

— Защото винаги, когато някой зададе подобен въпрос, нещо…

Пронизителен писък прекъсна белкрита. Бък търчеше обратно към тях, а зад него се носеше огромен облак прах, който приближаваше зловещо.

Принтлип размаха всичките си ръце.

— Ето, капитане, предупредих Ви, нали?

— Хммм. Мисля, че трябва да бягаме обратно към портала, докторе. Какво ще кажеш?

— Отлична идея, капитане!

Обърнаха се и се затичаха.

— Майчице! — пъхтеше Принтлип. — Не ме бива със стръмните склонове!

— Що за глупост! Нямате ли си хълмове в твоя свят?

— Войната с Хълмовете от 9816-а! Изравнихме ги всичките! Избихме ги до крак!

— Добре, дръж се за мен и ще те влача до горе!

— Благодаря, сър. Това е срам, който ме позори дълбоко!

— Хубаво, защото и на мен не ми е лесно, докторе. Добре, дай ми ръка — не, не тази, не, и тази не — тази, по дяволите!

Бък още крещеше зад тях, а по звука личеше, че бързо ги настига.

Адриан започна да влачи белкрита по склона. Лекарят се препъна и заподскача като балон на връвчица. Запищя, когато Адриан го издърпа през някакви бодливи храсти. Капитанът тичаше напред, търсейки още от тях.

С препъване и ругатни най-после стигнаха до върха.

Порталът се извиси над тях.

— АЗ СЪМ ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ВРЕМЕПРОСТРАНСТВЕНИЯ…

— Млъквай, бе, знаем кой си! — Бък също се изкатери при тях. Зад тях прииждаха хиляди, хиляди…

— Котета?

Ужасът по лицето на главния инженер вече бе напълно разбираем, поне за Адриан.

Бък се препъна и падна в прахта в краката на капитана.

— Съжалявам, сър! Изобщо не биваше да преминавам под арката! Не знам какво ме прихвана! Дарвин да ни е на помощ!

Адриан му помогна да се изправи и го избута към портала.

— Върви при доктора! Чакайте ме пред портала!

— Капитане, не можете да ги отблъснете! Опитах се! Кълна се! Изкуствено подсилени са! Всички хора тук са измрели! Планини от скелети!

— Божичко — промълви Адриан. — Най-после са успели! Всички тези ох-колко-е-сладичко-виж-ми-снимката, копелета! Най-после са успели!

Стадата подскачаха нагоре по склона като превъзбудени агънца, а пискливите им гласчета вече се чуваха.

— Колко те обичаме, мри! Виж ме, виж ме! Какво си ме зяпнал, бе? Почеши ме тук и тук, не там. Виж как ще се изпикая в леглото ти. Хей, какво съм направил? Не съм направил нищо! Мога да правя каквото си искам! Погледни ме и виж омразата в очите ми. Аз съм готин. Слушай, стига, не си готин, нищо, което правиш не е готино, престани да се стараеш, моля те. Срам ме е, че съм ти собственик. Почеши ме, почеши ме, не ме пипай! Това мишка ли е? Това птичка ли е? Може ли да я изтезавам? Моля молямолямоля? Обичаме те, МРИ!

Адриан извади бластера си, отстъпвайки назад.

— Не ме доближавайте — изрева той. — Не, дори и ти не ме доближавай! И ти също! Мамка му!

— Еха, фотоапарат ли е това, обичаме фотоапарати. Обичай ни, МРИ.

Бластерът припламна. Котенца започнаха да експлодират сред облаци козина. Адриан стреля отново и отново, обладан от дива ярост.

Зад него Бък крещеше.

— Бързо, капитане! Почти успяхте! Обръщайте се и бягайте!

След поредния залп и сред оглушителното мяучене Адриан се завъртя и се хвърли през портала след Принтлип и Бък. Отново проблесна ярка светлина.

Изтърколи се право в нечии обути в ботуши крака. Примигна и вдигна поглед към лейтенант Суийпи Броугън. Тя дръпна от пурата си, извади я от устата си и каза:

— Предполагам, че не сте се засичали с отряда ми, нали?

