Ан Грейси
Сватба през зимата (12)

Глава 12

Някаква си млада дама от долно потекло, напълно неизвестна, чужда на знатния ни род!

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

Стигнаха в Бейсингстоук точно когато започваше да се смрачава и макар че конете навярно бяха уморени, Фреди с нищо не показа намерение да спре. Дамарис погледна с копнеж към няколко добре изглеждащи странноприемници, докато двуколката минаваше покрай тях. Вече не й беше лошо, но се чувстваше уморена и цялото тяло я болеше.

— Сряда е пазарен ден; навсякъде ще е пълно — обясни Фреди. — Още малко. Ще отседнем в „Портата на свещеника“, съвсем близо до града. Там имаме запазени спални и частен салон. Храната е хубава и е по-тихо. Там ще спите по-добре.

Дамарис измърмори някакъв любезен отговор. Не я интересуваше нито къде ще спи, нито какво ще яде. Чувстваше, че може да заспи и да не се събуди дори от йерихонските тръби. Но той очевидно се бе постарал за организирането на пътуването, затова не искаше да изглежда неблагодарна.

Не беше неблагодарна, просто уморена.

Най-после между клоните на дърветата проблеснаха светлини и скоро двуколката зави, влезе в един двор и спря. Слава богу! Към тях се приближиха двама коняри, които се заеха с конете. Фреди леко скочи на земята и се обърна да помогне на Дамарис.

За разлика от него, тя започна да слиза доста непохватно от високото превозно средство. Всички стави и мускули я боляха.

— Сковахте ли се? — попита той и преди тя да отговори, я хвана за кръста и я свали на земята.

— Малко — призна тя.

— Знам какво ще ви помогне — каза той, пъхна ръката й под лакътя си и я въведе в странноприемницата.

И тя знаеше: сънят.

— Давам ви петнайсет минути да се освежите, после ще се срещнем тук. Облечете се добре.

Преди Дамарис да каже нещо, той се обърна към камериерката й:

— Господарката ви ще има нужда от удобни обувки — за предпочитане боти — и от топли дрехи.

— Удобни обувки ли? — започна Дамарис. Едва успяваше да помръдне. — Но…

Той се обърна към нея и й се усмихна леко.

— Не бъдете така ужасена. Повярвайте ми, точно от това имате нужда.

Имаше нужда от легло, но Фреди вече се бе извърнал към съдържателя.

— За вечерята…

Дамарис искаше да възрази, но разговорът се следеше от неколцина наблюдатели със заинтересовано изражение и тя нямаше да им достави удоволствието да подхване кавга, дори и малка. Тръгна след жената на съдържателя, качи се по стълбите и влезе в малка, но чиста и удобна на вид спалня. Бяха осигурили ниско легло на колелца за Поли, което показваше, че Фреди е помислил не само за спокойствието на Дамарис, а и за благоприличието.

Подобна предвидливост несъмнено заслужаваше похвала, но по някаква причина Дамарис я намираше леко дразнеща. След дългия път се чувстваше като безжизнен товар, а той беше скочил от двуколката с такава лекота, гъвкав както винаги, изискан и елегантен. Не беше честно.

А сега искаше тя да тръгне на разходка? Когато я очакваше това прекрасно меко легло? Дамарис го изпробва и нададе тих стон: дебел пухен дюшек и сладък аромат на току-що изпрани чаршафи. Изкуши се да изпрати Поли при Фреди със съобщение, че няма да направи нито крачка повече.

Един прислужник дойде с багажа им, влезе и прислужница с кана гореща вода.

— Изглеждате смазана, госпожице — отбеляза Поли, докато наливаше водата в леген, за да може господарката й да се измие. — Искате ли да кажа на господин Монктън-Кумс, че сте си променили решението за разходката? Той ще разбере, сигурна съм — държа се толкова мило, когато ви прилоша, и тъй нататък. Джентълмените обикновено се чувстват неудобно, когато на дамите им е лошо, не сте ли съгласна? Но как само бдеше над вас… и, о, госпожице, ами когато ви даде кърпата си, за да си избършете устата, когато повръщахте в онази канавка! Мисля, че това е същото, както когато сър Уолтър Рали постлал наметалото си в онази локва за Добрата кралица Бес!

Не беше. Беше само кърпа. Очевидно Поли бе развила известна tendre^[1] към господин Монктън-Кумс.

Дамарис избърса лицето и ръцете си.

Той наистина беше мил. И се погрижи лично за нея, когато спокойно можеше да я остави в каретата под грижите на Поли и да се качи в двуколката. На негово място много мъже биха постъпили точно така.

