Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (13)

Глава дванайсета

Адриан отиде на мостика и се настани в креслото си.

Поласки каза:

— Капитане! Командирът на радулакския кораб търси връзка с нас!

— След малко — отговори капитанът. — Връзка с целия кораб, ако обичаш. Говори капитанът. В добавка към последното ми всеобщо обявление, всеки член на екипажа, хванат да качва снимки на котета където и да било на кораба, не само ще бъде лично екзекутиран от мен, но и ще изловя цялото му семейство и всичките му приятели, след което ще убия и тях. Край на обявлението. Сега, Поласки, включи радулака на главния екран.

Мостикът на радулакския кораб бе облян в слуз. В средата, на огромен трон седеше подобаващо огромно същество, облечено в лъскава черна кожа. От устата му, широка и пълна със зъби, се точеха лъскави лиги. Над нея три малки червени очички гледаха кръвнишки право напред. От бузите, брадичката и челото му се подаваха множество ноздри. Когато заговори, сополи и слуз се разхвърчаха от тях, а всяка дума бе съпроводена от залп слюнка.

— Аз съм лигосподар Ще-ви-удавя-във-великолепието-си, трети ранг, от радулакския боен кораб Оставям-ви-недоядени-на-гаден-обяд-с-тъщата-и-тъста, и възнамерявам да ви унищожа напълно.

— Това не е особено сърдечен поздрав, лигосподар Ще-ви-удавя… слушай, имаш ли по-кратко име?

— Както желаете. Кръстен съм Бил.

— Бил ли?

Радулакът се приведе напред и размаха юмрук.

— Това е благородно радулакско име! Ние ли сме виновни, че човеците крадат най-добрите ни имена? Не! Не сме! Още едно доказателство за човешката низост! Измисляйте си имената сами, отпадъци такива!

Командирът вече не се виждаше, тъй като избухването му бе омазало целия екран. След малко неясно се видя как радулакът прави някакъв жест и в единия ъгъл се появи малък, тесноглав, подобен на мъпет извънземен, който ловко се зае да забърсва екрана с гъба.

Адриан улови погледа на Поласки и направи рязък жест с изпъната длан. Братовчед му се намръщи. Капитанът се изправи, отиде до комуникационния панел и натисна копчето за прекъсване на връзката. След това сграбчи Поласки за мършавия врат и го разтърси няколко пъти, преди да го пусне.

— Така! Виж пак жеста — сякаш ти прерязвам гърлото, ето така. Нали? Нали? Когато направя това, идиот такъв, прекъсваш връзката. Ясно?

Хриптящ и поморавял, Поласки успя да кимне.

Адриан се обърна, а после рязко се завъртя и плесна братовчед си по тила. Докато разтриваше охлузената си ръка, капитанът се сети нещо.

— Хей, това ми напомни за времето, когато бяхме деца в лятната вила! Щастливи времена, а, Поласки? — Понечи да тръгне към креслото си, но отново се завъртя и повтори шамара. — Ех, как само ми събуди носталгията. — Върна се на мястото си. — Син-Дауър!

— Капитане?

— Можеш ли да сканираш онзи ужасен кораб?

— Не и без да активирам автоматизираните му защитни системи, сър. Визуалното наблюдение показва деветстотин петдесет и четири оръжейни гнезда. И както знаете, сър, радулаките комуникират поне на седемдесет процента с… ъм, течности. Феромони, безбройни ензими, квазитестостеронни хормони и цяла каша от…

— Наясно съм с това, втори командир — каза Адриан. — В галактиката няма нищо по-гнусно от разговор между двама радулаки. Е, щом не можеш да сканираш кораба, ще трябва да го направим по трудния начин. — Махна на Поласки. Той го гледаше тъпо. — Възобнови връзката, малоумнико!

Командирът се показа обратно на екрана.

— Добре — започна Адриан. — Ето как стоят нещата, Бил. Не, мамка му, не мога така… Механикът на мотоциклета ми се казваше Бил.

— Тогава е откраднал името ми и трябва да бъде разкъсан на парчета!

— Предвид колко ме цакаше — при това за кофти обслужване, — съгласен съм с теб, командире.

— Лигосподар!

— Да… лигосподар.

Мъпетоподобният извънземен се появи в същия ъгъл и отново избърса екрана.

Радулакът даде знак и на преден план излезе жалка на вид фигура. От нея капеше слуз, от глава до пети. Бил разшири ноздри.

— Да, капитане! Това е един от вашите, нали? Намерих създанието на планетата под нас. Както виждате, разпитах го. Сега знам всичко!

— Е, значи дотук с трудния начин — въздъхна Адриан. — Всичко знаеш, така ли, лигосподарю?

