Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (11)

Глава десета

Джими Идън се завъртя в стола си и каза:

— Капитане, всичките шест прихващача са приели предупреждението и си плюят на петите.

— Отлично, Джими. Само дето трябваше да са седем.

— Така ли? О… Е, това обяснява защо искат да се свържат с нас.

— Ама че облекчение. Джими?

— Сър?

— Може ли да чуя някое от повикванията им?

— О. Ами, не ги записах, сър. Но бяха горе-долу едни и същи. Най-вече питаха „Къде отиде Импровизирана реч?“ и тям подобни.

— Джими, ти си пълен идиот, нали го знаеш? Кажи ми, че го знаеш.

— Д-да, сър. Съжалявам, сър.

— Син-Дауър, погледни зад нас, ако обичаш. Колко енергийни дири виждаш?

— Шест, сър.

— Има ли достатъчно останки, за да засечеш седма?

— Не, капитане. Останките са мизантарски. Сър, Импровизирана реч е…

— Флагманският кораб на Шести флот, знам — каза Адриан. — И ако не греша, личната лимузина на адмирал Лорънс Прим. Гледай ти. Тами?

— Да, капитане?

— Да не би някой кораб току-що да е пропаднал през дупката?

— Интересно, че питате.

— Наближаваме радулакското пространство, сър — обади се лейтенант Стикс. — След двайсет секунди.

— Пасивно сканиране, Син-Дауър — нещо чака ли ни там?

— Не, сър… с изключение на наблюдателници, разпръснати на равни разстояния и автоматизирана Т-терминираща станция на сто шейсет и три хиляди километра от нас. О, също така двойна система недалеч от нас, с трийсет и няколко планетарни тела в орбита, на единайсет астрономически единици право пред нас. Но иначе, нищо, сър.

— Т-терминатор на сто шестдесет и три хиляди километра? Тами, защо си ни хвърлил точно до един от тези? Ако ни нападнат на по-малко от астрономическа единица от него, с нас е свършено.

— Сега започвате да проумявате пъкления ми план.

— Извинявай, какво?

— Няма значение. Абсолютна случайност, уверявам Ви, капитане.

— Пълни глупости! Космосът е огромен! Почти празен! Разстоянията са… ами, астрономически. Чудя се защо ли са кръстили така мерните единици, а?

— Не, честно, капитане, помислете — това ни забавя ужасно. Защо бих искал нещо такова? Така ще трябва да прекарам още повече време с всички вас. А аз просто искам да открия някоя що-годе обитаема планета и да се отърва от вас.

— Мислех, че току-що сме сключили сделка, Тами.

— Знам. Но дори ИИ може да има вътрешни противоречия.

— Ако ти трябва малко дигитална терапия, Тами, може да ти намерим фазомер.

— Вижте, съжалявам, че избрах курс покрай Т-терминатор. И съжалявам, че адмиралът Ви и корабът му пропаднаха. О, и съжалявам, че принудих Единството Ви да обяви награда за главата Ви, макар че вероятно не Ви е трябвала помощ от мен по този въпрос. И естествено, съжалявам, че искам да открия създателя си…

— Относно това — включи се Адриан.

— Прекъсвате ме!

— Не съм аз виновен, че ми дотягаш. Относно този твой създател. Когато Бък разгледа хардуера ти, открихме много земни технологии. Древни. Нови. Откраднати и скърпени, и тъй нататък. Същото и със софтуера ти. Като за ИИ-матрица, изглеждаш доста… адаптивен.

— Комплимент ли беше това, капитане? Не мога да повярвам.

— Изчакай да си довърша мисълта. Та, мисълта ми е, че има термин за подобно нещо. Висока адаптивност в базовата програма се нарича Размита тъпота…

— Тъпотивност — поправи го Син-Дауър. — Размита тъпотивност, сър.

— Точно така. Иначе казано, в алгоритмите ти има много бели петна, които чакат да бъдат запълнени. Започнал си псевдосъзнателния си живот, като — ами, като бавноразвиващ се.

— Връщам си изумлението назад, капитане. Имате ли някакви други обиди за мен?

— Тами, достигаш пълна ИИ-съзнателност като комуникираш със средата около себе си и се учиш от нея, а повечето от познанията, които са ти нужни, са от социалния тип. Неясни, непобиращи се във формули.

