Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (2)

Глава първа

Някъде около век по-късно… Готови? Хубаво.

 

КОСМОСЪТ… голям е, ебати.

„Това са странстванията на космическия кораб Своенравното хлапе. Мисията му в ход: да открие странни нови светове, където да забие землянския флаг, да подчини и ако се наложи, да унищожи нови форми на живот, смело да вдигне във въздуха…“

— Капитане?

Адриан се завъртя на стола си.

— А, първият ми офицер, предполагам.

Жената пред него отдаде чест.

— Хали Син-Дауър, сър, явявам се на служба.

— Добре дошли на борда!

— Благодаря, сър. Офицерите на мостика Ви очакват за инспекция, сър.

— Така ли било? Отлично — Адриан Алън Соубек се надигна иззад бюрото си. Приглади униформа.

— Капитане? Струва ми се, че не сте в установената униформа. Общоприетата униформа за капитан от Земния космически флот е…

— Да, но чий е този кораб, втори командир?

Тя примигна.

— Вие сте начело, сър.

— Точно така. — Адриан понамести ризата си още веднъж. — Това е полиестер.

— Извинете, поли-какво?

— Сега — рече Адриан, — водете. Към мостика! Да приключим с формалностите. Искам да потеглим възможно най-скоро.

— Разбира се, сър — каза Син-Дауър. — Разбирам Ви. Първият полет на нов кораб, с нов екипаж…

Адриан пристъпи покрай бюрото.

— И новоназначен капитан. Чисто начало. Животът ни започва днес, дума да няма. Всичко друго е било просто подготовка. Днес, Син-Дауър, започваме да жънем слава.

— Сър, питах се… Говорехте нещо, когато влязох в, ъм, офиса Ви.

— Личен дневник.

Тя го изгледа, той нея — също.

Беше висока, тъмнокожа, с права черна коса, чиито въздълги кичури навярно се накъдряха в последната си педя — макар че тя я бе пристегнала според устава. Пищна и абсурдно красива, от позата й лъхаше стоицизъм, изражението й бе въздържано и неутрално. Подобно на Адриан, и за нея това бе първо назначение извън планетата. Свежа, млада и невинна.

Той, разбира се, устоя на внимателния й оглед с обичайния си апломб. Адриан бе висок колкото нея, в добра форма, хубав, светлокос, с изкуствен, но не прекален тен, и очарователна усмивка, в която едва-едва се прокрадваше похотливост.

— Онова някакъв цитат ли беше, сър?

— Нещо такова. Помните ли телевизията?

— Не.

Премина още миг на мълчаливо взиране, може би малко по-напрегнат от предишния, а после тя се завъртя на пета и застана с лице към изхода, който се отвори.

— Капитанът е на мостика! — обяви тя с дълбок, силен глас, който се разля напред, а после се върна обратно, право в чатала на Адриан. Той се поспря, пое си дълбоко дъх и пристъпи на мостика.

Офицерите му се бяха разположили в редица пред командния стол. С ръце зад гърба, Адриан започна от ляво.

Офицерът пред него бе висок около метър и половина — само̀ по себе си необичайно в това време на лесни оптимизации, — широкоплещест и леко кривокрак. Под войнишката му прическа главата му бе плоска, а челото — ниско и изпъкнало. Малките му издължени очи, тъмнокафяви или може би дори черни, бяха потънали в орбитите си и гледаха право напред. Лицето му бе с оттенък на мед, широко, с високи скули. И тънките му мустачки, и заострената брада бяха черни и идеално подстригани. Мъжът започна:

— Лейтенант Де Франк, Бък. Главен инженер и научен офицер, гилдиен номер 23167–26, първи клас, с ранг „Добър“ в Църквата на науката.

— Добре дошли на борда, лейтенант — рече Адриан и му кимна. — Разбрах, че сте служили на борда на Несъмнено невинен.

— Да, сър.

— Това е кораб от клас „Контакт“, нали?

— Да, сър, такъв е. Или по-скоро беше. Изгубихме го по време на Мизантарското разногласие през единайсета година в Бялата зона.

