Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (10)

Глава девета

Когато се върна на мостика на Своенравното хлапе, капитан Адриан отново седна на креслото си.

Син-Дауър стана от научния терминал и зае позиция до него.

— Сър, планетата изчезна преди четиринайсет секунди.

— Разбира се, втори командир. Всичко благодарение на прекия ми подход към командването, от който трябва да се поучиш.

— Прекият Ви подход е унищожил планетата без остатък?

— Нищо подобно. Просто я върнахме в обикновения Космос, откъдето всъщност е дошла.

— Ризата Ви пак е на парцали.

Адриан махна с ръка.

— И не само това, драга моя, а и може да сме приключили хилядолетен междурасов конфликт. Обратно в орбитата си, планетата ще се разтопи по повърхността си и отново ще стане обитаема. Богомолките и морските свинчета ще излязат от дупките си и ще създадат независими народи на различни континенти, а кучетата-прътове, ами, те ще си лежат насам-натам и ще си лаят. Накрая различните подвидове ще забравят едни за други, развивайки се технологично, докато някое огромно плаващо куче-прът не откара богомолките на бреговете на нещастните хамстери, започвайки глобален конфликт, който ще завърши с една господстваща раса, откърмена с кръв, хаос и геноцид. И тогава, Син-Дауър, ще се надигне сериозен наш противник. — Той вдигна пръст. — И затова Единството се нуждае от тази планета веднагически, за да улесни мирния й преход към пълно подчинение пред технологичното ни превъзходство. Помисли колко животи ще спасим!

— Представихте логичен аргумент, сър.

— Логичен ли? Кого го е грижа за логиката? Описвам користолюбивия прагматизъм на една ненаситна, чудовищно късогледа раса. Именно — ние. Логиката е удобен език за оправдание в една цивилизация, която обича псевдонауката. Тами!

— Да, капитане?

— Пътуваме ли отново? Не мога да преценя.

— Пътуваме — отвърна ИИ. — Забранената зона е на осемнайсет минути и трийсет и пет секунди.

— Осемнайсет минути, а? Е, какво мислиш, втори командир? Достатъчно, за да се изпотим в каютата ми?

— Сър? Вероятно не.

Адриан въздъхна.

— Права си. Ще те напляскам с хилката си по-късно.

Ирисът на мостика се отвори и вътре влезе нереално пищна жена с войнишки камуфлаж. Тя стигна до Адриан, отдаде му почест и през недопушената, тлъста пура между сочните си устни каза:

— Лейтенант Саманта „Суийпи“ Броугън, сър, земна морска пехота.

— Не мога да повярвам, че те изоставих!

— Изумлението е взаимно, сър. Някакви критики към спасителния екип, сър?

— Никакви, освен че хората Ви отказват да свалят шлемовете си.

— По-добре така, сър.

— Искате да кажете, че и Вие не знаете как изглеждат?

— Не, сър, не знам. Така спя по-лесно нощем, сър.

Адриан я изгледа. Високи скули, азиатски очи, дълга, черна коса, събрана на нещо като кок на върха на съвършено оформената й глава. Блед белег под лявото око, плътни устни с тъмночервено червило, а докато говореше, иззад тях проблясваха бели зъби.

Той изсумтя одобрително и каза:

— Значи спите добре нощем, лейтенант, така ли?

— Спя съня на прокълнатите, сър.

— И това Ви понася?

— Да, сър.

— Как успяхте да ни проследите? — попита Син-Дауър, прекъсвайки ги рязко. — Научно невъзможно е…

Суийпи хвърли поглед към втория командир.

— Ние сме морски пехотинци. Ядем невъзможното за закуска, изсираме го преди обяд и после го изяждаме отново.

— Невероятно, лейтенант — възкликна Адриан. — С колко отряда разполагате?

— Един активен, два неактивни.

— Неактивни?

— Криозамразени, сър.

— И явно сме срещнали активните. Артилерист Мъфи Слап, Скълс, Чеймбърс…

— Лефти Лим, снайперист, Стейбълс, който е медикът ни, и Чарлс-не-Чък, тежка огнева мощ. Биват. Достатъчно са стреляли по тях, за да знаят какво да правят.

— Е, с радост Ви посрещаме на борда, лейтенант — каза Адриан, докато се надигаше усмихнат.

Тя предъвка пурата си, след което се усмихна бързо, но не и с очи, които сякаш вечно нашепваха „Ще те убия, преди да си мигнал“.