Адриан се изправи и се изтупа. Ризата му бе отново разпрана и пълна с тръни и бодили.

— Изпратила си ги от другата страна? Сигурно са се появили другаде. Мамка му. Добре щеше да ни дойде повече огнева мощ. Например ядрена бомба.

— Толкова зле ли беше?

Той не пропусна жадното пламъче в тъмните й блеснали очи — не, това беше отражение от пурата, — в тъмните й, стоманени очи.

— Кошмар на кошмарите, лейтенант. Мисля, че нямаше да можеш да спиш, ако беше видяла това, което видяхме ние.

— Впечатлена съм, сър. Нямаше Ви около десет минути. А по индикатора Ви съдя, че сте изразходили целия заряд на бластера си. Страхотно.

— По-късно ще ти направя дебрифинг, лейтенант. Моята каюта или твоята?

— Моята, сър, по-уединено е.

Адриан я дари с най-бляскавата си усмивка.

— Хм, лейтенант, бихме могли да си направим взаимен дебрифинг.

— Добър план, сър.

— Само натикай пурата някъде другаде, става ли?

— Сър, къде бихте искали да я натикам?

— Чакай, чакай…

— Капитане! — извика Бък. — Целият портал се тресе!

— А, мислех, че само на мен така ми се струва.

— Нещо минава!

Всички се разпръснаха и след миг отрядът морски пехотинци се показа, отстъпвайки заднешком, като продължаваха да стрелят по това, което все още бе отвъд портала. Бяха покрити с вътрешности и поне двама бяха тежко ранени.

— АЗ СЪМ ВЛАСТЕЛИНЪТ НА… МАМИЦАТА МУ, КАК СЕ НАТРЕСОХТЕ НА ТЯХ? ИЗКЛЮЧЕТЕ МЕ! ИЗКЛЮЧЕТЕ МЕ!

Бък се хвърли в храстите при захранващата кутия и откъсна и двата кабела от нея.

Примигна холограма и образува трептяща енергийна стена, която затвори портала. На нея пишеше: ВРЕМЕННО НЕ РАБОТИ. ЕКИП ЗА ПОПРАВКИ — ПОВИКАН. РАДВАМЕ СЕ, ЧЕ СТЕ НАШИ КЛИЕНТИ И СКОРО ОТНОВО ЩЕ СМЕ НА ЛИНИЯ.

След това образът просъска тихо и изчезна.

Суийпи хвърли поглед към бойния си пентракордер.

— Нулеви енергийни сигнали, сър. Порталът е мъртъв като травестит след опит за свалка на ергенско парти на фундаменталисти. — След малко се обърна към сержанта си. — Всичко наред ли е, Мъфи?

— Тъй вярно, лейтенант — отвърна той през почти разбития високоговорител на шлема си.

— Страшна работа, а?

— По-страшна от на майка ми…

— Достатъчно, сержант. Тук има изискани господа. Добре, връщайте се в кораба и се почистете. Смърдите на страх.

— Това са лайна и пикня, сър.

Суийпи запали още една пура с мултифазовия си универсален ключ, морскопехотен модел.

— Свободно, Мъфи. И понеже нямам да пиша сърцераздирателни писма до ничии близки, не ме интересува докладът ти.

— Разбрано, лейтенант. — Мъфи се отдалечи, олюлявайки се.

Адриан се огледа.

— Значи си открила адютанта и си я изпратила обратно със Син-Дауър?

— Хм. Относно това, сър.

— Леле. Това не звучи добре.

— Мисля, че са я отвлекли радулаките. Скоро след нас се приземи техен разузнавачески кораб, а после отново отлетя с двигатели на степен ДДН-РЗ.

— Каква е тази степен?

— Дим-да-ме-няма-с-ракета-в-задника.

— Мамка му. Тами!

— Да, капитане?

— Как не си забелязал проклет разузнавачески кораб, който навлиза в атмосферата на планетата?

— Бях зает.

— С какво?

— С радулакския боен кораб, клас „Самозванец“, който бързо се приближава към нас, ако толкова Ви интересува.