— Ами тази карета, госпожице! Толкова е удобна и вози хубаво. Изобщо не е като някои други, с които съм пътувала и в които човек целият се тресе! — продължи Поли и се подсмихна. — Той май ме разглези и отсега нататък няма да пътувам с дилижанса.

Дамарис бе на път да възрази, че в тази карета се тресеше цялата, но после прехапа устна. Откога беше станала толкова префинена? Беше вървяла пеш през Китай дни наред, а сега недоволстваше, защото един мъж, който през целия ден се бе грижил за нея с разбиране, смяташе, че една кратка разходка ще й се отрази добре?

— Сините боти от ярешка кожа, мисля, Поли. И вълненото палто.

Точно в шест часа и петнайсет минути се присъедини към Фреди на долния етаж.

— Чудесно. Не бях сигурен дали ще дойдете. Помислих си, че може да поискате вместо това да ми издърпате ушите.

В дяволития му поглед се четеше покана, на която тя не можеше да устои.

Дамарис се засмя и пое ръката му.

— Бях на косъм, признавам! И ви предупреждавам, че все още съм много сприхава, затова не ме предизвиквайте. Последното, което ми се прави, е да вървя.

— Поръчах да поднесат вечерята в седем часа и се надявам, че една кратка разходка няма да ви изтощи.

Това в гласа му лека нотка на предизвикателство ли беше? Решителността на Дамарис се засили.

— Съвсем не.

Искаше да му каже, че е извървяла пеша стотици километри в Китай, но си замълча. Миналото, или поне нейното минало, трябваше да остане погребано.

— Каква хубава вечер! — отбеляза той, когато излязоха в нощта. — Студена като вещерска… ъъъ, ясна като стъкло. Подозирам, че има и скреж, но исках да видите ето това — посочи той.

Луната се издигаше, пълна и кръгла, златиста на фона на тъмното кадифено небе.

Двамата я гледаха мълчаливо. „В пълнолунието има нещо особено“ — помисли си Дамарис. Хората често казваха, че полумесецът бил онази фаза на луната, която носела надежда, но Дамарис открай време чувстваше, че пълната луна й говори.

Намериха си тиха пътечка, добре отъпкана, но не прекалено кална, и тръгнаха по нея през пейзаж, очертан в сребристо и черно с хиляди отсенки. В далечината нещо изкрещя.

— Какво беше това? — сепна се Дамарис.

— Нищо. Крясък на лисица. Често крещят по това време на годината.

Той я погледна.

— Чифтосват се.

— О! — промълви Дамарис и почувства как бузите й пламват.

Продължиха да вървят, макар и уморени. Въздухът бе студен и освежаващ, напоен с миризмата на плодородна студена земя. Дамарис пое дълбоко дъх и с изненада установи, че крачи в ритъм с високия мъж до нея. В мълчанието им имаше задушевност, която тя не искаше да прогони с думи.

В тъмните живи плетове малки създания се разбягваха при преминаването им — Дамарис чуваше шума, който издаваха. Някъде в далечината излая куче. Напрежението в тялото й бавно започна да се разтапя, а болките — да изчезват. Постепенно крачката им се ускори.

Фреди погледна към нея.

— По-добре ли се чувствате, госпожице Сприхава?

Тя се засмя.

— Недейте да ставате самонадеян само защото бяхте прав. Още мога да ви издърпам ушите.

— Глупости — подсмихна се той. — Не можете да стигнете толкова високо. След една хубава вечеря и добър сън на сутринта ще сте жизнерадостна като агънце.

Продължиха да вървят.

— Искам да ви благодаря за днешния ден — каза тихо Дамарис. — Бяхте много мил и внимателен…

— Тинтири-минтири! А сега, да се качим ли по тези стъпала и да тръгнем по пътеката нагоре по хълма? Не? Съгласен съм.

Дамарис не бе казала и дума.

— Гледката няма да е нищо особено, а пътеката изглежда подозрително мокра и кална и тези ваши хубави сини боти няма да ми благодарят, ако ги вкарам в калта. Това е проблемът с ярешката кожа.

Продължиха да вървят. Неговите ботуши и нейните боти скърцаха по пътеката в ритъм. Покрай тях безшумно прелетя сова. От прозорците на малка къща на хълма се изливаше златиста светлина. По склона към тях се носеше лек мирис на дим. Дамарис си помисли за хората вътре, сгушени уютно в малкия си дом.

