Стивън Ериксън
Своенравното хлапе (7)

Глава шеста

Адютант Лорин Тай извади бластер и го насочи към Адриан.

— Еха, наистина не искаш да си легнем, значи. Добре, все едно не съм го споменавал.

— Упълномощена съм да Ви сваля от командването на този кораб. Ако се съпротивлявате, имам заповеди да Ви убия. Възнамерявам да ги изпълня, капитан Соубек.

— Тами?

— Да, капитане.

— Мнението ми за Единството… как ти звучи? Имам предвид, според данните от земната история, с които разполагаш. Идеологии, политическа теория и тъй нататък.

— О, ами… Преди да споделя наблюденията си, позволете ми да предупредя, че не ме е грижа. Биологичните видове сте все така в омагьосания кръг на деизма. Всички до един се мислите за Цвета на Вселената!

— Продължи — подкани го Адриан, все още на мушка, без да откъсва поглед от този на адютанта.

— Добре, де, добре. Все тая. Капитане, мнението Ви е напълно вярно. Расата Ви е колективно луда и да, управляват Ви малоумници. Така. По-добре ли Ви е?

Лорин Тай се намръщи.

— Този извънземен ИИ точно нещо такова би казал.

— Ксенофобия ли долавям, скъпа?

— Освен това е престъпник!

— Който контролира Своенравното хлапе, адютант. Питам се… Когато ме отстраниш, какво следва?

— Преследват ни седем кораба клас „Прихващач“ — отвърна тя. — Имат заповед да ни унищожат.

— Дори теб, адютант?

Тя изправи рамене.

— Приемам съдбата си и ще изпълня дълга си.

— Тами — рече Адриан, докато се наместваше обратно в стола си, потърквайки очи.

— Да, капитане?

— Деактивиран ли е бластерът й?

— Разбира се. Насилието не ми се нрави, освен ако не го извършвам аз.

Лорин натисна спусъка и когато не се случи нищо, запокити оръжието по Адриан. Не улучи. После почервеня и се разплака.

Адриан се надигна и заобиколи бюрото си. Преметна ръка през раменете й.

— Успокой се, успокой се — каза. — Знам, лош, лош ден. И само ще се влошава.

— Махнете си ръката от гърдата ми, капитане!

— Извинявай. Не беше нарочно, уверявам те. Хайде да те сложим да седнеш. Ще те оставя да се съвземеш. В крайна сметка ми е нужен отговорник по сигурността, нали? Ако, разбира се, още искаш да служиш на кораба.

Вече седнала, тя го изгледа свирепо.

— Имам ли избор?

— Ами… Тами? Ще позволиш ли да пуснем спасителна капсула в Т-пространството?

— Не виждам защо не, капитане. Енергийният източник, който използвам, го позволява с лекота.

Адриан присви очи.

— Наистина? Дори след Т-комуникацията на адютанта? Интересно. — Той приседна на ръба на бюрото и се усмихна на Тай. — Значи имаш избор.

— Глупак — просъска тя. — Дреднаутите по петите ни ще ни унищожат.

— Съмнявам се. Та, ето какво, адютант. Време е да хвърлиш заровете и да покажеш на какво си способна. Последната четвърт на мача е, двама са аут и всичко зависи от теб — всичко ли залагаш? Или вкарваш точка от сервис, или изпускаш дузпата. Изборът е твой.^[1]

Тай се ококори насреща му.

— Ще ти дам няколко минути да помислиш — каза Адриан.

Пресегна се към едно от по-ниските чекмеджета и извади бутилка „Макалън“, след което я постави пред нея.

— Ела на мостика, когато си готова. Колкото до мен… Тами!

— Капитане?

— Имаме работа.

— Така ли?

— Бойния капацитет, за който спомена.

— О, това.

— Може ли да уточниш?

— Ами, боя се, че технологията е крайно напреднала, несъвместима със земната наука.

— Наистина? Как така?

