Ан Грейси
Сватба през зимата (22)

Глава 22

За удоволствията си на този свят трябва винаги да плащаме.

Джейн Остин, „Абатството Нортангър“

— La petite mort, така го наричат французите — измърмори Фреди, когато очите й се отвориха. — „Малката смърт“.

Тя го погледна, прелестно объркана.

— Какво…?

Първият й оргазъм. Фреди се опита да не изпитва самодоволство при тази мисъл, но му беше много трудно. Тя се разпадна така сладко в прегръдките му. Не само самодоволство — изпитваше… гордост, нежност, чувство за притежание.

За притежание ли? Той отдели тази мисъл от останалите и я разгледа обстойно. Кога бе изпитвал чувство за притежание към жена? Реши, че ще мисли за това по-късно. Сега трябваше да реши проблема с възбудения си член.

Беше му се наложило да призове на помощ целия си немалък самоконтрол, за да се овладее. Но искаше, когато я обладае за първи път, тя да го осъзнава, да е наясно какво става, да го гледа с тези свои големи, прекрасни кафяви очи.

И я искаше гола.

— Дали да не се освободим от това? — прошепна той и започна да съблича роклята й. Дамарис остана да лежи отпуснато. Изглеждаше задоволена и малко като котката, изяла сметаната. Не положи особени усилия да му помогне, докато той дърпаше силно и не толкова силно, освобождаваше я първо от роклята, после от корсета и чорапите и накрая — от ризата.

Тя беше стройна, бяла и безкрайно съблазнителна, изваяна от копринени извивки и кадифени сенки.

— Да покриваш такава красота с дрехи е цяло престъпление — измърмори той и се наведе да целуне красивата й уста, сега зачервена и леко подута. Тя се изви под него, усмихна се, докато той я вкусваше, езикът й се изви около неговия в чувствена игра, пръстите й се заровиха в косата му и тя го привлече по-близо.

Ръцете му се плъзнаха между бедрата й и очите й се разшириха, докато той я милваше и възбуждаше наново. Усещаше тръпките, които отново се зараждаха в нея. Притисна лице между гърдите й и вдиша дълбоко, пое аромата й, благоуханието на отпусната, възбудена жена.

Почти отпусната. Тя отблъсна ръката му.

— Не забрави ли нещо? — попита с гърлен шепот, посегна отпуснато и подръпна гащите му. — Сваляй ги.

— Веднага — съгласи се той и отново посегна между бедрата й. Тя беше влажна и хлъзгава и повече от готова да го приеме. Той се премести над нея.

Тя затвори очи и се стегна. Какво ставаше, по дяволите?

Той направи усилие и се дръпна.

— Погледни ме! — изръмжа.

Очите й се отвориха. Съненият възбуден поглед бе изчезнал. Изглеждаше… решена. Изпълнена с някаква мрачна непоколебимост.

— Довери ми се — прошепна той. Навлезе в нея бавно и почувства как тялото й потръпва, докато го приемаше. Мрачният решителен поглед изчезна от очите й и те потъмняха. Той я погали там, където телата им се сливаха, и тя ахна, разтресе се и започна да се движи срещу него — малки тласъци, които молеха за още.

Това беше краят. Всякакви намерения да удължи преживяването се стопиха, когато самоконтролът му се разпадна. Той започна да се движи, все по-навътре, почувства как тя се надига да го посрещне, пак и пак. Телата им се движеха като едно в трескав ритъм, стар като времето.

Тя простена под него, загърчи се, стисна го с ръце и крака, придърпа го по-силно, по-плътно към себе си, прегърна го, докато той се движеше, без да спира, и напрежението непрестанно нарастваше.

Фреди се чу как извика и в същия миг тя изпищя високо и пронизително, когато двамата се понесоха заедно към забравата.

И заспаха.

 

 

В къщичката нахлу ярка утринна светлина. Дамарис се събуди и установи, че е плътно сгушена до Фреди, гол и все още спящ.

