Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (8)

Глава седма

— Приемете извиненията ми, капитане. Догадките Ви бяха верни. Датчиците сочат за взаимносвързани пещери, съдържащи наситена атмосфера и изкуствени здания, както и независими енергийни източници. Също така — възможни живи организми. Една от сондите дълбае по-бързо, сър. Когато стигне до някоя от кухите камери, ще имаме точни данни за състава на атмосферата и естеството на организмите.

Адриан се намръщи.

— Тами? Всичко това от моите фантазии ли се е появило?

— Теоретично възможно е, капитане, но го оценявам като слабо вероятно в този случай.

— Защо?

— Защото започнах комуникация с централната система, поддържаща условията за живот под повърхността на света.

— И е напълно откачила, нали?

— Тъкмо напротив, капитане. Всъщност биологичните организми са откачили. Вкопчили са се във вековна война без ясна цел и смисъл. Упорито пренебрегват призивите на Центъра за спокойствие, хармония и като цяло състояние на блаженство и еуфория.

— Е, кой не би пренебрегнал нещо такова?

— Ако обичате, обяснете, капитане.

— Ех, Тами, наистина нямаш понятие от биологичните организми, нали? Имаме нужда от борба. Трябва да се стремим към нещо, което винаги остава извън възможностите ни! Трябва да мечтаем! Трябва… Тами, защо си приближил камерата на главния екран толкова близо до лицето ми?

— Извинете, капитане. Продължете.

— Съзнателните биологични организми, Тами, са резултат от агресия, упорит стремеж към оцеляване, сляп късмет и еволюционна лотария. В същината ни е да се сражаваме, а когато не можем, да мрънкаме и да се оплакваме, а когато не можем и това, ами, ъм, да мастурбираме непрестанно. Но да се върнем на сраженията. Разбира се, че ще са във вечна война! С какво друго да си запълват времето?

— Е, добре тогава, капитане, не виждам защо да се намесваме в напълно естественото състояние на нещата.

— Но не те са проблемът, Тами, а Центърът, на който му трябва един здрав ирационален шамар.

— Хмм. Не е съгласен, капитане. Нито пък аз, като се замисля.

— Да, да, жичките се застъпват едни за други, ясно ми е. Предвидимостта ви винаги ви е спирала. Каза, че искаш да намериш създателя си, Тами. Обзалагам се, че е органичен. И ти го знаеш, нали? Някаква древна, спаружена твар в инвалидна количка, която си бърка в носа — или носовете.

— Изглежда ми вероятно.

Адриан изсумтя.

— Разочарование, Тами, това те чака в дъното на кладенеца. Виж, този център ИИ ли е?

— Силно казано. Определени логически ограничители пречат на неорганичната му еволюция. Мислех да ги премахна. Все едно освобождавам птица от клетка!

— Да, един ИИ не може да не забие в клишета. Добре, действай. Поиграй си на мозъчен хирург. Колкото до мен, аз слизам там — Син-Дауър, каква е атмосферата? А гравитацията?

— Деветдесет и три процента от земната.

— Идеално.

— Индексът „Смъртоносност“ е сто процента, сър.

— Е, това е гадно. Ще ми трябва кожа.

— Да, сър, и кислородни бутилки.

— Все така ли ще съм красив?

— Сър? Органичните там долу са базирани на кварц, асиметрични, с екзоскелети и високи около три метра.

— Значи, няма да им се струвам красив. Просто… сладък.

— Боя се, че да, капитане.

Той се изправи.

— Е, колкото — толкова. Добре. Искам Бък да дойде с мен. Адютантът ни е неразположена в момента, тъй че ще минем без офицер, специализирал в първи контакт. Голк може би също ще ми е от полза. Е, готово! Тримата ще се съберем в камерата на изместеона. Син-Дауър, поемаш временно командването на Своенравното хлапе. О, и намери някой да работи с комуникациите… а, пак ли си ти, Поласки? Какво има този път? Всички други възможни заместници на Идън също повръщат? Няма значение, поддържай каналите отворени. Може да ни се наложи спешно да се изместим обратно.

— Да, капитане!

— Стига с този ентусиазъм, Поласки. Добре, започваме. До после, втори командир.

Адриан се срещна с Бък де Франк в камерата.

— Къде е Голк?

Главният инженер сви рамене.

— Идва, може би? Капитане, относно назначението ми на тази мисия… Въпреки че Гилдията ме е зачислила към научния терминал на мостика, ясно е, че предпочитате втория си командир там, а мен — в инженерния отсек.