— Ами, изглежда, че ако пожелая, мога да използвам лъчеви оръжия.

— Лъчеви оръжия! — извика Адриан и удари по бюрото, а после се свлече до него прегърбен, стиснал дясната си ръка.

— Повиках отново лекаря — уведоми го Тами.

Кимайки през сълзи, Адриан се изправи с клатушкане и неуверено закрачи към вратата.

Стигна до мостика и побърза да седне в креслото си.

— Сър!

Лейтенант Джими Идън отново бе заел мястото си при комуникациите.

— О, пак ли ти? Какво има?

— О, нищо, капитане. Само Ви казвам, че съм обратно на поста си.

— Наистина? Хм, нямаше как да знам.

— С-сър, съжалявам, че припаднах…

— Нека само кажем, че съм разочарован, лейтенант, и да спрем дотам. Но се постарай съвестта да те гризе в свободното ти време, ясно ли е?

— Да, сър.

— Продължаваме — каза Адриан.

Пристигна Принтлип.

— Още наногел, капитане? Трябва да позволите на костите да зараснат.

— Просто ми остави пръскалото, докторе.

— Поставянето на наногел е в списъка на практиките, приложими само от Лекарската гилдия…

— Работи като проклет овлажнител за цветя, глупако! Дай ми го и се връщай при епруветките и електродите си.

Белкритът се изду и почервеня притеснително.

— Непозволена употреба от хора извън гилдията не се допуска!

— Пъчиш ли ми се? Добре, напръскай ме тогава! Ето, готово! Доволен ли си?

— Не забелязахте ли с какво умение приложих наногела, капитане? Двайсет и две земни години, вложени в акредитацията ми за хирург от Единството и главен медицински офицер, специализиран в човешка физиология. Бил съм…

— Двайсет и две години? Чакай да отгатна, земляните са те принудили да им чиракуваш, нали? Няма значение. Горката плажна топка. Все тая, ето, виждаш ли? Ръката ми е по-добре. Добра работа. Техниката ти е за пример. Може да си вървиш.

— Благодаря, капитане.

След като лекарят си замина, Син-Дауър се приближи.

— Капитане, какво направихте с адютанта?

— Убих я, защо?

След миг той вдигна поглед и въздъхна.

— Разбира се, че не. Макар че ме взе на прицел с бластера си, Тами ми е свидетел.

— С бластера си?

— Ръчно оръжие модел „Подстрекател“, за да сме по-точни.

— Ясно. А какво прави още в офиса Ви?

— Кой знае? Може би си играе с топките ми. Тами, кога стигаме до Забранената зона?

— След пет часа и трийсет и две минути, капитане.

— Уф, да му се не види, как се влачим! — той се изправи. — Син-Дауър, ела с мен в каютата ми, ако обичаш.

— В каютата Ви, сър?

— Точно така. Можеш да играеш пинг-понг, нали? Взимаш хилка и удряш топки. Тами! Имаш повече от пет часа да ни преустроиш с лъчеви оръжия. Координирай нещата с Бък в инженерния отсек, ако обичаш.

— Трябва ли?

— Защо не? Какво му има на Бък?

— Не знам откъде да започна.

— Адаптирай се, Тами. Това ние биологичните организми го можем най-добре.

Както се оказа, Хейли Син-Дауър сервираше свирепо, принуждавайки го да връща с неудобни фалцове, като вдигаше топката достатъчно високо в слабата гравитация, за да й позволи да контраатакува с поредица жестоки забивки. Адриан се хвърляше стремително напред, отстъпваше грациозно, втурваше се отново в нападение. Изгуби позорно.

Час по-късно се свлече на пода, подпрян на едната стена.

— Дори не си се изпотила — простена той. — Все едно съм тичал маратон на Нимбус-3. Е, най-добрият момент беше, когато се приведе над масата и влезе в нискогравитационното поле. Ама че разиграване!

— Моля, сър?

— Имам предвид забивката ти. За какво си мислеше, че говоря, втори командир?

