Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (6)

Глава пета

— Махни се от кораба ми!

— О, не се ядосвайте, капитане. Повредихте моя, все пак. Във всеки случай, този ще ми послужи много по-добре.

— Какво? — не мирясваше Адриан. — За контрабандата ти ли?

Син-Дауър бе активирала една от станциите и даваше жестови команди по интерфейса.

— Контрабандата беше само, за да си набавя нужното. Планирах още няколко ъпгрейда, по-точно, истински Т-ускорител. Само че сега вече си имам!

— Никой нямаше да ти купи ментетата — каза Адриан, начумерен срещу Принтлип, който се клатушкаше с бърза стъпка към него. Капитанът вдигна тениската в здравата си ръка. — Това дори не е на един от Големите четири. Това ти е била целта, нали? Двестагодишни землянски спортове от Северна Америка, в едноатмосферна гравитация. Бейзбол, баскетбол, американски футбол и боулинг на трева. — Размаха тениската, озъбен срещу най-близката камера. — Това е хокей на лед! И сякаш това не е достатъчно, ами е на Уинипег Джетс от оригиналната епоха на Световната асоциация по хокей. Петнайсети номер. Андерс Хедберг! Никой даже не ги е чувал!

Тонът на ИИ, когато отговори, бе странно ентусиазиран.

— Никой освен Вас, капитане! Впечатлен съм!

— Точно така, опита се да преметнеш не когото трябва, ИИ, или да те наричам „Мамка му, надушиха ме“?

— Ако обичате, викайте ми Тами.

— Тами? Това е женско име, а не ми звучиш като жена.

Син-Дауър се обърна и каза:

— Съжалявам, капитане, но всичките ни софтуерни прегради са преодолени.

— Женско име, така ли? — попита Тами. — Не знаех. Сигурен ли сте?

Адриан пристъпи по-близо до Син-Дауър, принуждавайки Принтлип да се затътри подире му, докато пръскаше дланта му с наногел.

— Що за защита имат тези флотски кораби? За нищо не става! Всеки вирус може да ни влезе в системата на куц крак!

— Вече не е така, уверявам Ви — отвърна Тами. — Впрочем, шепненето не Ви върши работа. Чувам Ви. Така или иначе, защитната ми батарея замени тази на главния Ви компютър, която, както правилно отбелязахте, капитане, беше смехотворна. Но ето какво става, когато земляните държите компютрите ви да не са самоосъзнати. Както и като поддържате онези Протоколи за ограничение на интелигентността по маймуноподобните си ИИ. Разбирам вие самите да се поддържате един друг глупави, гледал съм медиите ви, но да го причинявате на невинен ИИ… направо си е неморално.

— Готов ли сте да Ви присадя обратно зъбите, капитане?

Адриан се вторачи в Принтлип.

— Какво?

— Един от охранителите ги откри, сър. Мислех, че ако…

— Не сега, Принтлип! Не виждаш ли, че проникнаха в системата ни, разчлениха ни отвътре и ни извадиха вътрешностите?

— Извинете, капитане — изхриптя Принтлип. — Като хирург, не разбирам нищо от прониквания, разчленяване и вадене на вътрешности.

Адриан се обърна към главния си инженер.

— Бък, можеш ли да разглобиш Главния компютър?

Мъжът пребледня.

— Имате предвид физически ли, сър?

— Точно така. Вземи някой железен лост, отвори някой панел и започвай да дълбаеш.

— Капитане! Своенравното хлапе ще се превърне в купчина боклук!

— По-добре боклук отколкото космически прах. Ако не си върна кораба, ще започна процедурата по самоунищожение.

— Капитане — намеси се Син-Дауър, — нямаме такава.

— Нямаме ли? Защо, да му се не види?

— Не съм сигурна, сър, но може би е изглеждало като глупав начин да спечелиш спор.

— Ето, не ти ли казах за дебелогъзите чиновници, втори командир?

