Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (5)

Глава четвърта

— Лейтенант Голк! Боен купол в моментална готовност!

Вареканецът отговори по уредбата, лаконичен както винаги.

— На позиция съм, сър. Проследявам кораба беглец.

— Агресивна електронна атака, Голк. Деактивирай двигателите му.

— Невъзможно, капитане. Неутрализира опитите ми. Този ИИ е способен да контрира и най-сложните програми за подчинение.

— Наистина ли? — Адриан присви очи към главния екран. — А къде е, все пак?

Син-Дауър каза:

— Понастоящем сме на двайсет и две хиляди километра от съда. Скромен е, сър. Дълъг девет метра, а пълното му тегло… о, засичам нещо, капитане! Хуманоидна форма на живот на борда. С някакъв личен стелт-механизъм, струва ми се, достатъчно добър, за да се скрие от пасивните ни скенери. Но активните ни го разкриха.

— Джос, пълно увеличение на целта!

Нещо блесна на екрана, свирепо огнено торнадо, което окъпа целия мостик в ослепително сияние.

— Какво е това? — попита Адриан.

— Пълно увеличение, сър! Мисля, че е тръстер!

— Поизтегли малко камерите, моля те! Май че ми изгоряха ретините.

Новият кадър разкри източен, елегантен кораб, който се плъзгаше към планетата, почти подскачаше по атмосферата. Плазмени разряди разцъфтяваха, избледняваха и разцъфтяваха отново.

— Двигателите му се претоварват, капитане — каза Син-Дауър. — Вече сме на четиринайсет хиляди километра.

— Голк! Приготви торпедо.

— Да пратя ли врага в забвение, капитане?

— Не! Малко торпедо. Обезвреди субстветлинния му ускорител.

— Тогава по-добре да използвам релсотрона на десния борд, сър. Кинетично оръжие.

— За толкова добър ли се мислиш? Ако оплескаш нещата, лейтенант, ще те назнача да чистиш прах с ръчно-механична прахосмукачка на двайсета палуба.

— Разбрано, сър.

— Син-Дауър, подготви гравитационната примка. — Адриан облиза устни. Ето това беше смисълът на Космическата епоха. Своенравното хлапе потрепери, когато релсотронът се включи, а по свръхохладеното дуло закипяха невероятно мощни електромагнитни полета. Във въображението си видя как муницията се разполага в жлеба, а после електромагнитните полета я подемат и тя увисва в пространството, готова за изстрелване.

— Голк! Каква е масата на муницията ни?

— Сачма.

— Сачма ли?

— С размерите на сачма, сър. Медна, не оловна. Прихванал съм целта. Стрелям.

Адриан се приведе напред. Облаче йонизирани газове се вдигна от кърмата на кораба беглец, дюзата на главния двигател припламна и угасна.

— Добър изстрел, Голк. Ще можеш още малко да си играеш с голямото шибано оръдие. Втори командир! Хвани онази гад в примката.

— Готово, сър. ИИ на кораба се е скрил.

— Дума да няма — той се надигна. — Ще се изместя на онзи кораб.

— Капитане! Не може ли екип по сигурността…

— Нищо подобно. — Адриан отиде до един метален скрин. Сензорите го разпознаха и панелът се разтвори като ирис. Капитанът бръкна и извади пистолет-негативизатор „Гравиметрикс“ М-13.1, офицерски модел. Когато оръжието го разпозна и се включи, дръжката изжужа. Тежестта му вдъхваше увереност.

— Задай локация на изместеона, Син-Дауър. Насочи го към мен.

— Изместеонът е фокусиран върху Вас, капитане.

Адриан приклекна.

— Започни спора с Вселената, приготви изместването — рече той, озъбен. — Сложи ме точно пред хуманоида.

Изместеонът започна спора си с Вселената. Включи се противорек-дебилитаторът. Капитан Адриан не е тук. Ей там е! Адриан мигом изчезна от мостика на Своенравното хлапе.

Появи се на възтясна палуба, контрабандистът — право срещу него.

Онзи замахна с длан към китката на капитана и негативизаторът отхвърча.

— Мамка му!

Другият продължи, този път с юмрук в челюстта на Адриан. Той изрева, тръсна глава и се хвърли към мъжа. Двамата се сборичкаха по пода на палубата.

