Ан Грейси
Сватба през зимата (13)

Глава 13

В мен се крие упорство, и то не ме оставя да се стряскам по чужда воля. Смелостта ми се надига бурно при всеки опит да ме сплашат.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

— Тези порти отпред, отляво. Завийте там.

Дамарис видя големите каменни колони и забави, готова да завие. През последните два дни бе придобила голям опит в минаването по мостове и тесни пътища и големите порти от ковано желязо между двете колони не я стреснаха.

Досега се мъчеше да изпревари идващата буря. По някаква причина Фреди настоя да спрат в една селска странноприемница само на няколко мили от дома на родителите му, за да може Дамарис да се измие и освежи. Пред лицето на надвисналата буря тя реши, че това е ужасна загуба на време.

— Много стабилно… чудесно!

Докато минаваха през портите, проблесна светкавица, а светът около тях се разтърси от гръм. От небето се отрониха няколко големи капки дъжд, предупреждаващи за предстоящия порой. Един гарван запя печалната си песен в потъмняващото небе. Фреди се засмя.

— „Пресипнал е и гарванът дори, чието кобно грачене ме предшества в замъка на баща ми…“

Дамарис поклати глава.

— Това са глупости. А и така или иначе, няма никакъв замък.

Сега виждаше ясно къщата — огромна сива готическа сграда, към която през последния век очевидно бяха добавили няколко крила. Изглеждаше много впечатляваща. Но не беше никакъв замък.

— Какво? Не познахте ли стиха? Не сте ли чели Шекспир в Китай?

— Да, майка ми имаше няколко тома с избраните му творби. Предпочиташе поезията му, но книгите на английски бяха рядкост, затова четяхме всичко. Знам, че цитатът е от „Макбет“^[1]. Просто се учудвам на песимизма ви. Или е цинизъм?

Той вдигна рамене.

— Може би по малко и от двете. Ще видите. Надявам се баща ми да ни гледа в момента.

— Защо? — попита тя и подкара двуколката бързо по алеята. Големите дъждовни капки падаха по-начесто.

— Нищо няма да го убеди, че наистина смятам да се оженя за вас, така, както фактът, че ви позволявам да карате двуколката ми, дори с коне под наем. Не съм го позволявал на никоя жена.

— Наистина ли? — попита Дамарис и се почувства абсурдно поласкана, макар да знаеше, че Фреди я научи да кара само за да не й прилошее пак.

— Когато пристигнат сивите ми жребци, ще ви позволя и тях да карате. Тогава баща ми наистина ще се ужаси.

— Да се ужаси ли?

Той подхвана с груб глас:

— Да оставиш хубави коне в ръцете на жена? Хрррр! Работата на жените е да раждат, а не да съсипват хубави коне. — Той я погледна иронично. — Баща ми е малко старомоден.

Тя се засмя.

— Сигурна съм, че преувеличавате.

Вече бяха стигнали до полукръглата алея пред къщата. Към тях се завтекоха коняри, които се заеха с двуколката и каретата. От къщата излезе лакей с голям чадър и заслони Дамарис веднага щом Фреди я свали на земята.

Сега наистина заваля силно и двамата се изкачиха тичешком по стъпалата и влязоха в къщата засмени и останали без дъх.

Щом се озоваха вътре, той спря и я обърна към себе си. Оправи бонето й и прибра собственически един кичур коса на мястото му с почти интимен маниер.

Леко притеснена и напълно наясно, че прислужниците ги наблюдават, Дамарис попита тихо:

— Какво правите?

— Малко гукане, по мъжки.

— Мислех, че се разбрахме да не…

— Не, вие казахте, че гукането било за птиците, но ако искаме да убедим хората, че сме сгодени, ще трябва да прибегнем до него поне за малко, затова се заех с тази задача. Нали се разбрахме, че вашата роля е да сте студена, изпълнена с достойнство и да се държите надменно с мен, макар че не бива да прекалявате, в противен случай родителите ми ще се влюбят във вас.

