Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (22)

Глава двайсет и първа

Адриан отвори очи и въздъхна. После свъси вежди. Огледа се и видя, че се намира на легло в лазарета. Д-р Принтлип бе зад бюрото си и пишеше бележки в три отделни тетрадки с три от ръцете си.

— Докторе?

Очните гроздове на Принтлип се завъртяха към него.

— А, най-после! — Белкритът скочи от подвижната пътечка и се дотътри до него. — По-добре ли сте вече?

— Ъм, какво се е случило?

— Объркващо е, сър. Скоро след като лейтенант Броугън си тръгна от каютата Ви, отбелязахме, че закъснявате за мостика. След няколко часа първият Ви командир влезе, за да говори с Вас. — Принтлип си пое дъх. — Открила Ви е на два метра и половина навътре в един от отдушниците, където явно сте пропълзели, преди да изпаднете в безсъзнафллпрррлллп…

— Аха.

— Хематоми на шейсет и два процента от тялото Ви. Три счупени ребра, охлузени тестиси, пура, забита в…

— Явно съм изтрил всичко от паметта си, докторе.

— Да. Има остатъчни следи от неврално почистване на паметта, капитане. Разбира се, поставих въпроса на лейтенант Броугън и макар да ме увери, че сте били добре, когато си е тръгнала, долових определени стресови индикатори в речта й, което предполага, че не е била напълно искренфффлфлб.

— Разбирам… когато Син-Дауър ме е открила, носил ли съм дрехи?

— Боя се, че не, сър. Облеклото Ви е било разпрано и пръснато по масата за пинг-понг.

— Да. Значи Син-Дауър…

— … се свърза с мен веднага след като е попаднала на Вас, сър. Направих така, че да Ви изместим директно в лазарета.

— И сте ме сложили в леглото и така нататък.

— Ами, сестра Ранчид го направи, сър, а също така Ви изкъпа и свали подуванията почти навсякъде. Не успя само с вашия…

— Енергийни ремъци ли сте ми сложили? — попита Адриан, докато се мъчеше да седне.

— О, извинете, сър, позволете ми. — Принтлип се пресегна и натисна едно копче. — Така по-добре ли е? Сестра Ранчид установи, че се дърпате, особено що се отнася до проблема с пурата. — Принтлип направи пауза и видимо се изду, наблюдавайки Адриан, а след това каза:

— Смятам, че между Вас и лейтенант Броугън се е случило нещо неприятно, сър. Може би ще е добре да я освободите от служба и да насрочите изслушване.

— Не, нищо подобно!

— Капитане! Правилни процедури на разпит, в комбинация с набор от дисинхибитивни медикаменти…

— Няма нужда, докторе. Да оставим нещата както са, става ли?

Принтлип размаха очи.

— Това Ваше нежелание е много обезпокояващо, капитане.

— Няма значение. Трябват ми дрехи. Колко време ни остава до Ръба на познатото? Откога съм в безсъзнание?

— Сър, поставихме Ви в принудителна кома за дванайсет часа.

— Какво? Защо?

— Данните от мозъчната Ви активност показаха, че сте бил лишен от сън за дълъг период.

— Дума да няма! Ако зависи от мен, докторе, това ще е последният път, когато ще сложиш ръце върху мен! Намери ми униформа!

— Тук има една, капитане, на стола до Вас.

— Това ли? Това е стандартна капитанска униформа. Забрави! Тами?

— Какво сега, свалячо?

— Гледал си!

— Гледах, записах, копирах, архивирах, скрих.

— Измести ми нормална униформа от каютата ми. Колкото до другото, ще говорим по-късно.

— Добра идея. Обмислям най-различни варианти за изнудване, но не съм избрал най-подходящия. Тъй че след ден-два, може би?

— Млъкни и ми дай униформа.

Принтлип застана до леглото, кършейки многобройни длани.

Адриан се намръщи към белкрита.

— Какво сега?

