Ан Грейси
Сватба през зимата (16)

Глава 16

Не мога повече да стоя така, да ви слушам и да си мълча. Трябва да ви кажа много неща и го правя по единствения начин, който е възможен в момента.

Джейн Остин, „Доводите на разума“

— И така, какво се случи в деня, в който умря Джордж? — настоя Дамарис. Не искаше да мисли за откровението, което се бе разкрило пред нея под проницателния поглед на бавачката Макбрайд. Прозорливостта на тази жена беше почти неестествена.

— Играеха крикет. Беше зима и, разбира се, те изобщо не биваше да играят на крикет в снега, но бяха момчета и малко сняг не можеше да ги уплаши. Започнаха със снежни топки — хвърляха ги и ги разбиваха с бухалките, — а после единият — не помня кой беше — се втурна в къщата и излезе с истинска топка за крикет. Двамата се отдалечиха и започнаха да играят близо до езерото. Онази година зимата беше сурова и езерото беше замръзнало.

Тя млъкна, унесена в спомена си.

— И после? — подкани я Дамарис след миг.

— Всичко станало за секунди. Джордж подал топка, Фреди я ударил високо, Джордж се втурнал обратно да я посрещне и без да се усети, стъпил на леда. Веднага паднал и изчезнал от поглед, и докато някой успее да стигне до него, вече бил мъртъв. Кракът му се бил омотал във водораслите и бил в капан под ледената вода.

За един дълъг миг Дамарис можеше само да гледа смаяно възрастната жена. Най-после попита:

— Искате да кажете, че това е всичко? Това е престъплението, за което са го наказали родителите му? Причината да го заличат от семейния портрет? Задето е играл крикет?

Бавачката Макбрайд кимна.

— Да, обвиниха него за злополуката. Изпратиха го обратно в училище в деня след погребението.

— Но какво се случи на Коледа?

Бавачката Макбрайд вдигна рамене.

— Остана в училището. Майка му каза, че не може да понесе да го погледне.

— Но защо, когато очевидно става дума за нещастен случай? Трагичен, вярно, но никой не е бил виновен. И защо Фреди е приел тази вина?

Но след минута размисъл проумя причината, макар че не беше съгласна с нея. Тогава Фреди е бил момче — само на дванайсет — и току-що е бил загубил брата, когото е обожавал. Брата, когото родителите му са обичали толкова много. Представяше си колко ужасна е била скръбта им и ако наистина никога не са обичали по-малкия си син…

Фреди е ударил топката.

Истински, любящи родители биха го прегърнали и утешили, биха му казали, че не е виновен, че смъртта на Джордж е ужасна злополука, че никой не е виновен.

Родителите на Фреди го бяха заличили от семейния портрет.

И дори сега, шестнайсет години по-късно, се отнасяха с него като с нежелан гост в собствения му дом.

Ръцете й гневно се свиха в юмруци. Време беше това безумие да спре. Искаше да тръгне обратно към онази огромна, несиметрична къща и да влее на родителите му малко разум, малко приличие… малко сърце!

Разбира се, не можеше да го стори. Беше само годеница, при това фалшива.

Но можеше да говори с Фреди.

 

 

Срещна го на алеята пред къщата. Тъкмо се връщаше от езда. Той веднага слезе от коня си и тръгна редом с нея. Конят пристъпваше бавно зад тях.

— Злополука? Игра на крикет? И заради това позволявате на родителите си да се отнасят с вас като… като…

— Оставете, Дамарис. Няма значение.

— Има.

— Не. Това е само един ден в годината.

— Именно. Прогонили са ви от дома и семейството ви и можете да се върнете у дома само за един ден в годината. А когато се връщате, семейството ви се държи с вас…

— Това не е семейството ми — каза кротко той. — Това са само родителите ми. Аз съм голям човек. Нямам нужда от родители.

„Всеки човек има нужда от семейство — помисли си тя. — Дори да не е от обичайния вид.“ Какво би правила тя без сестрите си и лейди Биатрис?

— Но вие се обвинявате за злополука, за която не сте виновен и която се е случила, когато сте били дете.

— Не се обвинявам. Вече не. Но те все още изпитват нужда да ме обвиняват. Това им носи утеха, дава им причина за смъртта на Джордж, някого, когото да винят.

— Гневът, вината и преднамерената слепота за истината не могат да носят утеха. — Дамарис говореше от опит. — През целия си живот баща ми не спря да изпитва гняв към майка ми. Така и не разбрах защо, а и в края на краищата това нямаше значение. Дори и след смъртта й той не се отказа от гнева си и прехвърли почти всичко, за което я обвиняваше, върху мен. Това отрови целия му живот.