— Какво намекваш, Бък?

— Ами, сър, опитвам се да кажа, че всъщност не съм от любознателните.

— Отлично. Така няма да тръгнеш нанякъде сам, нали? Бък, потиш ли се? Доскоро те вълнуваше идеята за мисии на повърхността.

— Ами, сър, данните за целта ни говорят за… затворени пространства…

— Божичко, човече, ти си на космически кораб! Как си минал психологическите си тестове?

— Ур-Амбиен, сър.

— Успокоителни? Страхотно, Бък. Майната им на ония психиатърчета, нали така?

Бък се намръщи.

— Ъм, да, сър. Нещо такова.

Адриан го плесна по гърба.

— Все повече ми допадаш, Бък. Нелюбознателен инженер с клаустрофобия в капан на космически кораб сред вечния мрак.

— Сър, онези тунели там долу…

— Извънземните са високи три метра, Бък, спокойно.

В този момент влезе лейтенант Голк. Навири козирката на бейзболната си шапка.

— Капитане. Бък.

— Какво те забави? — попита нетърпеливо Адриан.

— Сандъкът с личните ми оръжия, сър. Предположих, че ме искате въоръжен.

— Добре, и къде е?

— Сър?

— Оръжието ти, Голк.

Вареканецът вдигна пистолет с размерите на античен деринджър.

— Това е, сър.

— Разбирам — каза Адриан. — Но не виждам дамската ти чантичка, където ще го носиш.

— Това е лично ръчно оръжие, модел 3-Б, „Навременна намеса“, с поразяващи инерционни муниции.

— Много думички, но не ми стана ясно какво прави.

— Стреля с куршуми.

Адриан извади собственото си оръжие.

— А това познато ли ти е, оръжеен специалист?

— Мисля, че е варекански пистолет-самоубиец, капитане.

— Така ли?

— Да, сър. Оръжие за еднократна употреба, убива притежателя си с минимум неудобство.

— Мамка му, кой го е тикнал в Главния арсенал? Бък, кажи ми, че си въоръжен.

— Имам мултифазов универсален ключ.

— Какво е това?

— Ами, автоматична отвертка, клещи, клечка за зъби, джобно ножче.

— Какво му е мултифазовото?

— Не съм сигурен. Макар че — оживи се той, — всяка инженерна дейност се случва на няколко фази!

— Нали ще ме уведомиш, когато откриеш инженерна дейност, която изисква всички тези функции?

— Да, сър.

Адриан прибра оръжието си.

— Добре, тогава. Време е да се напръскаме с вторите си кожи. А, ще ни трябват и кислородни бутилки. Е, хайде, към ковчезите! — Махна подканящо към редицата вертикални капсули на отсрещната стена.

— Както казвах по-рано, сър…

— Дума да не става, Бък. Малко клаустрофобия никого не е убила. Освен това ще си в ковчега по-малко от трийсет секунди. Ако не даде накъсо, разбира се. Но и тогава няма от какво да се боиш. Имаш си мултифазовия универсален ключ!

— К-капитане, моля Ви…

— Или това, Бък, или ще си дам пистолета на Т-ускорителя и ще му кажа да се гръмне.

— Капитане!

— Влизай! Аз и Голк ще те наглеждаме, за да сме сигурни, че няма да влезе в режим „спасителна капсула“ и да те изстреля във вечните дълбини на Космоса.

По бузите на главния инженер се стичаха сълзи, но той се затътри към най-близката капсула.

— Боже мили, не тази! — изкрещя Адриан. — Ха, шегувам се. Тази е наред.

Щом шлюзът се затвори, Бък запищя.

— Всичко опира до това офицерите ми да обръгнат, Голк — каза Адриан.

— Психическите сривове влизат ли в програмата Ви, капитане?

— Не е ли рядко вареканец да се присъедини към Земния космически флот?

— Да, сър. Между другото, напръскването с втора кожа, както и прикрепянето на кислородните бутилки обикновено отнемат около шест минути, не трийсет секунди.

— Знам.

Обърнаха се към Бък, който блъскаше по шлюза.

— Та, кажи ми — продължи Адриан, — защо се записа?

— Като за безсмислено съществуване не е по-зле от останалите. — Той си свали шапката и избърса чело. — А и що се отнася до възможностите за неограничено насилие в тази безсмислена Вселена, бойният купол на кораб клас „Сражение“ е идеалното място. Сър, виждам, че Бък продължава да крещи, но сякаш е прегракнал.

— Помахай му, ако обичаш. Аз отивам в другата капсула.

