Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (25)

Глава двайсет и четвърта

От мостик, натъпкан догоре с джунджурии, капитан Мондо се ухили.

— Виждате ли? — каза той самодоволно. — Трябваше ни само едно добре прицелено порцеланово прасе и ги спряхме моментално. Безпомощни. Уязвими. Добре се бихте, капитан Соубек, дори вдъхновено. Загубите ни са сериозни. Но победата е моя. — Фалангеецът посочи към мостика си. — След миг, Вашият мостик ще изглежда така. Ще имате пет секунди да му се насладите, преди да ви унищожим в акт на безсмислено отмъщение.

Един от офицерите му, почти заровен в боклуци, се обади.

— Мондо! Непознат кораб току-що излезе от Т-пространството, на трийсет и два градуса от вляво на борд! Сър! Стрелят!

Мондо зяпна изненадан и миг по-късно екранът угасна. По Своенравното хлапе преминаха ударни вълни.

Син-Дауър докладва:

— Сър! Два от фалангейските кораби са унищожени. Третият бяга. Да стреляме ли по него?

— Не — отвърна Адриан.

— О, няма значение, неизвестният кораб току-що го унищожи.

Външното изображение се фокусира.

— Сър… — ахна Син-Дауър. — Това е модифициран кораб от Доброжелателите, най-ранен модел, от Епохата на първия контакт. Но не разпознавам тези капсули, сякаш са добавени…

— Открити кабини — поправи я Адриан.

— Сър?

— Повярвай ми, това са, Син-Дауър. Поласки, отвори комуникационните честоти.

Мостикът на екрана приличаше на нещо от музей, с изключение на командното кресло — прокъсан, износен кожен диван. Мъжът, проснат на възглавниците, беше огромен, а тлъстините скриваха краката му почти до коленете. В една ръка държеше бира, а в другата — нещо с вид на дистанционно. Той примижа и каза:

— Ей, Ади, ама че съвпадение, а? Както и да е, знаеш колко мразя джунджуриите.

— Здрасти, дядо. Изглеждаш ужасно.

— Кофти комбинация — каза мъжът. — Неестествено дълъг живот и безкрайни запаси от бира. — Той се почеса по наболата брада и се ухили смутено. — Знаеш как е. Няма ли да ме представиш на офицерите си?

Адриан изсумтя.

— Мисля, че могат да се досетят, но добре. Хора, това е дядо ми, печално известният Хари Митс, Крадецът на бъдещето, все още най-търсеният мъж в галактиката.

— Крадец ли? Моля ти се, това прозвище вече не ми подхожда, нали така? — Хари вдигна бирата си за наздравица. — Радвам се да се запозная с всички. Особено с пилето. Как върви, Тами?

— Закъсняхте, сър! Свършваха ми оправданията.

Адриан удари по облегалката на креслото си.

— Трябваше да се досетя!

— Хайде, хайде — каза Хари. — Тами е сложно програмиран, ако искаш да знаеш. Откраднах го от екип по Времеви корекции. Така или иначе, трябваше да те доведем дотук. Знаеш, че не се зарадвах, като разбрах, че си се присъединил към Единството. — Хари се приведе напред, доколкото можеше. — Гледам да съм в течение, разбира се. Сдоби се с кораб по-бързо, отколкото очаквах, но моментът е много подходящ. Знам, че лижеш задниците на малоумниците, тъй че трябваше да ти отнема всякакъв избор. За да можеш после да кажеш, че не си имал избор и прочие… Затова използвах Тами.

— Защо е всичко това, дядо?

— Родителите ти. Забъркаха се в каша. Плениха ги на една планета, не много далече оттук. Да ти приличам на човек, готов за наземни мисии?

— Къде е Пружинко? Обикновено той се занимава с това.

Хари посърна.

— Изгубих кучето, Ади. Черна дупка. — Обърса влажна буза. — Почти две години станаха.

Адриан скръсти ръце.

— Значи искаш да спася родителите си, с които не си говоря и които решиха да имат дете, чак като станаха на по колко? Сто? Така ли, дядо?

— Чака ги екзекуция. Всеки момент. Или още по-зле, може да ги поробят за остатъка от неестествено дългия им живот.

— В Непознатия сектор ли?

— Разбира се! — Хари се изправи с мъка. — Спазих си правилото, стояхме далече от територията на Единството! Всяка година се оттегляхме все повече и повече заради тия негодници. Какво ти бях казал за малоумниците? Безконтролна експанзия чрез незаслужено технологично превъзходство, вечно кланящи се пред боговете на ненаситността. Какво стана с чистия, неподправен авантюризъм? А, да, никога не е съществувал!