— Защо, за бога, подобно нещо би ги накарало да ме харесат?

Той вдигна рамене.

— Майка ми и баща ми са особени хора. Всъщност цялото ми семейство е странно. — Той се наведе по-близо и продължи с доверителен тон: — На ваше място нямаше да се омъжа за един от неговите представители.

Тя се засмя.

— О, добре, значи и аз няма!

Към тях се приближи изключително достолепен иконом.

— Господин Фреди, сър. Добре дошли у дома.

— Хорнуд — кимна Фреди. — Скъпа моя, бих искал да ви запозная с Хорнуд, тукашния иконом. Хорнуд, годеницата ми, госпожица Чанс.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожице — каза Хорнуд и се поклони. — Мога ли да кажа от името на цялата прислуга в Брекънридж колко се радваме на новината за годежа на господин Фреди?

Той й се усмихна бащински и тя незабавно се почувства виновна, когато осъзна за кого е била предназначена преструвката отпреди малко.

— Благодаря, Хорнуд — ухили се Фреди и се обърна към Дамарис: — Хорнуд ме познава още отпреди да се родя. Когато бях момче, полагаше всички усилия да не ми позволява да се забърквам в неприятности.

— Това бяха само безобидни момчешки неприятности — отсече категорично икономът. — А сега, Нейно благородие ми заповяда да ви заведа при тях още щом пристигнете. Те са в големия салон.

— Така ли каза? И са в стаята на ужасите? Препашете си кръста^[2], скъпа моя, предстои ви голямо удоволствие.

Но въпреки нехайния му тон топлината в очите му се бе стопила.

Докато Хорнуд оповестяваше пристигането им, Дамарис нервно приглади полите си.

„Големият салон“ приличаше повече на средновековна зала — и по размер, и по усещането, което създаваше. Беше просторен и разточително обзаведен, по стените имаше дъбова ламперия, по пода бяха разпръснати ориенталски килими с наситени червени, кафяви и сини шарки, мебелите бяха тежки, с пищна украса и старомодни. Огромен огън гореше в камина, в която можеше да се опече цял вол.

Дамарис веднага разбра защо Фреди нарече помещението „стаята на ужасите“. По стените се редяха препарирани глави на животни: елени с тежки рога, кози с изкривени такива, една ръмжаща мечка, свиреп глиган с огромни бивни. Стъклените им очи блестяха на светлината на огъня. Дъждът удряше по прозорците с цялата си сила.

— А, Фредерик, ето те.

Една стройна, елегантно облечена жена стана и подаде на сина си деликатно покритата с руж буза. Изящно ушитата рокля от тежка синя коприна сякаш трептеше около нея, а от слабите й рамене небрежно висеше фин кашмирен шал. Косата й бе сребристобяла и оформена в строга, извънредно модерна прическа. Тя почти не погледна към сина си — светлосините й очи бяха устремени единствено към Дамарис и попиваха всичко у нея.

Дамарис незабавно се почувства раздърпана, мърлява и смачкана от пътуването.

— А това е годеницата ти? Добре дошла в Брекънридж, госпожице Чанс.

Тя протегна отпуснатата си ръка и Дамарис я стисна.

— Почти се бяхме отказали от надеждата Фредерик да се ожени. Изглежда обаче, че вие някак сте успели да го вкарате в правия път.

Думите бяха придружени от хладна усмивка, но Дамарис усети жилото, скрито в привидния комплимент.

Тя се усмихна хладно.

— Как сте, лейди Брекънридж?

— Да ме е вкарала в правия път ли? — прекъсна я Фреди. — Изобщо не сте разбрали, майко. Беше ми ужасно трудно да я накарам да приеме. Трябваше да й предложа… Колко пъти беше, Дамарис? Три? Четири?… Преди да приеме.

Дамарис се усмихна.

— Нещо такова.

— Така ли? — попита лейди Брекънридж и повдигна красиво оскубаните си вежди.