— Не бих могла да предположа, сър. Но се питам, само време ли ще убиваме, докато пристигнем в Забранената зона? Не би ли трябвало да се опитваме да изхвърлим Тами от системите си?

Адриан притвори очи.

— Помисли малко, Син-Дауър. Да, Тами открадна кораба ни. Да, Тами е извънземен ИИ с проблеми с половата идентичност. Но е безумно мощен, използва енергиен източник с неясен капацитет, който несъмнено се намира в някаква паралелна Вселена — иначе със сигурност бихме го открили, например като фокусираме камерите си зад нас и видим някое синьо джудже, което се влачи подире ни на каишка от чиста плазма. Тъй че става дума за технологии далеч отвъд нашите. А това, чини ми се, е добре за нас.

— Така ли?

— Предстоят ни сражения с мизантарско гъмжило, след това с радулакски бойни кораби, а след това с някое и друго клангско Оръжейно крило. Е, аз, разбира се, съм най-добрият капитан от Земния космически флот, единственият офицер-кадет, разрешил Парадокса на Мишмаши за три дни, и разбира се Своенравното хлапе е най-новият ни боен кораб от клас „Сражение“, настръхнал отвсякъде от оръжия, както подобава на мирната ни изследователска мисия. Но колкото и да сме компетентни, трябва да признаем ограниченията си.

— Значи вярвате, че Тами е единственият ни шанс да оцелеем.

— Точно така. Нали, Тами?

— Вероятно — отвърна ИИ.

Син-Дауър поклати глава.

— Само че ако се отървем от този ИИ, изобщо няма да има нужда да влизаме в Забранената зона.

— Уви — каза Адриан, — Земният космически флот ни счита за отстъпници. Преследват ни седем кораба тип „Прихващач“ със заповеди да стрелят веднага, щом ни засекат.

— Но ако се отървем от Тами и излезем от Т-пространството, а после сигнализираме…

— Няма да успеем и думичка да кажем, втори командир. А и да успеехме, защо ще ни вярват?

— Разбирам…

— Сега, ако вдигнем гравитационните настройки на масата и махнем мрежата, ще можем…

— Сър! — Син-Дауър се устреми към вратата, пристягайки кока си, от който се бяха отделили няколко кичура. — Хрумна ми нещо.

Той скокна на крака.

— И?

— Трябва да прегледам някои данни, сър.

— А, добре, хайде, отивай. Но искам реванш!

На прага тя се обърна да го погледне и от нещо в очите й коленете му омекнаха.

— С радост, капитане. Бих Ви предложила междувременно да си позакърпите униформата.

— Моля? Не е нужно, втори командир, имам много други, във всякакви цветове. Но както казвате, може да отида да се изкъпя и преоблека, а екипажът да си мисли каквото ще.

Тя наклони глава встрани.

— Сър?

Той я дари с ярка усмивка и галантно й помахна.

— До по-късно, Син-Дауър.

Тя излезе грациозно и ирисът се затвори зад нея.

Адриан се огледа, а после каза:

— Тами, покажи ми холограмния запис, ако обичаш.

— Разбира се. На кое, по-точно?

— На забивките на Син-Дауър над масата.

— А причината? Не, сериозно, любопитно ми е.

— Да разгледам техниката й, разбира се — отвърна Адриан. — Искам да съм готов за реванша. О, и включвай забавения каданс, когато ти кажа, става ли?

— Ами душа Ви?

— Ще почака. Може пак да се изпотя.

След известно време Адриан влезе в офиса си. Лорин Тай хъркаше на пода, разчорлена, бутилката „Макалън“ празна на корема й.