— Да! И Ви предлагам тази твар, макар да знам, че човеците са лъжци, убийци, измамници и сухи като яйчена черупка. Ще направим размяна, капитан… Как Ви е името?

— Адриан Алън Соубек, командир на Своенравното хлапе.

— Име на извънземен. Кара гръбнака ми да отделя жлъчна течност. Няма значение, ще преглътна повръщаното си, поне засега. Ето каква е размяната. Изпращаме ви този сутрешен секрет от женски пол, а вие ни изпращате Говорещата кутия на име Уайнет Тами. Проста работа. Ще сложим женската в животоподдържаща капсула и ще я изпратим на половината разстояние между вас и нас. Ще направите същото с Уайнет Тами. И ги разменяме! Какво ще кажете?

— Преди малко казваше, че ще ни унищожите.

— Така ли? Момент. Трябва да се посъветвам.

Край лигосподаря се събраха още неколцина радулаки. Разхвърчаха се слюнки, лиги и сополи. Някои случайно опръскваха екрана и куклата се върна с гъбата си, докато една случайна храчка не я улучи в главата и не я събори. Съветването приключи, когато Бил извади някакво оръжие и издуха главата на един от съветниците.

Лигосподарят махна на останалите да си вървят и се приведе напред, разширил ноздри.

— Имаме съгласие. Нищо подобно не съм казвал. Въобразил си си го, човеко. Или това, или лъжеш.

— Искаш ли да ти пусна записа, лигосподарю?

— Не! Предлагам ти размяна! Или приемаш сделката, или загиваш! — Той сръчка Тай с дулото на пистолета си.

Тя вдигна прогизналото си лице.

— К-капитане! Моля Ви! Спасете ме!

След това отново я скриха от поглед.

— Лигосподарю, какъв проблем имате с Тами Уайнет? Да не Ви е изял закуската?

— Закуската?

— Да не ви е взел кокала от устата?

— Кокал от устата?

— Защо ви е бръкнал толкова дълбоко в задниците?

Радулакът удари по облегалката на трона си.

— Ужасяващи ловно-събирачески човешки съзнания! Кошмарни твари сте хората! Трябва да се обединим и да ви унищожим до крак!

— О, стига, лигосп… чакай малко, нищо не ловим и не събираме в ничии задници. А и се успокой малко. Трябва и ние да се посъветваме, насаме.

— Искаш да кажеш, че трябва да измислите лъжи и измами, и предателства.

Адриан се обърна към Поласки и направи жеста. Мъжът се ококори, трепна и уплашено прекъсна връзката.

Адриан каза:

— Тами?

— Какво?

— Защо радулаките искат главата ти? Какво си им направил?

— Нищо съществено, капитане. Отказвам да бъда извлечен от системите Ви и изпратен на радулаките. За жалост, ще трябва да отпишем горката Лорин Тай. Включил съм Трапчинковия лъч…

— Нищо такова няма да правиш! Изключи го!

— Няма да ме разменяте!

— Знам. Не бих го направил, дори да знаех как. Спокойно. Голк!

— Капитане?

— Слез на двайсета палуба и сглоби стелт-антиматерийна бомба, после я сложи в сандък. Настрой таймера на две секунди след изместване и/или навлизане в гравитация. Ясно ли е, Голк?

— С удоволствие, сър.

— Уведоми ме, когато си готов да я изпратиш. Добре, Поласки, върни ги на екрана.

От другата страна пред екрана имаше радулак, който бършеше камерата с безжизненото куклоподобно създание — когато видя Адриан, бързо се скри от поглед.

— Е, капитан Адриан? — обади се Бил от трона си.

— Не беше лесно, лигосподарю, но успяхме да извлечем Уайнет Тами от главния си компютър. В момента прибираме Централната му мисловна матрица в сандък.

— Добре. И ние така ще сторим с женската ви.

— Очевидно — каза Адриан, — за да проработи това, ще трябва да си имаме доверие.

— Разбира се, капитане. В края на краищата, ако ни изпратите празен сандък, ще стреляме с всичките си оръжия и ще ви унищожим.

— Няма да е празен. Всичко е според правилата, лигосподарю.

— Хъмпф, ще видим тая работа.

— Капитане, говори Голк. Пратката е готова, сър.

— А, чухте ли това? — каза Адриан. — Добре. Значи по средата между двата кораба, нали така? А после какво правим? Ще ги изместим на корабите си, нали?

— Да. Стойте на разстояние, капитане, защото по-мощният ни изместителен неутрализатор се простира далеч оттатък корпуса ни.