— Хммм! — долетя един глас от прозореца. Дамарис се обърна и видя висок слаб мъж, леко прегърбен, със стоманеносива коса и сурови сини очи. Бащата на Фреди. Приликата беше повече от очевидна. Навярно бе наблюдавал пристигането им.

— А, татко, това е… — започна Фреди.

— Имам очи на главата! — изръмжа баща му. — И така, това е бъдещата младоженка, така ли?

Коравият му поглед се плъзна по нея, без да пропусне нито една подробност. В този оглед нямаше нито топлина, нито приветствие.

Дамарис изпъна гръб. Почти очакваше лорд Брекънридж да й огледа зъбите и глезените като на кон. Тя протегна ръка.

— Как сте, лорд Брекънридж? Много се радвам да се запознаем.

Ако забележеше иронията в гласа й, толкова по-добре.

Той сбърчи вежди.

— Вие сте полуиталианка, нали така?

— Татко…

— Полувенецианка — поправи го тя.

— Хм! Не звучите като италианка. И не изглеждате като такава.

— Да, защото не съм — отговори тя и това беше самата истина.

Възрастният мъж я изгледа внимателно. После се обърна към сина си:

— Виждам, че си й позволил да кара двуколката ти.

Това не беше толкова коментар, колкото критика.

Фреди се усмихна леко.

— Да. От нея ще излезе чудесен кочияш.

— Значи си я довел дотук с двуколката? — възкликна майка му. — В такова време? Наистина, Фредерик, нямаш ли представа как трябва да се държиш с една дама? Трябваше да изпратиш да докарат пътническата карета на баща ти или поне да наемеш.

— О, той нае, при това много удобна и луксозна карета — намеси се Дамарис с хладен тон, надяваше се гневът й да не проличи. Беше толкова грубо да се карат на Фреди в присъствието на новата му годеница, сякаш беше непослушен ученик. Да не говорим, че беше и нечестно. — Но аз предпочетох да пътувам с двуколката. — Тя погледна към прозореца. — Извадихме късмет с дъжда. Сега вали силно, но през целия път дотук се радвахме на чудесно време.

Една изящна вежда отново се повдигна в израз на високомерна изненада. Дамарис имаше чувството, че по време на това посещение ще вижда това неведнъж. Лейди Брекънридж не обичаше някой да й противоречи, дори любезно.

Сега Дамарис разбираше защо Фреди не гори от желание да прекара по-дълго време тук. Не беше получил никаква сърдечност, никаква топлина, само критики.

Дамарис добре познаваше това чувство. Беше го изпитвала цял живот заради баща си и нямаше да го търпи от тези двама непознати.

— А сега, ако нямате нищо против — каза сладко тя, — пътувахме дълго и бих желала да се измия и да се преоблека.

Загатнатата обида към гостоприемството на домакините накара лейди Брекънридж да настръхне. Лорд Брекънридж сбърчи вежди.

Атмосферата в голямата грозна стая стана значително по-хладна и за това не бе виновен огънят, който продължаваше да пламти.

— Разбира се — каза лейди Брекънридж. — Хорнуд ще ви заведе до стаите ви. Вечерята е в осем часа. Фредерик, ти ще вземеш госпожица Чанс и ще я придружиш до трапезарията.

„Никак не им харесва вкусът на собственото им лекарство“ — помисли си Дамарис. Добре! Щом нямаха достатъчно възпитание да оставят сина си и годеницата си да се освежат след дълго пътуване, значи си го заслужаваха.

Когато я заведоха при тях още с пристигането й, тя си помисли, че това се дължи на нетърпението им да видят сина си и да се запознаят с годеницата му. Сега разбираше, че съвсем не е така. Те изобщо не се бяха замислили за удобството на гостите си. Надяваше се, че не са искали нарочно да я поставят в неизгодно положение, но това подозрение не й излизаше от главата.