— Благодаря, капитане. Нещо друго искате ли от мен?

— Много, лейтенант, но дългът зове. Уведомете отряда си, че предстои да се сражаваме с мизантарско гъмжило и може да последва близко сражение на няколко палуби.

— Ще подготвя криозамразените екипи за събуждане, сър.

— Хмм. Ако желаете да поемете командването над вътрешната ни охрана, лейтенант, упълномощена сте. И се свържете с отговорника по сигурността, адютант Лорин Тай.

— Да, сър. Къде е адютантът?

— Мъртвопияна в офиса ми, лейтенант. Може да й трябва стимулант, за да се съвземе, но съм сигурен, че имате всичко необходимо.

— Да, сър. Е, да действам тогава?

— Действайте — отвърна Адриан и й посочи вратата на офиса си. Знам, че прилича на килер, но Ви уверявам, че е офисът ми и ще я откриете вътре.

Той изпроводи пехотинката с поглед, втренчен в пищно полюшващите й се задни части.

Син-Дауър се прокашля.

— Излизаме от Т-пространството, капитане. Пет минути до контакт.

Адриан отново седна.

— Тами! Готови ли са новите ти лъчеви оръжия?

— Дали съм готов да започна междугалактическа война ли, капитане? Напълно.

— Стига си мрънкал, Тами, и дай на Голк контрол над оръжията.

— Никакъв шанс — отвърна изкуственият интелект. — И бездруго ще е достатъчно зает с установките, релсотроните и торпедата. Освен това само аз имам право да използвам оръжията си.

— Не съм доволен от това, Тами.

— Мрън-мрън. Бих засвирил нещо тъжно на виртуалната си цигулка, но е субмолекулярна и няма да я чуете.

Суийпи се появи отново, нарамила все още припадналата, вече почти разсъблечена Тай.

— Капитане, мисля пътьом просто да я оставя в лазарета. Ще й трябват пет дози стимулант, само за да се свести, а това ще е разхищение. Позволете да поема командването над корабната охрана.

— Позволявам, Суийпи. Заемай се веднага.

Докато тя го подминаваше, Адриан вдигна длан.

— Между другото, лейтенант, разбирам, че това, което видя в офиса ми може да изглежда… ами, в противоречие на устава и добрия вкус. Но те уверявам, че е само наполовина толкова зле, колкото си мислиш.

Тя го изгледа, извади парчето пура и каза:

— Капитане. Намирам се на кораб на ЗКФ, което е просто надуто име за шибани флотски лентяйчета, ще ме прощавате за израза. Тъй че… не, нямам никакво мнение по въпроса.

— Не съм изненадан — каза Адриан, — че с войници като теб, лейтенант, сме превзели една десета от галактиката.

— Благодаря, сър.

— Свободна си, Суийпи. Успех.

И тя излезе, а адютантът висеше на рамото й като чувал с картофи.

Син-Дауър се бе върнала на станцията си и сега обяви:

— До Забранената зона остават трийсет секунди!

— Спокойно, втори командир — каза Адриан. — Тревога първа степен. Включи предния изглед. Тръстерите в бойна готовност, оръжията — също. Навигатор, бъди готова и ти.

Своенравното хлапе се разтресе, докато двата релсотрона се включваха и зареждаха с муниции.

В ума си Адриан си представи безбройните коридори и оперативни помещения в кораба си, сред които се носеше като призрак, наблюдавайки екипажа си, докато хората търчаха насам-натам, а над тях просветваха червените лампи. Виждайки как един се спъва и се забива в стената, капитанът тръсна глава и се върна в настоящето.

— Леко и спокойно — каза на офицерите си. — Без паника на моя кораб. Ако се наложи, лично ще… мамицата му стара, какво е това, бе?!

Своенравното хлапе излезе от Т-пространството и се озова насред огромна космическа битка. Земните прихващачи стреляха с всяко налично оръжие, торпедата им се извиваха и пламтяха, преследвайки десетки мизантарски гъмжилни кораби. Продълговати червеникави петна се разплискваха по щитовете на земните кораби, а инерционни кинетични разряди натъртваха енергийните им защити.

Един от прихващачите, Безпричинно жесток, видимо се олюляваше след поредния залп, а малко след това левият му щит се срина. По корпуса се разстлаха червеникави киселинни петна. От тях бронята на корпуса кипна, а в червената слуз се показаха тъмни тела, от които се разгънаха обсипани с оръжия крайници, готови да се спуснат през оформящата се дупка.