Както и нейния, до мига на смъртта му.

Даде си сметка, че между нейния живот и живота на Фреди има големи прилики, макар че съдбата им се бе развила по различен начин. Тази мисъл я смути. Много по-лесно беше да се взреш в ситуацията на някой друг и да видиш какво трябва да се направи, отколкото да приложиш същия принцип към собствените си проблеми.

Това арогантност ли беше? Или страх?

— Прекалено сериозно го приемате — каза Фреди.

— Не, вие криете истинската си същност — не само от родителите си, а от всички.

Той изсумтя.

— Глупости!

— Вие сте хамелеон, Фреди Монктън-Кумс. За почти всички в Лондон вие сте само един забавен лентяй, лекомислен прахосник, който няма нито една сериозна мисъл в главата си.

— Уверявам ви, в главата ми винаги има поне една мисъл — размърда той вежди към нея със сладострастно изражение.

Тя не му обърна внимание.

— За Макс вие сте приятел, на когото винаги може да разчита; за Флин — делови партньор с остър ум; за бавачката Макбрайд сте нейното скъпо момче, което я глези с малки подаръчета дълго след като е спряло да има полза от нея, а много малко прислужници на света се радват на подобна преданост; за мен вие сте…

Тя млъкна, ненадейно смутена от това, което се канеше да каже.

— Да? Какво съм аз за вас, госпожице Чанс?

Това беше най-дълбокият му тон на развратник, тръгнал на лов. Тя се овладя и отговори:

— За мен вие сте много мил.

— Мил ли? — попита отвратено той.

Тя го дари със сладка усмивка.

— Много мил.

— Пфу! Говорите така, сякаш съм някой ваш стар чичо.

— Според мен от вас ще излезе прекрасен чичо — отвърна Дамарис с престорена сериозност.

В очите му проблесна онази искрица, която така сладко я подканваше да съгреши.

— Чичо, така ли? Тогава ела насам, моето момиченце, и дай на милия си стар чичо Фреди една целувка.

Тя се засмя и отстъпи крачка назад от опасността.

— Познавам тактиките ви, Фреди Монктън-Кумс.

— Тактики ли? — плесна се той с ръка по челото и я изгледа с очи, в които се четеше болка.

— Да, тактики — отсече тя в мига, в който стигнаха до къщата. — Когато разговорът се насочи към теми, които ви карат да се чувствате неприятно или неудобно, вие веднага започвате да флиртувате най-безсрамно.

— Значи си мислите, че флиртувам безсрамно? — учуди се той, самото въплъщение на оскърбената невинност. — Ужасно грешите. — И той обви ръка около кръста й. — Позволете да ви покажа какво е безсрамното флиртуване.

— А, Фредерик!

Майка му идваше от градината с кошница със зеленина. Той се обърна и в този миг над лицето му сякаш се спусна маска. Цялата жизненост и топлина, цялата дяволита, съблазнителна радост изчезнаха, заменени от изражение на съвършено, учтиво безразличие. Дамарис изпита болка, когато го видя.

Изражението на майка му беше същото. На Дамарис й се прииска да го разбие някак.

— Свещеникът и съпругата му — преподобният Тиръл и госпожа Тиръл — ще вечерят с нас тази вечер, затова те моля да не закъсняваш — каза лейди Брекънридж и погледна към Дамарис с хладна усмивка. — Добър ден, госпожице Чанс.

И тя влезе грациозно в къщата. От кошницата й се точеха ивици бръшлян.

— Аз май трябва да влизам — каза след миг Дамарис.

— Да, а аз трябва да се погрижа за коня си. Да ви взема ли преди вечеря?

— Да, ако обичате.

Дамарис влезе сама в къщата и се почувства потисната. До вечеря оставаха няколко часа. Нямаше да е зле да почете. Или да напише още няколко писма. Или да започне да реди пасианс. Всички тези дейности й бяха любими, но днес нито една от тях не я привличаше. Знаеше каква е причината: искаше да разшири опита си с безсрамното флиртуване.

Което беше безкрайно глупаво.

Когато влезе в спалнята си, погледът й падна върху кутията с бои, която й бе изпратила лейди Брекънридж, и настроението й се подобри. Да, разбира се! Рисуването винаги я успокояваше.

 

 

Вечерята мина спокойно. Свещеникът беше жизнерадостен мъж, който се интересуваше от много неща, а съпругата му му оказваше умела помощ в поддържането на разговора и разсейването на напрежението.

Почти.