— Дядо, прав си. През първите ми осем години странствахме повече, отколкото цялото Единство, откакто съществува. И можеш да си продължиш така, все пак, галактиката е голяма. Колкото до мен — съжалявам, бягането от проблемите не ми приляга. Знаеш го. Единството има нужда от ново мислене и аз ще им го създам, дори да трябва да им го натикам в гърлата.

— Не можеш да спечелиш, Ади. Ядат идеалисти за закуска.

— Стари аргументи, дядо.

Подпухналото лице на Хари се разкриви.

— Виж! Образовал си се от шейсетарски телевизионни сериали. Това не е истинският свят, Ади!

— Ще бъде, когато приключа.

Син-Дауър се прокашля.

— Капитане? Двигателите са отново на линия. Насочили сме се към некартографирана звездна система.

Адриан въздъхна.

— Добре, дядо. Кажи ми за злата планета и злите извънземни, които са пленили нашите.

— Значи ще ги спасиш?

— Така изглежда. Ще го запиша като „неидентифицирани земни жители, пленени от извънземни“. Би трябвало да свърши работа.

— Така си мислите Вие! — озъби се Лорин Тай. — Всичко ще им кажа! Че сте отроче на тримата най-големи предатели на човечеството!

— О, колко невъзпитано от моя страна — каза Адриан. — Дядо, това е адютант Лорин Тай, свръзката ни с Единството.

— По един във всяка опаковка, а?

— Опаковка, кораб, всичко.

— Изтрий й паметта, преди да се върнеш в Единството.

Адриан поклати глава.

— Така биха направили малоумниците. Освен това, на колко други хора трябва да изтрия паметта, за да пазя тайната ти? Съжалявам, заслужих си поста, не съм мамил нито веднъж, за да го получа. — Той се изправи. — Намираме се отвъд Ръба, точно това, към което Единството се стреми. Ще установим контакт с агресивна извънземна раса и може да ги вразумим малко. Всичко засега е според устава. А когато приключим, ще се върнем в територията на Единството и ако имаме късмет, ще успокоим мизантарите.

— О, аз ще го направя, като отплата. Ще ги накарам бързичко да спрат. Спаси момчето ми и жена му и докато се върнеш, всичко ще е наред. — Хари си отвори поредната бира. — С мизантарите се знаем отдавна, а някои тайни предпочитам да не разкривам пред никого.

Изпи половината кен, оригна се и се ухили на Адриан.

— Разкажи ми за извънземните, дядо.

— А, да. Ами, малко е проблематично. Те са раса само от жени, които никога не са срещали мъж, заради някаква древна генетична аномалия, която направила мъжете излишни — е по-излишни от обикновено. Както и да е, въпросът е, че не можеш да слезеш с извадено оръжие. Ще ти трябва потайност, Ади. Това е мисия за един-двама души. И Тами, разбира се. И тук идва интересното — ще трябва да се модифицираш физически, Ади. Трябва да си жена. С дълга коса, вдигната нагоре, и сума ти евтин грим. Ще ти изпратя една от полицейските им униформи. — Хари направи пауза и погледна към Син-Дауър. — Бих казал, че първият ти командир ще ти свърши идеална работа за спътник.

— Ще ни дадеш останалата информация, докато се приготвяме — каза Адриан, докато излизаше от мостика. — Втори командир, идваш с мен. Тами?

— Идвам!

Забелязвайки съмнението по лицето на Син-Дауър, Адриан се усмихна.

— Аз, ти и пилето, какво може да се обърка?

Влязоха в асансьора и Адриан нареди да слязат в лазарета.

Тами изкудкудяка и каза:

— Капитане? Нещо се случва на мостика Ви. Искате ли да видите?

— Плямпането е нормално…

— Всъщност, темата е дали да започнат бунт.

— О.

Син-Дауър каза:

— Капитане, мисля, че трябва да знаем за това.

— Втори командир, шокиран съм да разбера, че одобряваш подобно нарушаване на личната неприкосновеност.

— Това е Вашият мостик, сър. Личната неприкосновеност не е право, а привилегия, когато си офицер на работа. — Тя се поколеба, но след това каза: — Тами, покажи ни записа.

Асансьорът спря и пред тях се появи холоекран. Адютантът говореше:

— … пълно неврологично пренаписване и изтриване на всички блокове памет, включващи изменнически спомени. Ще бъде отново достоен капитан! Ще се гордеете да служите под негово командване!

Поласки и Джос Стикс бяха обърнали столовете си към нея и я зяпаха мълчаливо, а Бък де Франк бе пристигнал и сега седеше на креслото на Адриан. По някаква причина Голк също беше там, облегнат на стената. Бък отговори пръв:

— Излекува ме от клаустрофобията ми.

— Какво? Не, не е! Толкова си надрусан, че не би трябвало дори да си тук! Освен това в отсъствието на капитана се позовавам на правото си да поема командването!