— Сър! — извика Син-Дауър. — Прихващачите са стигнали преди нас! Мизантарският емоционален индекс е на двайсет процента от чисто бялото!

Смехът на Тами проехтя из кораба.

— Междугалактическа война! Хахахаха! Така Ви се пада, капитан Адриан!

— Голк! Цели се в гъмжилните кораби около Безпричинно жесток! Навигатор! Включи двигателите с антиматерия, двайсет процента ускорителен фактор, докато не достигнем шейсет и девет процента от светлинната скорост!

— Капитане — извика Син-Дауър, — така ще профучим право през битката!

— Точно така, втори командир — каза Адриан. — Е, ще стреляме един-два пъти и може би ще помогнем малко на някогашните си земни събратя, които сега ни гонят със заповеди да стрелят, преди да питат. Но тази свада тук, ами че някой друг явно се е издънил на дипломатическия фронт. С други думи, не е наш проблем. Тами! Прицели се в онзи кораб-майка — вдясно на борд — откъдето идват най-много червени слузести гадости. Ще ги стреляме в движение. Лъчеви оръжия! Давай, Тами!

Мостикът рязко се изпълни с разстроени кънтри-банджота.^[1]

— Какво, по дяволите, беше това? Тами!

Музиката спря.

— Съжалявам, капитане. Някаква дълбоко заровена команда в матрицата ми.

— Лъчеви оръжия! Сега! Удари онзи кораб, здраво!

Блещукащ виолетов лъч изригна от Своенравното хлапе, проби защитните екрани на кораба и го улучи в средата.

— Директно попадение! — извика Джос Стикс.

Нищо не се случи.

Адриан се намръщи.

— Тами! Какъв лъч беше това?

— Елементарни частици. Трябва ли да изпадам в подробности?

— Съжалявам, че попитах. Е, улучи кораба-майка. Какви са щетите?

— Ами, лъчът е превърнал един квадратен сантиметър от корпуса му в стъкло.

— В стъкло ли? Какъв е смисълът от това?

— Явно е много ефикасно там, откъдето съм, предполагам.

— Създателите ти да не би да са някакви галактически воайори?

— Имам и втора конфигурация, капитане, но Ви предупреждавам, че е…

— Прихвани същата цел и стреляй, да те вземат дяволите!

Лъчът, който се изстреля от Своенравното хлапе, сякаш проряза самата тъкан на Космоса. Улучи кораба-майка и го превърна в облак прах.

— Дарвин да ни пази — промълви Син-Дауър тихо и стреснато.

Останалите мизантарски кораби започнаха да бягат.

Мигове по-късно Своенравното хлапе вече се отдалечаваше от бойното поле, като не спираше да ускорява.

— Тами — каза Адриан, — какво беше това чудо?

— Целоразглобяващ, нетърпящ вселенско възражение ТМ лъч, капитане.

— Аха — каза Адриан, — един от тези, а? Слушай, ще ни трябва по-добро име за него.

— А какво е това ТМ, Тами? — попита Син-Дауър от научния си терминал. Чумереше се на данните от сензорите си. — Искам да кажа, че отбелязвам някои необичайни смущения след нас…

— ТМ, командире — отговори Тами, — значи тъмна материя, разбира се. Както се опитвах да кажа на капитана, този конкретен лъч има някои странични ефекти, най-вече постоянното и необратимо изтъняване на тъмноматерийния субстрат, от който тази Вселена е така да се каже изтъкана. Ако искате да си представите ефекта нагледно, представете си трапчинка в нещо, което трябва да е опънато и гладко. Предвид начина, по който тече Тъмната материя — перпендикулярно на посоката, в която се разширява Вселената, като по този начин запазва целостта си, тази трапчинка е асиметрична, като ефекта на изтъняването е най-ясно изразен във върха на хълмчето от „обратната“ страна на Вселената.

— Трапчинка, значи? Искаш да го наречем Трапчинков лъч?

— Не непременно, капитане — отвърна Тами. — Но Ви предлагам да посъветвате спешно земните си съюзници там да напуснат бойното поле, за да не, ъм, за да не пропаднат.

— Къде да пропаднат, Тами? В някакво Т-пространство ли?

— О, не, капитане. Точното естество на субстрата е неизвестно. Всъщност, съмнявам се, че има дори една смислена хипотеза по темата. Ако трябваше аз да постулирам някои вероятни характеристики на това, което ги чака в дъното на бездната, вероятно загубата на всякаква функционалност би била една от тях. И дори съдът да запази целостта си, съмнявам се, че тръстерите биха работили. Същото важи и за Т-ускорителя. Иначе казано, няма как да се върнат.