— Така е, като не се спазват правилата — каза Адриан.

— Сър?

— Не паркирай в Бялата зона.

Челото на главния инженер заприлича на озадачен юмрук с артрит. После той рече:

— Бях един от двайсет и двамата оцелели, сър.

— Щеше да е крайно необичайно, ако бяхте сред загиналите, не мислите ли?

— Да, сър.

— Значи сте извадили късмет, лейтенант, което според мен е добре, особено като става въпрос за мой главен инженер.

— Да, сър.

— Предпочитам хора, които умеят да оцеляват. Както и Вие, сигурен съм. — Адриан се усмихна и добави: — Ти да видиш! Вече имаме нещо общо. Чудесно.

Адриан премина на следващия офицер.

Мъжът пред него беше вареканец. През двайсети век, дълго преди Пулса и Дара на Доброжелателите, имало поредица от извънземни отвличания от все още неустановена извънземна раса, в които човеците били разпределени по няколко подходящи планети — някакъв объркан опит за преселническа програма. Стратегията на извънземните била недомислена от самото начало, тъй като методите им за подбор по недоглеждане приоритизирали самотници, несретници и психологически увредени хора, както и несъразмерно голямо количество шофьори на камиони. Заселването на една от планетите, Варек-6, произвело квазифункционална човешка цивилизация със съвсем леки генетични изменения, за да се нагодят към по-високата гравитация (1,21 пъти над земната), студения климат и едномесечните нощи. Психологическият профил на културата им едва покривал изискванията на Единството.

Физически мъжът, който стоеше пред него, бе нисък и широкоплещест. Облеклото му беше обичайно за вареканец: риза от щавената кожа на някакво тамошно (подобно на карибу) чифтокопитно, яка от зъби и рога, широки кожени панталони, филцови ботуши и изсветляла черна бейзболна шапка. Нашивките върху пагоните му от Космическия флот бяха доста добре направени с мъниста.

По широкото му плоско лице се четеше обичайното вареканско изражение: екзистенциално терзание. Вареканците смятаха оживлението за срамно и смущаващо, всяка емоция бе проява на слабост, а всяка философия освен пълния нихилизъм — загуба на време.

— Лейтенант Голк, оръжеен специалист — изфъфли той през нещо в устата си, издуло едната му буза.

Адриан кимна.

— Вярвам, че вече сте направили оглед на бойния команден купол, лейтенант.

— Не, сър.

— Не ли?

— Напълно съм уверен, че в цялата си невзрачност е снабден с всички последни технологии, сър.

— Невзрачност? Това дори дума ли е, лейтенант?

— Дефиницията й в общовареканския речник, сър, е дълга трийсет страници.

— Трийсет страници?

— Конотативни разновидности, сър. Вареканският е доразработил общоземлянския в едновековната ни изолация, макар и избирателно.

— Разбира се. Тъмната страна на Речника.

— Точно така, сър.

— А добре ли се чувствате?

— Предвид обстоятелствата, да, сър.

— Отлично. Добре дошли на борда, лейтенант.

— Щом казвате, сър.

Адриан направи крачка напред, към следващия офицер — жена, носеща униформата на Единството с кошмарна прилежност, без помен от гънчица. Имаше сърцевидно лице и несъразмерно големи, наситено сини очи в приятен контраст с късата й тъмнокафява коса и порцеланова кожа.

— А, адютант, срещаме се отново.

— Това изненадва ли Ви, сър?

— Не съм застъпник на яйгеровата суха духовитост, адютант — Адриан повиши леко глас, за да го чуят всички на мостика. — Аз съм капитан от старата гвардия, както скоро ще разберете. Предстои ни да се впуснем в безкрайната шир между звездите. Място на безкрайно изумителни неща и рискове. Отвсякъде ще ни дебне непознатото, евентуални врагове ще се крият във всяка сянка, всеки газов облак, всеки астероиден пояс и частични протопланетарни образувания. Негостоприемни планети, негостоприемни извънземни. Негостоприемни извънземни на негостоприемни планети. И там, сред това непрестанно шествие от опасности, мисля да се забавлявам. Ясно ли е, адютант?