— Ако искате да знаете — оправда се Тами, — обработил съм, пресял съм и съм инкорпорирал огромни количества такива данни. Белите петна вече ги няма!

— Може би — каза Адриан. — Проблемът е, че повечето от базовия ти код са чисти глупости. Съжалявам, че аз ти го казвам.

— Никак даже не съжалявате! Радвате се, защото така криете собствените си недостатъци! Унижавате ме, за да компенсирате за собствената си криза на самочувствието, за това, че Ви липсва самоуважение…

— Да, разбира се, но това е встрани от въпроса, Тами. — Адриан се изправи. — Помисли си. Аз отивам да сменя ризата си. Навигатор, ще преминем ли през двойната система?

— Да, сър, право през нея. Навлизаме във външната й част след двайсет и четири минути.

— Комуникации… ето те отново, Поласки. Някакви сигнали в системата?

— Няколко автоматизирани дронове-сонди по няколко от астероидите между орбита осемнайсет и деветнайсет, капитане — отвърна Поласки. — Планетарните тела тук не са богати на метали, сър, с изключение на свят клас Т-1, категория „Златокоска“, идеален за човешко обитание, в орбита единайсет.

— Клас Т-1? И радулаките още не са я токсиформирали? Син-Дауър?

— Явно не, капитане — отвърна тя. — И да, това е много необичайно. Безпрецедентно, дори.

— Тиха ли е планетата, Поласки?

— Като гроб, сър.

— Между другото, какво стана с Джими Идън?

— Остра язва, сър. Тъкмо му се появи.

— Значи е в лазарета? Ясно защо Принтлип не дойде, когато го повиках. Е, отивам да си взема наногела. Ще се върна, преди да стигнем до системата. Междувременно, Син-Дауър, ти командваш. Ако Тами започне да пее кънтри песни, съобщи ми веднага.

— Знам какво намеквате — каза ИИ.

— Тъй ли?

— Да. Опитвате се да травматизирате личностната ми квантова пентакспресивна йерархия.

— Ами… Ако знаех какво по дяволите е това, можеше да си сигурен, че точно това правя, Тами. Все забравяш — все пак отвлече кораба ми.

— Дадох Ви Трапчинковия лъч!

— И адмирал Прим е във възторг от този факт.

— Не бях виновен!

— Голк, имате ли вареканска поговорка за такива ситуации?

Вареканецът въздъхна по уредбата.

— „Всеки е виновен за всичко.“

— Нещо друго?

— „Прехвърлянето на вината е за загубеняци, тъй че стисни зъби или умри като безполезния отпадък, който си.“

— Благодаря ти, Голк. Продължавай с чистенето.

След като мина през офиса си, за да се преоблече с тъмночервена риза с подплънки на раменете и жилетка в същия цвят, поръбени с тъмносиво, Адриан се упъти към лазарета. Принтлип се суетеше над пациента в едно от леглата.

— Това Джими Идън ли е, докторе?

Очите на лекаря се завъртяха на стъбълцата си.

— Да, капитане. Упоен е.

— Упоен? Толкова ли е зле?

— Разбирам загрижеността Ви, сър. Лейтенант Идън страда от множество здравословни проблеми, макар и никой от тях да не е животозастрашаващ.

— Най-вече глупост.

— Е, капитане, точно в момента не го лекувам от нея. Острата язва и запекът са първите на дневен ред. Както му обясних, диета, състояща се изцяло от високопротеинови-висококреатинови шейкове вероятно не е добра идея.

— Добре, а какво друго не му е наред?

— Цял каталог със стресови психосоматични оплаквания.

— Сериозно ли, докторе? Имате си каталози с такива неща? Невероятно. Стига толкова за Джими. Още наногел за ръката ми, ако обичаш. И за двете, всъщност.

— Добре. Моля, елате до манипулационната ми.

Принтлип нагласи подвижната си пътечка с дистанционно и тя се издигна до един тезгях. След това Принтлип тръгна по нея, махвайки му с три от ръцете си да го последва.

— Трябва да дадете време на костите да зараснат, капитане — каза белкритът, докато напръскваше подутите и посинели кокалчета на Адриан.