За няколко секунди тя остана да лежи там, топла, сънена и абсолютно доволна. Гледаше го, наблюдаваше лекото му дишане. В съня си той изглеждаше по-млад, по-отпуснат, по-уязвим. През нощта й заприлича на бог. При първата им среща й се стори съвсем лекомислен. Толкова много маски! Не че имаше значение. Тя обичаше мъжа зад всяка една от тях.

Погледна красивата му уста и си помисли какво бе направила тя с нея, как я бе накарала да се почувства. Още докато си го спомняше, през тялото й преминаха леки тръпки — бледо ехо от преживяното.

През нощта Фреди я облада три пъти. Всеки път по различен начин. Досега Дамарис не знаеше, че съединението може да бъде такова, толкова… не можеше да намери думи. Необикновено. Земно. Върховно.

Отпусната и задоволена, Дамарис почувства как в гърдите й набъбва щастие. Остана да лежи сгушена до Фреди, положила буза на гърдите му. Ръцете му я обгръщаха и тя се наслаждаваше на спокойно отпуснатото му до нея тяло. Изпълнена с топлина, сигурност и усещането, че всичко е точно както трябва да бъде, тя размишляваше за това, което се бе случило помежду им.

По нищо не приличаше на онова, което бе почувствала с капитана. Слава богу!

Дали другите жени се чувстваха така, когато лягаха със съпрузите си?

Дали майка й се беше чувствала така, когато лягаше с баща й? Беше ли крещяла, беше ли се мятала и треперила? Беше ли изпадала в забрава, беше ли чувствала малката смърт? И по-късно беше ли се събуждала, обзета от лениво, сънено блаженство?

Дали й се беше случвало да я събудят през нощта и да я обладаят толкова бавно, така нежно, че чувствата да набъбнат в нея дотолкова, че да не може да ги контролира? Беше ли проливала сълзи, изтрити с безмълвна целувка? Баща й беше ли прегръщал майка й така, както Фреди прегръщаше нея, собственически и закрилнически, дори насън?

Дамарис не можеше да си го представи. Не помнеше майка й някога да е спала в една и съща стая с баща й. Със сигурност беше легнала с него поне веднъж, в противен случай тя самата нямаше да се роди, но никога не ги беше виждала да се целуват или дори да се докосват.

Тя продължи да лежи мълчаливо, замислена над миналото, обзета от блаженство в прегръдката на спящия Фреди. Усещаше тежестта на ръцете му около тялото си, аромата на кожата му, равномерното му дишане.

Ненадейно се почувства сигурна, че майка й трябва да е изпитала нещо подобно. Това й беше липсвало през всички тези нощи, когато лежеше в леглото и плачеше безмълвно; това беше имала предвид, когато й каза: „Понякога жената просто има нужда от прегръдка.“

Какво се беше объркало?

Всичко беше толкова трудно. Разполагаше само с детските си спомени, но сега ги прецени от гледна точка на жена — жена, която вече разбираше какво се случва между мъжете и жените.

Пикочният й мехур й напомни за себе си, затова Дамарис неохотно и внимателно се освободи от прегръдката на Фреди и безшумно се измъкна от леглото, като се мъчеше да не го обезпокоява.

Студеният зимен въздух беше като удар по топлото й тяло и тя се разтрепери, докато навличаше ризата, роклята и чорапите си и вземаше шала на възрастната жена, за да се стопли още малко. Погледна към спящия си любим — „любим“, каква прекрасна дума! — и внимателно отмести косата от лицето му и я приглади назад. После нахлузи дървените обувки край задната врата и събра смелост да излезе на студа, за да отиде до нужника.

След това се спря за малко, за да погледне водата. Нивото й определено падаше. Дамарис забърза обратно към къщата, треперейки.