Жената бе ококорила очи по време на речта му, което му хареса.

— Сър, простете. Казах го от объркване, понеже лично ме интервюирахте, а после ме подбрахте сред целия адютантски персонал на Пръстена.

— Тъкмо тъй сторих. Сега, в услуга на колегите си от екипажа, моля, представете се.

— Адютант Лорин Тай, отговорник по сигурността, свръзка за контакт, с ранг в Църквата на науката „Висок“ и с разрешение да служа на всички съдове от клас „Сражение“ от Земния космически флот, включително Своенравното хлапе.

— Отлично, адютант. Очаквам с радост съвместната ни работа, с която ще скрепим съдействието между ЗКФ и Единството. В края на краищата сме си легнали заедно, чаршафите са се оплели, потта се лее, нали така?

Прекрасните сини очи се окръглиха още повече.

Усмихнат, Адриан пристъпи към следващия офицер и сведе глава.

Първата извънземна раса, присъединила се към Единството, белкритите, бяха около метър високи в междинния си стадий — период от около петдесет години, когато бяха достатъчно комуникативни (и дребни), за да общуват с други раси. Кръгло, с три крака и шест ръце, които стърчаха от средата на торса по цялата му обиколка, всяка от тях с по шест стави, а дланите — с по шест пръста и три палеца, създанието бе вдигнало очния си грозд, за да срещне погледа на капитана. Устата и речевите органи се оформяха според нуждата, а за удобство на най-вече земния екипаж, белкритът ги бе оформил под очния грозд. С глас като от спихваща плажна топка, извънземният рече:

— На земен език се наричам Принтлип. Лекар, хирург, ранг „Командващ офицер“, главен медицински офицер, одобрен за работа със следните класове земни кораби: „Контакт“, „Сражение“, „Учение“. Белкритско екзоназначение: първи цикъл, послушник.

В досието на Принтлип полът бе отбелязан като „неопределен“ — на Адриан това в момента му се струваше благословия, тъй като извънземният не носеше дрехи, с изключение на обувки с вид на холандски дървени чехли. Кожата му беше гладка, и сякаш опъната, бледоморава, бледнееща до розово в горния и долния край. Очите — поне десетина, на цвят като разредена кръв, — се поклащаха на стебълцата си като актинии в приливен вир.

По време на рецитацията си белкритът видимо се бе спихнал, а когато спря, се разнесе тъничко свистене, докато се надуваше наново.

— Добре дошли, докторе — продължи Адриан. — Доволен ли сте от разположението на лазарета? Достатъчно високи ли са издигнатите пътечки покрай леглата, диагностичните монитори, физиологичните сензори? Капсулите за анализ настроени ли са на двуезичен режим? Как е осветлението, сцеплението на пода, отходните тръби, помещението за обеззаразяване? Срещнахте ли се със санитарите и помощниците си?

— Сър — изсвистя Принтлип, — лазаретът е напълно преконфигуриран. Издигнатите пътечки работят според очакванията и са достатъчно високи, както и леглата, диагностичните монитори и физиологичните сензори. Капсулите за анализ са с правилните двуезични настройки. Командите на осветлението реагират своевременно. Сцеплението на пода е оптимално. Отходните тръби — също. Помещенията за обеззаразяване са според изискванията. Помощниците и санитарите са хфффрррлууфп…

Адриан изгледа разкривената, спихнала торба в краката си.

— Отлично — рече той, кимна и премина нататък.

— Лейтенант Джослин Стикс, сър. Навигатор, пилот, офицер наблюдателни екрани.

— Прекрасен парфюм, лейтенант. Пачули и тамян ли долавям?

— Да, сър.

Той й се усмихна, вгледан в кръглото й хубаво лице и изразителни очи.

— Своенравното хлапе първото Ви назначение извън планетата ли е, лейтенант?

— Да, сър. Ами, много е вълнуващо.