Като млад преподобният Тиръл беше направил голямо пътешествие из Европа и много се зарадва, когато лорд Брекънридж му съобщи, че Дамарис е наполовина венецианка. Свещеникът обожаваше Венеция и зададе няколко неудобни въпроса, които Дамарис парира успешно, като им отговаряше с въпроси, когато беше възможно.

За щастие свещеникът бе от хората, които обичаха да говорят за собствените си впечатления, и заописва поетично различните забележителности, които бе видял, хората, с които се бе запознал — уви, той никога не бе срещал marchese Ди Чанселото — и големите приеми, на които бе присъствал.

Лорд Брекънридж, който започваше да се отегчава от тези пътешественически разкази, прекъсна спомените на Тиръл за някакъв бал с маски и попита:

— Знаете ли, преподобни Тиръл, че госпожица Чанс е отглеждала експериментални китайски плуващи прасета?

Разговорът изведнъж секна. Всички погледнаха Дамарис и на лицата им се изписа една или друга степен на смайване.

— Защо, за бога? — попита Фреди.

— Глупаво момче! — измърмори баща му. — Отговорът е очевиден.

Всички погледнаха лорд Брекънридж, който завъртя очи, раздразнен от неспособността им да видят очевидното.

— Защото не бива да се допуска ценен добитък да се удави в онези проклети канали!

— Ааа, разбирам. Много интересно — кимна мъдро свещеникът. — И, госпожице Чанс, в какъв смисъл тези прасета са били експериментални? Предполагам, че заради плуването, но щом сте ги докарали от Китай, може би имат и други, по-екзотични качества. — Той й се усмихна с интерес и зачака отговора й.

Дамарис нямаше представа какво да каже. Никога не бе казвала на лорд Брекънридж нищо за плуващи прасета — той повдигна темата и тя отрече. Но щеше да е грубо да го изтъкне сега, когато всички чакаха отговора й. Можеха ли прасетата да плуват? Не виждаше защо да не могат. Повечето животни го умееха.

Една голяма топла ръка се обви около нейната и я накара да подскочи.

— О, прасета! — въздъхна драматично Фреди. — Прасетата ме отегчават, били те китайски експериментални, или каквито и да било.

Баща му изсумтя.

— Типично в твой стил! Липсва ти далновидност, това ти е проблемът.

— Не може ли да говорим за нещо, което ще е по-интересно за дамите? — попита Фреди, усмихна се на съпругата на викария и стисна ръката на Дамарис. — За медения ни месец ще заведа госпожица Чанс във Венеция. Тогава ще може да ми покаже всички забележителности. — И той я погледна прочувствено. — И ако искате да ми покажете вашите летящи прасета…

— Плуващи прасета! — прекъсна го баща му. — Експериментални китайски плуващи прасета.

— … тогава ще се постарая да проявя интерес. Кажете ми, те могат ли да теглят лодки?

Дамарис успя да запази изражението си сериозно.

— Не.

— Да пеят?

Тя му отправи поглед, с който се опитваше да го накара да млъкне.

— Не.

— Да броят? — попита той, отказвайки да бъде възпрян. — Веднъж чух за учено прасе, което можело да брои. Но не мисля, че беше китайско. Китайците са умни хора. Предполагам, че и прасетата им може да са умни.

— Не — отсече твърдо Дамарис. — Нищо подобно. И нали се разбрахме, че прасетата не са подходяща тема за разговор на вечеря.

— Освен ако не са печени — каза той. — Или на шунка.

За щастие съпругата на свещеника започна да задава цял куп въпроси за плановете за сватбата, лейди Брекънридж се възползва от тази възможност да сменят темата и тъй като все още не бяха започнали никакви приготовления, Дамарис с удоволствие се зае да обсъжда различните възможности за въображаемата си сватба.

Предпочиташе да говори за нея, отколкото за въображаеми прасета.

 

 

През нощта Дамарис лежа будна дълго след като духна свещта. Огънят, който я пазеше от студа на дългата нощ, мъждукаше през чугунената решетка. Тя се взираше в него и се опитваше да заспи.

Госпожа Тиръл и лейди Брекънридж бяха обсъждали така разпалено венчавката й! Коя църква? Селската църква тъй като семейният параклис беше прекалено малък — или някоя голяма в Лондон? „Сейнт Джордж“ на Хановер Скуеър — според лейди Брекънридж това беше единствената възможност. Щеше да присъства цялото виеше общество. Това щеше да е сватбата на сезона.

Роклята? Госпожа Тиръл харесваше модата булката да носи бяло. Не, отсече лейди Брекънридж, в бяло Дамарис щяла да изглежда много бледа. Тя щяла да я заведе при собствената си модистка, която можела да се ориентира най-добре какво трябва да носи булката.

