Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (14)

Глава тринайсета

Адриан се обърна към комуникационния терминал и направи знака за прекъсване на връзката.

Но лейтенант Джеймс Джими Идън дори не гледаше към него.

— Къде е Поласки? — попита Адриан, стигайки до терминала, издърпа слушалките от главата на Идън и след това се пресегна и сам прекъсна връзката.

— Мигрена — каза Син-Дауър, докато се надигаше от стола си. — Имал ги като дете, но отшумели. Сега се появили отново, сър.

Адриан доближи слушалките до ухото си.

— Какво е това, Идън? Музика ли слушаш? Глупава, гадна музика?

Мъжът го изгледа неразбиращо.

— Това е Селин Дион, сър.

— Повикайте охраната! Искам го в белезници. Пригответе Тъмната дупка! — Адриан се върна на мястото си. — Навигатор, не ти ли казах да ни откараш до обратната страна на планетата?

— Там сме, сър. Това е трети радулакски кораб — чакаше ни. Не знаех какво да правя! Съжалявам!

Внезапно тя избухна в сълзи. Адриан бързо отиде до нея и обви с ръка раменете й.

— Нищо, нищо, Стикс, всичко е наред. Не можеше да знаеш, че радулаките са толкова коварни и подмолни. Те са, в крайна сметка, просто най-неприятната извънземна раса, с която Единството се е сблъсквало до момента, и това, което най-много желаят, е да започнат геноцид над човешката раса и откакто сме в контакт с тях просто чакат да ни обявят тотална война. Тъй че не бих очаквал от теб, ами, не знам, да ни пратиш право в ниска орбита към един от полюсите и да включиш неутрализиращото поле на кораба на максимални обороти, вдигайки огромен облак от развилняла се плазма, в който да се скрием. — Той вдигна глава и изгледа Син-Дауър гневно. — Не мога да повярвам, че дори и вторият ми командир е вдигнала ръце в шокираща демонстрация на тактическа некомпетентност!

Ревът на Джос Стикс се усилваше с всяка изминала секунда. Накрая той я завъртя на стола й и я целуна рязко. После главата й се завъртя обратно към мониторите и тя се втренчи в тях с изцъклени от шок очи.

— Така, вече е по-добре — каза Адриан, усмихнат. После се надигна. — Добре, чуйте ме, всички! В гадна ситуацията сме и знам, че за повечето от вас това е първа мисия. Всъщност, втори командир, кога поехме на мисията?

— Вчера, сър.

— Точно така. Тъй че по всякакви критерии веселбата не е спирала. Но помнете едно! Всички сте лично подбрани офицери от ЗКФ! — Той потупа Стикс по главата. — Вярно, че избрах повечето от жените по снимките им, но това, че сте сладки, не значи, че сте глупави. Всъщност, мечтая си за онази вълнуваща комбинация от хубаво личице и твърд, обръгнал поглед, който говори, че сте видели всичко и сте готови да му теглите майната, а в края на това назначение очаквам да го видя у всяка от вас! Колкото до мъжете, работете си, не ми се пречкайте и няма да се наложи да ви убивам.

Син-Дауър се прокашля.

— Капитане? Кога за последно сте спали?

— Да спя ли? Капитанът няма време за сън! В извънредна ситуация сме — в името на Дарвин, някой да спре тая сирена и лампите! — Той седна на креслото си. — Сега…

— Извинете, сър — прекъсна го Син-Дауър. — Охраната е тук.

Адриан се завъртя.

— А, виждали сме се и преди, нали? Нина Дважди? Добре, добре. Лейтенант Идън е освободен от длъжност и арестуван. Обвиненията са занемаряване на работните задължения и слушане на Селин Дион. Едно от тези му гарантира военен процес, а другото налага екзекуция без право на обжалване.

— С-сър! — извика Идън. — Не аз слушах Селин Дион! Не ме убивайте!

— Ще ми ревеш ли сега? Е, не съм и очаквал друго от олимпиец, останал на четвърто място и фен на Селин…

— Беше Боб, сър!

— Моля?

