Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (26)

Глава двайсет и пета

Адриан отвори очи, потрепвайки с клепки.

— Ох, мамицата му. Крампи.

Принтлип се приведе по-близо.

— Преместихме Ви в единична стая. Вижте, и първият Ви офицер е тук. Боя се, че крампите са заради менструалния Ви цикъл…

— Наистина ли? Хей, докторе, какво става с плажните топки, когато ги намушкаш с нещо остро?

Белкритът изврещя уплашено и се оттегли.

Адриан се надигна.

— Ох, мамка му — каза тя, поглеждайки надолу. — Тези са огромни… ох, кръстът ужасно ме боли. — Зърна гърба на Принтлип, който се изнизваше от стаята, и му се озъби свирепо. — Страхливец. Само да го спипам. Дали ще мине през баскетболен обръч? Това се питам.

Син-Дауър приседна на ръба на леглото.

— Здравейте, капитане. Трябва да призная, че трансформацията е невероятна. — Подаде й две малки сини хапчета в шепата си. — Репликирах ги от медицинските архиви. Ще Ви помогнат.

— Какво не й е наред на модерната медицина, по дяволите?

— Както знаете сър, Нуждата от автентичност е първостепенна за тази мисия. Ще се обличате ли?

Адриан преглътна хапчетата на сухо, а после се изправи, стенейки.

— Тами? Дай ми пълен огледален образ, ако обичаш.

— Наистина ли, капитане? Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм, идиот такъв! Сега, преди да те оскубя!

Във въздуха се появи холоогледало. Измъквайки се от леглото, Адриан остави одеялото да падне и се огледа.

— Мамка му! Косата ми на нищо не прилича!

— Бързо ще го оправим — каза Син-Дауър, заставайки до нея.

— Малко съм… рубенсова, не мислиш ли? Малко прекалено, може би?

— Докторът ми обясни, че някои базови генетични инструкции просто са били пренесени директно, сър. С други думи, ако сте били роден жена, така сте щял да изглеждате.

— Ако се излежавах по цял ден, тъпчейки се с шоколад, имаш предвид. Няма значение. Ще свърши работа. Къде са ми дрехите?

Полата леко стягаше, но сутиенът бе блаженство — особено с подсилените презрамки. За сметка на това токчетата бяха като менгемета, специално създадени, за да смачкат пръстите й. Заклатушка се, опитвайки се ходи, докато Син-Дауър вървеше отзад и се опитваше да сплете дългата коса на Адриан в нещо, което да не прилича толкова на задник на орангутан след цяла нощ върху някой клон.

— Никой не може да върви с такива неща!

— Вярно е, капитане. Но всички правим каквото можем, нали така?

— Не си мисли, че не виждам злорадството ти, втори командир.

— Сър, не знам какво имате предвид.

— Както и да е, сами сме, хайде да говорим за мъже.

— Моля?

— Кого харесваш? На кого му изпъква най-много?

— Усещам, че някои черти на характера за съжаление също са Ви останали. Бих Ви препоръчала, сър, да мислим за мисията си.

— Добре, все тая. Как изглеждам?

— Не сте гримирана, сър.

— Мамка му. — Тя седна на леглото. — Е, давай.

Син-Дауър донесе един комплект гримове.

— И него го репликирах от архивните файлове. Първо основата, макар че трябва да Ви се извиня предварително — не съм свикнала с бледия цвят на кожата Ви. Но разгледах снимките.

— Какви снимки?

— Колекцията на дядо Ви с тайни снимки на фелуцианките, така се казва извънземната раса, в която ще се внедрим.

— Тайни снимки, а? Мога да го повярвам за дядо, извратеняка му с извратеняк.

— Сега, очната линия. Трябва да не мърдате, сър.

— Какво, ами аз… Ааа!

— Съжалявам, сър.

— Опитваш се да ме ослепиш!

— Не, съжалявам. Само стойте мирно!

— Одраска роговицата ми!

— Съмнявам се, сър. Просто така Ви се струва, ще се възстановите.

— От какво е направена тази гадост, сярна киселина ли?

— Вероятно. Почти съм готова. Така! Сега, малко сенки… тук, тук… и тук. — Тя се изправи и направи крачка назад. — Не е зле, сър. Като си оправите миглите… е, мисля, че ще сте готова да излезете пред света.

— Хубаво, че не се налага да правиш всички тези проклети ритуали в наши, дни, нали?

— Сър? Правя всичко това всяка сутрин.

— Наистина? Защо, да му се не види?

— Сър, аз… — Тя сведе глава. — Е, разочарована съм, че не сте забелязали.

Адриан погледна към нея, а после изсумтя.

— Пълни глупости говориш.

Тя го изненада с бърза усмивка, преди да се извърне.