— Как са зъбите Ви? По местата? Добре. Надявам се, обърнахте внимание на впечатляващото умение, с което Ви напръсках равномерно. Това е резултат от много, години интензивно обучение и мрффплффф.

— Много впечатляващо — отвърна Адриан. — Току-що забелязах онзи аквариум там. Той за какво е?

Очите на Принтлип се развъртяха насам-натам.

— О! Това. Елате! Ще Ви покажа!

Докато лекарят настройваше отново пътечката, Адриан ловко грабна две бутилки наногел и ги прибра в джоба си, преди да последва Принтлип през стаята.

— Аквариум, пълен с пясък. Много хубаво, докторе.

Принтлип пристъпи до тезгяха и се пресегна в аквариума.

— Вижте какво е заровено в него! — извади яйце с размерите на щраусово. — Ето това, капитане!

— Еха, добра закуска ще излезе от него, а?

— Според мониторите ми е още живо, капитане, и инкубационният период приключва скоро.

— Аха. И какво е?

— Неизвестно, сър. Материалът на черупката блокира повечето форми на вътрешно проучване, включително рентгенови лъчи и квантова дефабулация. Предпочетох да не използвам ултразвук, по очевидни причини.

— Разбира се. Макар че от мисълта за бъркани яйца огладнявам. Е, откъде го взе, все пак?

— Един пазар на Малин-7.

— Уведоми ме, когато се покаже, вирнало опашка или каквото там си има.

Принтлип попристъпи на място за миг, а после се изду мощно, поемайки си дъх.

— Капитане, радвам се, че дойдохте. Трябва да обсъдим още нещо. Става дума за главен инженер Бък де Франк и психологическото му състояние, което първоначално оцених като… крехко, докато лекувах стъпалото му. Обичайният кръвен анализ показа тревожно количество психоактивни и психотропни вещества, които сами по себе си биха могли да отключат психопатология на психобфрлеепфррр…

— Добре, де, добре — отвърна Адриан. — Ще намина и ще го измъкна от дупката.

— Сър — поде отново Принтлип.

— Не, не, стига толкова. Това е задължение на капитана. Обаче ето какво, ако спре да реагира на всякакви външни дразнители, ще ти се обадя. Имаш ли нещо остро, като остен, което да заема?

— Сър! Силно не препоръчвам…

— Тами! Къде е Бък в момента?

— В каютата си, капитане.

Адриан се обърна към Принтлип.

— Кракът му по-добре ли е вече, докторе?

Белкритът размахваше ръце, а очите му трепкаха на стебълцата си.

— Разбира се. Аз…

— Отлична работа, докторе. До по-късно!

Адриан се упъти към десета палуба.

— Видях Ви — рече с равен тон Тами, докато капитанът крачеше по извития коридор.

— Моля?

— Крадец.

— А, това. И какво, ще ме докладваш на Гилдиите ли?

— Може да нямаме време за такова отклонение, капитане. Готови сме да се спуснем в стандартна орбита около планета М-3-11, клас „Странен нов свят“. Предполагам ще искате да се изместите на повърхността.

— Знаеш ли, Тами, недоволствай колкото щеш, но започваш да пасваш тук. Цялата история със създателя ти ще се окаже фалшива следа. Но иначе, да, разбира се, че бих искал да огледам. Кого ли да взема със себе си?

— Защо не всичките Ви важни офицери от мостика?

— Не и Поласки.

— Нито пък Бък, предполагам.

— Не ставай смешен, Тами. На Бък точно това му трябва, да се качи обратно на седлото.

Когато стигна до каютата на главния инженер, Адриан спря, загледан във вратата.

— Нали го уведоми, че идвам, Тами?

— Да.

— Реагира ли някак?

— Някак, да. Разби кода на електронната ключалка на вратата и я блокира.

— О, за бога. Не можеш ли да разблокираш блокажа му?

— Той е инженер, капитане. Просто ще блокира моето разблокиране на блокажа му.

— Добре, добре. Измести бластер тук.

— Само един? И от коя страна на вратата?

— Какво? Тук, при мен! От тази страна, глупако!

— Мислих си за по-честен сблъсък, капитане. Освен това, няма ли да е по-вълнуващо, ако и двамата сте въоръжени?