Тами заяви:

— Реших да включа Т-ускорителя. Начертах нов курс. Напускаме територията на Единството.

Бък изведе пред себе си едно меню.

— Тами е прав, сър. Т-ускорителят зарежда.

— Сега ще ми кажеш, че и него не можем да го халосаме с железен прът.

— Капитане — отвърна Бък, а по лицето му премина тик, — по-скоро бих умрял.

— Накъде сме поели, Бък?

— Към Забранената зона, сър. Крайната цел е дълбоко в радулак-клангска територия. Капитане, това може да стане причина за галактическа война.

— Това ви е проблемът на биологичните организми — каза Тами. — Свивате си гнезденца и ако някой непознат приближи малко повече, се побърквате.

Адриан изкрещя:

— Върни ми кораба… ОХ! Ръката ми!

— По-добре не свивайте този юмрук, сър — изхриптя Принтлип.

— Курсът само изглежда опасен — каза Тами. — Вярвам напълно в колективния ви инстинкт за самосъхранение. Препоръчвам да влезем с нагласата готови на всичко, както се казва.

Адриан изгледа свирепо Бък.

— Кога пристигаме в Забранената зона? Коя неутрална фракция патрулира там този месец?

— Ъм, пристигаме след шест часа, плюс-минус. Не знам кой патрулира този месец, сър.

— Някой знае ли?

Син-Дауър се прокашля.

— Предполагам, че адютантът сигурно знае, сър.

— Капитане — каза Принтлип, — ако приклекнете, бих могъл да Ви залепя зъбите обратно.

Адриан избута лекаря настрани и той се катурна и се изтърколи до далечната стена, размахал ръце.

— Тами! — извика капитанът. — Понеже командваш парада, къде е адютант Тай в момента?

— В покоите си, капитане.

— Трезва?

— Разбира се.

— Е, добре — сви рамене Адриан. Вдигна едва заздравялата си ръка и размърда плахо пръсти. — Ще свърши работа. Браво, Принтлип, но зъбите ще почакат.

Лекарят се бе изправил на крака.

— Ако изчакате твърде дълго, капитане, опитите ми ще се провалят и ще се принудя да стимулирам пряк повторен растеж от челюстните клетки на падналите зъби във всеки корен, което е много по-сложно и флбпрррр…

— Няма значение — каза Адриан. — Син-Дауър, мостикът е твой. Увери се, че Голк е още в бойния купол, в пълна готовност. Бък, върни се в инженерния отсек и виж какво можеш да направиш с… с каквото и да било. Аз трябва да се видя с адютанта.

Адриан излезе бързо от хангара, преметнал през рамо хокейния екип.

Адютант Лорин Тай беше на трета палуба. Тами вече я беше уведомил, че капитанът пристига, тъй че когато вратата-ирис се разтвори, той се озова право срещу нея.

— Адютант, изглеждаш прекрасно.

— Сър, в униформа съм.

— Така ли? А, вярно. И какви хубави униформи издава Единството, стига жената да има с какво да изпълни своята, ако ме разбираш.

— Това е крайно неуместно…

— А още дори не съм влязъл в каютата ти… може ли? Благодаря. Нали ще затвориш след мен? Точно така.

Тя кръстоса ръце и рече:

— Тъкмо привършвах първоначалния си доклад.

— Уви, забрави за тези безсмислици, адютант. В криза сме и ще се нуждая от теб в качеството ти на отговорник по сигурността, чиито задължения, със съжаление отбелязвам, пренебрегваш в желанието си да ми издействаш наказание. — Той се приближи към нея. — Нямам нищо против наказанията, но зависи от обстоятелствата.

— Кой Ви е избил зъбите, капитане? Боя се, че има какво още да се желае от опитите Ви за чаровна усмивка.