Увереността й, че знае най-добре, накара Дамарис да настръхне — тя не изглеждаше бледа в бяло! — и макар че венчавката беше само фантазия, а плановете — чисто теоретични, Дамарис настоя сестра й Дейзи да ушие роклята й, както и роклите на шаферките й — Аби, Джейн и самата Дейзи.

Рокли, ушити у дома? Лейди Брекънридж се ужаси.

Госпожа Тиръл го сметна за очарователно сантиментално и поздрави лорд и лейди Брекънридж за пестеливостта на бъдещата им снаха. Дамарис можеше да види, че това й качество ни най-малко не ги радва.

Веднага им каза, че ще изплете чорапи за всички, при което Фреди се задави. Тя благо му съобщи, че когато се оженят, сама ще плете всичките му чорапи. От най-дращещата вълна, добави полугласно, когато той се разсмя.

Но макар че се опита да си представи цялата идея за сватбата като нещо смешно, макар че многократно си напомни, че не иска никога да се омъжи, че за момиче като нея това е сигурен път към нещастието, точно сега, когато вятърът шумеше в стрехите отвън, а огънят блещукаше, мисълта за уединен живот в хубава малка къщичка вече не й се струваше онова щастливо разрешение, за което го смяташе някога.

„Глупости!“ — каза си. Там щеше да води спокоен живот, на който не можеха да се радват повечето хора. А дали щеше да бъде щастлив? Тя просто трябваше да го направи такъв. Човек сам кове щастието си — Дамарис знаеше това открай време. Защо да е по-различно само защото сега живееше в Англия?

Но мисълта й продължаваше да се връща към онзи миг, в който Фреди сложи ръка върху нейната и каза, че ще я заведе във Венеция за медения им месец. Тогава изпита такъв силен копнеж това да е истина, че занемя. Сега, докато притискаше горещата си буза към хладния лен на възглавницата, се опита да не мечтае как това би могло да се сбъдне.

Двамата с Фреди във Венеция, в някоя романтична гондола…

„Да, теглена от китайски плуващи прасета“ — каза си тя язвително и удари с ръка по възглавницата.

Навярно изобщо не беше влюбена в него. Несъмнено ставаше въпрос само за глупаво момичешко увлечение, защото беше хубав. И добър. И забавен.

И заради начина, по който я гледаше понякога. Тогава в нея се зараждаше някаква топлина и… и… Не. Отново удари с юмрук по възглавницата. Това не беше любов. Не можеше да бъде. Тя не можеше да си го позволи. Защото този път щеше да я отведе до нещастието.

Самоизмама, нищо повече. Самозаблуда, породена от самотата.

Фреди притежаваше огромен чар, това беше всичко, а Дамарис не беше свикнала с чаровни мъже. Той с готовност признаваше, че е развратник и флиртаджия. И я нае да играе ролята на негова годеница. Това не беше истинско… съвсем не. Дори тези нелепости, които наричаше гукане — и от които коленете й омекваха и главата й се замайваше от възторг, дори и те бяха само преструвка. Част от плана да заблуди родителите си.

Ако заподозреше, че тя приема и най-малката част от това сериозно, Фреди навярно щеше да я съжали. А това тя не можеше да понесе. Беше се съгласила с тази шарада и в замяна щеше да получи къщичка — сигурност, за каквато не бе и мечтала.

И дори ако сърцето й не останеше съвсем невредимо… пак щеше да си струва.

 

 

Лейди Брекънридж възнамеряваше да прекара деня в гостувания у съседите и бе поканила Дамарис да я придружи, но тя се оправда с главоболие и помоли да я извинят. С колкото по-малко хора я запознаеха, толкова по-малко щеше да бъде притеснението за Фреди, когато накрая тя развалеше годежа. Тогава лейди Брекънридж можеше да каже на всички, че от самото начало е имала съмнения, че никога не е харесвала момичето и че у него е имало нещо странно. И никой нямаше да обвини Фреди — така се надяваше Дамарис.

Лорд Брекънридж също отсъстваше — беше отишъл някъде на лов, така че цялата къща беше повече или по-малко на тяхно разположение. Дамарис прекара сутринта спокойно, в рисуване, а Фреди излезе на продължителна езда. Цареше възхитителен покой.

Дамарис положи последните щрихи върху картината си и отстъпи назад. Огледа произведението си от няколко ъгъла и кимна, доволна от крайния резултат. Часовникът в преддверието удари и тя подскочи. Беше ли станало време за обяд? Сутринта беше минала, без тя да се усети. Погледна картината. Беше оползотворила времето чудесно.