— Казахте, че утре ще стигнем в Брекънридж.

— Да. Ако се движим бързо, ще стигнем преди залез. Ако ли не, ще го видите за пръв път на лунна светлина.

Нещо в начина, по който го изрече — може би в тембъра на гласа му — я накара да попита:

— Вие обичате това място, нали?

Първо си помисли, че той няма да отговори, но накрая Фреди отвърна небрежно:

— Никога не ходя там, ако мога да си го спестя. А сега мисля, че е време да се връщаме. Нали не искаме вечерята да изстине или още по-лошо, да загори!

Не за пръв път отклоняваше въпросите й за Брекънридж и за родителите си и сега, докато вървеше през потъналата в сенки местност, изпълнена с тайни и невидими създания и осветявана само от отразената светлина на луната, Дамарис се запита в каква ли ситуация ще навлезе.

В Лондон, изцяло погълната от собственото си положение и болезнената необходимост да лъже хората, които обичаше, единствената й мисъл, единственото й желание беше да избяга. Сега за първи път се замисли какво ще означава това посещение не само за Фреди, а и за родителите му.

Доколкото знаеше — а тя не знаеше почти нищо — те отчаяно копнееха единственият им син да се ожени. А до този момент той се бе съпротивлявал с всички сили, заявявайки на всеослушание, че не смята да предприеме подобна стъпка. Затова облекчението и радостта на родителите му от този годеж навярно щяха да бъдат… ужасяващи.

И тъй като тя, така наречената бъдеща младоженка, беше в центъра на цялата тази радост и облекчение, те щяха да искат да разберат всичко за нея.

Достатъчно лошо беше, че годежът бе фалшив; колко по-ужасно щеше да стане, ако родителите на Фреди разберяха, че името, потеклото и миналото й също не са истински?

А това беше най-малката от тайните, които криеше.

Ами ако родителите му решаха да проучат миналото й? Беше чувала, че хората постъпват така, когато има опасност човек, който не принадлежи към висшето общество, да се омъжи за член на някоя стара благородна фамилия. Бащата на Фреди беше виконт. Щяха ли да сметнат, че Дамарис не принадлежи към висшето общество, или щяха да приемат твърдението на лейди Биатрис, че са роднини, без да задават въпроси?

Дори да я разкриеха, това нямаше да има значение за нея — тя нямаше нужда да бъде в обществото. Стига да имаше малката си къщичка, щеше да е в безопасност. Но Фреди…

Погледна към красивия му профил, очертан на лунната светлина. Ако обществото научеше, че се е сгодил за бедна самозванка, която се е оплела в мрежа от лъжи… той щеше да стане за посмешище.

Как бе допуснала нещата да стигнат толкова далеч, без да го предупреди?

Защото беше себична, ето защо. Защото можеше да види само предимствата за самата себе си. Къщичката.

Светлините на странноприемницата „Портата на свещеника“ вече се виждаха. На вечерята щеше да му каже истината… или поне толкова от нея, колкото трябваше да знае. Тогава Фреди можеше да реши дали иска да продължи с шарадата, или да отмени плановете и посещението си.

Фреди погледна към окъпаната в лунна светлина сирена, която вървеше до него. Изглеждаше притеснена. Или може би просто уморена.

Отвори уста да я попита какъв е проблемът, после я затвори. Започваше да го обзема странно… собственическо чувство. Малката й студена ръка беше пъхната под лакътя му — беше абсурдно колко много му харесва да я усеща там.

Тревогата му тази сутрин, когато тя едва не припадна в каретата, бледа и студена, но решена да не го покаже и да не се оплаче — това глупаво упорито момиче! — също беше абсурдна.

Разбираше защо Макс изпитва такова желание да предпази Аби… и сестрите й. Да носиш отговорност за някого… предполагаше, че точно това поражда тези… чувства. Това, и обещанието му пред Макс.

Никога не бе изпитвал подобно нещо и, честно казано, усещането доста го смущаваше. Беше свикнал да се носи през живота без грижи и без бремето на… чув… отговорности, да ходи където пожелае, да прави каквото иска, без да се съобразява с никого.

Още една причина да не иска да се жени.

Какъв удивителен късмет, че откри жена, която също не искаше да се омъжва! Дамарис беше съвършена. И въпреки че от пътуването й прилошаваше, беше чудесна спътница. Цялото това малко приключение всъщност му харесваше. Или щеше да му хареса, ако не бяха тези неудобни чу… мисли.