Джос Стикс вдигна ръка:

— Ама тя може ли да направи това? В смисъл, това е кораб от ЗКФ, а пък тя е цивилен офицер. Един вид, такова… какво? В смисъл, наистина? Тя? И вие всички един вид: да, тя? Ама тя пие, нали? Така де, един вид, то се вижда. И тя вика, „О, слушайте ме!“ Ама, в смисъл, ’що? Тя е пияна! В смисъл, наистина?

— Добре казано, лейтенант Стикс — вметна Поласки.

Адютантът се обърна към него.

— Ами ти? Ти даже нямаш думата, вие сте роднини! Значи и ти си крил тайна!

Поласки сбърчи вежди.

— Не, за пръв път чувам за цялата работа. Казаха ми, че е далечен братовчед, това е. Освен това беше само едно лято. Той беше на десет или нещо такова. Аз бях на осем. Влезе рано в Марсианската военна академия, а оттогава съм чувал само приказки. Най-добър във всичко!

— Измамник! Лъжец!

— Няма доказателства, че е мамил — каза Де Франк.

Ирисът на мостика се отвори и влезе лейтенант Суийпи Броугън, повела трима морски пехотинци. Огледа се, извади пурата от устата си и каза:

— Както казват, вкарваш си главата в отходна тръба и смърди. Тъй че, какво е това, което ми накъдря космите в носа сега? Дали не е полъх на… ами не знам, неподчинение?

Адютант Тай се поизправи, залитна леко и пак се поизправи.

— Искам да арестувате капитана, още щом се върне. Той е внукът на Хари Митс!

Зашумоля хартия — Голк разопаковаше поредното парче тютюн. Натика го в устата си и го раздъвка. После каза:

— Дядката може да е дете на Мао и Сталин, няма значение. Престъпленията не се предават по наследство.

— Влязъл е в Академията с фалшиво име!

— Едва ли. Има си правителствени служби, които следят за тези неща. И нещо повече — не е твоя работа, адютант.

— Освен това, Мао и Сталин са били мъже, как ще имат дете?

— Не този Мао. Лили Мао, живееше на моята улица, държеше една закусвалня на ъгъла на Пета и „Фич“. — Голк изплю кафява струйка. — Страховита жена. Родата й си падали да прегазват животни на пътя — затова неделният им специалитет винаги ми се струвал малко странен. Както и да е…

— Какви ги бръщолевиш? Казах ви на всички, поемам командването!

Суийпи Броугън издуха малко дим.

— Как ли пък не. Главен инженер, Вие ли сте това там на креслото на капитана?

— Да, лейтенант.

— Удобно ли Ви е там? Ще постоите ли, докато той и вторият командир се върнат от мисията си?

— Лейтенант, не си усещам лицето и живея в бяла мъгла с розово по краищата, а от време на време виждам пеперуди и патици край онзи прозорец там. А, и външните кабинки на другия кораб много ми харесват.

— Чудесно — каза Суийпи, а после се обърна към адютанта. — Госпожичке, трябва да се вземеш в ръце. Сигурно е от пиенето, а и от онази радулакска слуз. От която те измъкна капитанът, между другото. Дарвин е свидетел, Тай, той ти спаси живота.

— Мразя ви всички! — изпищя Тай и вдигна ръце пред себе си. — Не! Прегръщачите се върнаха! Капитане, стойте далеч от мен! — Тя се разтрепери. — Спрете да ме тупате по рамото! Махнете се всички! Без групови прегръдки! Не! Спрете! Аааа!

Обзета от спазми, адютантът се строполи на палубата.

Джос Стикс притича до нея.

— Леле, видяхте ли го това? В смисъл, какво? Призраци? И зяпахме, все едно… какво?! Ама кой, такова? И после взе да пищи, едно такова, „Ааааа“ и падна! И сега е в безсъзнание, глейте само! Викам си… леле.

— Оставете я — каза Суийпи. — Трябва й да поспи малко, да поизтрезнее. Така, приключихме ли вече? Хубаво. Още не съм се съвзела от доклада с капитана…

В асансьора Адриан въздъхна.

— Изключи го, Тами.

Син-Дауър поклати глава.

— Сър, адютантът…

— Ще се оправи, Син-Дауър. Както сама каза преди няколко дни, нов капитан, нов екипаж, нов кораб. Трябва да се ориентираме в ситуацията.

Тя го гледа дълго време, без да продума.

— Да, сър, като че ли трябва.

Пилето закълва килима.

Стигнаха до нивото на лазарета и излязоха от асансьора.

Откриха Принтлип и сестра Ранчид край проснатия на едно легло Джими Идън.

— Как е, докторе? — попита Адриан.

— Гръбначната регенерация е завършена, капитане. Очакваме пълно възстановяване.

— А нещо за мозъка му можете ли да направите?

— Има само леко сътресение, което вече лекуваме…

— Не, имам предвид, можете ли да направите нещо за мозъка му?