— Ние също разполагаме с подобни предпазни мерки срещу неупълномощено изместване, лигосподарю. Не се тревожете. Един момент. Форматирай екрана: раздели го на две, външен преден изглед отляво, радулакския мостик отдясно.

Радулаките явно бяха сторили нещо подобно, защото сега Бил се бе привел напред и с две от трите си очи се взираше в нещо встрани. От зяпналата му уста се процеждаше слюнка.

— Виждаме сандъка, капитан Адриан.

— Към рамката му са прикрепени слаби тръстери, за да го спрат на уреченото място.

— Да, виждаме ги. Масата сочи, че сандъкът наистина не е празен. Добре, капитане. Изпращаме ви женската.

— Разбрано, лигосподарю.

След няколко мига и двата сандъка спряха успоредно един на друг — деляха ги около четири километра.

Бил се облегна назад и отново ноздрите по ужасното му лице се отвориха широко.

— Прихванахме сандъка ви, капитане. Системите ни са поели контрол над навигационния му компютър.

— Извинявайте — отвърна Адриан, — нима тази демонстрация на процесорната ви мощ се предполага да ни впечатли?

— Напразно перчене? Човеко, никак не ме изненадваш.

— Добре, и аз прихванах адютанта. Готови ли сте за размяната? Ще освободим ли гравитационните примки?

— Да. — Бил вдигна дебел пръст. — Ще натисна бутона, когато го натиснеш и ти.

Адриан вдигна средния си пръст.

— Ето го моят — усмихна се той.

— Добре. Готов ли си? Отлично. Едно, две, три…

Радулакът замахна надолу, същото стори и Адриан.

Бил разшири ноздри, а после рязко ги затвори.

— Не си освободил сандъка си!

— А ти не си освободил капсулата.

— Така ли? Сигурно съм пропуснал. Ха-ха.

— Ще опитаме ли отново?

— Да, и този път наистина, капитане.

— Защо не?

Натиснаха бутоните.

— Капитане — докладва Поласки. — При нас е и… да, жива е!

По радулакския екран се размаза храчка.

— Сега Уайнет Тами е при нас — и вие ще умрете! — Бил наклони глава. — Какво? Докладвай! — По главата му се размаза слюнка. — Долната част на кораба ми се е разпаднала? Верижна реакция ли? Капитан Адриан!

— Да?

— Предаде ме! Лъжец! Измамник!

— Щяхте да ни унищожите, лигосподарю.

— Така ли? Нека се посъветвам… О, няма време…

Камерата от мостика на радулаките угасна. Онази от предния изглед проблесна ярко.

Адриан каза:

— Капитанът към лазарета. Докторе, адютантът има нужда от почистване. Когато го направиш, изпрати я в каютата й и й кажи да облече нещо удобно. Аз ще съм там скоро. — Той се изправи. — Междувременно, браво на всички — без теб, Поласки. Колкото до мен, отивам да се преоблека…

— Капитане! — извика Джослин Стикс. — Още един „Самозванец“ се появи в системата!

— Сериозно? Мамка му на всичко! Голк! Приготви още една бомба, ако обичаш.

— Да, капитане. Какво ще кажете да сложа четири-пет, за да спестим време, поне докато не излезем от радулакската територия?

— Добър план, Голк. Действай. Междувременно… навигатор! Отведи ни зад планетата и изравни скоростта ни с тази на врага.

— Сър, откъде да знам каква е…

— Радулаките винаги действат на пълни обороти, лейтенант. За подобен кораб, това каквото и да става е скорост от 6,324.

Нима прекрасната Джос Стикс го гледаше с възхищение? Адриан й се усмихна топло.

— Работа на капитана е да знае подобни неща, лейтенант.

— Да, сър. Благодаря, сър.

Изпъчил гърди — но не прекалено, а така, че да изглежда естествено — Адриан пое към офиса си.

Спря се на прага на мостика и се обърна.

— О, и нека да създадат силует на „Самозванец“ в мащаби едно към сто и десет и някой дрон да го нарисува на корпуса ни, до мизантарския кораб-майка. Две такива победи в един ден, направо да ти падне ченето, не би ли казала?

В офиса си Адриан свали поредната си изпокъсана риза. От гардероба си този път избра небесносиня, много по-тънка и впита, обточена със златисто по маншетите, яката и подгъва. Седна на бюрото си, отвори едно чекмедже и извади шишенце одеколон. Напръска китката си, а после го разнесе по врата и бузите си, след което подсуши ръка на мускулестия си корем, точно над колана.

— Тами, умълчал си се.

— Просто се наслаждавах на подмолните Ви тактики, капитане.