Тананикайки си, Адриан свали останките от ризата си и всичко останало. Активира антигравитационно душ-кълбо и разпери ръце, докато механизмът с големината на юмрук обикаляше тялото му и го пръскаше, сапунисваше, депилираше, обработваше с лазер, възстановяваше, оценяваше, повтаряше процедурите, измиваше, а след това го подсушаваше. После сложи нова полиестерна риза, този път тъмножълта със златист кант на маншетите. Черните панталони бяха флотска кройка, тесни до под коленете, където леко се издуваха над лъскавите му синтетични ботуши. Душ-кълбото се премести до главата му и се зае с косата му, довършвайки с някакъв лак, който я фиксира в имитация на развяна на вятъра прическа.

На час и половина разстояние от Забранената зона Адриан излезе от офиса си, чувствайки се като нов.

— Син-Дауър, нещо ново около онези данни, които щеше да разглеждаш?

— Сър? О, това. Ами, не, задънена улица.

Адриан се намръщи срещу екрана.

— Тами, включи ме към всички уредби на кораба. Говори капитанът. Оттук нататък, котешки картинки със сладурски надписи са забранени на който и да било публичен екран. Следващият член на екипажа, заловен да ги качва, ще бъде лично екзекутиран от мен. Благодаря. — Той се настани в креслото си и каза: — Главен екран… хмм, да включим… сетих се, онзи стар скрийнсейвър.

Екипажът на мостика простена хорово.

— Хайде, хайде. Ето, виждате ли? Все едно наистина отиваме нанякъде. Чудно ми е, че не сме го направили стандартен за всички кораби. Може дори да измислим други разновидности. Потапяне с подводница, например — с включено осветление прилича точно на космоса, с изключение на някоя огромна медуза, но пък кой знае какво живее в Т-пространството? Само защото не сме се сблъскали с нищо, не значи, че няма нищо.

Лейтенант Стикс се завъртя на стола си.

— Капитане, ако може…

— Кажи.

— С този, ъм, скрийнсейвър, никога няма да разберем дали нещо живее в Т-пространството, или не.

— Божичко, права си, навигатор. Може да се натресем право в гигантска, междупространствена медуза — би било вълнуващо, а? Тами, ти си пообиколил насам-натам. Виждал ли си нещо в Т-пространството?

— Ами, интересно, че го споменавате, капитане. Разбирам, че земляните имате много ограничена представа за това подпространство. Навярно защото сте се натъкнали на него с помощта на случайните остатъци от по-напреднала извънземна раса идваща от ядрото на галактиката. Строго погледнато, постквантовото множество от активни състояния, включващи елементи като гравитацията и динамични наблюдателни явления, да не споменаваме причудливото понятие, което наричате тъмна материя с прилежащата й тъмна енергия и измеримата, но недоловима маса, по които физиците и математиците ви така се залисват — та това пос-квантово множество е толкова потенциално платно за проявления на съзнателния разум, колкото и каквото и да е друго. На теория, ако пожелаете, можете да населите Т-пространството с каквото пожелаете.

— Наистина ли? Тами, нима казваш, че ако си представя огромни розови пискюли на мажоретка, с изцъклени очи, щръкнали от пипала, ще намерим точно това?

— На теория, да. Но, капитане, какъв би бил смисълът?

— Смисълът? Луд ли си? Капитан Адриан Алън Соубек, Божията ръка! Не знам за теб, но на мен ми харесва как звучи. Добре. Махни скрийнсейвъра. Да видим какво ни очаква там. Преден изглед, моля.

Оказа се, че лейтенант Джослин Стикс притежава много симпатичен писък.

— Маневра встрани! — извика Адриан, дърпайки се рязко назад. — Навигатор! Размърдай се, по дяволите!

Огромният пискюл се оцъкли насреща им, а после отвори гигантска паст, гъмжаща от остри зъби.

— Дръжте се! Кой му измисли устата?!

— Съжалявам! — крещеше от станцията си Джими Идън. — Без да искам!

— Голк! Зареди релсотроните!

— Целта е прихваната, капитане. Като проявление на неминуемия абсурд на съществуването, сър, аз самият не бих се справил по-добре. Стрелям. Четири секунди от целта.

Гигантският пискюл се разпадна в облак от бял пълнеж.