Може би необходимостта да се държи като годеник го караше да мисли като годеник. В такъв случай това щеше да свърши след няколко седмици. Което, каза си решително той, беше много хубаво. Трябваше да се откаже от всякакви идеи да удължи годежа с месеци просто за да се спаси от преследването на пастите през сезона.

Колкото и да го желаеше, с Дамарис се бе надигнал проблем, който Фреди изобщо не очакваше — проклятие, думата бе именно „надигнал се“.

Разбира се, това се дължеше само на факта, че в момента нямаше любовница и тялото му усещаше тази липса, но все пак беше много неприятно да се намира в постоянно състояние на полувъзбуда, когато тя беше наблизо. Или дори когато не беше, но го гледаше по определен начин, при това без изобщо да се опитва да го съблазни — той го знаеше! Стигаше му само да я види как от време на време прехапва устна. Или въздиша. Или се усмихва. Или го поглежда с тези свои бездънни кафяви очи…

Дори упорито стиснатата й челюст, когато се канеше да възрази, му допадаше. Или по-скоро допадаше на тялото му. А когато се засмееше, както в двуколката…

При най-леката реакция от нейна страна тялото му се събуждаше като добър войник, готово и жадно за действие — това беше истината.

„Това е съвсем разбираемо“ — каза си Фреди. Тя беше красива млада жена без капчица превзетост и надарена с огромно количество естествен чар. Привлекателност. Никой мъж не би могъл лесно да й устои.

Фреди не беше свикнал да общува отблизо с почтени момичета, това беше проблемът. Момичетата, с които обикновено установяваше по-близък контакт, бяха възхитително лоши, без дори една добродетелна кост в тялото си — някои от танцьорките в операта нямаха дори и кости — и не предизвикваха у него нито миг тревога. Или порив да помисли за тях отново.

И абсолютно никакво раздразнение. Точно както предпочиташе.

Проклятие, защо Дамарис толкова се противеше на мисълта за брак? Ако имаше жена, родена за…

— Какво? Защо изглеждате толкова нервна? — попита той, най-накрая предизвикан от неспокойното й изражение.

Вратата на странноприемницата се отвори и по калдъръма плисна златиста светлина.

— Ще ви обясня, докато вечеряме — каза тя.

 

 

Фреди беше поръчал хубава, проста английска храна, каквато обичаше най-много. Започнаха със засищаща супа с грах и шунка и пресен хляб с масло. Разговорът се състоеше предимно от незначителни учтивости, разменяни най-вече между него и съдържателя — нито той, нито Дамарис искаха да говорят за нещо важно в негово присъствие.

Съдържателят носеше и изнасяше блюда, без да спира да бърбори.

— Днес извадихте късмет с времето, сър. Миналата седмица беше точно за Ной и ковчега му… заповядайте хляба, жена ми го опече тази сутрин… и чух, че на запад било още по-мокро. Цялата земя е подгизнала и селските стопани хич не са доволни… е, те кога ли са доволни? Смятат, че утре или вдругиден пак ще завали, затова тръгнете рано, сър. Към това ще искате вино, а аз имам най-подходящото.

Той донесе от избата си бутилка много приятно бургундско и Фреди се погрижи да напълни чашата на Дамарис.

— Ще ви помогне да спите по-добре — каза й той.

Може би щеше да помогне и на него.

От устните й се изтръгна нервен смях. Тя отпи голяма глътка. От виното или може би от топлината след бързата им разходка кожата й беше порозовяла и сияеше.

По всяка вероятност Фреди нямаше да мигне.

Съдържателят поднесе следващото блюдо — пай с бифтеци и бъбреци, фрикасе с пиле, което Фреди бе поръчал, в случай че Дамарис не обича говеждо, и блюдо от зимни зеленчуци, всичко това поднесено с бодро мърморене за състоянието за пътищата, особено в тази влага. След това съдържателят се оттегли и затвори вратата.

Във внезапно настъпилата тишина настроението незабавно се повиши. Дамарис остави ножа и вилицата и стисна столчето на чашата с вино така силно, че кокалчетата й побеляха. Отпи. „Събира смелост да заговори“ — помисли си Фреди.

— Защо не изчакате да се нахраним, преди да ми кажете това, което искате? — И бързо добави: — да ви сервирам ли малко от този отличен пай? И от варения праз? А карфиол обичате ли?

Тя му позволи да й сервира по малко от всичко и докато се хранеха, напрежението се разсея.

— Това е ябълков пай — каза той, когато десертът пристигна. Сладкишът беше златист и хрупкав, придружен от купичка гъста сметана, каквато приготвяха в тази част на Англия.