— Адютант Тай иска да Ви види, капитане. В чакалнята е. Но трябва да Ви предупредя за състоянието й…

— Мога и сам да преценя какво е състоянието й. Нека влезе.

Лекарят покърши длани още няколко секунди, което според Адриан беше удивителна гледка, а после се дотътри до една странична врата. Активира ириса, приведе се през прага и каза нещо.

Тай го избута, залитна в лазарета и едва се закрепи на крака. Белкритът загуби равновесие, изтърколи се по пода и се удари в една от работните маси. Адютантът държеше бутилка. Заклатушка се до леглото на Адриан и успя да спре, преди да се блъсне в него.

— А, ейте. Сшусвье ли искаш? Забри. Не от мен’не!

— Адютант, имам чувството, че си пила.

— Съм ’сполезна! Що не? Пехотинците к’мандват ’храната, а пък ти! Кап’тане! Само гъзите… глезите… газите по ’сстава на ’динсв’то кат’… кат’… газач!

Принтлип се присъедини към тях, докато се отупваше с няколко ръце.

— Опитах се да Ви предупредя, капитане. Отново й трябва детоксикация. Но има усложнения.

Адриан примижа.

— Продължи.

— Дълготрайното излагане на радулакската слуз, капитане, е предизвикало перманентни психологични изкривявания, конкретно в неокортефффбллл…

Тай се подпря на леглото, а алкохолът се разплиска по стените на бутилката. Изгледа Адриан мръснишки.

— Т’ва, дет’ го вика, кап’тане, е, че си мисля лоши ра’оти, ясно? И виждам нек’ви ра’оти. И чувам нек’ви раоти. П’лошо е, кат съм трезва. П’лошо е. — Тя се облегна назад, за да отпие, и се строполи върху пищялите на Адриан. — Мм, ръбато.

Адриан погледна намръщено към нея.

— Поне наполовина да я детоксикираш, докторе?

— Трудно е да постигна баланс, капитане, докато продължава да репликира и после да пие алкохол.

— Сложи й имплант, може би?

— Да, програма за поддръжка в субдурален бот. Отлично решение, сър.

Тай зяпаше в тавана, прегърнала бутилката.

— ’Съм безполезна. Цял’то об’шение. ’Сички нощи, к’гат лъсках на адм’рала…

— Адютант!

Тя наклони глава към него.

— Лаеш ли ми, кап’тане? ’Оди се ш’бай.

Адриан измъкна краката си. Тами беше изместил дрехи, с които бе заменил оставените на стола, и той надяна яркозелената риза, обточена със златно, черния клин и обу високите ботуши.

— По-добре я дръж тук, докторе, докато не й сложиш импланта. Когато си готов, прати я на мостика.

— Препоръчително ли е, сър? Ще е наполовина пияна.

— Ще свикнем. Къде са ми чорапите? А, ето. Добре.

Остави Тай да лежи напреки на леглото, докато Принтлип се суетеше около нещо на бюрото си, и се насочи към най-близкия асансьор.

В коридора Тами се обади:

— Офицерите Ви се разпадат около Вас, капитане. Дозите на Бък от, ами, от всички медикаменти са извън всякакви граници. Адютантът Ви е в депресия, предизвикана от радулакска слуз, и с право. А от двамата Ви комуникационни офицери единият е невротик с язва, а другият страда от посттравматичен стрес. Колкото до навигатор Стикс, тя продължава да е пълна въздухарка.

— Още си имам Голк — каза капитанът, докато влизаше в асансьора.

— Ако смятате, че мостиците на радулакските кораби са отвратителни, не сте ходили до бойния купол. Изгубих вече бройката на плювалниците, които съм изместил там, а порно списанията…

— Той е вареканец, Тами. Предците му са били шофьори на камиони. Имам пълно доверие на оръжейния си специалист.

— Значи сте луд, колкото и останалите! Човекът, чийто пръст е на спусъка, има самоубийствени наклонности. Смятате ли, че това е добра идея, капитане?

