Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (3)

Глава втора

Когато излязоха от хангара, Адриан нареди на диспечера да поеме контрол над една от камерите в станцията, за да може екипажът да наблюдава плавното отдалечаване на Своенравното хлапе. Красив кораб, мислеше си той. Когато външният слой на кораба реагираше на околната радиация, плоският главен корпус преливаше многоцветно. Вътресистемните двигателни капсули излъчваха мътножълтеникав разряд от дюзите си. Двата релсотрона бяха разположени в долната част на кораба, леко встрани, на вид като горивни резервоари или огромни торпеда. Някой не така великодушен би описал кораба като тромав кит белуга със заразени вимета. Носеха се слухове, че скоро целият дизайн на корабите щял да се промени. Разбира се, подобни слухове бяха креватни разговори между инженери и нищо повече. При все това Адриан не би се разочаровал да види цяла нова флотилия от обтекаеми, елегантни машини, пресни-пресни от конвейера, боядисани в бяло, а навред из тях примигващи разноцветни лампички.

Но все пак Своенравното хлапе ясно показваше какво е предназначението му. Клас „Сражение“. Изследване и битки. Най-вече битки, от онези в дълбокия Космос, в стил „Сами сте, оправяйте се“. Казано без заобикалки: изследвай и унищожи! (Разбира се, само при нужда. Покоряването бе още по-добър вариант.) Но… Клас „Сражение“! Най-ценното назначение в целия ЗКФ, поне що се отнасяше до Адриан. Ето го, на двайсет и седем, на първия си кораб, на първо пътешествие в Космоса. Струваше му се толкова… малко вероятно.

— Капитане! — Джими Идън се завъртя на стола си, косата му съвършено фризирана, челюстта му — все така ъгловата. — Адмирал Прим иска да се свърже с вас.

Адриан се надигна.

— Крайно време. Пренасочи го в офиса ми.

Обърна се към първия си офицер и огледа Син-Дауър за миг, в който във въображението си разкъса дрехите й и я просна на палубата. Усмихна се.

— Командването е ваше.

— Да, сър — отвърна Син-Дауър, поглеждайки го изпитателно.

Още усмихнат, Адриан се обърна към инженерния терминал.

— Бък, слез в бърлогата си. Погрижи се каручката да е готова за тръгване по мое нареждане.

— Да, сър!

Обратно в офиса си, Адриан седна и каза:

— Конфигурирай холодвойника: Адриан, съсредоточен, 01. — Стана от стола си и пристъпи встрани, докато двойникът му се материализираше зад бюрото. — Реагирай според обичайните поведенчески сигнали.

Двойникът му доби сериозно изражение и кимна.

— Отлично. Сега ме изтрий от картината и отвори канала към адмирал Прим.

Точно срещу бюрото се появи холограма — адмиралът зад собственото си бюро, на Пръстена.

— А, ето Ви и Вас — започна среброкосият мъж, гледайки двойника. — Предполагам, че трябва да Ви поздравя и да предложа възторжено изпращане, но не мога. Просто не мога.

Пред очите на Адриан изображението му кимна и отвърна:

— Разбирам, сър.

— Решаването на Парадокса на Мишмаши е задача за три години работа дори за обръгнали офицери. Не само аз взимам резултатите Ви навътре, Соубек. Ще разбера как сте измамили, дори да ми отнеме остатъка от неестествено удължения ми живот.

— Да, сър.

Адмиралът се приведе напред.

— Измамихте, нали?

— Не, сър. Маменето е грешно. Маменето е лошо. Лошо мамене. Лошо.

Междувременно истинският Адриан стигна до стената вляво от бюрото и свали от нея една полкерска снайперска карабина за стрелба от кръста. Изтупа приклада от прахта и огледа плитките следи от нокти, оставени от последния й полкерски притежател. Провери заряда, за щастие все още изхабен. Взе оръжието непохватно, тъй като то не бе пригодено за крайниците на землянин, и го насочи към главата на адмирала.

Бум. Пляк!

— … няма никога да се повтори — казваше Лорънс Прим. — Уставът вече се пренаписва. И проклет да е оня идиот, който е вкарал в правилата тази пряка пътечка към капитанския пост. Един Дарвин знае що за обсесивна психоза е довела до подобна лудост.

Бум. Пляк!

— Не мога да си представя, сър. Но звучи зле.