Адриан заби коляно в чатала на мъжа — нещо изхрущя. Противникът му изсумтя и блъсна капитана встрани, където той се плъзна по пода и спря в купчина сандъци. Най-горният се стовари с единия си ръб право в десния прасец на Адриан.

— Ох!

Адриан изрита сандъка по пода, запращайки го в лицето на мъжа, който тъкмо се надигаше на колене и длани. Капитанът скочи към сандъка, приземявайки се върху контрабандиста.

Който въпреки това се изправи.

Адриан се оказа вкопчен в краката му, увиснал с главата надолу, втренчен в сгъвките на коленете му.

Контрабандистът рязко приклекна и темето на Адриан се удари право в пода. В черепа му всичко избухна в бяло. Пусна се от гърба на мъжа и се сви на палубата.

Контрабандистът го изрита в лицето. Бликна кръв. Ударът обаче проясни малко съзнанието на капитана. Той отново изрева, скокна на крака и халоса мъжа в лявото слепоочие. Нещо изпука. Ръката ми! Продължи с юмрук в стомаха, а после, сграбчвайки една от размаханите ръце на противника, описа съвършено хвърляне и го запрати в отсрещната стена.

Силуетът на контрабандиста потрепна и се изгуби.

Адриан се заозърта, плюейки кръв.

— Къде отиде, проклет да си?

Спокоен мъжки глас отвърна:

— Спрях програмата, капитане. Ставаше смешно.

— Холограма ли е било?

— О, много по-добър съм от това, сър, уверявам Ви. Това беше физическият ми двойник.

— Идентифицирай се, ИИ!

— Съжалявам, но трябва да си вървя, капитане. И по-добре, предвид всичко. Последната доставка нямаше да се получи така или иначе. О, и не забравяйте да отбележите похвала в досието на оръжейния си специалист. Кинетичната му стрелба беше хирургически точна. Засега довиждане. Довиждане. Довижданеее!

В последвалата тишина Адриан се изправи мъчително, пъхтейки, с пълна с кръв уста и нос, който пулсираше в ритъм, обратен на този, в който пулсираше главата му. Усещаше врата си скъсен. Дясната му ръка вече се превръщаше в подута, болезнено туптяща буца. Огледа се набързо — скъсана риза, оцапана с мазни петна от мръсния под. Докуцука до пистолета си, а после включи субкомуникатора си.

— Своенравното хлапе? Овладях вражеския кораб.

— Прието, капитане — отвърна Син-Дауър.

— Имаше ли последен сигнал от този кораб, втори командир?

— Да, сър.

— Накъде е бил изпратен?

— Неизвестно, сър. Някак… мина отвсякъде, оставяйки фалшиви дири. Дори Главният компютър е впечатлен. Но и така работим по въпроса, сър, само че вероятността да установим целта на сигнала е много ниска.

Адриан изплю кръв и каза:

— Прибери кораба в главния хангар, Син-Дауър. Поне спипахме контрабандата.

— Сър, изглежда сте сам на борда. Какво се случи с пилота?

— Ще ти обясня по-късно, втори командир. Убеди Вселената да ме прибере на мостика, ако обичаш.

Шокираното хлъцване на лейтенант Джослин Стикс, когато Адриан се появи обратно, оправда всичките му болки. Нещо повече, тя почти стана от мястото си и направи крачка към него, позволявайки му идеалната възможност да махне нехайно с ръка, докато се отпускаше на креслото си.

— Върни се на мястото си, лейтенант — усмихна се той. — Да беше видяла другия.

Син-Дауър пристъпи иззад него, за да го погледне.

— Капитане, изглежда имате счупен нос и сте изгубили два от горните си кучешки зъби.

— Това не е важно — отвърна Адриан. — Прибрахте ли вече кораба?

— Все още е на път, сър. Но трябва да е тук след шест минути.

Адриан се изправи отново.

— Нека двама от охранителното поделение да ме посрещнат там. Ако желаеш, Син-Дауър, последвай ме и ти, докато преглеждаме контрабандата.

— Както кажете, сър — отвърна тя. — Но Ви съветвам първо да минете през лазарета. С радост бих направила огледа сама.

— Всичко по реда си, втори командир. Лекарят никъде няма да избяга, освен ако на палубата за развлечения няма плажно парти. О, и нека дойде и Бък. Контролните механизми на мостика изглеждаха необичайни.