— Не тук и не сега, Тами.

Чу се глухо пльок и на пода се появи пулсов отклонител-дестабилизатор М-4. Адриан го вдигна и го включи. Прицели се в заключващия панел и натисна спусъка.

Свиреп заряд изръмжа от дулото и улучи вратата право в средата, прогаряйки огромна дупка.

— По дяволите! Целех се в панела!

— Проверете си настройките за отклонение, капитане, и ще видите, че са максимални. Бях предположил, че ще се прицелите направо във вратата, но явно не го направихте.

— Спри да мислиш вместо мен, Тами! — Адриан приклекна и погледна през дупката. — Бък? Как я караш там?

В отговор получи само странно тананикане.

— Тами, какво издава тези звуци?

— Главният инженер, капитане. Мисля, че е в транс.

— Така ли? И не е въоръжен? Не е готов да ми налети, още щом вляза?

— Бих казал, че дори не е реагирал на изстрела Ви.

Адриан изсумтя и пристъпи предпазливо вътре. Първата стая бе конфигурирана стандартно, но вътрешната бе окъпана в призрачна червеникава светлина. От входа Адриан видя Бък, седнал на възглавница, с гръб към прага.

— Майчице, Тами — обади се Адриан, — станал е религиозен.

— Великия Часовникар в небето — отвърна Тами. — Ур-инженера на Съзиданието. Космическия механик…

— Нито едно от тези — прекъсна го Адриан докато пристъпваше на пръсти. — Върнал се е към основите, Тами. Църквата на науката, оригиналните Дарвинови скрижали, Откровението на еволюцията, консервативната консервация, Йерархия на най-пригодните и всички останали Принципи на естествено превъзходство, с които оправдаваме всичко, което вършим. Тами, здраво се е вживял.

Главният инженер си бе устроил олтар, но понеже му липсваше тройният идол, представляващ Баща, Майка и Дете, светия триумвират на Намръщения брадат старец, Надупено женско шимпанзе бонобо и Дете-маймунка, разсъждаващо над човешки череп, Бък де Франк бе намерил кукла на Дядо Коледа, която бе подпрял на един от сандъците си. Около лъскавите черни ботуши на куклата бяха натрупани пилешки кости от кухнята (поне предположи, че са пилешки кости).

— Майко мила, Бък — каза Адриан, когато влезе в стаичката.

Тананикането спря, а после Бък проговори с дълбок, спокоен и странно отекващ глас.

— Капитане. Добре дошли. Добре ли сте?

— Разбира се, Бък, чудесно съм. Жалко, че главният ми инженер не е.

— Тъкмо напротив, капитане. Никога не съм бил по-добре.

— Това е от лекарствата, Бък. Тами, какво ще кажеш да му изключиш ехото?

Бък въздъхна.

— Лекарства ли, капитане? Аз съм като нов. Прочистен, пречистен.

— Много хубаво. Хайде, ставай. Имаме мисия на повърхността.

Мъжът не помръдна.

— Бък?

— Относно онези лекарства…

— А така те искам! Хайде, скачай на крака.

Адриан вдигна Бък от възглавницата, но мъжът се заклатушка като пиян.

— К-капитане? Говорих с Дарвин! Със Самия Него! Чух го!

— Да, разбира се, Бък…

— Крещеше като Тарзан…

— … ъм, какво? Като Тарзан?

— Победоносния зов на Голямата маймуна. Беше… беше божествено!

— Е, аз не съм и предполагал… както и да е, само наведи главата, докато минаваш през дупката. А така. Тами!

— Капитане?

— Извикай Син-Дауър и лейтенант Стикс при камерата на изместеона. О, и Голк и Принтлип. Кой друг?… А, да, лейтенант Броугън. Адютантът изтрезняла ли е вече, освестила ли се е?

— Изтрезняла, да. Освестена — шегувате се.

— Нека и тя да дойде.

— Както искате.

Адриан тупна Бък по гърба.

— Само си помисли, друже! Странен нов свят! Можеш ли да предвкусиш приключенията, които ни очакват? Как би го описал?

— Като вкус на повръщано, сър.

Тами каза:

— Успех и дано всички умрете.