Адриан вдигна вежди, впечатлен от интуитивните алгоритми на програмата. Присви очи, втренчен в двойника си.

Прим отново поде:

— Колкото до този новоизлюпен протокол за автоматични назначения, някой със сигурност е извадил второто И от ИИ. Разследваме и този пробив, тъй че не се разполагайте твърде удобно в този кораб клас „Сражение“, Соубек. Ако получа своето, ще Ви пратя мичман в някой клас „Учение“ още до края на месеца.

— Смирено очаквам заповедите за мисията си, адмирале — отвърна двойникът.

— Обходен патрул, цел претърсване на товар — сопна се Прим. — Няма да рискуваме целостта на кораба под Ваше командване. Сектор 3-Б. Имаме доклад за контрабандна операция в системата.

— Контрабанда, сър?

— Фалшиви екипи на земни спортни отбори.

— Звучи сериозно, сър.

— Вие идиот ли сте? Това е работа за екипаж от двама души, няма да затрудни дори патрулите ни в Слънчевата система.

— Съвсем вярно, сър.

— Защо тогава си ми се усмихнал, Соубек?

— Щастлив съм да съм начело на Своенравното хлапе, адмирале.

— Сектор 3-Б е гъсто населена система.

— Ще опитам да не ударя нищо, което не искам, сър.

— Нищо няма да удряш! Претърсваш за контрабандисти и това е, ясно ли ти е?

— Да, сър, поредното стълкновение във Войната на спортните екипи.

— Каква война на спортните екипи?! Проклет глупак…

Холограмата примигна, а двойникът се намръщи и каза:

— Простете, адмирале. Проблеми с връзката. Корабът е нов, очаквано е.

— Какво? На по-малко от двайсет километра съм от теб!

— Ще изгладим проблемите скоро, сър, уверявам Ви. О, сякаш прекъсвате. До по-късно, адмирале!

Холограмата забърбори разгорещено, а звукът прекъсна — и сякаш по-добре, защото зачервеният адмирал се надигаше от стола си, жестикулирайки бясно. Образът изчезна със слабо съскане.

Адриан върна карабината на стойката й. Беше я задигнал от сандък на морската пехота, докато прослужваше седмица като помощник на интенданта. Достойна награда за онова чистилище. Полюбува се на странното оръжие още миг и се обърна към двойника си:

— Дори не си помисляй да изземаш функциите ми на този кораб и да ме затвориш някъде, след което да се измъкна и да се изправя срещу теб в присъствието на офицерите си, принуждавайки прекрасната Син-Дауър да реши кой от нас е истинският, като ни съблече голи и претегли топките ни. Нищо от това няма да се случи, друже, ясно ли е?

Двойникът му примигна веднъж и се усмихна.

— Разбира се, че не. Що за абсурден сценарий, близнако. В края на краищата, заключен съм в тази позиция и мога да се движа само в рамките на този стол. А защитната стена между независимата ми програма и системите на кораба е непробиваема.

— Наистина? Откъде знаеш?

— Не е ли време да ме изключиш, братко?

— Не само ще те изключа, ами и ще те хвърля право в трюмното сметище, скъпи ми двойнико!

— Това не е справедливо! Откъде знаеш, че няма да ти трябва…

— Стига толкова!

Двойникът изчезна.

— Извади файла и прекъсни всички връзки — нареди Адриан.

От бюрото се подаде малко кубче. Капитанът застана до боклукчийския улей и прати кубчето през енергийното обеззаразително поле.

— Долу при сметта, скъпи ми близнако. Следващия път ще те програмирам с интелект на гибон, да видиш тогава!

Адриан познаваше рисковете от една мисия в дълбокия Космос, неочакваните опасности на всяка крачка. Не мислеше да поема рискове. Всъщност, точно това мислеше. Дори много. Но това не беше същото като да позволи някакъв виртуален двойник да шари из страничните коридорчета на Главния компютър. Кой знае откъде можеше да изскочи.

Адриан пое към мостика — когато стигна, откри себе си на командното кресло.

— Проклет да си! Изхвърлих те през борда!

Двойникът му се усмихна.

— Е, скъпи близнако. Позволих си да се копирам, за всеки случай. Но пък трябва да призная, ограничението да се появявам само седнал не ми е никак удобно…

Син-Дауър се прокашля и каза:

— Просто се материализира в стола Ви, сър. Докато седях на него.