Изми се припряно, оправи дрехите и косата си и бързо слезе по стълбите. Видя Хорнуд на стълбищната площадка и го повика, преди да си е променила решението.

— Госпожице Чанс? — попита учтиво икономът.

— Когато онзи ден посетих госпожица Макбрайд, тя ми показа няколко рисунки в рамки.

Той учтиво наклони глава.

— Да?

— Каза ми, че един от дърводелците в имението ги е поставил в рамки.

Той кимна.

— Да, Джем Бигинс. Добър майстор.

Дамарис навлажни устните си. Това, което се канеше да направи, беше много дръзко, но трябваше да попита.

— Аз… аз току-що довърших една картина — горе е, в стаята ми — и се чудех дали… дали бихте могли да поръчате да я поставят в рамка, докато съм тук, вместо да я нося в Лондон. Ще му платя, разбира се.

— Разбира се, госпожице. Ще желаете ли Джем да дойде в къщата и да го обсъди с вас, или…

— Не.

Можеше да си представи какво любопитство и бъркотия ще последват.

— Просто искам да го уредите безшумно — каза тя и зачака. Нямаше много опит с икономите. Федърби, икономът на лейди Биатрис, можеше да организира всичко, без да трепне, но Хорнуд беше провинциален иконом, служеше отдавна на семейството, а тя бе почти непозната.

Той обаче не я разочарова.

— Разбира се, госпожице. Ще желаете ли аз да се заема вместо вас? Доколкото разбирам, ще бъде изненада.

— Може и така да се каже.

Навярно хората, за които бе предназначена изненадата, нямаше да я посрещнат с радост, но това не я интересуваше.

— Ако желаете, госпожице, мога лично да я взема от стаята ви и да уредя дискретно да я занесат на Джем Бигинс заедно с инструкциите ви.

„Може и да изглежда безразличен — помисли си Дамарис, — но сигурно е любопитен да я види, иначе щеше да прати някоя прислужница или лакей да я вземат.“

— Инструкции ли?

Никога не беше слагала нищо в рамка. Нямаше представа какво да каже.

— Просто му кажете да действа така, както му се стори подходящо.

— Много добре, госпожице.

Тя му се усмихна сърдечно.

— Благодаря, Хорнуд. Оценявам помощта ви.

Часовникът отмери четвъртинката от часа. Закъсняваше ужасно. Добре че родителите на Фреди ги нямаше! Тя забърза към трапезарията.

 

 

— Мина ли ви главоболието? — попита Фреди веднага след влизането й.

— Да. Благодаря, че попитахте.

— И моето.

Тя го погледна изненадана.

— Не знаех, че имате главоболие.

Той кимна.

— Наричам го „майка и татко“. В мига, в който напуснаха имението, се почувствах по-добре. Вие също, обзалагам се.

Тя се засмя.

— Значи сте разбрали, че лъжа?

Той прокара пръст по бузата й.

— Въпреки цялата мрежа от измами, която плетем в този миг, и въпреки лекотата, с която се движите в нея, вие, скъпа моя, не сте много добра лъжкиня.

Тя му позволи да я настани, леко смутена от безгрижието му.

— Така ли?

— Не. Вие не можете да изречете откровена лъжа, без да се изчервите или да отклоните поглед. В избягването на темата сте добра, в подвеждащите твърдения — също, така както превърнахте прасенцето си в китайско плуващо прасе, експериментално, разбира се. Но обикновени, всекидневни лъжи право в лицето на човек? Не.

Той също седна.

— Мислите ли, че майка ви е разбрала?

— Най-вероятно, но тъй като това е нейната любима тактика да се измъква от всичко, което не иска да направи, няма как да се обиди. Може ли да ви сервирам шунка? Ще имате нужда от сила.

— Защо?

— Защото след обяда смятам да ви заведа на разходка край езерото и не искам да припаднете от липса на енергия по средата на пътя.

Тя беше на път да възрази, че е вървяла през Китай дни наред почти без храна, без да припадне нито веднъж, но спря навреме. Не беше разказвала на никого как напусна Китай и нямаше да го направи сега.

Проблемът беше, че в компанията на Фреди бе започнала да се чувства толкова удобно, че почти забрави да бъде нащрек. Сегашният случай й напомни, че винаги трябва да внимава.

Ако някой разбереше как напусна Китай, край на репутацията й.

 

 

Един час по-късно на Фреди му се искаше изобщо да не беше предлагал разходката, искаше му се да беше по-силен, по-способен да устои на две големи кафяви очи, искаше му се да беше способен да мисли по-бързо, когато още в началото тя посочи с ръка и попита:

— Какво е това ей там? Забелязах го от покрива онзи път.