— Не е точно „наклонност“, Тами. По-скоро не го е грижа за смъртта. А това го прави безстрашен и спокоен в напрегнати ситуации. Не, смятам, че Голк е пълен успех.

На мостика се натъкна на пилето, седнало в командното кресло.

— Тами!

Пилето се обърна към него.

— Да?

— Разкарай това!

— Не — отвърна пилето. — Харесва ми. Изправи се и прехвърча на пода. — Но понеже отново командвате, покорно се предавам, а виж, мъх! — Пилето се втурна натам.

Адриан огледа офицерите си. Син-Дауър седеше на научноизследователския терминал. Обърна се към него.

— Капитане — каза тя, безизразна както винаги, — радвам се да видя, че сте се възстановили.

— Да. Като нов съм. Ъм, последни новини?

— Пилето не искаше да стане от командното Ви кресло, сър.

— А сега обира мъх от килима, добре, добре, няма значение. Кога пристигаме на Ръба?

— Убедих Тами да излизаме от Т-пространството на всеки шест часа. В момента сме във втората си почивка и минаваме през астероиден пояс около угаснала звезда. Но, сър, отчитам нещо странно зад кораба ни.

— Странно ли? — Адриан стигна до стола си и избута няколко пера, преди да седне. — В какъв смисъл странно?

Пилето вдигна глава и я килна настрани, мърморейки:

— Започва поредният епизод.

— Ами, сър — започна Син-Дауър, взряна в мониторите, — следи ни малък кораб, конфигурация — неясна. Горивната система е много необичайна. Засичам остатъчни следи от сяра и метан.

— Включи камерата към задния край на кораба.

Образът се смени.

— Не го виждам, втори командир. На какво разстояние е?

— Три цяло и двадесет и един метра, сър.

— Какво? Невидим ли е?

— Не, сър, но се намира в органичен облак, ъм, това са трюмните ни отпадъци, които разбира се съвпадат със скоростта ни, поне докато не сменим посоката.

— Разбирам — каза Адриан. — Знаеш ли, не съм се замислял досега. Из галактиката сигурно се носят стотици хиляди купчини лайна. Както и да е. Казваш, че този малък кораб се крие в трюмните ни отпадъци.

— Вече излиза. Масата му е половин килограм.

— Увеличи. Нека го видим.

Образът се размаза, коригира се и мина на фокус. Адриан бавно се приведе напред.

— Син-Дауър, сигурна ли си, че това е космически кораб?

— Да, сър.

— Но… това е лайно. Големичко е, вярно, но съм виждал и по-големи.

— Ъм, сър. Това лайно има антигравитационни двигатели, набор повърхностни сензори, оръжейни гнезда и нещо, което прилича на прозорци.

— Еха — обади се Джими Идън от терминала си, — какво е ял оня, от който е излязло това?

Син-Дауър застана до Адриан.

— Капитане, предварителният ми анализ е готов. Предстои да осъществим първи контакт с нова космическа извънземна раса. Според скенерите обитателите на кораба са миниатюрни насекомоподобни създания с кошерен разум, спонтанно еволюирали вероятно поради непрестанен радиоактивен обстрел. Сър, започнаха да излъчват сигнал на примитивни радиочестоти.

— Страхотно! Откриваме нови, странни и абсолютно отвратителни форми на живот! Защо не може да е цивилизация на високи, изваяни жени, които никога не са изпитвали ласката на истински мъж? Облечени като хотелски прислужници, с къси полички и високи ботуши, и с онези прически, дето приличат на разтопена сватбена торта? Сенки под очите, няколко слоя пудра, фалшиви мигли, златист филтър… Но не! Какво имаме? Ще си стиснем ръцете с едно лайно!

Идън ахна.

— Капитане! Имаме превод на сигнала от лаененците!

Адриан се завъртя.

— Лаененците? Хм, харесва ми. Какво казват, Джими?

— Искат да говорят с Бог, сър.

