Ан Грейси
Сватба през зимата (8)

Глава 8

… точно такъв трябва да бъде един млад мъж. Каквито и занимания да има, трябва да бъде неуморим и да влага в тях жар.

Джейн Остин, „Разум и чувства“

Звънецът удари, оповестявайки края на рунда. Неколцина джентълмени изръкопляскаха.

Задъхан, Флин внимателно раздвижи челюстта си.

— Проклятие, ти наистина умееш да се боксираш! И насън не бих си помислил, че изискан джентълмен като теб има такъв ляв удар.

Фреди избърса от челото си струйка пот.

— И ти не си зле, ирландецо.

— Жалко, че тия джентълменски тактики няма да ти свършат работа в истинска схватка.

Фреди настръхна.

— Участвал съм в много истински схватки.

— Да — с други джентълмени, обзалагам се. Но в задните улички и долу на доковете, ако си навлечеш неприятности, няма да следват правилата на Браутън^[1] или нещо подобно, да знаеш.

Фреди изгледа едрия ирландец, после погледна към Джаксън, който ги наблюдаваше.

— Моят приятел Флин ми предложи предизвикателство — да загърбим правилата и да ми покаже как се бият по задните улички и на доковете.

В залата на Джаксън имаше строги правила за поведение. Джаксън се замисли и кимна.

— Тогава аз ще бъда реферът, за да сме сигурни, че нещата няма да излязат от контрол.

Няколко души се приближиха, за да гледат.

Звънецът удари, възвестявайки началото на рунда. Още преди да е заглъхнал, Флин нападна с ритник в слабините. Фреди успя да го избегне, но на косъм, и ударът го улучи в бедрото. Зрителите замърмориха неодобрително.

Флин се ухили.

— Нали те предупредих. Аз се бия мръсно.

— Не думай — изрече провлечено Фреди и без предупреждение финтира с лявата си ръка, като в същото време се опита да изрита Флин в краката и да го повали на пода.

Това, което последва, беше мръсно, вълнуващо… и образователно. След края на първия рунд Флин показа на Фреди няколко от по-нечестните движения, с които го беше повалил. А после звънецът иззвъня и всичко започна отново.

След три бързи, свирепи рунда Джаксън обяви край на срещата. Олюлявайки се, Фреди и Флин се отдалечиха един от друг, потни, задъхани, смазани, натъртени, кървящи на няколко места… и ухилени.

Сред събралите се наблюдатели избухнаха аплодисменти.

Джаксън лично огледа пораженията.

— Нищо фатално — отсъди той и махна на помощниците си да донесат кърпи и купи с вода.

Флин наплиска лицето си и изтърка с кърпа голите си гърди и ръце. Беше много задъхан.

— Не беше чак толкова зле.

Фреди кимна, но не можеше да си поеме достатъчно въздух, за да отговори. Избърса от челото си струйка пот, която се оказа кръв. След тази сутрин щяха да му останат доста синини и натъртвания, но въпреки умората и болките се чувстваше едновременно успокоен и освежен. Този мач го бе пречистил от безсилието и гнева.

И по някакъв начин, докато се опитваха да се размажат взаимно с позволени и непозволени средства, с Флин бяха станали приятели. Измиха се, избърсаха се и отново се облякоха.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Фреди. — За ядене?

— Би било чудесно.

Фреди предпазливо докосна раната над окото си. Кръвта продължаваше да тече.

— У нас, става ли? Искам да покрия това тук, преди да срещнем някоя дама.

Флин се съгласи и закрачиха по Бонд Стрийт, като разговаряха за мачове, на които бяха присъствали или в които бяха участвали.

— Кога се захвана с благородното изкуство на бокса? — попита Флин, когато наближиха жилището на Фреди.

— Когато заминах на училище, бях мършав дребосък. Някои от по-едрите момчета превърнаха живота ми в ад, затова се научих да се боксирам.

— Очевидно и след училище не си престанал да се занимаваш с това.

— Обичам натоварването — отвърна Фреди.

Влязоха в дома му и той позвъни на прислужника си.

— Бордо, бира или бренди? — обърна се към Флин.

— Чай, ако нямаш нищо против.

— Чай ли?

— Стана ми навик, докато бях в Изтока. И другото не ми пречи, но по това време ми е малко рано.

— Значи чай за господин Флин, Тибинс, и малко сандвичи. Веднага се връщам — добави Фреди. — Само да промия тази раничка.

Върна се скоро, раната над окото му беше почистена, намазана с мехлем и покрита с марля, за да не обижда деликатната чувствителност на дамите. В същия момент Тибинс се появи с поднос с кана чай, две чаши и голяма чиния сандвичи. Навън отново започваше да вали. Фреди се отпусна в едно кресло пред огъня и се загледа в пламъците, докато Тибинс наливаше чая, преди да се оттегли.

