Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (21)

Глава двайсета

Членове на екипажа се отдръпваха от пътя им, хвърляха се към стените и ги гледаха уплашено, докато Адриан и Син-Дауър търчаха по коридора. Зараждащата се паника в очите на подчинените му стопляше сърцето на капитана. Прекосиха почти четиринайсетте метра до най-близкия асансьор за рекордно кратко време и се хвърлиха в него.

— Към мостика! — нареди Адриан. С периферното си зрение видя, че гърдите на Син-Дауър се надигат едва-едва и се изруга наум, задето не бяха тръгнали в другата посока, към по-далечния асансьор.

— Капитане, отново сте скъсали ризата си.

— Не аз. Нипълбаум.

— О… Това някакво мазило срещу обрив на ареолите ли е? Сигурно е сърбяло до болка.

— Не, така се казва… всъщност да, права си, сърбят ужасно. Облекчението идва, само когато някой ги почеше или позавърти…

Тами се включи по високоговорителя на асансьора.

— Капитанът лъже, командире. Нипълбаум, Аплет, корабна охрана, ранг…

— Имаш ли нещо против да млъкнеш, Тами? Със Син-Дауър водим разговор! Чакай, казва се Аплет? Що за…

— Няма никакъв обрив.

— Забрави за обрива! Опитвам се да ти кажа, че трима са тълпа, ясно?

Тами каза сухо:

— Присъствието ми навсякъде май-май започва да Ви идва в повече, а? Ако този кораб имаше бог, ами че това щях да съм аз! — Гласът му забоботи злокобно. — На практика всесилен, с интелект тъй необятен, че не можете дори да си го въобразите, нищожни смъртни! Най-сетне разбирате! На този кораб никой от вас никога не е сам! Виждам всичко! Знам всичко!

— Тами — каза Адриан, — защо има холографски близък кадър на този високоговорител, от който се чуваш?

— Ами, няма как да дам близък кадър на лице, нали така?

— А приключи ли с манията си за величие? Малко сме заети.

— Да си говорите за стискане на зърна ли?

Стигнаха до мостика. Син-Дауър излезе първа от асансьора.

— Капитане, отивам на изследователския терминал!

На главния екран примигваше светлинка. Капитанът попита:

— Това совалката ли е?

Джос Стикс се обърна към него:

— Не, сър, това е курсорът.

— Какво? Защо има курсор на главния екран? Няма значение, разкарайте го. И къде е проклетата совалка, ще я гоним ли, или не?

— В момента е на четиринайсет хиляди километра от нас, сър, но бързо я настигаме.

— Все още да — каза Тами, — но усещам, че УЕСЛИ-ускорителят зарежда… — Всички потръпнаха от името, а Тами въздъхна. — Добре, какъв ви е проблемът с името? Някой да каже?

— Никой да не казва! — сопна се Адриан. — Нека г-н Всезнаещ Бог на Всичко се сети сам.

— Не е честно! Кажете ми!

Адриан се изплези.

— Ха! УЕСЛИ-ускорителят е включен!

От изследователския терминал Син-Дауър додаде:

— Совалката изчезна, сър.

— Добре тогава, изчислете курса на совалката, преди да включи ускорителя и я последвайте. Бък! В Инженерния ли си вече?

— Да, капитане!

— Пълна скорост. Всичко на максимум, газ до дупка. Скорост от нужда, ясно ли е?

— Да, сър… мисля. Искате да включим на максимална скорост, нали така?

— Точно така, Бък. Доколкото корабът може да издържи. Син-Дауър, накъде се беше насочила совалката?

— Капитане, право към Ръба на познатото.

— О, това е добре — намеси се Тами. — И аз натам бях тръгнал.

— Какво искаш да кажеш? Защо натам? — попита Адриан.

— Защото, капитане, направих анализ от отправната точка на срещата ми с клангите, взимайки предвид инертното ми движение, начеващия слънчев вятър, микро черни дупки и други особености, както и обикновени гравитационни влияния. Установих, че началната точка на пътя ми е някъде отвъд Ръба на познатото.

Адриан бавно се надигна.

— Майчице, Тами! Нима казваш, че си отвъд Ръба?

— Точно това казах!

— Искаш да кажеш… идваш от Неизвестен сектор? Наистина ли? Кой би предположил?

— Подигравате ми се!

— Суперпиле, а? Тами, признай си! Какво наистина се излюпи от яйцето на Принтлип?

— Не знам за какво говорите.

— Караш ни да гоним птица, пилотираща совалка, която лично си подобрил, точно натам, накъдето искаш да отидем. А совалката използва ускорител, който е елементарен за проследяване, но ще продължи да кара напред, а ние — отзад като на въженце. Тами, не сме идиоти!

— Добре тогава. Сестра Ранчид е на диета, но работеше извънредно. Огладня и по някаква причина репликаторът на храна беше развален…

— Развален? Сериозно?

— Добре, де, аз го повредих? И тя го разбърка в черупката — яйцето, имам предвид, — с високочестотен ултразвук…

— А как е паднал аквариумът?

— Казах Ви! Беше гладна! Не можеше да се спре! Гладът така прави, нали? Както и да е, после я улучих със субзвуков невролапсер. Тя се строполи, удари си главата… за което се извинявам, между другото.

— Суперпилето е едно от физическите ти проявления, нали? Като онова, с което се бих на предния ти кораб.

— Как отгатнахте?

— Идиот такъв. — Адриан седна на креслото си. — На планетата видях пиле с мозък на пиле. Грешка. Да му беше дал високо чело, или огромни темпорални издутини. Но разбрах, когато „говорих“ с него.