— Сензори, от какво е пълнежът? Опасен ли е?

Син-Дауър отвърна.

— Някакво анахронично понятие, „силиконов пух“, сър. Не е смъртоносен. Класификацията му е „естетически затормозяващ“.

— О, добре, благодаря. Е, това беше поучително, сигурен съм, че сме съгласни. Лейтенант Идън, досието ти започва да се пълни с много черни точки.

— Съжалявам, сър. Не можах да се сдържа. Когато бях малък, бавачката ми беше летящ бейнт, един от първите ахакански симбиоти в Единството. Това е воинска раса, сър, с ей такива очи и ей такава уста и зъби като…

— Достатъчно, Идън! Освен ако не искаш да ни нападне някой огромен бейнт в Т-пространството.

Джос Стикс се обърна към Идън.

— Ама, летящите бейнтове не бяха ли върнати обратно?

— Задето ядяха бебета, да. Но семейството ми беше в отдалечен аванпост. Така и не получихме съобщението.

— Леле! Майко мила — отвърна Стикс.

Адриан се намръщи.

— И какво стана, Идън?

— Бях на четири. Беше самозащита — сега всеки знае за тези твари, разбира се. Но там… затвориха ме за убийство.

— Затворили са четиригодишно дете?

— Как го бяха описали? А, да: „безжалостно, свирепо клане“.

Адриан огледа офицера си, пребледнялото му лице, лекото потреперване на дебелите му длани, капчиците пот по горната му устна.

— Наистина ли? Спечели си вниманието ми, Идън. Продължавай.

— Трябва ли, сър?

— Разбира се. С подробности. Започвай!

— Аз… използвах месомелачка…

Джос ахна и покри уста с ръка.

Адриан се приведе към мъжа.

— Месомелачка? Леле, Джими, сигурно не е било за изпускане! И нека си признаем, не говорим за силиконов пух, нали? Говорим за разкъсани вътрешности и всякакви такива. И какво, казал си на месомелачката да дълбае в бейнта? Страхотно!

Джеймс Джими Идън повърна върху пулта си.

Адриан се облегна в креслото си и въздъхна.

— Някой да вземе парцал и кофа. И се свържете с инженерите. Мисля, че ще ни трябва нов пулт.

Погледът, който Джослин Стикс му хвърли, не бе никак привлекателен. Той й се намръщи.

— Гледайте напред, лейтенант. Това е пътуване в Космоса, и всеки мъж, жена и извънземен на борда по-добре да разберат нещо моментално — чувствителността не е желана, особено при офицерите ми. Идън! Временно си отстранен и ти заповядвам да потърсиш помощ от психолог. Травми от детството, ама че работа! Бил си на четири, затворен в килия, задето си използвал месомелачка, върху бавачката си! Как така това го нямаше в досието ти, впрочем?

Прегърбен, увесил глава, Идън спря на прага на мостика и измърмори нещо, без да се обръща.

— По-ясно, моля те, и се обърни към капитана си, когато те пита нещо!

Мъжът се обърна.

— Амнистия със задна дата, сър. Все пак летящият бейнт се опитваше да ме изяде. Дори ахаканските симбиоти ми изпратиха официално извинение. Всичко беше изтрито от досието ми, сър.

— Е, ето на̀. Оправдали са те. Тъй че какъв ти е проблемът, Идън? По дяволите, онова четвърто място на Олимпиадата би трябвало да е било по-травмиращо от някаква кървава баня в детската ти стая, когато си бил на четири!

Идън отново повърна.

Парцалът пристигна тъкмо тогава и моментално се захвана за работа. Адриан се загледа във въртящата се по пода машина. Идън излезе, влачейки крака и ирисът се затвори зад него.

— Всички въздушни филтри на мостика, на пълни обороти — заповяда капитанът. — Нека е, например, сандалово дърво. Защо не?

— Сър! — извика Стикс. — Планета право напред!

— Нищо не виждам. Колко е далеч?