Адриан примигна към нея.

— Това не трябва ли да е по-трудно за планиране? Както и да е. Компютър, спри тази програма, изолирай я добре и я изтрий категорично отвсякъде. После провери системите си, да не би да е останал някъде другаде.

— Това не е честно…

Ала двойникът не можа да продължи и изчезна.

Джими Идън се обади от станцията си:

— Капитане, адмиралът изисква…

— Вечно нещо изисква. Пусни малко бял шум по каналите, ако обичаш.

— Сър?

— Чу ме. — Адриан седна и се съсредоточи в огромния екран. Рязко скочи на крака. — Странна планета! Защо никой не ме уведоми?

— Сър — каза Син-Дауър, — това е Нептун.

— Още сме в Слънчевата система? Кой е на греблата в тази пробита лодка? — Погледна към инженерната станция, където нямаше никого, и включи вътрешния комуникационен канал. — Инженерен отсек. Бък, стигна ли вече?

— Да, сър — чу се отговорът като през тенекия.

— Зареди Т-ускорителя. Когато подминем планетата, изхвърчаме с пълна скорост, ясно?

— Тъй вярно, сър!

Адриан се отпусна назад.

— Така е по-добре. Бък изпълнява, без да пита. Всички, учете се от Бък де Франк. Показва ви как се прави. Така, нека да направим дълбоко сканиране на Нептун за упражнение.

Адютантът, застанала близо до пулта на научния офицер, възкликна:

— Капитане!

— Какво има, Тай?

— Пурелганците са заселили Нептун, сър, като дар към земната система. Развъдили са аморфни, полугазообразни форми на живот в горния атмосферен слой. Примитивни и добронамерени, несъмнено. Дълбоко сканиране би възпламенило всяка от тях в обсега ни.

— Възпламенило, казвате? Като китайски фенер ли?

— Не, сър. Като взрив.

— Е, нищо, все пак ще сканираме. Защо да не си устроим малко фойерверки на изпроводяк?

— За жалост, сър, като официален контакт с Единството, трябва да се възпротивя.

— Отбелязвам си — отвърна Адриан. Отново включи вътрешния канал. — Бък? Понеже не си на мостика, активирай сканирането от долу.

— Тъй вярно, сър!

— Еха! — Адриан посочи екрана. — Не е ли зрелищно? Признай си, Тай.

— Капитане! — излая Джими Идън. — Приближава граничен патрул. Скоро ще ни прихване!

— Това пехотинците ни ли са?

— Не, сър. Черно-бял възбранителен патрул, екипаж от двама. Командирът ни търси.

— Хм, може да е специална мисия. Става интересно. Пусни го по високоговорителя, Джими.

— … дете, моля отговорете!

— Говори капитан Адриан Алън Соубек от Своенравното хлапе. Идентифицирайте се и заявете намеренията си.

— Н… намеренията ми? Какво ще кажете да отбележа изтреблението на триста шейсет и осем добронамерени форми на живот в газовите облаци на Нептун?

Адриан направи жест към Джими, който се намръщи. Адриан на свой ред изсъска:

— Това значи да го превключиш на изчакване!

— Съжалявам, сър! Да, сър! Изчакване.

Адриан отново се обади по вътрешния канал.

— Бък? Достатъчно ли сме далеч от Нептун, за да активираме Т-ускорителя?

— Едва-едва, сър. Но системните протоколи…

— Започни отброяване, десет секунди от сигнала ми. Сега!

— Тъй вярно, сър!

Адриан махна на Джими. Той го изгледа неразбиращо.

— Това значеше да го върнеш на високоговорителите, Джими.

— Простете, сър! Да, сър. Говорете.

— Капитан Какъвто-сте-там, всеки момент минаваме на свръхсветлинна. Предлагам да се отдалечите, ако искате да спасите възбранителното си патрулно корабче. Своенравното хлапе, край.

В този миг картината на екрана се разми, затрепери и се смени с катраненочерното Т-пространство.

— Пътуваме, капитане — доложи Бък от инженерния отсек. — Всички системи са оптимални.

Джослин Стикс се обърна към Адриан.

— Сър, намираме се на три цяло и двайсет и един часа от сектор 3-Б.

— Благодаря, навигатор. И, навигатор?

Тя отново се завъртя от кръста.

— Да, сър?

— Поддържайте курса.