Флин пусна в чая си бучка захар, разбърка го и го изпи мълчаливо. Изяде един сандвич. После още един. Погледна към недокоснатата чаша на Фреди и чинията със сандвичи.

— Не си ли гладен?

Фреди не отговори.

Флин изяде още два сандвича. По улицата мина каруца и колелата й издрънчаха по камъните.

— Боксът май не ти помогна колкото си се надявал — каза Флин след известно време. — Говори ли ти се за това?

Фреди му отправи остър поглед. Флин сви рамене.

— Понякога на човек му олеква, ако си го каже.

Той напълни повторно чашата си, сложи захар, разбърка я и взе поредния сандвич.

— Аз умея да пазя тайни.

Последва продължителна тишина, нарушавана само от шума на дъжда, който удряше по прозорците, от съскането на огъня и звука от дъвченето на сандвичите.

Фреди взе чашата с чай, опита го, намръщи се, отиде до бюфета и си наля бренди. Върна се на мястото си, отпи и започна замислено да върти чашата в ръцете си, загледан през златистата течност в блестящите въглени.

— Проблеми с жена? — попита Флин.

Фреди сухо се засмя.

— Не е това, което си мислиш. Става дума за майка ми.

— Аха — измърмори Флин, изяде още един сандвич и в стаята се възцари дружеско мълчание.

„Когато си се бил с някого, научаваш много за него“ — помисли си Фреди. А освен това Флин бе добър приятел на Макс. Защо пък не? Нямаше лошо да опита.

— Брат ми, Джордж, умря, когато бях на дванайсет — започна той. — Той беше наследникът, нали разбираш. По-големият брат — допълни и отпи от брендито. — Правехме всичко заедно — разликата ни беше само две години. Той беше… той беше най-добрият брат. И най-добрият син. Беше… съвършен. Умен, смел, добър във всичко, което правеше, учеше бързо, яздеше чудесно, ходеше на лов с хрътки, играеше крикет… нямаше нещо, което да не прави добре. Всички го обичаха. Аз го обичах.

Известно време продължи да се взира в пламъците, после каза:

— Аз го убих. — И пресуши чашата.

— Как?… — започна Флин, но Фреди вдигна ръка.

— Няма значение как. Това е стара история. Въпросът е, че той умря на пети декември преди шестнайсет години. И всяка година оттогава се връщам у дома на пети декември — има възпоменателна служба в семейния параклис. — Той погледна към Флин. — Това е единственият ден, в който ходя в Брекънридж — дома, в който живях като дете. През останалото време стоя настрана — с родителите ми… ами…

Той си наля още една чаша бренди.

— Но веднъж годишно отивам там и посещавам службата за брат си. Изтърпявам… — Той млъкна. — Родителите ми изтърпяват компанията ми за един ден, а на следващата сутрин си тръгвам и се връщам чак другата година.

Флин се намръщи.

— Значи не посещаваш семейството си? Дори на Коледа?

— От време на време се натъквам на майка си в града. Понякога тя иска да я съпровождам на театър или на някое увеселение, или нещо такова. Винаги идват в града за сезона. И когато заседава парламентът, разбира се.

— А баща ти?

Фреди повдигна едното си рамо.

— Рядко. Ходим в различни клубове, движим се в различни кръгове. — Опита да се усмихне. — Като цяло моите не са толкова порядъчни.

Флин изяде последния сандвич.

— До пети декември остават колко — четири седмици?

Фреди кимна. Наведе се напред, сграбчи ръжена и го заби със сила във въглените в камината. Разбърка ги така, че искрите се разлетяха в трескави спирали и се стопиха в комина.

— Сега аз съм наследникът. Защото Джордж е мъртъв.

Флин кимна.

— Искат да се оженя и да създам още един наследник. Още един Джордж — Добави Фреди и поясни: — В нашето семейство първородният син винаги е Джордж, а вторият — винаги Фредерик.

Флин кръстоса обутите си в ботуши крака, облегна се назад и зачака. Златната му обеца блестеше на светлината на огъня. Като за пират беше добър слушател.

— През последните няколко години майка ми ми тика в лицето пасти при всяка възможност.

Флин се намръщи и погледна към чинията, в която бяха останали само няколко трохи и стръкче магданоз.

— Пасти ли?

— Не от ядливите. Жени. Момичета от добри семейства на възраст за женене. Момичета от добри семейства, които много искат да се омъжат и обикновено са от онзи тип, който иска да те промени — добави свирепо той, — защото аз съм лекомислен глупак, на когото не може да се разчита да управлява добре имението.

— Не може да се разчита ли? — вдигна вежди Флин. — Значи не знаят?…

— Не, и не смятам да им казвам. Дори да ми повярват — а те няма да повярват — това не им влиза в работата.

Флин бавно кимна.