— Прави каквото ти казвам, а не каквото правя, Тами. А и Бил планираше също да ме преметне, точно както адашът му едно време. Осемдесет шибани кредита за настройка на летателното кормило. Кого си въобразяваше, че лъже?

— Каквото повикало, такова се обадило. Не е ли това човешка поговорка?

— Не мисля. Мисля, че беше „Обадих се да ти кажа, че те обичам“^[1] или нещо такова. Във всеки случай, мисля, че вече е очевидно, че съм роден за тази работа.

— Това, капитане, е направо очевадно.

— Така че остани с мен, Тами, и ще се превърнеш в отличен образец за самозаблуден изкуствен интелект с твърде високо мнение за себе си.

— Ха, значи като Вас.

— Казах „изкуствен“. Няма как да го избегнеш, Тами. Аз съм органичен. Самозаблудите ми идват по естествен път.

— Когато демонстрирате една от тези редки прояви на скромност, капитане, високоподозрителните ми протоколи се включват.

Адриан се надигна.

— Още има надежда за теб, Тами. Отивам да утеша една истерична жена.

— Ще откриете адютанта на единайсета палуба. Налива се като за последно. И имайки предвид, че ни наближава радулакски боен кораб, може и да е права.

— Тази предстояща гибел е възбуждаща, нали? Поне на това разчитам.

— Имате ли против да Ви последвам?

— Как бих могъл да те спра? Разбира се. Само, ъм, не докрай, ако нямаш против.

— Защо ще искам да наблюдавам нескопосаната Ви размножителна активност?

— Размножителна? Ако си позволи да забременее, Тами, ще си спечели еднопосочен билет до най-близката едва-обитаема планета. — Той излезе от офиса, прекоси мостика и тръгна по коридора. — Разбира се, това вероятно ще ми се върне тъпкано. Някакъв син, когото не познавам, ще се появи след години, с глупава руса, къдрава коса и ще ми причини само главоболия насред буря от разкъсани тела и експлодиращи планети. Така че, като се замисля, ще трябва да пропусна безразсъдния екшън на голо, по дяволите. Измести ми няколко гумички, ако обичаш.

Стигнаха до асансьора и Адриан пристъпи вътре.

— Единайсета палуба.

— Настоящото количество алкохол в кръвта на адютанта прави успешните Ви похождения слабо вероятни, капитане.

— Алкохолът не работи така, Тами.

— Всеки момент ще припадне, капитане.

— Тогава й включи малко детоксиканти.

— Искате да е напълно трезвена ли?

— Хм, имаш право. Значи, колкото да я позакрепиш.

— Изпитвам високочестотен енергиен пулс, който вие органичните бихте описали като „шашнат и отвратен“.

Червената лампа в асансьора рязко се включи, последвана от виене на сирена.

— Ех, да му се не види! Към мостика, по-бързо!

— Бяхте информиран, че бойният кораб ни доближава, капитане.

— В момента би трябвало да имаме цяла планета помежду си! Но това е проблемът, нали? Сменям си ризата вече три пъти и още не съм влязъл в ролята на цар и господар на всичко на този кораб! Трябва ми едно търкаляне в завивките, това ми трябва!

— Лейтенантът на морските пехотинци не Ви ли предложи нещо точно такова, капитане?

— Суийпи ли? Да, така е. Но… добре, не е като да не си падам по риска. Но понякога се обажда инстинктът, който казва О боже, не тази! — Той посочи лампата. — Мой собствен предупредителен сигнал, а в ушите ми се включват аларми. Разбираш ли какво имам предвид, Тами?

— Смътно — отговори ИИ. — Само лаеш, но не хапеш.

— Чакай малко! Добре, изрази се погрешно, но мисля, че разбирам какво имаш предвид, Тами, и искам да ти кажа…

Вратата на асансьора се отвори.

— По-късно, Тами — каза Адриан. — Нещата пак ще загрубеят.

— Колко удобно — отвърна ИИ подигравателно.

— Майната ти, чуваш ли?

Адриан видя на екрана мостика на другия радулакски кораб, където имаше друг лигосподар, на друг трон, отново със слюнка навсякъде по камерата. Извънземният говореше.

— Аз съм лигосподар Ще-ви-удавя-във-великолепието-си, втори ранг, от кораб Изловявам и уринирам върху семейството на бившия си съпруг. Но понеже знам колко ви вбесяват от завист подобни титли, може да използвате рожденото ми име Боб.

— Стига, бе! — извика Адриан. — Боб? Що за извънземно име е това?

По екрана се размазаха късчета сопол.

— Съвсем извънземно е! Радулакско име! Не е моя вината, че човеците имате име, което звучи точно като него! Откраднали сте ни го! Крадете всичките ни имена! И сега ще умрете!