Не беше сигурна, че иска да си тръгне — в престоя им в тази малка къщичка имаше нещо вълшебно, няколко дни далеч от нормалния свят, далеч от ежедневните напрежения и очаквания. Не искаше да си тръгне и донякъде се страхуваше от мисълта отново да се изправи пред света.

Надяваше се, че няма да има никакви клюки, макар че, откакто му разказа историята си и легнаха заедно, гледаше много по-оптимистично на настояването му да се оженят. Беше твърдо решена да бъде добра съпруга. Все пак го обичаше с цялото си сърце.

Опита се да не се влюбва в него, но още от самото начало знаеше, че ще загуби битката. Сега щеше да спре да се съпротивлява.

Тя го обичаше.

Той може и да не я обичаше, но във всеки случай поне бяха приятели, а любовната игра в леглото беше хубава. Много повече от хубава. Дамарис все още усещаше въздействието й.

Снощи той я облада три пъти. Може би щяха да го направят отново тази сутрин. С тази мисъл тя забърза обратно към къщичката.

Влезе колкото се може по-тихо. Смъкна припряно навлечените дрехи и забърза към леглото. И замръзна.

Докато я нямаше, той се беше обърнал и сега горната част на гърба му беше видима.

Ужасно видима.

По гърба и раменете му имаше драскотини, пресни драскотини.

Дамарис погледна към ръцете си, към ноктите си, блестящи и невинни на вид. Заля я срам. Беше го издраскала като животно.

Тя обгърна тялото си с ръце и застана до леглото, гола и разтреперана, загледана в обезобразения му гръб. Спомни си как крещеше в екстаз. Как мяташе крака и глава. Как обви крака около тялото му като в клопка, която го държеше, стискаше го толкова здраво!

Това поведение беше ужасяващо неподходящо за една дама. Пълна липса на контрол. Като някоя лисица.

Какво щеше да си помисли Фреди, когато осъзнаеше, че го е изподрала и изпохапала като диво животно?

Потръпвайки от студ и страх, тя отново облече дрехите си, завърза здраво корсета, сякаш можеше по някакъв начин да събере необузданите си желания, да ги покрие, да ги скрие от света.

Сега разбираше какво се е объркало между родителите й. Баща й никога не се бе опитвал да скрие, че похотливата природа на майка й го отвращава.

А Дамарис беше наследила тази природа.

Баща й го подозираше. Капитанът също — затова й каза: „Родена си за това“, докато я отнасяха към бордея.

И скоро Фреди Монктън-Кумс също щеше да го разбере. Драскотините по тялото му щяха да го докажат.

Дамарис искаше да побегне, да не вижда израза в очите му, когато се събуди, но нямаше къде да отиде, нямаше къде да се скрие.

Тя си намери занимание, като се зае да подклажда огъня, който се бе превърнал във въглени, докато спяха. Погледна в килера за последните зеленчуци. Още супа с много ечемик и може би палачинки или ябълкови резени, пържени в яйца и брашно, ако кокошките бяха снесли още яйца. Дамарис беше доволна, че скоро ще си тръгнат, при това не само защото храната им беше на привършване.

Искаше да се отдалечи от него колкото се може по-бързо.

Зад гърба си чу, че той се раздвижва. Искаше й се да може просто да изчезне.

— Будна ли си? — попита сънено той. — Готвиш ли? И виждам, че си разпалила огъня. Каква си ми работлива само!

Дамарис бавно се обърна и се стегна в очакване да види погледа, от който се страхуваше.

Фреди седна в леглото, разроши косата си с пръсти и й се усмихна сънено.

— Сигурно няма да искаш да се върнеш в леглото, а?

Господи, точно под рамото му имаше отпечатък от зъби!

Прилоша й само като погледна тази следа. Още едно доказателство, че се беше държала като животно. Откъсна поглед от синкавия отпечатък и се извърна настрана. Не можеше да го погледне в очите.