Фреди навярно го бе очаквал. Сега й се изясни защо настоя да прекъснат пътуването и да се отбият в странноприемницата в селото. Ако тогава не беше използвала тоалетната, не си беше измила ръцете и лицето и не си беше оправила косата, ако се беше изправила пред тази студена, елегантна жена раздърпана, рошава и мръсна… какво впечатление щеше да направи само!

— Благодаря, че уредихте да спрем в селото — прошепна тя на Фреди, докато се качваха по стълбите след Хорнуд.

Той й се усмихна бегло, за да покаже, че го оценява.

— Родителите ви май не се радват особено на този годеж, нали?

— Не се притеснявайте. Просто им е смачкан фасонът, това е всичко. Те биха предпочели да избера някоя от пастите — момичетата, които те подбраха за мен. Надявам се, че не са ви разстроили. — И той я погледна въпросително. Вече бяха стигнали до площадката в горния край на стълбището.

— Съвсем не — отговори Дамарис. — Всъщност ми хареса.

— Хареса ви? — повдигна той вежда. Сега тя знаеше откъде идва този жест. Странно как едно и също изражение може да изглежда дразнещо у един човек, а у друг — много привлекателно. Осъзна, че Фреди се тревожи за нея.

— След това посещение няма да ми се наложи да ги видя никога повече — напомни му тя. — Нали ми казахте, че предпочитате да не ме харесат.

— Да, но начинът, по който ви говореха…

— Не беше и наполовина толкова груб, колкото начинът, по който говореха на вас.

Той сви рамене.

— Свикнал съм.

— Аз също. Баща ми постоянно критикуваше всичко и всички. Не мисля, че през целия си живот е казвал или дори помислял нещо мило за мен… или за когото и за било. — Тя стисна ръката му. — Близките ти могат да те наранят много повече от чуждите хора.

Той изсумтя.

— Това не ме притеснява. За вас се тревожех.

Тя му се усмихна.

— Недейте. След като прекарах целия си живот с татко, каквото и да ми кажат родителите ви, ще ми се стори незначително.

На вечеря разпитът продължи. Изглежда, лорд и лейди Брекънридж изобщо не се вълнуваха какво е правил синът им през последната година — интересуваше ги единствено Дамарис.

— Майка ви, marchesa, учила ли ви е как да управлявате голямо домакинство? — попита лейди Брекънридж.

— Да.

Във всеки случай истинската й майка я беше учила. Дамарис ръководеше мисията и управляваше средствата й от дванайсетгодишна. Не че по онова време бяха останали много пари.

Лейди Брекънридж изсумтя.

— Предполагам, че италианските къщи са различни.

— От венецианските ли? Има известна прилика, като се изключи фактът, че фасадите гледат към каналите. О, вие имате предвид в сравнение с английските къщи? Знам нещичко за това как се ръководи голяма къща в Лондон и съм гостувала на сестра си Аби в провинциалния й дом, Девънам Хол, но иначе е трудно да се правят обобщения. Този пащърнак е прекрасен. Предполагам, че го отглеждате тук?

— Като цяло не е лошо в старите семейства да се влива свежа кръв — включи се в мелето лорд Брекънридж. — Но не съм сигурен за италианска.

— Венецианска — поправи го Фреди.

— Хм! — измърмори възрастният мъж и огледа критично Дамарис. — Яжте, момиче, струвате ми се малко слаба! Трябва да мислим за наследниците.

Лейди Брекънридж многозначително прочисти гърлото си и изгледа съпруга си. Той изсумтя.

— Разбрах те, скъпа. Съпругата ми винаги е била стройна като върба, но успя да роди двама здрави сина. — Той посочи с вилицата си към Дамарис. — В това семейство трябва да се раждат синове, чувате ли ме, госпожичке?

— Дамарис има три сестри — обади се услужливо Фреди.

Лорд Брекънридж се намръщи.

— Какво? Никакви момчета?

— Нито едно — призна весело Дамарис.

— Аз обичам момичетата — отбеляза Фреди.