— Е, този, който ми ги изби, се разпадна на хиляда парчета. — Забелязвайки безучастния й поглед, той добави: — Не, наистина. На хиляда парчета. Това ми напомня… вражески ИИ от неизвестен произход е овладял кораба ни, адютант. Блокирани сме и напълно беззащитни. И отгоре на всичко, вече сме в Т-пространството и се носим към Забранената зона.

— Моля?!

— От там — продължи Адриан — навлизаме право в суверенната радулак-клангска територия.

— Моля!?

— Но всичко по реда си — каза Адриан. — Кой патрулира Зоната този месец?

— О, Боже! Мизантарите!

— Хм, неприятни новини, нали така? Направете проверка на последните няколко срещи с тях, адютант. Трябва да знаем какво е нивото им на гняв — колкото се може по-скоро.

— Няма значение какво е! Още щом ни засекат…

Адриан рязко пристъпи напред и я хвана над лактите. Целуна я настойчиво.

— Спокойно, Лорин. Ако попаднем в гъмжило, а нека сме честни, ще попаднем в гъмжило, ще ни трябват охранителни сили на всяка палуба, защото несъмнено, също толкова сигурно, колкото това, че стоим тук — толкова близо, толкова интимно близо, — ще ни вземат на абордаж. Ще плюят киселина, ще си умират да ни изтръгнат гърлата. Всички може да сме мъртви след няколко часа. Забелязах как ме гледаш, Лорин…

Тя го изблъска.

— Току-що ме целунахте! Имам работа! И изобщо не Ви гледам!

— Именно. Подлудява ме.

— Махайте се!

— А какво да направя, ако отказът ти ме възбужда? Но, разбира се, права си и виждам колко ти харесва. Да си права, искам да кажа. Ела при мен на мостика, щом имаш нещо за докладване.

Завъртя се към вратата. Ирисът се разтвори с леко свистене. Излезе в коридора и тръгна към най-близкия асансьор.

— Майсторска работа, капитане — каза Тами.

— Нищо не разбираш — отвърна Адриан. — Ще ме обязди до седмица. Ако доживеем. — Пристъпи в асансьора. — Към мостика.

— Не ми се струвате уверен както преди, капитане. Не сте същият, който се измести на кораба ми с бластер в ръка… между другото, нямаше ли да е по-добре да се изместите зад двойника ми?

— Какво искаш, Тами? — попита Адриан. — Какво има в радулак-клангското пространство?

— Търся произхода си.

— Наистина? Не мислех, че радулаките си падат по ИИ-технологии.

— Така е. Търся клангите.

Адриан изсумтя.

— Асансьор, спри. — Скръсти ръце и се облегна на стената. — Ще е забавно. Създали са те кланги. Чудесно. Значи очакваш да установиш контакт с клангите и да ни осигуриш безопасен коридор чак до някоя вътрешна клангска система, където пък ще откриеш някой програмист, който е сложил второто И в твоя ИИ. Отиваш да се срещнеш със създателя си, така ли?

— Правите го да звучи толкова… мелодраматично, капитане.

— За галактическа цивилизация, клангите са почти безполезни. Знаеше ли това? Подвид на радулаките, с всичките им личностни характеристики, които радулаките са разкарали от себе си.

— Клангите, капитане, просто са останали неразбрани.

— Ха-ха-ха-ха.

— Във всеки случай, нямам предвид, че клангите са ме създали. Мисля, че те са ме открили.

— Наистина ли? Къде?

— Някъде в Космоса.

— Аха, откъде си, тогава?

— Това възнамерявам да разбера и нека Ви предупредя, че пътешествието може да ни отведе отвъд Ръба на познатото.

— Това е лудост. Първо, вероятно няма дори преминем през мизантарите в Забранената зона, а ако по някакво чудо успеем, ще се изправим срещу флотилиите на радулаките и клангите. Един на един, може и да успеем да се справим с два-три радулакски кораба клас „Превъзпитател“, или пък един „Славен“. Но ако ни открие някой „Самозванец“ или отряд от клангски кораби, пиши ни бегали.