— Трябва да направя тази супа, иначе ще останем гладни — каза тя, опитвайки се да прозвучи енергично и делово, но гласът излезе от гърлото й леко разтреперан. Тя се извърна обратно към пейката и започна да реже един спаружен морков.

— Но аз съм много гладен точно сега — обади се жално Фреди.

Тя се насили да се обърне. Той й се усмихваше по познат, дяволит начин. Отметна завивките, потупа с ръка по леглото и я изгледа многозначително.

— Недей! — промълви тя задавено.

Той сбърчи чело.

— Дамарис? Какво има?

Тя се взря в него, в следата, която бе оставила на рамото му, и се опита да измисли какво да каже.

Той бързо стана от леглото, прекоси стаята с три крачки, все още гол и без капка срам от този факт. Протегна ръце към нея. Тя се опита да отстъпи назад, но нямаше място. Гърбът й се притисна към студената пейка и тя си спомни как започна всичко — когато той я целуна.

— Какво има, Дамарис? Какво те притеснява?

Тя поклати глава. Не можеше да го погледне и се мъчеше да преглътне сълзите си.

Той обаче не й позволи да остане настрана от него.

— Какво те разстрои? Кажи ми.

Той обхвана лицето й с едрите си топли длани — още една пародия на онази целувка — и нежно я застави да го погледне в очите. Неговите бяха тъмни и тревожни.

Тя се опита да отклони поглед и видя на рамото му малък полумесец — наполовина синина, наполовина ухапване. Знаеше, че е от нея. Наистина го беше ухапала. Срамът я заля.

Опита се да се отскубне, но той я държеше здраво. Погледна надолу към себе си и се намръщи.

— Това ли те тревожи? — докосна той ухапването.

Тя не отговори. Той я стисна още по-здраво.

— Кажи ми какво те е огорчило. Прекалено много ли ти беше? Стъписах ли те? Разстроих ли те?

Зачака и когато тя не отговори, каза:

— Ти стигна до върха няколко пъти, така че не може да е било чак толкова лошо, нали?

Тя не можеше да се застави да проговори.

— Дамарис? Скъпа?

Гласът му беше дълбок и странно несигурен и това я проряза като физическа болка.

— Аз те издрасках — прошепна тя. — И те ухапах.

— Знам. — Гласът му звучеше почти… гордо?

Тя вдигна глава и впери поглед в него.

— Ти не разбираш. Аз се държах като животно.

Той се ухили.

— И ти, и аз. Нали беше чудесно?

За един дълъг миг тя остана загледана в него, преди да избухне в плач.

— Аз… съжалявам — измънка тя и започна да бърше сълзите с юмруци. — Обикновено н-не… аз никога не п-плача за… за… — И нечленоразделните й думи завършиха с хълцане.

— Тихо — прошепна той, дръпна ръцете й и нежно попи сълзите с голяма бяла кърпичка. Дамарис нямаше представа откъде я е взел — той беше чисто гол. Ненадейно осъзна, че е седнала съвсем облечена в скута на гол мъж.

Трябваше да стане от него. Но ако го направеше, той щеше да остане още по-неприкрит, а тя знаеше кой ще бъде по-притеснен от тази ситуация. Това нямаше да е Фреди Монктън-Кумс.

Остана на мястото си и му позволи да я задържи в прегръдките си като дете… не, не като дете. Чувствата й бушуваха, позата й беше скандална, но тя се чувстваше странно утешена.

— Е, добре, какво означава всичко това? — попита най-накрая той. Гласът му беше дълбок и невъзмутим. — Да разбирам ли, че си разстроена, защото ме поодраска тук-там? И ми остави един мъничък любовен белег? Това ли е проблемът?

Любовен белег ли? Така ли го наричаше той? Толкова мило от негова страна!

— Недей! — промълви тя със задавен глас.

— Какво „недей“?

— Не бъди мил. Гърбът ти е целият изподраскан. От мен.

Настъпи кратко мълчание. После той каза:

— Много жени — много дами — реагират без задръжки, когато са във вихъра на, ъъъ, любовния акт.