— Ти, млад глупак такъв! Какво ме интересува какво обичаш? Само наследяването има значение!

Той се обърна към Дамарис:

— Вие, разбира се, ходите на лов?

— Не. Дори не мога да яздя — отвърна ведро Дамарис. Чувстваше се вълшебно освободена сега, когато нямаше нужда да се старае да ги удовлетворява; и колкото по-грубо се държаха със сина си, толкова по-свободна се чувстваше да говори каквото поиска. Отначало, когато родителите му започнаха да я обстрелват с въпроси, Фреди настръхна в нейна защита, но след като видя, че е напълно способна да се справи с тях — и всъщност дори й харесва — той се отдръпна.

— Не можете да яздите! — повтори лорд Брекънридж и отправи яростен поглед към сина си. — Що за възпитание е това за бъдеща невеста в семейство Брекънридж?

Фреди вдигна рамене.

— Предполагам, че във Венеция няма особена нужда от коне.

Дамарис кимна.

— Там има гондоли, а не коне. Гондолата е вид лодка — обясни любезно тя. — За каналите, нали разбирате.

Възрастният мъж я изгледа мрачно.

— Знам какво е гондола.

Тя му се усмихна.

— Тогава ще разберете защо не умея да яздя.

Фреди се наведе напред.

— Мислех си, докато сме тук, да я науча да язди. Така ще си имаме занимание.

— Хм! На нейната възраст няма смисъл — изръмжа баща му. — Човек може да се научи да язди единствено като дете. — Той отправи суров поглед към Дамарис. — Когато бях седемгодишен, вече ходех на лов с хрътки.

— Браво — отговори тя. — Но дори и да можех да яздя, нямаше да ходя на лов за лисици.

Вече знаеше какво е да те преследват и не би го пожелала на никое живо същество.

— Нямаше да ходите на лов за лисици? — повтори той и очите му едва не изскочиха от възмущение при подобна ерес. — И защо? Те са само вредители! А ловът е чудесно занимание.

— Под слънцето има място за всички Божи твари.

— Момиче, мястото на лисиците е в ада, по дяволите!

— Според мен не е — отговори Дамарис, гризна от една ореховка и добави предизвикателно: — Освен това лисиците са много сладки.

— Сладки ли? — повтори той отвратен. — Лисиците били сладки? — Обърна се към Фреди и го изгледа заплашително. — Това ли е невестата, която си решил да доведеш в Брекънридж?

— Точно така — съгласи се Фреди. — Не е ли възхитителна?

— Хмм!

Баща му се прегърби над виното си и след минута измърмори:

— Алмерия Армтуайт е англичанка и е чудесен ловец. Можеше да вземеш нея.

Фреди се усмихна.

— Според мен нея може да я вземе всеки, стига да обича да го тормозят.

В помещението се възцари кратко, стъписано мълчание. Фреди стана.

— Вечерята беше великолепна, майко. Предай комплиментите ми на госпожа Брадшоу. Имахме дълъг ден и годеницата ми сигурно е уморена, затова ще ви пожелаем лека нощ.

И преди родителите му да се съвземат, Фреди и Дамарис се измъкнаха.

В мига, в който вратата се затвори след тях, Фреди тихо изсвири, придърпа Дамарис в ръцете си и я завъртя вихрено.

— Беше превъзходно! — възкликна той.

Тя се засмя. Той спря, пусна я на пода и гласът му стана по-дълбок:

— Вие бяхте превъзходна!

За един дълъг миг остана загледан в нея. Ръцете му още я обгръщаха хлабаво. Беше толкова висок, топъл и силен. Тя също се вгледа в него, задъхана и напълно осъзнаваща, че тялото й е притиснато до неговото, гърдите й опират в гръдния му кош, а дланите й лежат на ръцете му. Усети топлината на пръстите му, когато те бавно се спуснаха надолу и обвиха кръста й. Полите й се бяха усукали около краката му. Всеки сантиметър от нея трептеше от присъствието му.