— Радулаките я бяха пуснали. Сложиха ни на изчакване, веднага щом ние ги сложихме на изчакване!

— Какво? Сложили са изчакването ни на изчакване?

Бършейки пламнали бузи, Идън кимна.

— Нека никой не твърди, че капитан Адриан Алън Соубек не е благоразумен. Свалям всички обвинения срещу теб, лейтенант Идън. Всъщност, задето е трябвало да слушаш тази музика, може да си заслужиш и медал за храброст. Или поне ще разкарам някоя от черните точки в досието ти. Върни се на пост. Мичман Дважди, стой до мен, в случай че ми потрябваш за друго.

— Да, сър.

— Надявам се, че този път си въоръжена?

— Ами, не, сър.

— Заеми тогава отново бойна стойка. Да, точно така. Докъде бях стигнал? А, да. — Адриан се намръщи към екрана, който показваше кораба на радулаките, право пред тях, а долу вдясно се виждаше част от планетата. — Така, ще си играем на изчакване, а? Добре тогава. Идън!

— Сър?

— Сложи тяхното изчакване на нашето изчакване на изчакване!

— Да, сър. Как да го направя?

— Каква музика им бяхме пуснали първия път?

— Ами… мисля, че бяха Дишащите корбомитско лепило, сър, с последния им хит Да го туря на мамичката ви радулакска отзад, на̀ ви скапаняци таз’ бомба!

— Хм, кой е избрал точно това?

— Никой, сър — каза Идън. — Такъв е договорът, сър. Просто неподходящи обстоятелства, предполагам.

— Добре. Просто спри Селин Дион. Какво още имаме в списъка с песните?

— Ами, една ретро-поп-синт-психотропна група, сър, казват се Радиоактивно слузесто повръщано лайно, запали го и го гледай как гърми, с хита им от миналата година Ако капе слуз, убий го.

— Ясно — замислено отбеляза Адриан. — Младите днес са в особено неблагоприятен стадий на спорадичното си умствено развитие. Следващото поколение управници ще сияят от интелект, дума да няма. Добре, забрави за изчакването на изчакването на изчакването. Сложи Боб на екрана. Да приключваме.

Радулакският лигосподар се появи отново. Беше се отпуснал на трона си и ядеше едно от мъпетоподобните извънземни. Когато видя, че отново е на линия, захвърли обезглавеното тяло и се приведе напред.

— Мъдро решение, да се предадете пред силата на изчакванията ни, капитане! Чакаха Ви още хиляди!

— Ако си смятал, че Селин Дион ще ни принуди да се предадем, лигосподарю, е, добре си ни преценил.

— Ха! Сега ни предайте Уайнет Тами!

— Извличаме изкуствения интелект от системите си в момента…

— Следихме размяната ви с Бил! Няма да ни заблудите с ужасяващите си лъжи и измами!

— Виж, Боб, не искаме да започваме престрелка. Знайте, че именно Уайнет Тами отвлече кораба ни и ни принуди да навлезем в територията Ви.

— Приемаме това, капитане. Единството ви ни изпраща стотици Т-съобщения.

— Не съм изненадан. И как им отговорихте?

Боб разшири ноздри.

— Сложихме ги всички на изчакване!

— Селин Дион ли? Горките хорица.

— Не само тя! Бари Манилоу! И реклами на хапчета за отслабване и фитнес програми. Ха-ха-ха! Виждате ли, от вас, човеците, сме се научили на изкуството на Непоносимата жестокост! Хвърляме собствените ви боклуци в лицата ви, с добавена слуз и презрение!

— Е, слушай, Боб. Уайнет Тами ни излъга последния път — точно така, наистина вярвахме, че сме го затворили в онзи сандък. Но този път не можа да ни заблуди. Със сигурност е в сандъка, който ще ви изпратим.

— Ако лъжете, ще ви унищожим!

— Пращаме го веднага, Боб.

— Едното ми око ви наблюдава, другото е скептично, а третото — подозрително, тъй че сме готови за всичко, човеко!

— Не се и съмнявам, лигосподарю. Ето го. Онова са насочващи тръстери…

— Знам какво са! Преодоляхме защитите им! Сандъкът е наш!