Дамарис не каза нищо.

— И тъй като аз съм мъжът от въпросния акт, според мен беше възхитително.

— Възхитително ли? — промълви Дамарис, обърна глава и се втренчи в него. — Но аз те издрасках и ухапах. Крещях като… като някоя от онези лисици, които чухме през нощта.

Той се усмихна.

— Да, но изобщо не ми причини болка. А когато мъжът и жената легнат заедно, е съвсем естествено животинската част от природата им да надделее.

Дамарис поклати глава.

— Никога… никога не ми се беше случвало.

— Да, но никога преди не ти се беше случвало да те любят.

— Какво? — погледна го озадачена тя. — Но нали ти казах.

— Това, което се е случило с теб на кораба, изобщо не е същото! — заговори той с твърд глас. — Онази свиня е използвала тялото ти за своето собствено себично удоволствие.

Гласът му стана по-дълбок, ръцете му я обгърнаха по-здраво и той прошепна нежно в ухото й:

— Аз те любих с надеждата, че и ти ще изпиташ удоволствие. И ти изпита, нали, Дамарис? Поне мъничко?

Тя усети как се изчервява. Размърда се леко, извърна лице, защото не искаше той да види точно колко голямо удоволствие беше изпитала.

— Защото ако продължиш да се въртиш така в скута ми, ще бъда принуден да направя нов опит. — Тя замръзна и той се засмя тихичко. — Мое сладко невинно момиче, твоят баща пуритан, мисионерът, те е научил да се срамуваш от чувствената си природа? Това ли е?

Тя вдигна рамене леко. Чувстваше се много неловко.

Ръцете му я притиснаха още по-силно.

— Така си и мислех. Но не е бил прав. Удоволствието, което изпитват мъжът и жената, когато лягат заедно, е част от Божия промисъл.

От Божия промисъл? Никога не бе чувала нещо по-възмутително! Онзи Господ Бог, когото почиташе баща й, не одобряваше каквито и да било удоволствия. Навярно Фреди си измисляше — нали беше казал, че изобщо не е религиозен, — но трябваше да признае, че е любопитна. Забравяйки, че не трябва да се върти, тя се обърна към него.

— Това откъде го измисли?

Той простена и я намести в скута си.

— Предполагам, вярваш на историята, че Бог е сътворил мъжа и жената. — Тя кимна и той я целуна леко по носа. — Чудесно. Ти си великолепна част от ребърце. И така, ако вярваш в това, трябва да повярваш, че всичко у теб е създадено от Него. — Тя отново кимна, макар и малко по-предпазливо. — Тогава нека ти покажа нагледно — продължи Фреди, обхвана лицето й с длани и я целуна. — Болка, удоволствие или нищо?

Тя само го погледна. Разбира се, че изпитваше удоволствие.

— А когато правя това?

Той обхвана гърдите й и погали зърната през плата на роклята й. Те се изправиха.

— Болка, удоволствие или нищо?

Тя въздъхна на пресекулки.

— Удоволствие? — попита той и тя успя да кимне, макар че палците му продължаваха да я измъчват. — Можеш ли да накараш зърната си да се изправят по твоя воля?

— Н-не — едва успя да изрече тя. Какъв глупав въпрос! Те просто се изправяха сами — когато беше студено или когато той правеше… това.

Той вдигна полата на роклята й, оголвайки краката й в студения въздух, и погали деликатната кожа от вътрешната страна на бедрата й. Дамарис потръпна, но не от студ.

— Удоволствие?

— Да! — отвърна тя задъхано.

Той продължи по-нагоре и краката й потрепериха и се разтвориха. Той обхвана с длан сърцевината й и плъзна дългия си пръст между парещите й гънки.

— А когато правя това?

Тя простена.

— Сигурно си забелязала, че една определена част от анатомията ми се е надигнала, втвърдена е и настоява за вниманието ти — прошепна той, завъртя я и двамата паднаха в леглото.