Тя навлажни устните си. Сините му очи потъмняха и той наведе глава така, сякаш…

Дискретно кашляне зад гърба им го накара да я пусне и да отстъпи назад. Един лакей с голям поднос със съдове мина покрай тях с притеснен вид и измърмори извинение.

Бузите на Дамарис горяха. Какво ли си мислеше той за нея, за начина, по който се притисна към него? Че беше на негово разположение, тук, на една крачка от трапезарията на родителите му? Напомни си, че годежът им представлява само делово споразумение.

Фреди й предложи ръка и двамата се заизкачваха по стълбището.

— Говорех сериозно — каза тихо той. — На вечерята се държахте превъзходно. Толкова спокойна и невъзмутима. Сигурна ли сте, че родителите ми не са ви разстроили?

Тя се помъчи гласът й да прозвучи хладно и безразлично.

— Съвсем не. Но много се подразних колко грубо се държат с вас. Винаги ли са такива?

— Не позволявайте това да ви притеснява — каза той. — Аз не го позволявам.

Дамарис виждаше, че го притеснява. Вече започваше да разбира защо идва тук само веднъж годишно, при това дори не за Коледа. Но въпреки нехайния му тон разпозна скритото послание: „Не се бъркайте, това е семейна работа.“ И тъй като не му беше годеница, трябваше да уважава желанието му. Поне засега.

Двамата продължиха да се изкачват мълчаливо по стълбите. Отвън дъждът барабанеше ритмично, лееше се от покрива и трополеше по улуците.

— Лисиците били сладки? — попита той, когато стигнаха до площадката.

Тя се засмя тихичко.

— Не можах да устоя. Ами вашите думи за госпожица Армтуайт?

— Баща ми си го просеше.

Вече бяха стигнали до стаята й и спряха пред вратата. Той вдигна ръка, сякаш към бузата й, и Дамарис се вцепени и бързо отстъпи назад.

— Мисля, че ще е най-добре да не го правим — каза тя и осенена от вдъхновение, добави: — Нали лакеят ви вече ни видя в коридора. Това би трябвало да е достатъчно. Повече не е необходимо, нали? За преструвката ни, искам да кажа.

— Необходимо ли? — попита той и я погледна така, сякаш се опитваше да отгатне мислите й. — Не, не е… необходимо.

Тя се помъчи да потисне изчервяването си и каза възможно най-рязко:

— В такъв случай ще ви пожелая лека нощ.

Влезе бързо в стаята, затвори вратата и се облегна на нея с облекчение. Какво ли си мислеше Фреди за нея? Тя го беше уверила, че не се интересува от него, не се интересува от брак. Това беше истината, така че защо го окуражаваше да… да флиртува?

— Уморена ли сте, госпожице? — приближи се към нея камериерката й Поли. — Сложих в леглото ви затоплящ тиган^[3], госпожице, а нощницата ви се топли край огъня. В каната има гореща вода и ако искате, мога да ви донеса гореща тухла.

— Благодаря, Поли, ще ми се отрази добре.

Тя бързо се изми, облече си нощницата и се пъхна в леглото. Поли духна свещите и се оттегли в съседната стая.

Дамарис се сгуши под завивките. Беше й приятно и топло — почти прекалено топло. Тялото й пламтеше от спомена за онзи допир.

„Похот“ — прошепна баща й в главата й.

Тя зарови лице във възглавницата.

 

 

На следващия ден след закуска лейди Брекънридж оповести, че ще разведе госпожица Чанс из къщата, и по-конкретно из домакинските помещения, които, естествено, щели да заинтригуват най-много бъдещата господарка на дома.

Само минути след началото на обиколката целта й стана ясна: да покаже на Дамарис колко е недостойна за тази позиция.

— Бях организирала увеселение в къщата, което трябваше да започне следващата седмица — каза лейди Брекънридж. — Бях поканила най-изисканите английски момичета, както и майките им.

— Ммм? — отвърна Дамарис без особен интерес. — Тези шкафове за бельо са много впечатляващи.