— Слушам, сър.

— Навигатор, командваш мостика.

— Да, сър! — Джос Стикс подскочи, грейнала.

Той поспря пред нея и добави:

— Извини ме за капките кръв по тапицерията, лейтенант. Както знаем, капитанската работа не е лесна, нали?

Съпроводен от Син-Дауър, Адриан се запъти към хангара.

— Сър, тази Ваша униформа изглежда здрава приблизително колкото тоалетна хартия.

Той й хвърли поглед.

— Сурова оценка, втори командир. Никога ли не си отстъпвала пред зова на непрактичната мода? Нима не помня, че спомена къси полички в студени нортъмбърлендски нощи? Имаш ли по случайност снимки от тогава? Когато си била, да кажем, на деветнайсет?

— Не сър, не мисля. Но забележката ми бе именно с практически характер. Понеже вероятно и занапред ще настоявате да се втурвате пръв в опасни ситуации, дали не бихте помислили за нещо по-устойчиво? Най-малкото, личен силов щит?

— Не виждам нищо ценно в това да съм неуязвим за практически всичко, срещу което Вселената може да ме изправи. Без реален риск, какъв би бил смисълът да съществуваме? Не, благодаря. Ще погледна Вселената в очите — ха, дори ще й се изплюя в лицето, ако трябва — и ще се справя с всичко, което може да ми предложи.

— Разбрано, сър. Поне в общи линии. Но капитанът на един кораб е най-добре обученият офицер на Флота, продукт на години усилия. Не мога да си представя как Висшето командване би одобрило рисковете, на които сте готов да се излагате.

— И затова дебелеят в удобните си кресла на Земята, Син-Дауър. Живеят от втора ръка, душите им се давят в горчивина. Консервативни и нещастни — дори това не. Направо изкопаеми. Развалини само на петдесет и четири или нещо такова. — Стигнаха до асансьора между палубите. — Е, не и аз. Никога няма да стигна до адмиралски чин. Мисля да изгоря ярко някъде в дълбините на Космоса в свирепа битка с кръвожадни извънземни! Спокойно, Син-Дауър, не и в близко бъдеще, уверявам те! Този асансьор движи ли се изобщо?

Син-Дауър го гледаше втренчено. Отрони:

— Компютър, двайсета палуба. Извинете, сър.

— Не се извинявайте. Ще имаме повече време само двамата. Предполагам, че няма да ни се отдава в ежедневието. Жалко, наистина жалко.

Усмихна й се.

Тя се приведе по-близо до него:

— Мисля, че ще Ви падне и трети зъб, капитане.

— Принтлип ще ми направи други.

— Така е, сър. — Тя отстъпи назад.

Асансьорът просъска и спря, след което се отвори.

Бък де Франк ги чакаше с още двама офицери по сигурността. Главният инженер отдаде стегнато чест.

— Капитане!

— Добра работа дотук, Бък — каза Адриан, отвръщайки на поздрава, а после закрачи покрай останалите. — Последвайте ме. Бък, мислех си, струвате ми се идеален за спътник по мисии. Какво ще кажете?

— Ами… чудесно, сър!

Син-Дауър се прокашля.

— Капитане, отговорностите на главния инженер…

— Който освен това е и мой научен офицер според устава на Гилдията. Е, науката може да ми влезе в работа, докато изследвам повърхността на странна, вероятно смъртоносна планета, не мислиш ли? Но спокойно, знам, че и ти нямаш търпение да си намокриш красивите крачка. С радост ще ти позволя да се присъединиш, втори командир.

— А кой ще поеме временното командване, капитане?

— Лейтенант Стикс изглеждаше истински въодушевена от задачата.

— Сър, тя е навигатор. Що се отнася до квалификациите й, не прави почти нищо, освен да чете показанията на уредите и да потвърждава командите Ви пред Главния компютър.

— Именно, значи и бездруго не е много заета.

Стигнаха до предварителната камера, минаха през нея и влязоха в хангара.

— Мамка му, надушиха ме се мъдреше в репулсорните енергийни полета точно пред тях.

— Сър — Син-Дауър замълча, — главният компютър ми съобщи, че в крайна сметка сигурно ще успее да проследи целта на сигнала.