Дамарис нямаше представа защо й го казва — това беше очевидно и за двамата. Пръстите му бяха заети да я галят, да описват кръгове, да я разтриват. Беше прекалено погълната от други неща, за да му отговори.

— А тук, в сърцевината, си цялата влажна, хлъзгава и великолепна.

Той й демонстрира думите си с пръсти, които движеше толкова бавно и ритмично, че я докарваше до лудост. После ненадейно спря. Пръстите му се отместиха и тя почувства течение по горещата си влажна кожа. Той леко докосна отвора й.

— Можеш ли сама да се овлажниш по този начин?

Тя се раздвижи срещу ръката му в безмълвна молба.

— Отговори на въпроса ми. Можеш ли да решиш сама да се овлажниш?

— Не — промълви тя, погледна го и примигна. Чудеше се защо й задава тези глупави въпроси. — Не по този начин. То просто се случва, когато… когато ти… знаеш.

— О, знам. Исках само да се уверя, че и ти знаеш — това не е нещо, което можеш да накараш да се случи по твоя воля, нали така? Това е резултат от желанието. Трябва да изпиташ удоволствие, за да дойде влагата.

Пръстите му продължиха да я галят.

— А тя идва, за да ми е по-лесно да направя това — каза той, премести се отгоре й и влезе в нея с продължителен, бавен тласък.

Дамарис простена. Краката й буквално по своя воля се вдигнаха и се обвиха около хълбоците му.

— Точно така… да… — простена той и започна да се движи в нея. — И… така ние… ааах… даааа…

Тя влезе в ритъма му и двамата започнаха да се движат все по-бързо и по-бързо, до като…

Малката смърт. Какво вълшебно празнуване на живота!

По-късно, когато се съвзеха, той се плъзна на чаршафа и се усмихна леко.

— Виждаш ли? Това е Божият промисъл за мъжете и жените — каза със сериозен тон, сякаш завършваше особено скучна лекция.

Все още понесена на крилете на малък облак от блаженство, Дамарис се намръщи и опита да се съсредоточи.

— Хмм?

— Тц, тц, момиче, изобщо ли не обръщаш внимание какво ти говоря? Трябва ли да започна отначало?

— Нямам нищо против — измърмори тя и плъзна ръка по корема му.

Той улови ръката й и я целуна.

— Стига толкова, ненаситнице! Опитвам се да ти обясня нещо много важно. Божия промисъл.

— О! Така ли? — отвърна тя разсеяно.

— Да. Удоволствието, което изпитват мъжете и жените, когато легнат заедно. Ако нямаше удоволствие, това щеше да се случва много по-рядко и тогава какво щеше да стане с нас? Щяхме ли с такава радост да се плодим и да се множим, както ни заръчва Библията?

Дамарис се протегна премаляла и не отговори.

Той продължи:

— Престани да ме разсейваш и слушай! Не, нямаше. Така че удоволствието е част от Божия промисъл и твой свещен дълг е да му се наслаждаваш толкова, колкото можеш. От това зависи бъдещето на човешкия род.

Звучеше толкова абсурдно, че Дамарис избухна в смях.

— Самият Божи промисъл!

— Да не се съмняваш в думата ми, момиче? — поиска да разбере той и заплашително я притисна надолу.

Тя се разкикоти и успя да изрече с много превзет и добродетелен тон:

— Щом искате да вярвате, че е така, сър, коя съм аз, че да възразявам?

— Добре, и тъй като ще стана твой съпруг, настоявам и ти да повярваш.

В последвалата тишина Дамарис чу гласове — мъжки гласове, които идваха отвън.

Той ги чу по същото време.

— Проклятие! Мисля, че всеки момент ще ни спасят. Ще довършим този разговор по-късно.

Изглеждаше раздразнен от неудобството, че ги прекъсват, но Дамарис знаеше, че това е краят на тяхната кратка идилия.