— Познавам всяко от тези момичета от раждането му и дори отпреди това, може да се каже. Семействата ни се познават от поколения — добави тя и прикова Дамарис с многозначителен поглед. — От поколения.

— Значи нямат с какво да ви изненадат — отговори весело Дамарис и се огледа за още нещо, което да коментира. Тази жена наистина ли си мислеше, че ще я накара да се стресне и да избяга уплашена?

— Всички момичета са с подобаващо потекло, с идеално възпитание, с всички умения, необходими за една жена. Всяка от тях беше готова да влезе в ролята на бъдеща господарка на Брекънридж…

— Но се наложи да отмените увеселението. Колко жалко! Сами ли си произвеждате сиренето?

Светлосините очи на лейди Брекънридж проблеснаха.

— Вместо това дойдохте вие — момиче, което никога не съм виждала, някаква роднина на лейди Биатрис, но иначе абсолютно непозната на английското общество. И наполовина италианка.

Сякаш говореше за уличен мелез. „Което всъщност не е далеч от истината“ — помисли си Дамарис. Семейството на баща й не изпъкваше с нищо.

— Да, и наполовина англичанка. Интересно, нали?

Изражението на лейди Брекънридж показваше, че според нея не е.

— Свирите ли на някакви музикални инструменти, госпожице Чанс? На арфа или може би на пиано форте?

— Не, боя се, че нямам почти никакви музикални умения. Но обичам да пея, а освен това със сестрите ми се учим да танцуваме.

Добре поддържаните вежди почти изчезнаха.

— Значи не можете да танцувате?

— Баща ми не го одобряваше.

— Мили боже, колко странно! Според мен танците са задължително умение за всяка млада жена, която се стреми да стане дама. Но предполагам, че когато човек е получил чуждестранно възпитание…

Лейди Брекънридж млъкна и презрението й стана очевидно.

— Разбира се, умеете да бродирате.

— Не много добре. Но чудесно поръбвам подгъви.

— Прислужничките са тези — отсече лейди Брекънридж, — които поръбват подгъви.

— Това умение ми е служило добре през годините — отвърна весело Дамарис.

Лейди Брекънридж изсумтя.

— Вие изобщо владеете ли някое от уменията, задължителни за една дама, госпожице Чанс?

Дамарис се усмихна.

— Не съм сигурна доколко е задължително за една дама, но обичам да рисувам.

Лейди Брекънридж я удостои с немощна усмивка.

— Така ли? Акварелът е приемлив компромис.

— Мога да оцветявам порцелан — поясни Дамарис бодро и неточно. — Чаши, купи, нощни гърнета, такива неща.

Всъщност я бяха учили да рисува с акварел. Беше се научила да оцветява порцелан доста по-късно. Но целта й не беше да се хареса на домакинята.

Възцари се ледено мълчание. А после:

— Ще ми бъде много неприятно, ако Фредерик се ожени само за да не се подчини на волята на родителите си.

— На мен ще ми бъде още по-неприятно, ако се ожени само за да се подчини на волята им — отговори Дамарис и когато веждите на лейди Брекънридж се стрелнаха нагоре, добави: — Според мен един истински мъж трябва да се ожени само за да е щастлив лично той, не сте ли съгласна, лейди Брекънридж? А, ето тук сушите прането, когато вали. Колко хитро! И, разбира се, необходимо — преди да дойда в Англия, не знаех, че тук вали толкова много.

— Тази зима е необичайно студена — съгласи се лейди Брекънридж и добави язвително: — Предполагам, че в Италия постоянно грее слънце.

— Нямам представа — отговори небрежно Дамарис. — Никога не съм била там.