Като истински глупак той отговори:

— Гробът на брат ми.

И тя, естествено, поиска да го види.

Сега стояха пред гроба на Джордж. Вятърът беше станал по-силен, свеж и ободряващ, но беше сух — приятна промяна. Светът около тях беше обагрен в най-различни оттенъци на сивото: сиво небе, сиви облаци, сиви надгробни камъни, голи зимни дървета. Единственото отклонение беше редицата тъмнозелени борове на ръба на семейното гробище. Дамарис беше едничкото ярко петно в този сив и мрачен пейзаж.

Носеше тъмночервено вълнено палто, поръбено с черна кожа и украсено по модата с ширит в бяло и черно във военен стил. Отпред се закопчаваше с два реда сребърни копчета. Бонето й беше сиво, поръбено с кожа и завързано с тъмночервени панделки.

Кожата й беше светла и копринена, бузите — поруменели от студ, а устните й… Само като ги погледна, Фреди преглътна и тялото му се скова. Устните й бяха пълни, меки, с цвят на тъмно вино. Дали бяха сладки като вино? Той откъсна с усилие погледа си от тях и срещна очите й, тъмни и леко разтревожени.

— Всяка година идвам тук и мисля за всичко, което Джордж никога не изпита.

Той отново се обърна към надгробната плоча на брат си и мълчаливо препрочете думите, изваяни в сърцето и съвестта му също както в белия мрамор: „Покосен в разцвета на младостта си.“

— Той беше две години по-голям от мен и всеки път, когато идвам тук, се опитвам да си го представя още една година по-голям и да си мисля какво ли щеше да прави, ако беше жив, но всяка година става все по-трудно. Не мога да си представя Джордж като мъж — мога да го видя само като момче, четиринайсетгодишно момче. — Как тичаше след топката, как излезе на леда…

Всяка година заставаше тук и безмилостно се самобичуваше за пореден път за онази глупава, безразсъдна постъпка, която завинаги го лиши от брат му. И от семейството му.

— Трябва да си простите — промълви един нежен глас до лакътя му. — Трябва да го оставите да си отиде.

— Не мога. Той е с мен — не през цялото време, разбира се, и не когато съм в Лондон. Знаете, че когато съм там, изобщо не съм мрачен. Но когато съм в Брекънридж, той е… тук. И постоянно се улавям как си мисля: „Джордж щеше да хареса това“ или: „Трябва да кажа за това на Джордж“, но после…

Той поклати глава.

— Сякаш вървя по твърда земя, а после изведнъж. — И той направи рязък, изразителен жест — пропадам в черна дупка. — Както в леда.

Тя не каза нищо, не изрече никакви баналности, никакви безполезни утешителни думи. Просто безмълвно сложи ръка върху неговата. Стоеше до него и му предлагаше топлина, приемане. Тя не познаваше Джордж и не го обвиняваше за смъртта му.

Не можеше да я погледне. Години бяха минали, откакто за последен път говори с някого за брат си. Сякаш Джордж бе някаква срамна малка тайна… но не, срамната малка тайна си беше само негова, известна единствено на него, на родителите му и на няколко предани — и дискретни — семейни служители.

Никога не каза на никого как се чувства. Не и в действителност.

Вместо това отблъсна спомените, започна да се преструва, че това не се е случило, започна да се преструва на друг човек и това продължи — Боже Господи! — през всички тези години. Само един ден в годината се изправяше срещу истината. Ежегодният му ден за покаяние, мигът, в който трябваше да се върне у дома и да остави гарваните пак да го закълват.

Тази година за пръв път беше… различно.

— Понякога стоя тук и си мисля за всичко, което съм правил през годините, за всички неща, които Джордж никога гама да направи. Боже, та той дори не беше целунал момиче!

Той погледна към Дамарис, която продължаваше да стои мълчаливо до него. И зърна на лицето й особено изражение, което веднага се стопи, особен проблясък в очите й. Изгледа и изпитателно и тя отклони погледа си.

— Дамарис?

Бузите й се обагриха в лека руменина, която нямаше нищо общо с освежителния вятър. Тя не го погледна в очите.

— Дамарис, не! — прошепна той. — Наистина ли?

Улови брадичката й в ръката си и нежно вдигна лицето й нагоре.

— Никой ли не ви е целувал?

Такова прекрасно създание? Това беше престъпление срещу природата.

Тя не каза нищо, само преглътна и леко вдигна рамене полунехайно полупритеснено.

Той плъзна ръка на кръста й.

— Е, добре, като ваш годеник смятам, че трябва да поправим тази ситуация.