— Разбирам. Е, ти си знаеш, предполагам. И така, какъв е проблемът? Не ми казвай, че се притесняваш от опитите на майка ти да те ожени за някоя от тия, ъъъ, пасти, защото няма да ти повярвам. Ти не си някой слабак и съм сигурен, че още преди години си се отвързал от полите й.

Фреди кимна.

— Когато станах на осемнайсет. И си прав: тя не може да ме накара… те не могат да ме накарат да направя нещо, което не желая. Не съм финансово зависим от тях, благодарение на пралеля Аделаид и нейното състояние.

— Доколкото разбирам, тя ти е оставила само прилична сума. Ти си този, който е превърнал тази сума в състояние.

— Отчасти с помощта на Компанията за търговия с Ориента „Флин и съдружници“ — призна Фреди. — Но не е там въпросът. Въпросът е, че сега майка ми е поканила цял куп от най-ужасяващите пасти на увеселение в Брекънридж.

— Семейният ти дом? И не, не ми казвай, че увеселението съвпада с твоето посещение на пети декември.

— Ходя там единствено заради Джордж, а тя осквернява повода с тези пасти.

В стаята настъпи кратко мълчание. Флин стана и си наля бренди, а после напълни и чашата на Фреди.

— Много неприятно положение — каза той след известно време.

— Това си е чист позор.

— Предполагам, казал си й, че няма да допуснеш да ти се меси.

Фреди го изгледа унищожително. Разбира се, че й беше казвал. Стотици пъти.

— И няма ли някоя друга, за която да искаш да се ожениш?

— Никога няма да се оженя.

Флин вдигна вежди.

— А аз си мислех, че обичаш жените.

— Това няма нищо общо с брака.

— Вярно — въздъхна дълбоко Флин, отдаден на спомени. — Аз обаче съм решил да се заема със задачата да стана добър съпруг. — Той погледна към Фреди. — Рано или късно всички стигаме дотам.

— Не и аз.

— Никога ли?

— Никога.

— Тогава ще трябва да се примириш с дивотиите на майка си и опитите й да ти натриса пасти. Или това, или ще трябва да стиснеш зъби и да се сгодиш за някоя, за която си мислиш, че ще можеш да понесеш да се ожениш, ако се случи най-лошото. Ако си сгоден, майка ти ще спре да ти досажда. И ще трябва да отмени това увеселение.

— Какви ги говориш? Току-що ти казах, че не искам да се сгодявам. Или да се женя.

— Имам предвид някой от онези годежи, които продължават цяла вечност. Може да са дори години, ако никой от двамата не бърза. И се надявай момичето да се отегчи или да му писне от теб и да развали годежа, защото, доколкото разбирам, в Англия само жените могат да направят това.

Фреди впери поглед в него и замислено завъртя в ръцете си чашата с бренди.

Флин поклати глава.

— Знам, че звучи налудничаво. Коя жена ще иска да чака години наред, след като си такова огромно изкушение за всяко момиче, което си търси съпруг — красив, богат и ще наследиш титла!

— Прав си — съгласи се Фреди. — Наистина звучи налудничаво. — Той остави чашата, погледна към празната чиния и изгледа възмутено Флин. — Изял си всичките сандвичи. — Повиши глас: — Тибинс, още сандвичи! И кана пресен чай!

 

 

— Какво ви се е случило?

Това беше първото, което му каза. Дори не му пожела „добро утро“.

— Нищо. Добро утро и на вас.

Тя завъртя очи.

— Имате превръзка на челото, челюстта ви е натъртена на няколко места, а устната ви е подута. Освен това накуцвате.

— Нищо ми няма. Ще тръгваме ли?

— Били сте се с някого.

— Не, не. Господин Флин просто ми показа някои тънкости от боксовото изкуство, както се практикува на местата, които познава той. И преди да ме попитате, завършихме наравно.

— Господин Флин? Нали не сте се карали?

Той се ухили.

— Напротив. Това само затвърди приятелството ни.

Тя го изгледа продължително.

— Мъжете са много странни.

— Да, но жените пак ни харесват — отвърна той и наперено й предложи ръка. — Ще тръгваме ли?

Дамарис пое ръката му и го стрелна с кос поглед.

— Сбиването май е подобрило настроението ви.

Очакваше, че вече ще му е омръзнало да я изпраща до работа, особено след като онзи ден беше толкова навъсен и ядосан заради дъжда. Почти очакваше той да се откаже или да възложи на някой лакей да я придружава. Или да съобщи на лейди Биатрис, което щеше да сложи край на тези нейни излизания.

Той обаче беше тук, елегантен както винаги, с изключение на небръснатата брадичка.

Тази брадичка я омагьосваше. Копнееше да прокара пръсти по нея, да усети дращенето на тъмнорусите косъмчета и формата на костта отдолу.