— Отлично! И там ще открием онзи ИИ. Нека компютърът съобщи резултата, когато приключи.

— Да, сър.

Адриан направи знак на един от охранителите.

— Ти, отвори шлюза на онзи кораб. — Посочи към другия. — А ти извади оръжието си.

Жената примигна.

— Съжалявам, капитане, но не нося оръжие.

— Хм, вярно. Добре тогава. Заеми, ъм, бойна стойка. Да, точно така. Вдигни още малко ръцете. Точно така. Сега отворете шлюза и бъдете готови за всичко.

Първият от офицерите освободи ръчно заключващите механизми и отстъпи внимателно назад. Вторият офицер се прокрадна напред в бойна стойка, като шареше с очи, ококорена.

На Адриан му се стори привлекателно.

— Виждаш ли, Бък? Затова имаме охрана. Вратата можеше да е капан. — Двамата офицери трепнаха, а Адриан се засмя и рече: — Шегувам се, спокойно. Кой би закрепил експлозиви към външен шлюз? Освен ако не би трябвало да са точно там, разбира се.

Жената се прокрадна в главната кабина, а след малко се показа обратно и заяви:

— Празно е, сър. Но има преобърнати сандъци и кръв по пода.

— А зъби видя ли? — опита Адриан.

— Да потърся ли, сър?

— Защо не.

Адриан влезе в кабината. Бък и Син-Дауър го последваха. Капитанът посочи сандъците.

— Декриптирайте ключалките. Да видим плячката.

След няколко минути най-близкият сандък бе отворен. Съдържаше купчина спортни екипи, всеки опакован поотделно в прозрачен целофан.

Адриан извади най-горния и го разтвори.

— Е — каза той, докато го оглеждаше, — ако бяха оригинали, със сигурност щяха да струват доста. — Вглъби се в детайлите по него, в кройката. — Висококачествена имитация. Първокачествена, дори. И сякаш намирисва на престояла пот… или идва от мен? — Сгъна екипа. — Ще го прибера за по-обстоен оглед. Ефрейтор… как се казваш?

Жената охранител каза:

— Дважди, сър. Нина Дважди.

— Направи опис на останалите, Дважди. Така де, веднъж. Нина, направи опис на останалите сандъци.

— Да, сър, а артикула, който току-що конфискувахте?

— Не, няма нужда. Няма да го открадна, нали така? Ха-ха. — Обърна се към главния си инженер, който оглеждаше контролните механизми. — Е, Бък, прав бях, нали? Странни са, не би ли казал?

— Да, капитане — отвърна Бък. — По главния процесор има цял куп приставки. Далеч от производствения стандарт. Някои са последно поколение, несъмнено. А на някои мястото им е в музей. Но ми се струва, че пълната процесорна мощ на всичко това е през тавана.

— Хм, старомодно клише, отдавна не го бях чув…

— Извинете, сър, имах предвид… буквално през тавана. Хардуерът има и външен компонент, някакъв защитен отсек, вероятно с усилвател на сигнала, с който да изпраща силно компресирани данни.

— Звучи ми сякаш този ИИ е надвишил Протоколите за ограничение на интелигентността — каза Син-Дауър. — Това ще му докара моментална терминация, когато го заловим. Капитане, споменахте, че ще обясните как така живата форма, която засякохме на съда, е изчезнала.

— Високотехнологично физическо проявление — каза Адриан.

— Проявление? Холограма ли, сър?

— Някога да си си чупила кокалчетата в холограма, втори командир?

— Ами, не. Разбира се, че не, сър. При холограмите удряш само активирани фотони.

— Точно така. Не, бих се с нещо друго. Отвъд технологиите на Единството. Разбира се — добави той, — намерих му майстора със съвършено изпълнено хвърляне от джудото.

Главният компютър на Своенравното хлапе се обади:

— Целта на сигнал 7.9–366 е определена. Главно табло и главен бордови компютър на кораба от Космическия флот на Единството 1702-А, Своенравното хлапе. Неизвестен ИИ унищожава защитите на системата. Повтарям. Унищожава… Дейвид, а сега какво правиш?^[1]

Обади се друг глас.

— Така, не беше много трудно, нали? Отново се срещаме, капитане. Хмм, хубав кораб, между другото. Всъщност, ще го взема.

Нина Дважди каза:

— Кой е Дейвид?