— Да, сър.

— И, навигатор…

Син-Дауър се приведе към капитана и с нисък, кадифен глас каза:

— Сър, простете, че Ви прекъсвам, но изоставихме совалката с морските пехотинци, без да ги качим.

— Така ли? Тюх, да му се не види. Е, ще ни настигнат, нали така?

— Не и със совалка, сър. Ще им отнеме месеци.

— Е, ще намерят как, с някой скоростен превозвач, например. Не се тревожи за тях, Син-Дауър. Това са морски пехотинци, знаят как да импровизират. Ще го приемат за предизвикателство и ще се справят достойно, както подобава на морски пехотинци.

— Сър, питах се…

Същото правеше и Адриан, докато вдишваше омайния й парфюм и несъзнателно се привеждаше в командното кресло, сякаш инстинктивно, почти по животински, искаше да зарови лице между гърдите й.

— Какво казвахте, втори командир?

— Като по-млад…

— Да?

— Крали ли сте частни превозни средства?

— Да съм крал?

— Да сте се… возили безплатно, сър.

— Сега, като го споменавате, да… но защо ме питате сега?

— Няма значение, сър.

Тя се поизправи, отдръпвайки се от него.

— Защо? — настоя той и се завъртя към нея. — А Вие?

— Не и нарочно, сър, но веднъж се озовах на задната седалка на откраднато превозно средство.

— Движеше ли се?

— Сър?

— А с дрехи ли бяхте?

— О, разбирам. Да, движеше се. И да, бях напълно облечена, доколкото младо момиче в Нортъмбърленд изобщо би могло да е достатъчно облечено.

— Хм, интересна история, втори командир.

— Просто, сър, чувството, което имах тогава… изпитвам същото в момента.

— Колко вълнуващо. Поемете научния терминал, ако обичате. Ще оставим Бък долу при гаечните му ключове и отвертките. Инженерите обичат да си играят с железа, не виждам защо да не му угодя.

Адютант Лорин Тай се премести до креслото му.

— Капитан Адриан — рече тихо тя, — разбирате ли в какъв дипломатически инцидент ни въвлякохте?

— А Вие разбирате ли, че в родната си система пурелганците смятат онези мехове с газ за напаст? Което някак променя същината на „дара“ им, не мислите ли? Успокойте се, сигурен, съм, че пурелганците ще го преживеят. Трябва да признаете обаче, зрелището си го биваше, нали?

— Ще пусна доклада си, още щом излезем от Т-пространството, сър. Може да се окажете на военен съд.

Адриан изсумтя.

— Не ставайте глупава, Тай. Земният флот има по-важни задачи, не мислите ли? Ето какво, наречете сканирането злополука или нещо подобно, а аз ще пропусна факта, че бяхте застанала до научния терминал, който нямате правомощията да използвате, както със сигурност знаете.

— Сър! Мостикът е малък, къде трябваше да застана? Не, не можете да обвините мен за сканирането!

— По-тихо, адютант, чистачите в коридора може да Ви чуят. А колкото до това къде да стоите, нека помисля. В най-добрия случай, предлагам бара на единайсета палуба. По възможност, да се крепите едва-едва на перилата, с висока чаша в некоординираната си ръка. Но понеже сте на пост, нека прибавим и купа фъстъци. Така винаги ще знам къде да Ви открия.

— Това, сър, е крайно обидно.

— Това ви е проблемът на дипломатите, не мислите ли? Това е преди всичко военен кораб, Тай. Сдобийте се с дебела кожа, и то бързо. Сега, ако обичате, напуснете мостика. Все пак сме в Т-пространството, няма вероятност от неочакван контакт или нещо такова. Кой знае, ако ми доскучае, може да се присъединя към Вас. Единайсета палуба, нали така?

Той я изпроводи с поглед, докато тя сковано крачеше към изхода, а после се намръщи срещу екрана.

— Гледката не е особено интересна, нали? Навигатор Стикс… може ли да те наричам Джос? Така или иначе, според устава на Флота имаме избор само от статични фонове за екрана вместо някоя вълнуваща секс-драма. Затова може ли поне да ги настроиш така, че да се сменят? Не, един момент! Заредил съм един много стар софтуер, наричали са го скрийнсейвър. Показва преминаващи покрай екрана звезди. Нека да е този. Чудесно! Все едно наистина пътуваме!