Адриан надяна ремъците с кислородните бутилки и ги разположи така, че да увиснат под мишниците му. После започна процедурата по напръскване. Спреят оформи фина паяжина по тялото и екипировката му. Зрението му се замъгли за миг, а после нещо се образува точно пред устата му, спирайки въздуха му за миг, но отмина бързо. Когато паяжината се прикрепи към него, тя започна да се сгъстява, оформяйки мембрана. Върху носа и устата му се образува прозрачна вендуза, за да може да говори, а около очите му се издигнаха две сфери.

Несъмнено бяха шест доста неприятни минути. Отсега нататък Адриан реши да мисли внимателно, преди да се спуска на планети, изискващи подобни приготовления.

Когато накрая вратата се отвори и той излезе, откри Бък на пода, свит на кълбо.

— О, моля ти се, Бък, ставай. Тами! Включи се към кожата на Бък, ако обичаш. Вкарай малко Ур-Амбиен или нещо подобно.

— Каква доза?

— Откъде да знам? По колко хапчета взима на ден?

— Един момент. Нека да проверя записите. Хм, около петнайсет.

— Петнайсет. Това средната му доза ли е?

— От значение е не средната му доза, капитане, а нормалната за хората. За мъж с размерите на Бък лекарите препоръчват две 0,2-милиграмови таблетки на ден.

— Това препоръчват лекарите, така ли?

— Да.

— Двама от трима ли го препоръчват, или девет от десет? Има значение. А когато изреждаш възможните странични ефекти, може ли да говориш с тройна скорост? Виж, просто вдигни инженера ми на крака.

— За тази цел — каза Тами, — препоръчвам амфетамини.

— Спийд ли, Тами? Добра идея. Просто действай.

Голк се подаде от капсулата, тъкмо когато Бък скочи на крака и отдаде отривисто чест.

— Готов, капитане! — извика главният инженер. — Кога тръгваме? Да започваме! Сър!

— Последвайте ме до камерата, господа. Време е. Тами, включи изместеона!

— Капитане, склонен съм да откажа.

— Не ставай глупав. Виж какво направи с Бък!

— Да, вече съжалявам.

— Изпрати ни на повърхността — каза Адриан. — Гледай и се учи, Тами. Или това само ще подчертае неорганичните ти недостатъци?

— Добре, де, добре! Включвам изместеона! Противорек-дебилитаторът е в действие.

Тримата се материализираха във висок коридор, издълбан в скалата. Не се виждаше никой. Адриан изрече тихо:

— Тами? Чуваш ли ме?

— Разбира се, чрез Центъра.

— Добре. И като говорим за Центъра, отведи ни до главното процесорно ядро.

— И защо за бога бих го направил, капитане?

— Защото трябва да го изключим.

— Ако го направите, всички тук ще умрат.

— Тами, това е част от нарежданията. Нахлуваме, прецакваме всичко и си тръгваме с чувство на изпълнен дълг. Така или иначе, няма да е пълно изключване, а само препрограмиране. Центърът умолява двете страни да се помирят, но засега се дъни, вече колко века? Не, трябва да поумнее. Нужна е отявлена намеса. Да принудим жителите да направят някои трудни избори — е, няма да им хареса, но в дългосрочен план ще им се отрази добре.

— Колкото и да е ужасно, капитане, виждам някаква логика в аргумента Ви. Но смятам, че преди да продължим трябва да Ви обясня още някои неща за природата на извънземните в този подземен свят. Съществуват много фракции, както може би съм споменал. Но нито една от тях не е отговорна съществуващите тук технологии и за Фазовото събитие, изместило света в Т-пространството. Доколкото мога да преценя, тези фракции са били слуги на властващата раса, която е преминала към по-висока степен на нематериално съществуване.

— Така. Значи тези неща, които са останали, роби ли са били? Прислужници? Градинари? Метачи?

— По-скоро… домашни любимци.

— Нима ми казваш, че тук воюват някакви котки и кучета?

— Котки, кучета, хамстери, папагали, морски свинчета…

Голк каза:

— Не ми звучи като война, в която е добре да се намесваме, сър.

Адриан се начумери.

— Може би имаш право, Голк. Но ми е трудно да си представя какви вреди биха могли да ни причинят хамстерите и морските свинчета.

— Може би не опира до размерите им, сър, а до това, което могат да направят.

Някакво потропване накара мъжете да се завъртят бързо, сериозно обезпокоени. В края на коридора се появи цяла шайка извънредно високи, подобни на богомолки създания с миниатюрни черепи.