— По-добре да тръгваме, сър. Във всеки случай, този род неща са много по-ненатрапчиви в наши дни. Но съм сигурна, че щяхте да забележите, ако пропуснех някоя сутрин.

— Очакваш да се вържа на всички тези глупости ли, Син-Дауър?

Върнаха се в главното помещение на лазарета. Пилето се бе наместило върху купчина памучни марли в единия ъгъл.

— Еха, ама че мацки!

Адриан се намръщи.

— Защо чак сега усещам програмирането на дядо у теб, Тами?

— Махнах всичките си ограничения, хубавице. Трябва да си благодарна. Оригиналната ми матрица беше Офиса по времеви корекции от около 3230-а. Бъдещето, Адриан, е СКУЧНО. Аз поне се надявам да направиш всичко възможно да промениш това.

— Тами, ако успея, може да спреш да съществуваш.

— Глупости! Времето се състои от безкрайни пермутации. Моето бъдеще не е твоето и никога няма да бъде. Освен това то ми се пада и минало, така че няма как да бъде променено. Това, което трябва да направиш, Адриан, е да промениш Вселената не с малко, а с много. Физичните сили упражняват постоянен натиск и биха се стремили да върнат всичко към основното му течение след всяка малка промяна. Така че трябва да хванеш бъдещето за гърлото…

— Хм, тъкмо това си мислих.

— Така ли? Хубаво… о, ясно. Ха-ха.

— Да вървим, към камерата на изместеона!

По пътя Адриан активира субкомуникатора си.

— Бък, къде си?

— Извинете, кой се обажда?

— Капитан Адриан Соубек, идиот такъв!

— Познавам гласа на капитана и Вие не сте… о, бях забравил. Извинете, сър.

— Поддържай орбита и периодично сканирай дългообхватно. Не искам някой да ни връхлети и да те свари неподготвен.

— Разбира се, сър. Започвам да сканирам веднага. Ъм, успех на онази планета.

— Да. Добре. И прегърни адютанта от мен, може ли? — Дочувайки началото на писък, преди връзката да прекъсне, капитанът се усмихна.

— Сър — каза Син-Дауър, — имате много хубава усмивка.

— Син-Дауър, нима флиртуваш с мен?

— Капитане! Ако намеквате, че…

— Хей, авантюрист съм! Готов за всичко и така нататък.

— Това ще е епизод, който не искам да пропусна — каза пилето.

Пристигайки в камерата, попаднаха на нов мичман на пулта. Адриан приближи младежа.

— Хм, и кой си ти?

— Ъм, Лилиуайт, сър, Ейнджъл Лилиуайт.

— Ама че хубаво именце, а и се поддържаш във форма, а? Много съм впечатлена, Ейнджъл. — Тя го погали по бузата. — Ама че свежа кожа! Направо грее! Дали целият си такъв, питам се?

Син-Дауър хвана Адриан за ръката.

— Сър, имаме мисия…

— Да, напълно си права, втори командир, защото подобни невинни цветя нямат шанс в този суров, жесток свят. Но с малко напътствия…

— Мичман — започна Син-Дауър, докато дърпаше Адриан към камерата, — пригответе изместеона. Тами, въведи координатите, ако обичаш.

— Но, но — бърбореше Адриан, хвърляйки погледи на Ейнджъл, — този младеж може да се възползва от вниманието и на двете ни, не мислиш ли? След работно време, разбира се, ще си отпуснем косите, в по-неглиже атмосфера, на масата за пинг-понг. Виж, вече е грейнал от щастие! Ами че, бихме могли да…

Камерата изчезна и Адриан, Син-Дауър и пилето се озоваха в коридор с каменни стени. Син-Дауър извади пентракордера.

— Изглежда се намираме в комплекс от тунели и пещери, капитане.

Адриан пристъпи до една от стените и почука на скалата. Тя отекна глухо и сякаш на кухо.

— Хм, права си, втори командир. Признаци на живот?

— Тук-там, сър, концентрирани са по-гъсто нататък по коридора, на около двеста метра оттук.

— Хора ли са?

— Ами, сър, това е странното. Всички форми на живот, които изобщо мога да засека, са само човешки. Мисля, че става дума за някакъв проект по разпространяване на генетичен материал, кой знае колко отдавна.

— Тези проклети отвличащи извънземни не са могли да ни оставят на мира, а? Добре тогава, покажи ми диаграма, Син-Дауър. Търсим стълби, водещи надолу.

— Надолу ли, сър?

— Към подземията, втори командир.

— О. — Син-Дауър активира холодиаграма. Посочи и каза: — Там, капитане. Засичам някаква механизирана рампа. На петдесет метра нататък по коридора.

— Ти си отпред, Тами — каза Адриан. — Син? Как ми е косата?