— Радвам се да го чуя — отвърна Адриан.

— Изместваме го сега! Да, вече е при нас, време е да ви унищожим… какво? Експлозия ли? Верижна реакция? Човеко! Лъжи! Измами! Предателство! Отрепк…

Екранът угасна, заменен от външен кадър, на който корабът се стопяваше в облак от пламъци.

Адриан потърка лице.

— Знаете ли, ще им направим услуга, когато ги завладеем.

— Сър! — извика Стикс. — Третият кораб се показва на екрана.

— Голк?

— Приготвям третия сандък, капитане. Но дори радулаките не може да са толкова…

— Разбира се, че не — каза Адриан. — Затова искам да боядисаш този в яркочервено.

— Разбрано.

— Междувременно, Тами — продължи Адриан, — какво ще кажеш да заредиш всичките ни лъскави нови лъчеви оръжия? Но не и Трапчинковия лъч. Ако разполагаш и с някакви суперяки защитни механизми, подготви и тях.

— Наблюдавам общуването на хората с извънземни раси, капитане.

— Вълнуващо е, нали?

— Неминуемо приключват с внезапна, кървава смърт на хиляди органични създания, да не говорим за полусъзнателните ИИ.

— Някакъв модел ли долавяш, Тами?

— Правя си извода, капитане, че вашата раса напредва чрез смъртоносна некомпетентност, умишлено невежество, нарочни провали в комуникацията и алчност, всичко това комбинирано със случайно техническо превъзходство.

— Още откак Колумб е пристигнал по бреговете на Стара Америка, Тами. Какво искаш да кажеш?

— В този сектор на галактиката има много напреднали раси, капитане. Почти е сигурно, че скоро ще се натъкнете на някоя, която не можете да поразите по обичайния си безпределно кръвожаден маниер.

— Ти го осъзнаваш, Тами. Аз — също. Може би още трима-четирима умници в Единството. Ние сме лемингите на Космоса, приятелю. Засега се налагаме над къртиците и полските мишки. И нека ти кажа нещо — ако имам лична мисия, то тя може да е да ударя един отрезвителен шамар на расата си, тъй че да придобие някакво подобие на здрав разум.

— Дори ако междувременно трябва да унищожите милиони извънземни?

— Е, така е. Ще го наречем косвени жертви и с радост ще го заметем под нечий чужд килим. Не съм казвал, че ще е приятна гледка. Никога не съм го казвал.

Всички офицери на мостика бяха зяпнали Адриан. Той им се усмихна в отговор и смигна на Нина Дважди.

Тами каза:

— Капитане, ако запиша всичко, което вършите като командир на този кораб…

— Какво, бунт ли ще има? Всичко е възможно, признавам. Но там е работата, всички тук бързо осъзнават, че без мен вече ще са разфасовани ледени буци, носещи се в празнотата на Космоса. Има мисии и мисии, Тами. Кой може да каже дали неколцината умници, скрити във Висшето командване не са онези, които са ме изпратили тук? И не ме питай, защото няма да ти кажа. Лейтенант Идън, това сигнал за свръзка от новия радулакски лигосподар ли е?

— Да, сър, от пет минути ни търси.

— И си го оставил на изчакване?

Идън пребледня и кимна.

— Добра работа! Нека се поизпотят, докато гледат картинките на двата си унищожени кораба на корпуса ни. Но вече е време. Сложи го на екрана.

— … ще ви затрием и ще направим локвички върху койките ви, докато и последното слънце не угасне в Нощта на всевечната слуз в мрака… а, гледай ти, най-после прочутия лъжец капитан Адриан Алън Соубек благоволява да говори с нас. На челото Ви е нарисувана мазна мишена, капитане, а наградата е десет седмици в секс-басейна! Семенниците ми треперят, предусещайки славата, в която ще се окъпя, задето съм ви унищожил!

— Не искате ли първо да ви дадем Уайнет Тами? И какви бяха онези приказки за локвички и мрак?