— Какво искате да кажете?

— Онова не беше разговор, Тами. Схемата ти за създаване на пилешки двойници — дори не знам защо имаш такава, между другото — е несъвършена. Предаде те елементарната анатомия. И си го осъзнал твърде късно. Гласовият апарат на проявлението ти не е можел да оформи същинска реч, а си забравил да влезеш в автоматичния ми преводач и да изфабрикуваш превод от „пилешки“. Всесилен? Всезнаещ? Богоподобен гений? Няма що, Тами.

Последва дълга пауза, а накрая Тами каза:

— Предайте извиненията ми на морските пехотинци, капитане. Малко трудно се отървах от тях.

— Спри совалката с фалшивото пиле-терорист, ако обичаш. Ще отидем до Ръба на познатото, че и оттатък, стига да намерим дома ти и да те разкараме от кораба ми. Непознатият сектор ни очаква.

Той се изправи, вперил поглед в главния екран.

— Космосът… където никой не е ходил. Ще пътешестваме през него и ще го обходим. Ще посетим странни нови светове — дай ми близък кадър, Тами. А така. Докъде бях стигнал? Да, странни нови светове. Ще открием тъпата цивилизация, която те е създала. А когато приключим ще сме… в Космоса (обратно)… където вече сме били. Ще посетим стари, но все така странни светове. Непознатият сектор вече няма да е непознат, освен в онези части, където не сме ходили. Там ще си остане непознат, докато не го опознаем. Което е цялата идея на откривателството, като се замисля… хей, къде ми е близкият кадър?

— Започнахте да плещите — каза Тами. — Долових високи равнища на отегчение сред екипажа.

Син-Дауър се прокашля.

— Совалката се появи, капитане. Прави обратен завой и забавя.

Тами каза:

— Ще я върна в хангара на автопилот.

Адриан седна и се облегна назад.

— Бък, включи Т-ускорителя, ако обичаш. Син-Дауър? Потвърди, че маршрутът ни е правилно определен. Лейтенант Стикс?

Тя се завъртя към Адриан.

— Не мисли за нищо, докато минаваме през Т-пространството.

— Ъм, да, сър.

— И, Стикс?

— Да, сър?

— Можеш ли? Да не мислиш за нищо, имам предвид.

— О, да, сър!

Когато тя отново се обърна напред, Адриан добави:

— Ако не успееш… — И се усмихна, когато тя за пореден път се изви назад — просто си мисли за всички разговори, които си водила тук.

— Сър?

— Обичайните, имам предвид. Таковата, той каза това и после направи онова… И нали знаеш? В смисъл, нали така? Ъъъ. Едно такова.

Тя кимаше енергично.

— Да, капитане! Че аз през цялото време си мисля така! В смисъл, откъде знаете, сър?

— Аз съм капитанът, Стикс, а капитаните знаят разни неща. — Той отново се усмихна.

Тя отвърна на усмивката му, а после заби поглед в земята.

Адриан отвори уста, но Син-Дауър го изпревари.

— Капитане, до Ръба на познатото ни остават четирийсет и девет часа и трийсет и шест минути. Сър, това ще е почти рекорд за непрекъснато пътуване през Т-пространството и трябва да имаме предвид риска от неврологична дисоциация, докато защитните полета отслабват, особено след трийсет и шестия час.

— Знам, знам — отвърна Адриан, — започваме да се чалваме.

Тя се приближи към него.

— Има теории, сър, за духовна мрежа, която свързва всички съзнателни същества през обикновеното време-пространство в галактиката, може би дори из цялата Вселена. И като се откъсваме от тази мрежа чрез Т-пространството, започваме да страдаме от тежка самота, а ако състоянието се проточи, щетите за психиката ни биха били необратими.

Адриан кимна.

— Или това, или просто се чалваме.

На мостика пристигна Суийпи Броугън.

— Капитане — изфъфли тя през пурата си, — вече е крайно време за онзи кратък доклад.

— Да, нали?

— Всъщност не виждам как ще е кратък, ако разбирате какво Ви казвам.

— Мисля, че да, лейтенант. Благодаря, че ми напомни. — Той се надигна. — Да се срещнем в офиса ми?

— Бих ли могла да предложа каютата Ви?

— О, играете пинг-понг, значи?

— Сър, морските пехотинци са съвършено обучени във всичко, включително пинг-понг. Разбирам също така — и тя извади пурата си и му се усмихна, — че масата има нискогравитационно поле?

— Ъм, да, има.

— Отлично, сър.

Адриан започна да се поти. Отчаяно се огледа из мостика и срещна погледа на Джими Идън.

— Идън!

— Сър!

— Подготви Т-съобщение за ЗКФ.

— Какво да бъде, сър?

— Да, ще трябва да го напиша, нали? Значи, започни с пълни подробности относно настоящия ни курс…

Син-Дауър се прокашля и каза:

— Ще се радвам да Ви отменя, сър, ако позволите. Ще се свържа с д-р Принтлип, главния инженер и Тами, за да е изряден докладът. Междувременно, сър, двамата с лейтенанта може да си… докладвате. В каютата Ви. В нискогравитационното поле.

Той се завъртя към Син-Дауър.

— Да. Разбирам. Така де, разбира се. Има логика. Благодаря ти, втори командир. — Леко несигурно се обърна към Суийпи Броугън. — Добре тогава, към доклада, да. Ами… последвайте ме, лейтенант Броугън.