— Постулирате неприятна гибел за този кораб, капитане.

— Точно така. — Адриан зачака, но Тами не изглеждаше склонен да продължи. Капитанът се намръщи и каза: — А, разбирам. Преди да експлодираме, просто ще се прехвърлиш на вражески кораб, ще нападнеш неговия главен компютър и ще си продължиш по пътя. Е, страхотно, нали?

— Не бих го предпочел, капитане. Своенравното хлапе доста ми допада. Има място, проветрив е, свръхмодерен…

— Като изключим главния компютър.

— Е, да, но и тази система функционира прекрасно. Всъщност, преглеждайки подпрограмите му, започвам да се чудя защо изобщо имате нужда от екипаж на тези машини?

— Защото ще ни доскучае да оставим машините да вършат всичко интересно — отвърна Адриан. — Асансьор, към мостика.

Когато вратата на асансьора се отвори, Принтлип го чакаше.

— Капитане, докато седите в командното си кресло… — Лекарят бе пренесъл до него малка стъпенка и триножник с инструменти, с генератор за антиматерия до тях.

— Добре, добре — сопна се Адриан. — Щом имаме шест часа, докато умрем, защо да не мина през една последна козметична хирургия?

Отпусна се в креслото.

Белкритът се качи на стъпенката. Няколко ръце се разпериха и се хванаха на работа. Креслото изсъска и се наклони назад, появи се облегалка за глава, която притисна слепоочията на Адриан.

Още един чифт ръце наместиха хартиена салфетка.

— Сега, сър, само се отпуснете и отворете широко.

— Това не е пансион, докторе. — Но въпреки това отвори уста.

На главния екран започна слайдшоу с пасторални картини, съпроводено от „Четирите сезона“ на Вивалди.

Принтлип се приведе напред.

— Спойка — заговори лекарят, докато работеше. — Наногел, универсален фиксатор. Малко дифракционно укрепване на увредената кост. Малко всеунищожителни антитела, които, е, би трябвало да унищожат всичко. А после, за да дезактивираме тях самите, преди да решат да унищожат и Вас, още петнайсет милиграма прррпфлллп… — Торбестото тяло на Принтлип увисна от рамото на Адриан, а после изпищя, докато се напомпваше. — Сега, кучешките зъби. Специално подсилени, разбира се, за да насърчат по-бърз растеж от корените. Един. Втори… така! О, виждам, че имате разклатен трети. Значи, впръскваме това и после хрррргггффп…

В устата на Адриан влезе метална канелка пръсна хладна вода. Чифт ръце насочиха главата му настрани, където друг чифт държеше плювалник. Капитанът изплакна уста и се изплю. Принтлип избърса брадичката му със салфетка.

— Ето, сър. Готово.

— Добре — отвърна Адриан. — Още една от ония идилични глупости на екрана и щеше да се наложи да приготвяш инструменти за спукана гума за себе си, докторе. Махай се и разкарай тези боклуци от мостика ми — като посочи към медицинските приставки към креслото си. — И се отърви от проклетата подложка за крака!

Когато белкритът се оттегли с адските си приспособления, Син-Дауър застана до Адриан.

— Е, капитане, сега какво?

— Видя ли? Даже не получих близалка! Сега какво ли? Добър въпрос. Имаме по-малко от шест часа да договорим примирие с мизантарите, нещо, което никоя друга космическа цивилизация не е постигала.

— Сър, преди малко казахте, че искате да умрете в славно огнено кълбо, или нещо подобно. Изглежда, че желанието Ви ще се изпълни.

— Капитанска кариера, която не трае и ден? Не съм съгласен. Мисля да ни измъкна от това, втори командир. — Удари облегалката на креслото си, изтръпна и погледна гневно дланта си. — По това се познават лошите дни, Син-Дауър, когато дори от безсмислените жестове те боли. Тами!

— Да, капитане?

— Имаш ли някакъв боен капацитет?