— Какво? О, говорех на клангския натрапник, изследователския кораб, който е тръгнал да ви посрещне. Но няма да сте живи, за да се поздравите с клангите! Ще сте мъртви!

— А Уайнет Тами?

— Ще ни го изпратите, капитане. В сандък.

— Разбира се. Приготвили сме ви го…

Лигосподарят размаха дебел пръст.

— Не, не, не, капитан Адриан. Този път няма да Ви е толкова лесно с предателските лъжи!

— Но този сандък е червен, лигосподарю.

— Червен ли?

— Да, като доказателство, че е правилният.

— Ами… — Появи се един от извънземните мъпети, подскочи до една от ушните мембрани на радулака и зашепна, след което погледна Адриан кръвнишки. Лигосподарят вдигна юмрук. — Не, капитан Адриан! Този път без номера! Изпратете червения сандък, но Вие ще сте на него!

— Искате да придружавам сандъка ли, лигосподарю?

— Да! Тръпна в очакване на секс-басейна!

— Ами че и аз — отвърна Адриан. — Поне имаме нещо общо. Добре, имате сделка. Разбира се, ще трябва да си подготвя скафандър. Ще ми трябват десетина минути.

— Съгласен съм! Ще наблюдаваме Вас върху сандъка след десет минути. И се погрижете да е червен!

— Разбира се. — Адриан погледна Идън и махна с ръка. Лейтенантът се намръщи.

— Мичман Нина? Може ли да погледна таблета, който държите? Благодаря. — Той го запокити по Идън и го улучи в рамото. — Прекъсни връзката, дърво такова!

Идън изпълни, разтърквайки рамо.

Адриан се надигна и приглади ризата си.

— Капитане! — възкликна Син-Дауър. — Не може да се жертвате заради нас.

— Разбира се, че не, втори командир. Защо да го правя? Тами!

— Да, капитане?

— Радулакските изместителни неутрализатори същите ли са като земните?

— Ами, да, след като са откраднали технологията от вас.

— Нищо не са крали. Продадохме им я, а после казахме на всички, че сигурно са я откраднали. Но всичко това няма значение. И техните неутрализатори използват същия латентен квантов импликатор като нашите, нали?

— Точно така.

— Със същите фазови разграничители?

— Да.

— Тами, този твой скрит енергиен източник способен ли е да блокира импликатора?

— Ако ме питате дали енергийният ми източник може да блокира латентния квантов импликатор, тогава отговорът ми е „да“.

— Тами, защо просто не каза „да“, вместо да повтаряш целия ми въпрос?

— Извинявам се, капитане. Играех си с вътрешните програми тук и открих тавтологичен алгоритъм — проверявах дали работи. Уви, работи. Работи отлично. Работи точно като…

— И така — прекъсна го Адриан, — ако ми сложиш маркер, можеш да ме извадиш от онзи неутрализатор и да неутрализираш самия него, в момента, когато корабът експлодира, нали?

— Само ако ми позволите да добавя напрегната пауза, преди да потвърдя, че съм Ви върнал на кораба.

— Учиш се, Тами. Добре… Голк!

— Да, капитане?

— Настрой детонацията според разпадането на радулакския импликатор и понеже става въпрос за квантови ефекти, настрой я да се случи точно секунда и половина преди разпадането. Ясно?

— Разбрано.

— Тами, дай ми около осем минути, преди да ме измъкнеш.

— Защо толкова дълго, капитане?

— Трябва да си поговоря с лигосподаря. Даже още по-добре, да се сбием.

Син-Дауър пристъпи към капитана.

— Сър, радулаките тежат сто и осемдесет килограма и по-голямата част от това е ендотермична рептилна оптимизирана мускулатура!

— И възнамерявам да използвам всеки грам от тези мускули срещу онзи глупак, втори командир. Време е да се подготвя. Син-Дауър, ти командваш. Ако нещо се обърка, не се предавай до последно. Дай всичко от себе си, до последния си миг, когато ще загинеш сред пламъци и кипяща кръв — безсмислено унищожение, в името на това да отмъстите за смъртта ми. Ясно ли е?

— Д-да, сър.

— Добре. Отивам към двайсета палуба!