Той видя изражението й и го изтълкува погрешно.

— Не се тревожи, ще им кажа, че си ми жена.

Тя се оттласна от леглото и стана.

— Облечи се! — каза му. — Аз ще почистя къщата.

Той стана и се изпъна, сякаш разполагаше с цялото време на света, блажено, небрежно гол. Навярно беше срамно това, че искаше да го гледа до насита, но Дамарис не можеше да откъсне поглед от него — беше толкова великолепен.

Гласовете се приближаваха, но тя не можеше да се сдържи: наблюдаваше всяко негово движение, докато той си слагаше ризата, ботушите, жилетката и жакета, галеше с поглед грациозното му изваяно тяло, нехайното изящество на движенията му, стегнатите хълбоци, гордата мъжественост.

Попиваше го в паметта си.

Той приключи с обличането.

— Прилично ли изглеждам? — попита той. — Мили боже, чуй ме само! Приятелите ми никога няма да повярват, че съм задал подобен въпрос, и то сериозно. Но изглеждам ли прилично?

Тя посегна и приглади косата му.

— Като истинска съпруга — каза той. — Пожелай ми късмет.

Целуна я бързо по устните и излезе през предната врата.

Дамарис чу вик, когато хората навън го забелязаха.

„Ще им кажа, че си ми съпруга.“

В ъгълчетата на съзнанието й все още се спотайваха съмнения, но тя не си позволи да мисли за тях. Беше се опитала да постъпи правилно, беше положила всички усилия да отхвърли предложението му. Беше му обяснила за капитана, беше му доказала, че не е девствена, но той продължи да настоява, че трябва да се оженят. Нямаше дори нищо против това, че тя се държа като лисица в леглото.

Е, щом той все още държеше да се ожени за нея, коя беше тя, че да възразява?

Това не беше ли сбъдването на всичките й желания?

Освен на желанието за любов.

Дамарис бързо почисти пейката и избърса и нея, и масата. После погледна към леглото. Бяха спали две нощи в него. Не можеше просто да го оправи и възрастната жена да установи, че в него са спали непознати. И са се чифтосвали.

Тя свали чаршафите и потърси чисти в раклата. Леко пожълтелият памук и коравите гънки я наведоха на мисълта, че може да са отдавнашен сватбен подарък, но това не я интересуваше.

Бързо застла леглото и занесе използваните чаршафи в кухничката. За миг се поколеба, после зарови лице в тях и вдъхна дълбоко мириса. Аромата на Фреди. Аромата на любовния акт.

Не чифтосване. Любовен акт.

Тя пъхна чаршафите в кофа студена вода.

Отвън сякаш се водеше някакъв спор — спор, а не караница, забеляза с облекчение Дамарис. Гласът на Фреди звучеше развеселено, а не уплашено, затова реши да не се тревожи. Засега.

Тя се разшета припряно и започна да подрежда нещата по местата им, така че къщичката изглеждаше почти толкова спретната, колкото когато я намериха. Взе метлата на старата жена и започна да мете пода.

— Заседнали сте, а? — разнесе се зад нея дрезгав старчески глас.

Дамарис рязко се завъртя. Съвсем близо до вратата стоеше една старица и живите й черни очи обхождаха вътрешността на къщичката. Видяното, изглежда, я успокои, защото кимна леко, влезе вътре и затвори вратата.

— Видяхме пушека. Момчетата дойдоха с мен, щот’ се страхувах, че сте цигани, нъл разбираш?

Тя се усмихна на Дамарис, разкривайки беззъбата си уста. Лицето й представляваше плетеница от бръчки. Говореше на силен диалект, но Дамарис я разбираше, макар и едва-едва.