— Ъм, не. Боя се, че не. Освен ако не опитаме пълно неврално презареждане със специфични ганглии, като използваме стволови клетки с фокус върху корпус калосум и разбира се неокортекслббрфл.

— Звучи ми добре — каза Адриан, усмихвайки се на сестра Ранчид. — А, моята сестра, която не се страхува от работа. Забравих да изразя благодарността си, задето се погрижи за мен. Никога не съм се чувствал по-добре, несъмнено заради нежното ти докосване.

Жената пребледня и се строполи на пода. Адриан дотича до нея.

— Докторе!

Принтлип извади пентракордера си.

— Хмм, като че ли е припаднала, капитане. Силно чувствителните ми обонятелни рецептори долавят повишени ендорфини в резултат от пристигането Ви… или може би е заради пилето.

Адриан подпъхна ръце под мишниците на жената и я повдигна.

— На онова легло там — каза той.

— Защо не това тук? — попита Принтлип.

— Не, онова, по-далечното. Така, по-добре да не бързаме. Нека не стресираме тялото й… така, докторе, би ли пооправил възглавницата? Да, не, не, нагоре, надолу, надясно, да, така става. Ето, готово.

— Сър, какво Ви води в лазарета?

— О, да! Имам нужда от пълна физиологична модификация.

— Най-сетне! Предполагам сте се спрели на по-съвършената белкритска форма?

— Какво? Не. Искам да ме превърнеш в жена.

— Капитане! Предвид характерните за пола Ви и подсилени от начина на живот поведенчески модели, силно Ви препоръчвам да не извършвате подобна психологическа промяна!

Син-Дауър бързо се намеси:

— Докторе, напълно необходимо е! Мисията ни го изисква. И без половинчати мерки. Мисля, че е нужна пълна биохимична промяна. Капитан Адриан Соубек трябва физически и емоционално да бъде превърнат в жена.

Адриан присви очи към нея, но после внезапно се усмихна.

— Права е, докторе. Пълна промяна. Действай.

Пилето въздъхна.

— Виждам накъде вървят нещата.

— А когато сме готови — продължи Адриан, все още усмихвайки се на Син-Дауър, — вторият ми командир и аз ще се нуждаем от уединена стая, където да се преоблечем в, ъм, културно-специфичното си облекло. Което, вярвам, ще включва високи токчета, много къси полички и много тънки чорапогащници. О, и грим, разбира се. Представям си как нещата се разгорещяват сериозно — във връзка с гримирането, имам предвид.

Принтлип размаха объркано многобройните си ръце, а после си пое дълбоко въздух.

— Добре, тогава, капитане. По-добре легнете. Заради пълния набор от ускорителни вещества това може да се окаже болезнено. Нещо повече, ще трябва да активирам полето за манипулация на материята по отношение на ужасяващите Ви външни гениталии, за да извърша инверсия…

Адриан седна на леглото до това на Ранчид.

— Извинете, докторе, не чух последното…

Включиха се силови полета, които го приковаха към леглото.

— Хей! Това нужно ли е?

Принтлип се придвижи по подвижната пътечка, по-близо до капитана.

— Ще смекча болката, доколкото мога, капитане, но процесът на пенилна инверсфлбббллл… не би трябвало да продължи дълго.

— Хей, имаше достатъчно въздух, за да го кажеш ясно…

— А сега, нека изключим висшата Ви мисловна дейност ето… така.

Капитанът примигна и погледна доктора. Когато Принтлип го доближи, Адриан изръмжа.

— Знам, капитане. Първични инстинкти. Извънземна форма на живот. Инстинктивно желание да ме разкъсате. Класическа човешка реакция. Разбираемо.

Адриан продължи да ръмжи, задърпа се срещу силовите полета.

— Сега ще изключим и миниатюрния Ви, но мощен примитивен мозък и ще поемем контрол над базовите Ви анатомични функции.

Адриан каза:

— Гаа блулублгаа!

— Отлично, отлично! Сега — ендокринната Ви система. О, да, обливат Ви топли вълни, нали? Същият хормонално-индуциран хомеостатичен поток някога е съществувал при жените над определена възраст, бил е познат като травматична менопауза…

Син-Дауър се приведе по-близо с блеснали очи.

— В съзнание ли е изобщо, докторе?

— Ами, не.

— Ще го направите жена докрай, нали?

— Командире?

— Искам да кажа с всичко и го настройте на, ъм… два дни преди началото на менструацията.

— Не разбирам релевантността на това към мисията.

— Личностната промяна, докторе, трябва да е абсолютно автентична.

— Хм, да, така е, предполагам.

— О, и нека да е лош ден, в който всичко й върви наопаки.

— По-добре да го сложа в кома.

Син-Дауър кимна.

— Добра идея, докторе.