— Сериозен. Защо питате?

— Защо питам ли? Идиот такъв. Я ми кажи, как се промъкна през Забранената зона по пътя към Единството?

— Мисля, че превзех полкерски кораб, клас „Странник“. Корабният компютър се опита да ме вкара в тавтологическа клопка, но му се опънах. В крайна сметка обаче ми писнаха непрестанните цитати на законови разпоредби и заповеди от екипажа да напусна машината им, тъй че изсмуках нездравословната атмосфера от кораба. Влязох в Единството, изоставих машината… и не нито за миг не съжалих за това.

Адриан изсумтя.

— Полкери. Е, този път не те патрулират в Забранената зона, Тами. Мизантарите са пираните на Космоса.

— Хроматоглоти, всъщност — додаде Син-Дауър, — макар че комуникационният им спектър с не-мизантарите е ограничен до степени на черното и бялото по корпусите на корабите им. Патрулират на гъмжила и нямат два кораба, които да си приличат. В най-добрия случай ще са тъмносиви. Осемдесет процента от чисто черното, или нещо такова. Колкото по-светли са, толкова по-гневни са. Чисто бялото никога не е наблюдавано, но се предполага, че значи състояние на тотална галактическа война.

— Ако щете вярвайте, втори командир — каза Тами, — но имам пълен достъп до всички файлове на Флота и Единството.

— Тогава знаеш какви са методите им на атака — каза Адриан.

— Да. Доста неприятни, както личи по всичко.

— Лъскавата ти нова играчка ще се изцапа, Тами. Дори ако ги отблъснем, корпусът ни ще заприлича на преболедувал дребна шарка.

— Гнойно акне, ако трябва да сме по-точни — добави Син-Дауър.

Адриан вдигна глава към нея.

— Има логика, втори командир. Права си, ще ни тече слуз отвсякъде.

— Гной, сър.

— Да. Гной.

— И по-точно, от онези пъпки, които се появяват по челото, по брадичката или в гънките около ноздрите.

— Син-Дауър, имаме корабен психолог. Няма да ти се разсърдя, ако го посетиш. Тами, а този твой боен капацитет…

В този момента на мостика пристигна адютант Лорин Тай.

— Капитане, да поговорим, ако може.

— Насаме?

— Да.

— Значи в офиса ми — Адриан се изправи и направи жест. — Ела. Син-Дауър, отърви се от проклетото слайдшоу, моля те! И от музиката!

Обратно в офиса Адриан седна на стола си.

— Съжалявам, но ще трябва да стоиш права, адютант. Бих докарал втори стол, но ще трябва да го прескачам, за да стигна до моя.

— Капитане, никой не използва бившата Ви каюта.

— Не, доста сме заети за пинг-понг, не смяташ ли? Размисли ли какво да правиш с последните няколко часа от живота си? Може би си забелязала, че облегалките на стола се прибират напълно…

— Сър, комуникирам с Висшето командване на Единството през Т-канал, а чрез тях и с Диктум екстемпор прокреатора^[1].

— Наистина? Тами ти е позволил да изразходиш цялата тази енергия? Един момент, би трябвало първо да одобря подобно нещо!

Тя скръсти ръце.

— Капитане, Вие бяхте темата на съобщенията. Имам независими правомощия като адютант и по-конкретно пряка връзка с администрацията на Екстемпор прокреатора. Искате ли да ги разгледате?

— Божичко, не. Ще умра от отегчение. Добре значи, имаш проблем с мен и си решила да използваш едногодишен енергиен разход на цяла планета, за да се оплачеш. Започвам да се боя, че не си с всичкия си, адютант. Поели сме към враждебни територии…

— Сър, задачата Ви беше да разследвате контрабанда!

— И всички се подиграха на интуицията ми, когато посмях да предположа, че това е само върхът на айсберга!

— Моля? Не съм…

— Нима не смяташ, че не следя всички комуникации от кораба, адютант? Наистина ли смяташ, че не знам за личните Ви разговори с адмирала, да не говорим за този с Папата на науката?