— Годеник на ужким — каза бързо тя и опита да се отскубне. Изглеждаше притеснена и смутена. И като жена, която ти се иска да целунеш.

— Тогава ще го направите ли заради Джордж?

— Заради Джордж ли? — повтори тя и веждите й се сбърчиха озадачено.

— Целувка заради Джордж, тук, веднага. — И тъй като беше сигурен, че тя ще откаже, добави с по-дълбок глас: — Неговата първа целувка. И вашата. Някак си ми се струва подходящо.

Колебанието й продължи толкова дълго, та Фреди си помисли, че тя ще се откъсне от ръката му и ще избяга в гората като уплашена сърна.

Дамарис преглътна.

— Добре — каза тя. — Заради Джордж.

Сърцето му подскочи, но той запази изражението си неутрално. Привлече я по-близо, после нежно обхвана лицето й с длани. Хладна, мека копринена кожа. Една вена в нежната долна страна на челюстта й пулсираше трескаво. Тя почти трепереше, напрегната като опъната тетива. Мили боже, всичко това само заради една целувка?

Странно, но и неговите ръце трепереха малко. От студ, разбира се — беше си свалил ръкавиците.

Той погледна надолу към нея, прокара палци по линията на брадичката й. Мили боже, колко беше хубава! Очите й бяха толкова големи и тъмни, че можеше да се удави в тях, като дълбоки горски езера — ясни и тъмни като танин. Фреди бавно прокара палец по пълната й долна устна, мека като сатен. Дъхът й секна, а устните й леко се разтвориха.

Когато се наведе да я целуне, очите й се затвориха и той почувства как тялото й се напряга. Бавно, изпълнен с наслада от непознатото усещане за контролирано желание, той леко докосна с устни нейните.

Тя се поколеба, въздъхна и бавно се отпусна. Очите й се отвориха.

— Благода…

Невинността й го накара да се усмихне.

— Още не сме свършили.

Тя го погледна със съмнение и той продължи:

— Да не си помислихте, че това е целувка?

Наистина си го беше помислила — Фреди го виждаше в очите й.

— Не — увери я той и гласът му стана по-дрезгав. — Това беше само въведението.

— О!

Не беше сигурен дали го е казала, или го е прошепнала. Тя навлажни устни с език и зачака. Изглеждаше така възхитително изпълнена с очакване, че му идваше да я разкъса.

Тя остана скована в ръцете му, но Фреди почувства — или само си представяше? — желанието й да се отпусне срещу него. Той бавно сведе уста към нейната. Измъчваше, вкусваше, дърпаше нежно със зъби устните й, великолепната й мека, отзивчива уста.

Устните на Дамарис се разтвориха и, о, боже, какъв вкус имаше само! Сладък, опияняващ.

А после тялото й омекна срещу неговото и тя ненадейно започна да отвръща на целувките му, да се учи от него. Езикът й колебливо докосна неговия, а после започна да повтаря всяко негово движение… и… о, боже…

Никога не бе целувал невинно момиче и това… мили боже, това беше последното, което очакваше! Целувката й издаваше неопитност и все пак някакво… знание. По нервите му заиграха и засъскаха огнени езици. През тялото му се плисна вълна от топлина, която се стече в слабините му, набъбна…

От момче не беше изпитвал такава незабавна, безпрепятствена — в смисъл на смущаваща — възбуда.

Навярно всичко беше заради изкушението, което представляваше невинността й.

Той откъсна устата си от нейната, направи усилие, пусна я и отстъпи назад.

Какво се беше случило току-що? Фреди възнамеряваше целувката да бъде игриво забавление, приятно отклонение от наситения с неудобство разговор край гроба. Открай време използваше флирта за отклонение. Никога досега не беше претърпявал неуспех…

Тя леко се полюшна с все още затворени очи. Изглеждаше объркана. На лицето й бе изписан… екстаз? Възбуда? Боже! Той стисна юмруци и ги пъхна в джобовете на дебелото си палто, за да не я грабне обратно в прегръдките си.

Устните й бяха червени, леко подути, може би дори разранени. Бледата й атлазена кожа беше ожулена от наболата му брада. Това беше първата й целувка, а той осакати устата й като… като някой сатир, пусто да остане!

По дяволите, какво му стана? Тя беше невинна, а годежът беше само преструвка. Предложи й тази схема единствено защото мислеше, че тя не иска никакви мъже. И защото самият той се бе заклел, че никога няма да се ожени.

Какъв глупак се оказа!

Дамарис все още не бе помръднала. А после безкрайно дългите й мигли се повдигнаха и тя го погледна с изражение, което той не можа да разгадае. Очите й бяха тъмни и леко объркани.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Ето какво било.