— Неясно, сър. Все пак сме в Т-пространството.

— Защо не е на екрана тогава?

— Скоро ще бъде, сър. Мисля.

Адриан се изправи и се огледа.

— Добре, кой е решил да си измисли цяла проклета планета? Да си признае веднага!

Обади се Тами.

— Струва ми се, че е реална планета, капитане.

— Така ли? От нищото, без прецедент? Това ли ми казваш?

— Съвсем в теоретичните вероятности е, капитане, разумна раса на коя да е планета да успее с общи усилия да измести фазово целия им свят в Т-пространството. Може би точно това се е случило тук. Във всеки случай, достатъчно съм заинтригуван, за да отложа пристигането ни в Забранената зона.

— Тами, защо коя да е раса ще е толкова глупава, че да хвърли целия си свят в Т-пространството? Няма ли да замръзне? Няма ли всичко да загине без слънце?

— Зависи, капитане — отвърна ИИ. — В края на краищата, всяка една реалност, която можете да си въобразите, е възможна в Т-пространството.

— Чакай малко — каза Адриан. — Може да не знаем всичко за механизмите на Вселената, но знаем едно. Ако искаш, трябва да дадеш. Маса, енергия, всичко останало. Нищо не получаваш безплатно. Нищичко. Дори обикновеното изместване изисква промяна на баланса във Вселената. Ентропията не е нищо повече от това. Тъй че, ако в Т-пространството всички тези правила се нарушават, някъде другаде се случват гадости!

— Или пък — допълни Тами, — някога. Много вълнуващо, нали? А, ето я и планетата — ето защо не се вижда. Деветдесет и седем цяло и осем процента от светлината и топлината, които генерира, не напускат неправдоподобната й атмосфера. Няма слънце, все пак. Поставям ни в стандартна орбита, капитане.

— Не е съвсем гостоприемна повърхност, а? — Адриан бе присвил очи към синьо-бялата планета на главния екран.

Син-Дауър се обади от научния терминал.

— Капитане, обектът е скован от лед, цялата му повърхност. Средната дебелина е… шестдесет и шест километра. За да сканираме по-надълбоко — за да пробием слоя лед — трябва да използваме наземни сонди.

— Изпрати цял комплект, втори командир — каза Адриан.

— Да, сър. Възможно е цялата цивилизация или да е загинала при фазовото изместване, или да е преминала в по-високо състояние на разум, изоставяйки физическата форма.

— Разбирам това, Син-Дауър. Но откъде да знаеш, може скалата под целия този лед да е осеяна с пещери с идеално равни подове и евтини гипсови стени, боядисани така, че да приличат на камък. Или пък — добави капитанът, — огромни градове, гъмжащи от извънземни, забравили, че изобщо са били някъде другаде, с изключение на централен компютър с ксенофобски наклонности, когото почитат като бог, а той или не иска да им каже нищо, или е напълно полудял.

— Ами — призна Син-Дауър, — това са, ъм, някои от възможностите.

— И ако е така — каза Адриан, — възнамерявам да сляза и да ги посъбудя.

— Сър, Вторичната директива…

— Майната й на Вторичната директива, втори командир! Ние сме галактическа цивилизация, която използва бойни кораби, за да изследва Космоса — не виждаш ли, че Вторичната директива е само протоколна? Първичната директива, все пак, бие всичко останало, нали?

— Капитане, не виждам как този свят ни предлага „Възможност за бърза, безогледна колонизация и използване на всякакви ресурси на коя да е планета, хабитат или друга среда, богата на материали, за чието владеене можем да претендираме с техническия си арсенал и склонността си да го използваме, за да постигнем пълна победа и подчинение на врага, мирното население или всеки, който ни се изпречи на пътя.“

— Може би не… Онези сонди пътуват ли вече надолу, Син-Дауър?

— Да, сър. Контакт с повърхността след двайсет секунди.

Адриан се намести в креслото си и изпружи крака.

— Е, да разберем какво ни чака.