Беше великолепен, но Дамарис не му обърна внимание. Изглеждаше напрегната като струна. Погледът й се прикова върху Фреди и не се откъсна повече.

— Можете да ни оставите сами — обърна се Фреди към съдържателя и го изгледа многозначително. — Оставете всичко. Ще разтребите по-късно.

В мига, в който вратата се затвори, Дамарис изрече на един дъх:

— Не се казвам Дамарис Чанс.

Фреди отвори уста, но тя го прекъсна:

— Не съм свършила. Аз не съм племенница на лейди Биатрис. А Аби, Джейн и Дейзи всъщност не са ми сестри. — Тя отпи още една голяма глътка от виното. — Освен това нямам пукната пара. Ето, сега вече го казах — завърши тя и се отпусна назад в стола си.

— Смаян съм — промълви Фреди и си придаде възможно най-стъписан вид. — Напълно смаян — повтори той. — Може ли да ви поднеса малко от този ябълков пай? Изглежда великолепно, а уханието му е още по-великолепно, не смятате ли?

— Ябълков пай ли? — повтори тя неразбиращо. — Не чухте ли какво ви казах?

— Какво ми казахте? — попита той и й отряза щедро парче пай. — Че не сте госпожица Чанс? — Прехвърли пая в чиния и й го подаде. — И че не сте роднина нито на сестрите си, нито на леля си и че нямате никакво състояние? Да, казахте ми, а аз ви казах, че съм смаян. Напълно. Ще искате ли сметана към пая?

Без да чака отговор, той щедро намаза пая й.

Тя се намръщи и го изгледа обвинително.

— Вие сте знаели. През цялото време се притеснявах как ще ви кажа, а вие сте знаели!

— Не ядете. Много е вкусно. Разбира се, че знаех.

— Тогава защо казахте, че сте смаян? Напълно смаян?

— Стори ми се, че го очаквате, и не исках да ви разочаровам — осветли я той и й се ухили лукаво. — Не обичам да разочаровам дамите, нали разбирате.

Тя обаче беше прекалено нервна и нямаше настроение за флиртуване.

— Проучихте ли ме?

Той изсумтя.

— Мило мое момиче, Макс ми каза за вечерята, на която лейди Биатрис е измислила вашия почитаем баща, marchese Ди Чанселото. Освен това присъствах, когато си измисли, че имате наследство — прекрасна изненада, за която Макс все още не подозира. Така му се пада.

— Но…

— Знаех, че не сте роднина на старицата. Познавам Макс и леля му почти цял живот. Те нямат близки роднини. Освен това още от самото начало Макс не вярваше, че сте сестри.

— Джейн и Аби са. Но не и ние с Дейзи.

— Да, и аз така разбрах. Предполагам, че лейди Биатрис е знаела кои сте, преди да ви прибере?

— Да, не искахме да я заблуждаваме по никакъв начин.

Тя го гледаше, отворила леко устни по начин, който ужасно го разсейваше.

— Значи през цялото време сте знаели, че не съм тази, за която се представям?

Той кимна.

— Повече или по-малко. Паят ви ще изстине.

— И не казахте нищо?

— Защо да казвам? Това не ми пречеше.

— Ами ако родителите ви ме проучат?

Той се замисли.

— Тогава ще му мислим. Знаете ли, поръчах този ябълков пай специално за вас.

Тя го погледна раздразнено и си взе една хапка.

— Но ако…

— Хубав ли е?

— Какво?

— Паят. Хубав ли е?

— Да, благодаря ви, много е вкусен. Но ако ме попитат за родителите ми… а те със сигурност ще попитат…

Той се намръщи.

— Какво се е случило с родителите ви?

— И двамата починаха. Мама умря, когато бях на дванайсет години, а татко — преди няколко месеца.

Само преди няколко месеца? Фреди се подготви за потоците от сълзи, но тя остана спокойна, толкова спокойна, че за свое учудване той попита с любопитство:

— Бяхте ли близки с баща си?

Тя се поколеба.

— Не.

Отговорът беше честен, без усукване. Зад него се криеше някаква история, но Фреди нямаше да настоява да я чуе тази вечер.

— В такъв случай, ако повдигнат този въпрос, оставете всичко на мен. Ще им кажа, че сте в траур. Няма да има нужда да обяснявате каквото и да било.

— Какво ще кажете?

Той вдигна рамене.

— Лейди Биа ви е прибрала, защото сте й далечни роднини, братовчедки може би… Ще помисля. Вие не се тревожете.