— Твоят мъж май е аристократ, то се вижда — каза само няколко думи, и онез грамадни глупаци вече ядяха от ръката му и само дет’ не се кланяха — продължи старицата и изсумтя презрително. — Но виждам, че ти си момиче, дет’ знай как да върти къща — кимна тя към метлата. — Никогаш не съм виждала дама да мете — каза тя и седна на масата. — И добре си се грижила за момичетата ми.

— Момичетата ви?

— Кокошките. Преброих ги. Няма ни една да липсва — нито зарад лисица, нито зарад гладен господин — добави тя и намигна на Дамарис.

Дамарис се усмихна.

— Ако наводнението беше продължило дълго време, можеше и дотам да стигнем. Боя се, че ви изядохме почти всичката храна. И използвахме голяма част от дървата ви.

— Няма нищо, хубавице, твоят мъж ми плати хубава сумичка, тъй да знайш. Ще си живея чудно няколко годинки, да знайш.

— Спахме в леглото ви — призна Дамарис и се опита да потисне изчервяването си.

— Добре сте дошли.

— Нямах време да изпера чаршафите. Киснат се във ведрото.

Старицата се изкикоти.

— Младоженци, а?

В бузите на Дамарис се надигна горещина. Тя се обърна и остави метлата. Вратата отново се отвори и Фреди влезе, следван от трима яки мъже на средна възраст — местни, ако се съдеше по грубите им шаячни палта и калните ботуши.

Старицата скочи и заповяда с остър тон:

— Стой там с тез грамадни окаляни ботуши, Джем Ийлс! И вий, Били Пейн и Франк Ийлс!

Мъжете смутено отстъпиха назад. Фреди погледна към своите също тъй кални ботуши, но него не го споменаха, затова си остана на мястото. Сините му очи закачливо срещнаха погледа на Дамарис и безмълвно я подканиха да се разсмее на ситуацията.

— Значи всичко вътре е наред, тъй ли, бабо Мег? — провикна се най-старият от мъжете.

— Амчи разбира се, млади глупчо! Нидей обижда дамата и джентълмена! — сгълча го стопанката, поклати глава и се обърна към Дамарис: — Те са кат’ стари баби. Паникьосват се от малко пушек от комина.

Някой ахна възмутено от другата страна на прага, но преди да започнат укорите, Фреди се обади:

— Ние ще тръгваме. Благодаря ви, че използвахме къщата ви, госпожо… Господа, ще съм ви много благодарен, ако мога да ви убедя да ни помогнете с двуколката и конете.

Той бръкна в джоба си. Разнесе се дрънчене, докато се раздаваха монети, и мъжете бързо се отдалечиха.

— Готова ли си да тръгваме, скъпа? — обърна се към нея Фреди.

Не беше готова, но кимна и си облече палтото. Благодари на баба Мег за неволното й гостоприемство, сбогува се и за последен път отправи продължителен поглед към малката къщичка, в която се бяха случили толкова много неща.

Десет минути по-късно двамата вече бяха в двуколката, която беше влажна, но невредима, и поеха по пътя. Конете бяха отпочинали и нетърпеливо хрупаха дажбата си, но Фреди решително ги насочи напред, като се мръщеше съсредоточено при бавното им и внимателно напредване. Пътят бе покрит с кал и отпадъци и това го правеше хлъзгав и опасен.

Фреди не се опита да поведе разговор и Дамарис му беше благодарна — имаше да мисли за толкова много неща. След около час щяха да стигнат до Девънам Хол, близо до който се намираше къщичката, която Фреди й беше обещал в замяна на фалшивия годеж. Предполагаше, че сега няма да я получи.

Скоро щяха да се върнат в Лондон и тя щеше да се събере със сестрите си и лейди Биатрис. Преди избяга от тях, неспособна да понесе лъжите, които им разправяше. Сега годежът беше истински и тя трябваше някак да им обясни всичко и да се надява, че няма да се почувстват наранени от измамата й.

Как стана така, че нещо, което отначало беше толкова просто, се усложни така? Но накрая всичко щеше да се нареди. Трябваше.