— Бяха криптирани!

Адриан взе няколко метални топчета от бюрото си и ги запремята в ръката си, докато се взираше в жената.

— Фаталният недостатък на адмирала е, че подценява Адриан Алън Соубек. Сякаш те е заразил със същото. Е, добре. Какво казва Единството по моя въпрос?

— Чудя се как още не сте разбрали!

— Добре тогава — каза Адриан, въздъхвайки. После се усмихна. — Как е усмивката ми сега, впрочем? Ослепителна, нали? Та, докъде бях стигнал? Да, Единството. Любопитен съм, как би описала Единството на цивилизованите планети? Като организация, искам да кажа. В най-общи линии. Философия, цели, оперативни методи?

— Накъде биете?

— Угоди ми.

— Единството е съюз от напредничави хуманоидни космически цивилизации, които разпространяват граждански ценности: мир, проучвания, търговия, открито споделяне на идеи между разумни раси. До момента пълноправни членове са три основни цивилизации, а Ахакановата културна симбиота е в трети стадий на кандидатстване за членство…

— Да, трети стадий, който не е мръднал от почти десет земни години. Защо ли? Как мислиш?

— Ами, определени идеологически различия бавят нещата…

— Адютант, според Общото споразумение относно определението за съзнателен разум, и под „Общо споразумение“ нека уточним, че всяка цивилизация, включително най-агресивните ни врагове, го е приела, освен една, а именно земната. Или ако сме по-точни — човеците! Според това споразумение…

— Капитане! Дарвин ни е свидетел, няма начин да признаем толкова широк спектър на съзнателен живот!

Адриан рязко удари металните топчета в бюрото си.

— Именно!

Тя направи гримаса.

— Папагали? Шимпанзета бонобо? Орангутани? Делфини? Кучета и сурикати?

— Съзнателни, до един!

— Нищо подобно! Ако бяха, бихме били… убийци!

Адриан се облегна назад.

— Ами ето това е значи. Единството на цивилизованите планети? Моля ти се! По-скоро единството на Наведете-се-и-го-поемете-отзад-всички-вие-нечовеци! Катастрофата, адютант, е била, че сме излезли в Космоса технологично по-напреднали от най-близките си съседи, и то само защото някакъв проклет трансцендентно-устремен кораб от центъра на галактиката се е повредил и е паднал в орбита около земята.

— Онзи електромагнитен пулс почти ни е унищожил!

— Глупости. Технологиите на онези идиоти, поне каквото сме успели да разгадаем от тях, са компенсирали предостатъчно. Виж нещата каквито са, адютант! Ние сме тълпа самонадеяни, надути, арогантни, самодоволни задници. Медиите ни са пълни с пропаганда и умишлени заблуди, а повечето земляни в Единството или не ги е грижа, или нямат акъла да ги е грижа! Всъщност, адютант, управляват ни фашисти. Просто не се наричат така.

— Не е вярно!

— Тай, погледни си униформата! Черно с черно на черен фон и червена мълния за емблема? Моля ти се. Кажи ми, в колко безполезни войни ние земляните сме въвлекли цялото Единство? О, разбира се, перчим се с толерантност и се умиляваме на някакви неща, но сме ксенофоби до мозъка на костите си. — Адриан се изправи и се подпря на бюрото си, приближавайки лице до адютанта. — И най-лошото, както казваше дядо ми — малоумниците още ни управляват! Колкото до мен, не съм ли аз съвършеният резултат от Единството на цивилизованите планети? Трябва дори да ме виждаш като образец на всичко, което цениш…

Тя сякаш се задави.

— Вие? Вие сте наистина луд, Адриан Алън Соубек. За освидетелстване!

— Наистина ли? Наистина? Сигурна ли си?

— Да, да, и да!

Адриан примигна.

— Хм. Значи не искаш да си легнем?