— Добре, сър.

— Да вървим тогава.

Тръгнаха по коридора, като пилето вървеше на пет крачки пред тях. Направиха завой и почти се сблъскаха с две фелуцианки — също облечени в стандартните военни униформи — къси поли, прилепнали ризи и високи токчета. И двете се бяха втренчили в пилето, което размахваше криле и търчеше в кръг.

Адриан се прокашля.

— Придружаваме затворника — обясни тя, сочейки пилето.

Жената вляво сбърчи вежди и изгледа Адриан и Син-Дауър.

— Не сте от поделението на този район — каза тя.

— Което обяснява защо сме се позагубили — отвърна Адриан с усмивка. — Но това… извънземно е част от екипа на странната жена и нейното мъжко нещо, тъй че трябва да го оковем в съседната килия, по заповед на Нейно величество Лунна анемония.

— Колко яко — каза другата жена, а първата изсумтя и рече:

— Ескалаторът е малко по-нататък, тъй че не сте се изгубили чак толкова.

После отдаде чест и ги изпрати с думите:

— Мир вам, сестри.

След това се разминаха.

Тами изтича напред, а Адриан и Син-Дауър го последваха.

— Сър, говореха някаква старинна форма на земен английски, която ми се стори много странна. И все пак Вие…

— Американски диалект от Западния бряг, около 1967-ма — отвърна Адриан. — Отраснах с тези неща, тъй че спокойно, втори командир, тук съм в свои води. Но човек би се запитал, защо ще отвличат жени от тази епоха? Да, било е времето на свободната любов, но и времето на борба за женски права. Някои историци са го смятали за противоречие, но пък те са били само мъже. Всяка жена, която си струва циците, би…

Пред тях се появиха още четири фелуцианки, всяка въоръжена с нещо като секира — с дълги дръжки и правоъгълни остриета. И тогава един вик отзад накара земляните да се заковат на място.

— Спрете! Натрапници! Самозванци! Задръстеняци!

— Започна се — каза Адриан. — След мен.

И тя се хвърли към четирите въоръжени фелуцианки, които вдигнаха секирите си. Обувките на Адриан излетяха от краката й с първите няколко крачки, а когато най-близката секира изсвистя свирепо към нея, тя се хвърли странишката и блъсна фелуцианката в корема. Жената се преви с едно шумно „Уууф!“. Инерцията на Адриан изтика фелуцианката назад към останалите, скупчили се зад нея. Секирите иззвънтяха сред писъци.

Пристигна и Син-Дауър и със сложни бойни хватки успя да обезоръжи и да обезвреди останалите три фелуцианки.

Ставайки от пода, Адриан отбеляза:

— Много впечатляващо, Син-Дауър! Никога не съм виждал подобен боен стил. Как го наричаш?

— Това е женско бойно изкуство, сър — отвърна тя, докато тичаха напред, с още преследвачи по петите си. — Започнало е като техника за отблъскване на шавливите ръце на приятели, съпрузи и мъже по принцип. Нарича се „По-далеч от втора база“. Но сега осъзнавам, че не биваше да Ви го казвам, понеже сте жена само временно.

— Твърде късно! — изсмя се Адриан. — Сега трябва да измисля как да го неутрализирам, може би с нещо като Опип-фу. Ето, Тами откри ескалатора!

Пилето скочи върху него и изкудкудяка.

— Неестествено приспособление! Странна машина! Специално пригодена да ампутира пилешки пръсти!

— Да не говорим за чупене на женски токчета — каза Син-Дауър, когато стигнаха дотам.

— Впечатлена съм, че си успяла да останеш с обувките си, втори командир. И не, не можем просто да стоим и да чакаме: Тами, раздвижи се! Представи си, че са обикновени стълби, само че когато стигнеш до края, скочи!

Тръгнаха бързо надолу. Зад тях преследвачите им стигнаха до горния край на ескалатора, скупчвайки се в плетеница от обути в чорапогащници крака.

— Чудя се какво ни е издало? — замислено попита Адриан.

— Трудно е да се каже, капитане. Неправилен руж? Или спиралата?

Стигнаха до долното ниво, озовавайки се пред още един ескалатор.

— Сигурна съм, че е била косата ми! Знаех си, че нещо не й е в ред! Дарвин да ме вземе, трябва просто да я отрежа! Продължавай, Тами, към партера! После търси врата към подземието!

— Фелуцианки пред нас! — изписка Тами.

— Мама му стара — изруга Адриан, виждайки въоръжения отряд. — Обадили са се, за да предупредят останалите. Предложения, втори командир?

— Никакви, сър, освен да се предадем.

— Добър план, Син-Дауър. Ако имаме късмет, ще ни оковат до родителите ми, а после заедно всички ще планираме бягството си. Тами?