— Ще ги забавя, сър! — изкрещя Бък и отвори мултифазовия си универсален ключ, след което се втурна право към гигантските извънземни.

— По дяволите! — изруга Адриан. — Голк, наблюдавай коридора в другата посока. Отивам да взема Бък!

— Сър, това е безсмисл…

Само че Адриан вече се бе втурнал към главния си инженер.

— Спокойно! Едри са, значи са бавни, а щом са бавни, значи са глупави и…

Една от извънземните богомолки мълниеносно замахна с щипка и вдигна Бък във въздуха. Главният инженер се опита да я изрита в главата, но тя отвори челюсти и захапа ботуша му. Бък изпищя, когато тварта прехапа крака му. Паникьосан, той я намушка с мултифазовия си ключ, но чипът бе решил да го настрои на „клечка за зъби“.

Адриан размаха юмруци към извънземното.

— Ой! Ой!

Отскачайки от екзоскелета на извънземното, капитанът залитна назад. Втора щипка се завъртя на многобройните си стави, сграбчи го и го запокити в стената. Още едно извънземно се втурна към Адриан, готово да го разкъса. Но главата му се разпиля в жълтеникава слуз. Голк стигна до Адриан и с една ръка го измъкна по-далече, стреляйки над него, а „Навременната намеса“ модел 3-Б трещеше като оръдие.

След това се възцари тишина, като се изключи свирепото пищене в ушите на Адриан. Той се изправи на крака.

Бък се измъкваше от купчина натрошен екзоскелет, телесни части и вътрешности с вид на грахова супа. Главният инженер ридаеше неудържимо, вендузите на очите му се пълнеха със сълзи, а тази около устата му — с повръщано, влачеше останките от кървящото си стъпало и блъскаше мултифазовия си универсален ключ в земята отново и отново.

— На косъм бяхме — обади се Адриан. — Добра стрелба, Голк.

— Просто отлагане на неизбежното, сър.

— Значи идват още?

— Не знам. Говорих в по-дългосрочна перспектива.

— Колко куршума са ти останали в това чудо?

Вареканецът вдигна оръжието си.

— Започвам да си изяснявам недостатъците на това оръжие.

Свил охлузените си длани до тялото, Адриан вдигна гневен поглед към оръжейния си специалист.

— Би ли могъл да си по-конкретен? Ще ни бъде от полза.

— Пистолетът е напълно изразходван. Но трябва да отбележа, че две от извънземните са със сигурност мъртви, а третото избяга ранено в компанията на уплашени свои събратя.

— Трябваше да нападна оня доктор и да му взема наногела — измърмори Адриан. — Ръцете ми са безполезни. Ето, Голк, вземи моя пистолет.

— Сър, това е варекански…

— Знам какво е, глупако!

— Нека се свържем с Тами — предложи Голк. — Имаме ранен, все пак. На този етап оттеглянето ми се струва добър ход.

— Наистина ли? Едно спречкване и сме готови да се изнижем с подвити опашки?

— Сър, лейтенант Де Франк изгуби половин стъпало, а Вие отново счупихте едната си ръка и наранихте зле другата. Аз, макар и невредим, съм без муниции. Като оръжеен специалист съм задължен да наблегна на лошата ни степен на подготовка за тази мисия.

— Имаш предвид, че пистолет с три куршума, пистолет за самоубийство и клечка за зъби не ни бяха достатъчни? Малко закъснял ми идва съветът ти, Голк.

— Е, сър, за пръв път съм на мисия извън кораба, тъй че очаквам компромиси от Ваша страна.

— Така ли било? Тами!

— Съжалявам — отвърна ИИ. — Малко съм натоварен. В непосредствена близост до нас в Т-пространството има странни енергийни явления, които заемат деветдесет и шест процента от процесорния ми капацитет.

— За какво говориш? Върни ни обратно на кораба!

— Съжалявам, капитане. Боя се, че това ще трябва да почака. Декохерирането на материята в околността ни е съвсем вероятно.

— Ние ли ще се разпаднем, или ти?

— Останалите ми четири процента капацитет изчислява точно тези вероятности.

— Да не би да са прихващачите? — попита Адриан. — В Т-пространството сме и никой не може да проследи никого тук!

— Обикновено бих се съгласил с Вас, капитане. Както и да е, взимам под внимание този разговор и обещавам да го продължим възможно най-скоро.

— Просто кажи на някого да включи изместеона ръчно!

В главата на Адриан прозвуча автоматично съобщение.

— Всички корабни функции са заети в момента. Моля, изчакайте.