— Комуникации! Пола… а, пак ли си ти, Джими? Не те ли освободих? Няма значение. Предупреди прихващачите да се разкарат оттам, с най-висок приоритет.

— Да, сър. Каква причина да дам, сър?

— Не слушаше ли досега?

— Не, сър.

— Просто им кажи, ъм, че ще умрат, ако не се махнат оттам. Лъчевото оръжие, което използвахме, има странични ефекти — май че това ще е достатъчно, или е твърде сложно за теб, г-н Олимпиец? Изпращай!

— Да, сър!

— Тами!

— Какво?

— Не с този тон! Какво стана с кораба-майка? Той пропадна ли?

— Не, разпръсна се. На субатомно ниво.

— Добре — каза Адриан, — нека обобщим. Имаш две лъчеви оръжия. Едното превръща миниатюрни, непрозрачни повърхности в стъкло, навярно за употреба срещу смъртоносни душ-кабинки или за дъното на мивки, зависи по какво си падаш. Другото пък изтънява необратимо тъканта на Вселената. Тами, какво ще кажеш, може ли да измислиш оръжие някъде по средата? Някакъв тахионен антипротонен рентгенов гаматронен лъч или нещо от този род?

— Оръжията, които описахте, капитане, са неефективни.

— О, а остъклителят ти е?

— Според целите, за които е създаден — отвърна Тами с достойнство, — бих казал, че работи идеално.

— Искам нещо по средата! — извика Адриан и удари по една от облегалките на креслото си. — Комуникации! Лазарет — Принтлип! Да се качи с наногела! Тами! Искам. Нещо. По средата. Искам бляскави смъртоносни светлинки. Искам щитове да греят и да се топят. И големи черни петна от обгорено по корпусите на корабите. Електрически разряди също ще изглеждат готино. Искам истински битки, разбираш ли? Маневри напред-назад, оръдейни залпове и прочие! Това, което не искам, е копче, с което затривам цял кораб, Дарвин да ми е на помощ! Къде е славата в това?

— Това, което описвате, е грехът на неефикасността, капитане.

— Точно така! Това искам, неефикасност!

— В това няма смисъл.

— Има съвършен смисъл, Тами. — Адриан се настани в креслото си. — Съвършен. Поетичен смисъл, дори. Ако в живота няма драматичност, няма смисъл и да се живее. Без опасности, без истински риск, без добрите стари моменти, където всичко виси на косъм, защо изобщо правим всичко това? И разкарай този близък кадър, ако обичаш!

Голк се включи от бойния купол:

— Много вареканско от ваша страна, сър. Впечатлен съм. Както ние, вареканците, казваме: „Дали живееш дълго или кратко, какво значение има в крайна сметка?“

— Не сега, Голк. Спри да слухтиш. Вземи някоя кофа и си почисти купола, става ли? Виж, Тами, ясно е, че имаш много да учиш. Ти си като дете с автомат. Да, забавно е, когато стреляш, но после се оказва, че си убил цялото си семейство, така че какво по дяволите? Слушай, какво ще кажеш да се споразумеем?

— За какво, капитане?

— Отложи целия сценарий с търсенето на татенцето ти. Когато се срещнеш с тоя шантавелник, искаш да си ИИ, с който той или тя, или то да се гордее, нали? Но пътят дотам е стръмен, друже. Аз съм този, който ще те поведе нагоре, стъпка по стъпка.

— Вие ли, капитане?

— Виждаш ли? Ето този скептицизъм трябва да изхвърлиш през борда, Тами. Междувременно, какво ще кажеш да се върнем в Т-пространството, да подминем радулак-клангите засега и да си намерим някое девствено, неизследвано кътче от Космоса, с което да се забавляваме?

— Виждам логиката Ви, капитане, но се боя, че настоявам да стигна до срещата си с клангите. И предвид Т-терминиращите сектори в радулакския сектор на влияние, ще трябва да се движим през реалния Космос. Колкото до размотаването из някоя неизследвана част, е, когато успея да определя мястото на произхода си, ще сме свободни да се зареем в неизвестността.

— О, чудесно, първи контакт с цивилизацията на миячите на стъкла. Нямам търпение, Тами.

— Не може да са толкова зле — каза Тами. — Все пак са ме създали.

— Не разбирам това какъв аргумент е — отвърна Адриан.