— Така е, пилот, така е. — За миг се запита, докато пристъпваше към последния от офицерите си, дали може би не е постъпил донякъде безотговорно, подбирайки някои от екипажа си само според снимките в досиетата им. Но пък задачите на един пилот рядко бяха тежки. Освен това, от позицията на стола си, тя трябваше да се извива всеки път, когато се обръщаше към него. Адриан чакаше това с нетърпение.

Последният офицер отдаде идеално чест и започна:

— Лейтенант Джеймс „Джими“ Идън, комуникации. Първо назначение извън планетата. За мен е чест да съм част от екипажа Ви, капитане.

— Несъмнено. Благодаря, лейтенант. Доколкото помня от досието Ви, участвали сте в последната земна Олимпиада, нали?

— Да, сър! Високогравитационен плажен волейбол, сър. Класирахме се четвърти.

— Е, поддържали сте се във форма.

— Съвсем вярно, сър. Бях доброволец във всички назначения на повърхността, сър.

— И аз така забелязах. Но разбирате, сигурен съм, че ще получим отряд морски пехотинци, с което ще отбележим първото сътрудничество между различни клонове на ЗКФ. А и ролята на комуникациите между кораба и хората на терен ще е ключова на една враждебна планета. Тъй че очаквам от Вас да не мърдате от седалката си по време на подобни мисии. И за да съм сигурен, че сте готов за подобни обстоятелства, назначавам Ви на двойна смяна през следващите седемдесет и два часа.

— Разбира се, сър!

— Е, хайде тогава, захващайте се с телефоните! Скоро ще се разкачим и потегляме.

— Да, сър!

Комуникациите винаги са били проблемна специалност — никой нормален кадет не би искал да се окаже на космически кораб като прост диспечер. От досието на Идън Адриан знаеше, че момчето едва е додрапало до средни оценки на тестовете за интелигентност и технически умения. Но пък атлет без медал няма на какво толкова да се надява в бъдещето си, какво остава за кариера. Джими Идън несъмнено се смяташе за късметлия. Но пък вероятността капитанът да назначи мускулестия, пращящ от ентусиазъм, напорист, хубавеляк с мъжествена, издялана челюст на някоя бляскава мисия на повърхността — където да засенчи Адриан (а той пък възнамеряваше да води всяка от тези мисии и по дяволите флотския устав, тъпоглавите пехотинци и всички останали) — бе също толкова малка, колкото да открият високоразвита космическа цивилизация от насекоми сред отходния трюм на кораба.

Адриан отиде до командния си стол и се обърна с лице към офицерите си.

— Добре дошли на първото пътешествие на космическия кораб Своенравното хлапе. Мисията ни ще бъде страховита, понякога изпълнена с безумни опасности, а когато опрем дотам, аз съм точният човек. Ще ви опазя от всичко — никой не умира под мое командване. Сега: по местата. Син-Дауър, научния терминал. Комуникации, уведомете командването на Пръстена, че сме готови за разкачване.

— Да, сър!

— Навигатор, подгответе тръстерите. Готови за разкачване. Ще пушим по-късно.

Бък де Франк се обади от инженерния пулт:

— Антиматерията е оптимално ограничена. Двигателите са готови за тяга, капитане.

Адриан седна на стола си и се обърна към главния екран.

— Ако не беше оптимално, Бък, щяхме вече да сме космически прах, но все пак благодаря.

— Да, сър. Извинете, сър.

— Знам, знам — добави Адриан, — толкова е вълнуващо, нали? Не се тревожете, скоро ще се поотърсим и очаквам с нетърпение паникьосаните ви крясъци от инженерния отсек.

— Паникьосани крясъци ли, сър?

Джими Идън се завъртя на стола си.

— Командването на Пръстена потвърждава, капитане. Готови сме.

— Разкачването приключено — доложи навигатор Стикс.

Адриан разгледа главния екран, който в момента представляваше шарен хавайски залез.

— Някой да включи камерите на корпуса, моля, изглед напред. Навигатор, маневриращи тръстери. Изведи ни.