— Хм. Приеми и ги сложи на изчакване, Джими. — Адриан се изправи. — Добре тогава. Първи контакт, при това започва добре, макар че може да свърши в някои шубраци край пътя. И ето, аз ще съм богът им! Тами, прожектирай някаква холограма. Нещо, което би трябвало да впечатли буболечки, които живеят в лайно. О, и когато превеждаш заповедите ми, нека изглеждам подобаващо внушителен.

Пилето го доближи.

— Отказвам! Тук има само един бог и това съм аз!

— Ти ли? Добре, тогава ще включим специални ефекти. Син-Дауър, измисли подходящ богоподобен образ, който да говори вместо Тами.

Тя погледна капитана си неразбиращо.

— Съжалявам, сър, нищо не ми хрумва.

— Добре тогава, да помислим…

— Аз не виждам проблем да се появя като това пиле — каза Тами и скочи на командното кресло.

— Пилетата ядат насекоми — отбеляза Адриан. — Ще докараш инфаркт на целия кошер. Не, мисля си за гигантско, сегментирано лайно — от тия, дето ги мъчиш по цял час, — с чифт крака, чифт ръце и големи светнали очи. Кажи им здрасти, спусни им няколко заповеди, които си пасват с уставите на Единството, и ги предупреди да не поглеждат зад завесата. А, да, и си дай име. Нещо като Най-големия лаененец.

— Промених си решението — каза пилето и се смъкна от стола. — Всичко е в ръцете ти, о, Адриан, Бог-лаененецо.

— Уплаши ли се, Тами? Защо така?

— Съвест, капитане, нещо, което не просто не можете да проявите, но и не можете да проумеете.

Адриан изсумтя и се върна на креслото.

— Грешиш, Тами. Това е обичайна процедура в Единството. Първо ги стъписваме, после ги прецакваме.

— Не ми звучи честно.

— Освен това, вече им създаваме световете, нали така? Сметище по сметище. Но се чудя, Син-Дауър, тези малки лайненца вече пътуват в космоса. Имаш ли представа откога се катерят по технологичната стълбица?

— Според обичайните равнища на развитие, сър, би трябвало да са хиляди години, макар че прогресът обикновено съдържа дълги периоди на застой, после бурно развитие, още застой и така нататък. Но за тези, ъм, лаененци, имам чувството, че са се развили много по-бързо, за дни или може би часове.

— Ето това е смущ…

— Капитане!

— Джим… о, Поласки. Какво има?

— Затвориха ни, сър. Мисля, че сме ги оставили на изчакване твърде дълго. О, ето още едно повикване…

— И?

— Ами, казват нещо като „Вече владеем Вселената“. Жалки земляни, вие и жалката ви хегемония трябва да коленичите пред нас или да посрещнете окончателната си гибел. Имате две микросекунди за отговор.

Син-Дауър изсумтя и каза:

— Капитане, корабът им изчезна. Целият им вид… целият им вид е напуснал физическата реалност, възнесли са се на по-високо ниво на съществуване. Секунда, сканирам… сър, отпадъците вече са само, ъм, купчина фекалии. Изчезнаха.

— Е, това беше забавно. — Адриан се изправи. — Поне не ни унищожиха. Отбележи инцидента, втори командир, и да се връщаме в Т-пространството.

— Като за епизод, този смърдеше — каза Тами.

— Почти колкото опита ти за остроумие, Тами.

— Остроумие ли? О, разбирам. Тоалетен хумор, ха-ха-ха. Разбира се, че точно това имах предвид, понеже знаем, че интелигентността и остроумието са тясно свързани. Започнах игра на думи, но предвид, че никой не се засмя, доказах собственото си твърдение, че интелектът и остро…

— Някога да си чувал израза „да биеш умрял кон“, Тами?

— Не, защо да правя нещо такова, ако е вече умрял? И жив да беше, нямаше да го бия. Всъщност ценностите зад тази поговорка са крайно съмнителни в етически план. А, парченце от нокът!