На светлината на свещите очите й бяха изпълнени с безпокойство.

— Не мога да не се тревожа.

— Е, недейте. Няма значение. Между другото, как е истинското ви име? Само от любопитство.

— Тейт. Дамарис Тейт. Аби избра Чанс за фамилно име, защото всички бяхме получили нов шанс. Как така да няма значение?

— Защото наистина няма. Е, къде сте израснали, в Италия ли?

— Не, в Китай.

Той примигна. Това бе последното, което очакваше.

— Китай ли?

Тя не говореше като китайка. Говореше като съвсем обикновено английско момиче.

— Татко беше мисионер.

— Мили боже!

— Съгласна съм.

— Знаете ли китайски?

— Разбира се. Живях там от четиригодишна.

— Тогава кажете нещо на китайски.

Тя се поколеба и от устата й се изля бърз поток напевна реч. Фреди затвори очи и се заслуша. Това наистина приличаше на китайски. Той не знаеше и дума на този език, но речта на Дамарис му звучеше автентично.

— Какво казахте? — попита той, но тя поклати глава, изчерви се и отказа да му преведе думите си.

Тази руменина го заплени. Той отвори уста, готов да настоява тя да му разкрие тайната си, но се отказа, когато видя, че тя потиска прозявка.

Клепачите й бяха натежали; единствената причина все още да е будна беше нервността, с която допреди малко очакваше реакцията му на смайващите й разкрития, и сега, когато той бе успокоил тези страхове, умората я надвиваше. Фреди беше готов за флирт, а тя се мъчеше да спре прозевките си.

Той пресуши чашата си и стана.

— Време е за лягане.

Всяка друга жена сред познатите му, почтена или не, щеше да приеме тези думи с кокетство и престорена скромност, да открие в тях скрит смисъл, независимо дали Фреди беше вложил такъв. Дамарис каза просто:

— О, толкова ли е очевидно? Съжалявам. От виното ужасно ми се доспа.

Тя остави салфетката си на масата и стана.

— По кое време искате да тръгнем утре?

— В осем, стига да успеете. В случай че наистина завали, както очакват фермерите.

— Значи ще закусим в седем и половина?

Той се ухили.

— Говорите като истински уверен пътник.

Тя му се усмихна сънено.

— Стига да пътуваме с двуколката, предполагам, че няма да се разделя със закуската си… о, боже! — И тя се плесна с ръка през устата. — Това неуместно ли беше? Да, виждам, че е било. Извинявайте. Толкова много от нещата, за които човек не бива да говори в Англия, се приемат за съвсем нормални в Китай.

Тя отпусна ръката си и го удостои със сънлива усмивка.

— Е, все пак вие ме напихте, така че и вие сте виновен.

Той я поведе по тесния коридор към стаята й и посочи вратата отсреща.

— Ако ви потрябвам за нещо, аз съм там.

И този път Дамарис би могла да открие в думите му някакъв намек, но вместо това просто кимна и потисна поредната прозявка. Изглеждаше спокойна, сънлива и много красива в меката светлина на свещниците; без да мисли, Фреди обхвана лицето й в дланите си и се наведе да я целуне.

Очите й се разшириха, тя се стресна и рязко отстъпи към вратата си.

— Какво правите?

Уместен въпрос. Какво, по дяволите, правеше?

— Съжалявам — каза разкаяно той. — Боя се, че това е силата на навика.

Тя огледа лицето му с тревожни, изпитателни очи и кимна.

— Предполагам, че и за това можем да обвиним виното. Лека нощ, господин Монктън-Кумс.

Как само го постави на място!

— Лека нощ, Дамарис. Приятни съ…

Но тя вече беше влязла в стаята и вратата се затваряше. Фреди чу изщракването на ключалката, последвано от тихи гласове — Дамарис говореше с прислужничката си.

Фреди влезе в стаята си.

Съблече си жакета и го метна на един стол.

Не беше заради виното.

С рязко движение си смъкна шалчето и го запрати настрана.

Беше заради жената.

И това беше проблем.

„Тя е невинна — напомни си свирепо той, докато си събуваше ботушите. — И изобщо не иска да се омъжва.“

И той не искаше да се жени, но ако не се овладееше, и двамата щяха да се озоват в нежелана ситуация.

Събу си панталоните, захвърли ги на пода и изгледа кръвнишки малкото войниче, което си издигаше палатка в гащите му.

Трябваше да намери начин да сложи край на това неприятно привличане.