— Какво? Но…

— Венеция — напомни тя на домакинята си. — А това е килерът, така ли? Интересно как англичаните постоянно бъркат двете страни. Венеция е била независима република векове наред, преди да я завладее Наполеон. В момента е част от Ломбардско-Венецианското кралство, макар че се надяваме австрийците да си отидат и да се възстанови републиката. — Изпита прилив на благодарност към Аби, която настоя да научат нещо за предполагаемата си родина. Усмихна се на лейди Брекънридж, която изглеждаше извънредно кисела, и продължи: — Аз никога не бих объркала Англия и Шотландия или пък Англия и Уелс. Но пък майка ми се погрижи да получа отлично образование. Всемогъщи небеса! Какъв голям сандък за брашно. Не смятате ли, че в такъв голям съд брашното ще мухляса?

— Не — отвърна лейди Брекънридж едва чуто. — Не смятаме.

Вече беше спряло да вали и двете излязоха в градините с билките. Дамарис се беше грижила за градини почти през целия си живот, прояви искрен интерес и зададе на главния градинар цял куп въпроси.

Когато излязоха от заградените с високи стени градини, лейди Брекънридж отбеляза:

— Вие май притежавате доста практически познания за градинарството, госпожице Чанс. Необичайно за дама. Човек би си помислил, че сте дъщеря на градинар. — И тя се подсмихна на собствената си шега.

— И мама не одобряваше, че постоянно ровя в пръстта. Смяташе, че една дама трябва да се усъвършенства в много неща и да има най-разнообразни интереси. Нейните бяха музиката и шиенето — тя бродираше прекрасно. — Спомни си как чаршафите, покривките и дрехите, които майка й бе избродирала за зестрата й, изгоряха, и очите й се замъглиха. — Но аз предпочитам да садя растения и да ги отглеждам.

За нея това беше не само необходимост, а и удоволствие: те се хранеха от градината в мисията.

Лейди Брекънридж вдигна вежда.

— Не знаех, че венецианците могат да поддържат градини. С всичката тази вода…

Проклятие! Забрави за каналите.

— Не в къщата, не. Разбира се, че не можем да поддържаме градини около къщата като англичаните. Но имахме градини с цветя и овощни градини в нашите… — и тя се помъчи да измисли как да замаже необмислените си думи — … в нашите имения в провинцията.

— Имения?

— Да — отвърна небрежно Дамарис. Надяваше се, че домакинята няма да я пита за повече подробности. — В Брекънридж има ли овощни градини?

Час по-късно, когато се върнаха в къщата, лейди Брекънридж повери Дамарис на грижите на Фреди с видимо облекчение.

— Показах на госпожица Чанс домакинските части на къщата и градините. Тя се интересува от билки и подправки. И от овошки. И… — потръпна изразително, преди да се отдалечи с грациозна походка — … от пчели.

Фреди проследи оттеглянето й с поглед, после тихичко подсвирна.

— Първи рунд за госпожица Чанс! Майка ми изглежда почти смазана. Какво направихте с нея?

— Нищо, уверявам ви — отговори Дамарис. — Напротив, през последните два часа тя не спря да ми смачква фасона по най-безмилостен и елегантен начин.

— Наистина ли? — попита той и я погледна с пакостлива искрица в очите. — На мен фасонът ви не ми изглежда смачкан. Всъщност ми се вижда доста наперен.

Дамарис забеляза посоката на погледа му и придърпа шала си над гърдите.

— Това — заяви тя е, както се надяваше, смразяващо достойнство — не е фасон.

— Така ли? Наистина? И какво е тогава? Моля, обяснете ми.

Дамарис не можа да се въздържи и се засмя на неговото престорено нетърпение на ученик.

— Вие, господин Монктън-Кумс, сте ужасен флиртаджия.

Той я погледна съкрушен.

— Глупости! Аз съм много добър флиртаджия — според някои дори чудесен, макар че скромността ми забранява да го изтъквам сам.

Тя се засмя.

— Когато ви изоставя, хората ще кажат, че така ви се пада. Никой няма да се учуди.

— Няма, нали? — въздъхна той прискърбно, но Дамарис не се излъга: очите му все още блестяха, сини като отражението на слънцето в морето.