Баща й зашепна укори в главата й. Тя не му обърна внимание. В поведението й нямаше нищо непорядъчно. Каквито и мисли да минаваха през главата й, те си бяха само мисли.

Двамата продължиха да вървят, без да казват нищо. Сгъвката на лакътя му топлеше сгушената й там ръка. Трябваше да признае, че това усещане — някой да се грижи за теб — е приятно. Макар че чудесно можеше и сама да се грижи за себе си.

Ненадейно той се обади:

— Нали знаете, че някои хора ви мислят за богати наследници?

— Знам. Лейди Биатрис е пуснала този слух, нали?

— О, не, тук грешите — отвърна той със смесица от острота и ирония. — Увери ме, че не е пуснала слуха, а го е отрекла. — Погледна я. — И така се е погрижила всички…

— … да го сметнат за истина — завърши Дамарис, засмя се и поклати глава. — И предполагам, че не изпитва и капка разкаяние?

— Разкаяние ли? — изгледа я смаян той. — За какво? Тя отрича лъжата пред всеки, който е готов да слуша. Лейди Биатрис на практика е светица.

Дамарис се подсмихна.

— Е, за мен това няма значение. Дейзи също не мисли да се омъжва, така че слухът ще засегне единствено Джейн. И тъй като тя си търси мъж, който…

Млъкна и прехапа устна. Твърдата решимост на Джейн да се омъжи за богаташ не беше нейна тайна и нямаше право да я споделя. Тези сутрешни разходки бяха създали между нея и господин Монктън-Кумс нещо като задушевност и тя бе заговорила, без да мисли.

— Мъж, който…

— Няма значение.

Зачакаха пред тях да мине една тежко натоварена ръчна количка. Фреди обърна глава и я погледна.

— Значи все още сте решена да не се омъжвате? Напълно ли сте сигурна?

Тя настръхна.

— Ако пак ще ме тормозите за това…

— Не, не, няма да се опитвам да променя мнението ви, напротив. И аз изпитвам същото. — Той се поколеба и тя усети как се напряга. — Но ако сте съвсем сигурна, че не искате никога да се омъжите, искам… искам да ви направя едно предложение.

Дамарис отдръпна ръка от неговата и отстъпи назад. Не можеше дори да го погледне, толкова беше разочарована. Дейзи се оказа права — той наистина имаше определени намерения към нея. И госпожа Дженкинс също се оказа права — той беше развратник.

— Не. Няма да ви стана любовница.

— Любовница ли? Да не ви е изпила чавка ума? — попита възмутено той. — Да не мислите, че ще предложа подобна връзка на неомъжената балдъза на най-стария си приятел? Да оставим настрана факта, че лейди Биатрис жив ще ме одере.

— Няма.

— Наистина. Ще накара оня свой огромен лакей да го стори. За бога, момиче, какво си мислите?

Тя го изгледа предпазливо.

— Вие какво си мислите?

— Като начало, нищо неморално или нередно. — Той се намръщи. — Е, не е съвсем редно, но със сигурност не е нещо, за което обществото да ви осъди. — Намръщи се още повече. — Е, може да ви порицаят малко, ако разберат цялата история, но няма да я узнаят, затова ще обвинят мен. Вие бихте изглеждали — вие ще изглеждате, надявам се — съвсем невинна. Благоуханна като роза. — Той я изгледа замислено. — Или като гардения. Повече ми приличате на гардения.

В края на обърканата му реч на Дамарис й се прииска да се разсмее. Вече беше разбрала, че той не смята да я забърка в нещо непочтено, но все още нямаше представа какво е така нареченото му предложение.

Може би е по-добре да ми обясните какво искате и да ме оставите аз да преценя дали е неморално.

— Съвсем вярно.

Той отново пое ръката й и двамата продължиха да вървят.

— Вие знаете, струва ми се, че родителите ми ме притискат да се оженя — е, разбира се, че го знаете, нали се запознахте с някои от пастите.

— Пасти ли?

— Любимите кандидатки за снахи на майка ми — сестрите Армтуайт…

— Какво? И двете ли?

— Не се дръжте така несериозно! И едната, и другата ще са истински кошмар. Освен това госпожица Блий и госпожица… е, разбирате какво имам предвид. Нали ги видяхте в действие.

Дамарис кимна.

— Нито една от тях не ви допада.

— Мили боже, не! В никакъв случай!

— Но със сигурност има други, по-симпатични момичета…

— Не е там работата. Проблемът е, че изобщо не искам да се женя. Или поне не в близките няколко години. Харесвам живота си такъв, какъвто е.

— Без отговорности.

Той сякаш бе готов да спори, но после вдигна рамене.

— Без съпруга.

— И така, какво искате от мен?

Той спря, обърна се към нея и дълбоко си пое дъх.

— Да се сгодите за мен.