Ан Грейси
Сватба през зимата (3)

Глава 3

Как може нещо да ми пречи да не направя онова, което искам, и то заради фасоните и намесата на такъв човек? Особено като знам, че съм права!

Джейн Остин, „Доводите на разума“^[1]

Зората на поредния ден. Мъглата се виеше на призрачни ивици, галеше уличните фенери и смекчаваше мрачните очертания на голите през зимата дървета в парка. Тропотът на крантата, която теглеше наемната карета, отекваше по калдъръма. В каретата Фреди се бе облегнал на мръсната облегалка, уморен и леко потиснат. Връщаше се от последното — и много енергично — прощаване с любовницата си, но настроението му нямаше нищо общо с тази раздяла. Всъщност и двамата се бяха уморили един от друг и нейното решение да се омъжи повторно бе колкото навременно, толкова и удобно.

Истината бе, че започваше да се уморява от този начин на живот — от необходимостта да напуска топло удобно легло в тъмнината, да излиза дискретно през задния вход и да поема по студените предутринни улици.

Той се прозя. По изключение искаше да заведе някоя жена в собственото си легло. И да останат там толкова дълго, колкото желаят. Може би беше време да си наеме постоянна любовница и да я настани в някоя къща, за да не се налага да се измъква преди зазоряване. Мисълта да си плаща за ласки никога не го беше привличала, но… тези ставания в студената утрин щяха да го довършат. Или може би остаряваше. Скоро щеше да навърши трийсет.

Той погледна сънено през прозореца на каретата. Лондон се раздвижваше. Мъже и жени влачеха стоките си в ръчни колички — от зелки до парцали и кокали, — метачи метяха, прислужнички бързаха по улиците, някои с кошници, на път към пазара, а други с кани, за да купят прясно мляко от кравите в Грийн Парк.

Фреди потръпна и се загърна по-плътно с палтото. Добре че не беше на тяхно място. Само няколко минути го деляха от дома и от топлото, удобно легло. Изпод полузатворените си клепачи той наблюдаваше как една жена върви забързано по тротоара пред него. Имаше нещо в нея… в начина, по който вървеше… Беше с просто сиво наметало, но Фреди си помисли, че е стройна и може би млада. Навярно красива. Вървеше в обратната посока — отдалечаваше се от Мейфеър, запътила се към друг, не толкова приятен район.

Каретата му я приближи точно когато тя минаваше под една лампа и Фреди от чисто любопитство се обърна и погледна към нея, за да види дали е хубава.

— Проклятие! — възкликна той и почука по тавана на каретата. — Спрете тук!

— Мислех, че искате в Мейфеър, господине — намуси се кочияшът.

— Промених си решението — каза Фреди, хвърли му една монета, скочи от файтона и се завтече след момичето, което зави зад един ъгъл и изчезна по някаква странична уличка.

На ъгъла Фреди я зърна — стройна сива сянка, която си проправяше път през мъглата — почти призрачна, но вървеше бързо и целеустремено и сякаш знаеше точно къде отива.

Тя зави зад още един ъгъл и изчезна. Той забърза след нея и се озова на тясна уличка. Фенерите не стигаха чак дотук. В мътната светлина преди пукването на зората той успя да различи няколко порутени къщи с обковани с дъски прозорци, няколко склада, тесни дворове, заградени с високи стени с парчета стъкло отгоре, и от време на време — комина на някоя фабрика. По дяволите, какво можеше да търси тя в подобен квартал?

Последва я безшумно, изгарящ от любопитство, но когато тя зави по една тъмна и тясна алея, не издържа повече. Наистина ли не знаеше колко е опасно за сама жена в тези части на Лондон?

Той я настигна, сграбчи я за ръката и я завъртя към себе си — а после се наведе, когато тя замахна към него с… мили боже… някакво оръжие? Хвана ръката й и я притисна надолу. Оръжието — малка кожена торбичка, пълна с чакъл или нещо подобно — увисна на шнура си между пръстите й.

— Как… господин Монктън-Кумс?

Дамарис Чанс го гледаше с разширени от изумление очи, погледна зад него, за да се увери, че е сам, и очите й отново се върнаха към лицето му.

За миг двамата останаха неподвижни, загледани един в друг — дишаха тежко и дъхът им образуваше малки облачета в ледения въздух. Кожата на Дамарис беше млечнобяла и блестеше от мъглата. Очите й бяха огромни и тъмни на слабата светлина. Изглеждаха почти черни; Фреди знаеше, че са в мек оттенък на кафявото, като кадифените венчелистчета на трицветната теменуга. Такива бяха на тъмно. На светло блещукаха като топази.

Под скучното сиво наметало Дамарис носеше дори по-скучна сива рокля, като някоя опърпана гувернантка. Незнайно защо това някак го засегна. Тя винаги се обличаше с елегантност и стил. Както подобаваше на дама.

Освен това носеше метателно оръжие. Оръжието на пристанищата и задните улици. Това разпали гнева му още повече.

Той разтърси ръката й.

— Какво, по дяволите, правите сама навън, в този час, в този затънтен квартал?

— Какво правите тук?

Гласът й беше хладен, тих и овладян — опушен мед в ледената мрачна обстановка. Тя се опита да освободи ръката си. Той я стисна по-здраво.

— Аз пръв ви зададох този въпрос… и какво, по дяво… deuce^[2] правите, защо сте понесли това метателно оръжие?

Изобщо не беше овладян.