Звучеше напълно овладяно — съвсем невъзмутимо. После се обърна към надгробната плоча:

— Благодаря, Джордж. Нашата първа целувка. Мисля, че никога няма да я забравя.

Колкото и нелогично да беше, Фреди изпита прилив на ревност. Искаше да я обърне към себе си, да изръмжи, че я е целунал той, а не Джордж. Това беше направо смешно. Ставаше въпрос само за една целувка, за бога! Нямаше защо да… да се вълнува толкова. Освен това никога не ръмжеше. Беше прочут с умелия си подход към жените.

Къде, по дяволите, изчезна този подход?

— Е, добре, това няма да бъде последната ви целувка, гарантирам ви.

Тя се обърна към него с лека усмивка и вдигната вежда.

— О? — Прозвуча почти кокетно.

— Вие сте родена за това — увери я той.

Тя реагира така, сякаш я бе ударил — видимо се дръпна назад, но веднага се овладя. После се обърна, но Фреди успя да види, че е пребледняла. Сега лицето й беше бледо като на мъртвец.

— Какво има? Какво казах? — попита той и протегна ръце към нея.

Тя бързо се отдръпна назад.

— Нищо. — Гласът й напрегнато ли прозвуча? Фреди не беше сигурен. — Нищо — повтори тя, потръпна и обви ръце около тялото си. — Студено е. Мисля, че бих желала да се прибера вътре.

Беше полуобърната към него, но не го гледаше в очите. Устните й бяха стиснати, а гласът й звучеше напрегнат.

— Но какво има? Какво казах?

— Нищо. Благодаря ви за целувката и задето ми разказахте за брат си.

Тонът й беше небрежен, нищо неозначаващ. Лицето й се бе превърнало в маска, по която се изписваха всички подобаващи учтиви изражения, но очите й бяха безизразни, а погледът — непроницаем.

Той направи крачка напред, посегна към нея, но тя бързо отстъпи назад и вдигна длани, сякаш искаше да го отблъсне.

— Не. Ще се върна сама, ако нямате нищо против. Ще се видим на вечеря.

Обърна се и бързо се отдалечи. А после се затича.

Фреди стоеше стъписан, неспособен да помръдне. Само я гледаше как бяга… как бяга от него, пусто да остане! Искаше да се втурне след нея, но знаеше, че това навярно само ще влоши нещата. Какво се беше случило, по дяволите?

Не бе заради целувката, сигурен беше. Тя можеше да я прекъсне по всяко време, можеше да я прекъсне, преди дори да се е случила. А и когато той отстъпи и я пусна, тя приличаше точно на жена, която са целунали страстно — замаяна, възбудена и божествена.

„Божествена“? Това пък откъде дойде? Фреди запрехвърля непознатата дума в ума си и я прогони. „Предизвикваща към целувки“, това имаше предвид.

Трябваше да признае, че успя да го изненада. Никога не бе целувал жена с такова усещане за свързаност, такава надигнала се… радост? Не, страст. Тялото му все още пулсираше. Все още усещаше вкуса й — този неин сладък, див вкус на тъмна роза и мед.

След това тя го погледна с това мило, свенливо, удивено изражение и сърцето му подскочи, защото видя — проклятие, бе готов да заложи живота си, че е прав, — че целувката й хареса толкова, колкото и на него.

А после радостта, удоволствието, удивлението изведнъж се стопиха и я оставиха пребледняла и наранена. Наранена ли? Той се замисли за това.

Защо наранена? Той й каза само, че е родена за целувки, и пусто да остане, това беше комплимент! Всяка жена би го приела точно така. Защо, по дяволите, Дамарис се разстрои толкова?

Тя беше дъщеря на мисионер. Дали не я беше шокирал, като вкара език в устата й? Целувката им беше наистина много чувствена. Всъщност като се замисли, установи, че това е най-хубавата целувка в целия му живот — а той се гордееше с умението си да целува жените.

Можеше да се закълне, че Дамарис не се шокира, когато я целуна. Прие го така естествено, така възторжено… Може би истинската й реакция бе настъпила със закъснение?

Той въздъхна.

— Разбра ли какво се случи тук, Джордж? Защото аз изобщо не разбрах.

Вятърът въздъхна в боровете. Една врана изкряска в подигравателен контрапункт.

Не. Джордж, естествено, не разбираше жените. Когато умря, беше четиринайсетгодишно момче.

„Покосен в разцвета на младостта си.“

Фреди вдигна по-високо яката на дебелото си палто и закрачи към къщата. Имаше нужда да пийне нещо.