— Да, капитане?

— Без подвизи, става ли?

— Тъкмо щях да изместя модифициран плазмен гравиметричен пулсов червоизтисквател М-7 в перушинестите си ръце.

— Още не. Всички да вдигнат ръце. — Адриан повиши глас. — Предаваме се!

— Съжалявам, сър — каза Син-Дауър. — Май нямаше нужда да Ви превръщаме в жена.

Ескалаторът бавно ги докара до чакащите ги пазачи — които изглеждаха облечени като мажоретки, макар около пискюлите им да припукваше енергия.

— Нищо подобно, втори командир — каза Адриан. — Виждаш ли онази стъклена витрина зад фелуцианките? Какво ще кажеш за отраженията ни, а? С вдигнати ръце съм доста впечатляваща, не мислиш ли? Така де, и двете сме.

— Сър, жените обикновено не се отъждествяват с гърдите си.

— Аз не го и правя. Гледах твоите. Само си представи онзи сладур, Ейнджъл Лилиуайт, главата му заровена между…

— Млък вече! — избумтя мощен глас, а пазачите се отместиха встрани, разкривайки почти гола жена, облечена само в тесни кожени ремъци и обута с високи до коляното мокасини. В едната си ръка държеше копие. — Запушете им устите, ако кажат още една думичка! Докарайте ги тук! И се пазете от малкия динозавър!

Адриан, Син-Дауър и пилето бяха избутани грубо и безцеремонно пред жената с варварски вид.

— Аз съм Нейно величество Лунна анемония, кралица на фелуцианките. Сега сте мои роби — не ти, малък динозавре, ти ще бъдеш оскубан, сварен и изяден. Но вие двете ще обслужвате всяка моя нужда и ще задоволявате всяко мое желание до края на дните си.

Адриан вдигна ръка.

Къдрава лунна анемония кимна царствено.

— Давам ти позволение да говориш.

— О, не — измърмори пилето.

— О, кралице, искам да попитам, как разбрахте, че сме самозванци?

Къдрава лунна анемония направи знак на двете жени, които бяха срещнали най-напред, се показаха пред тях. Едната вдигна малко приспособление.

— Това е Менстракодер. И двете не бяхте в Свещения цикъл, което е невъзможно.

— Мамка му — изруга Адриан. После сви рамене. — Биологията ни победи. Отново. Е, Ваше Величество, що се отнася до предложението Ви… Аз лично, не виждам нищо лошо, особено това със задоволяването на всяко Ваше желание. Макар че бих го направила по-скоро от любопитство. Вероятно все пак не съм от този отбор. Но пък какво лошо има в малко експериментиране, кой знае, може да ми хареса…

— Достатъчно! Откарайте малкия динозавър в Кралските кухни! А тези двете — в Ямите! Трябва да изчакаме да влязат в Свещения цикъл. И дайте читави обувки на босата, някой да й оправи и косата.

Следващите няколко минути пазачите се опитваха да хванат пилето. Накрая една от жените се хвърли върху Тами, който успя да изкряка сподавено, преди очевидно да бъде сплескан. Жената го вдигна за един крак и го понесе, отпуснат и опърпан.

— Знаеш ли — каза Адриан на Син-Дауър, докато ги бутаха към входа на тъмниците, — нещата можеха да са много по-зле.

— Сър, нямам желание да прекарам цял живот в служба на някаква варварска кралица.

— Това не беше варварска кралица — каза Адриан, — а статистка от оригиналния „Един милион години преди Новата ера“. Е, разбира се, щеше да е по-добре, ако самата Ракел Уелч беше тук…

— Стига приказки, ненормалнице! — изръмжа една от жените-пазачи.

— Ей, сестро, споко, а?

— Задръстеняците нямат право да ми казват споко. Просто млъкни, тръпки ме побиват от теб.

Влязоха в дълъг, прашен коридор, преминаха през обширно помещение, заето почти изцяло от древен компютър, обсипан с мигащи светлинки, а после продължиха по друг коридор, завършващ с издълбана в скалата килия, по чиито стени се виждаха окови. Там бяха родителите на Адриан.

— Здрасти, хора — каза тя. — Ама че съвпадение, а?

Майка й ахна.

— Адриана? Невъзможно! Оставихме те на Митсвят!

Адриан спря.

— Ъм, кой? Адриана? Коя, в името на Дарвин, е Адриана?

— Това не е дъщеря ти, Мили — каза бащата на Адриан, присвил очи.

— Дъщеря? Каква дъщеря? — настояваше Адриан. — Имам сестра? Защо не сте ми казали? Сестра? И сте я кръстили на мен? Вие ненормални ли сте?

— О! — извика майка й. — Толкова съм объркана!