Ето затова — точно затова — трябваше да откаже на Макс, заради това чувство, което изпитваше всеки път щом тя го погледнеше така, копринените й вежди, извити над черни, сякаш бездънни очи. Фреди нямаше представа за какво си мисли тя, пусто да остане! Един мъж можеше да се удави в този разтопен поглед. А начинът, по който присвиваше пълните си устни с цвят на дива роза… направо го влудяваше.

— За да се защитавам от нежелано внимание, разбира се — отговори тя и отправи многозначителен поглед към ръката, която я държеше. — Пуснете ме, ако обичате.

Той не й обърна внимание.

— Ако бяхте там, където се очаква да бъдете, изобщо нямаше да се наложи да се защитавате. Какво правите тук?

— Разхождам се.

— Не на мене тия! Какво правите тук?

Тя го удостои с поглед, който би могъл да мине за извинителен, ако не беше хладният й отговор:

— Това си е моя работа.

— Освен това е и моя.

Тя вдигна вежди по начин, който несъмнено целеше да го накара да се почувства засрамен. Предположи, че се опитва да си придаде вид на гувернантка с тази нейна скучна сива дреха.

Фреди никога не беше имал гувернантка — поне до колкото знаеше — и никак не се почувства засрамен. Контрастът между изящната й, бледа като луната красота и тъмните, здраво закопчани дрехи, които потапяха стройната й фигура в сивота, само я караше да изглежда… съблазнителна. Хрумна му, че може да се окаже доста приятно да прелъсти една гувернантка…

Не че си позволяваше да бъде съблазнен. Или да се разсее. Дамарис беше забранена за него; беше само задължение.

— Макс ме накара да обещая, че ще ви държа под око — и вас, и другите момичета — докато го няма. И това се оказва страшно неудобство.

Тя отново погледна ръката му, която все още стискаше нейната.

— Съгласна съм.

— И добре че го направи — продължи сърдито Фреди. — Как мислите, какво ще каже, когато разбере, че скитате в такъв район по това време на нощта?

— Не е нощ, сутрин е — поправи го тя. — Освен това изобщо не скитам. Знам точно къде отивам. Няма нужда нито вие, нито някой друг да се безпокои, затова ви благодаря за интереса и ви пожелавам приятен ден. — И се опита да издърпа ръката си.

„Интерес ли?“. Това, което изпитваше, не беше интерес, а… проклятие, не знаеше какво е. Навярно раздразнение.

Вече можеше да си е у дома, в леглото, а вместо това се намираше на някаква мръсна уличка и спореше с едно упорито момиче, което май представа нямаше каква беда може да си навлече.

— Лейди Биатрис знае ли, че сте тук? Федърби?

— Федърби е иконом. Не е негова работа да одобрява или да не одобрява действията ми.

Фреди изпита желание да я разтърси.

— Може и така да е, но се обзалагам, че щеше да прати с вас онзи огромен лакей, ако беше заподозрял, че излизате по това време… и на тези улици. И не си мислете, че не съм забелязал как пропуснахте да ми отговорите за лейди Биатрис. По лицето ви виждам, че и тя не знае. Някой изобщо знае ли?

Тя отклони поглед, стисна зъби и Фреди се загледа в профила й. „Красив профил — помисли си той, — малко упорит.“ Слънцето почти бе изгряло, обагряше небето в розово и придаваше лека руменина на млечнобялата й кожа.

— Е? — настоя той.

— Дейзи знае.

— Е, значи всичко е наред — заключи саркастично той. — Дейзи ще ви бъде от голяма помощ, ако ви се случи нещо. Вие изобщо имате ли някаква представа в какъв квартал се намирате? — И той махна с ръка към порутените сгради наоколо.

— Да, много добре знам! — сряза го тя. — Предполагам, че по-добре от вас.

По-добре от него? Той присви очи.

— Защо? Откъде познавате това място?

— Не ви влиза…

— Без такива. Обещах на Макс, че ще ви наглеждам всичките, а аз приемам обещанията си много сериозно.

Всъщност изобщо не даваше обещания, ако можеше да ги избегне.

Тя погледна по-надолу към уличката, където двама мърляви мъже бяха излезли от един двор и ги гледаха с интерес.

— Вдигайте шум колкото ви душа иска — подкани я Фреди. — Няма да направите и крачка повече, преди да ми дадете задоволително обяснение.

Тя изпуфтя раздразнено.

— Ако трябва да знаете, аз работя тук. А сега моля ви, пуснете ме, или ще закъснея.

— Работите ли?

Не й повярва. Момичетата, които живееха в Мейфеър под грижите на любяща леля, не работеха. Дори и лелята да не им беше истинска леля, сигурността, която им предлагаше, беше съвсем реална.

— Каква работа?

— Рисувам порцелан.

— Порцелан ли? — Това бе последното нещо, което би му хрумнало. — Какъв порцелан?

Тя го погледна и завъртя очи.

— Какъв мислите? Чаши, чинийки, чинии, купи, кани. — Оголи зъби в престорено сладка усмивка и добави: — Нощни гърнета.

— Но защо?

Тя стисна устни и се помъчи да се освободи от ръката му, която вече не я стискаше така здраво, но той не й позволи.

— За пари, разбира се.

Фреди се намръщи. За пари ли? За такава работа не се плащаше много. Лейди Биатрис даваше издръжка на всяко от момичетата — джобни пари, но предостатъчно, за да покриват нуждите им. Освен ако…

— Да не сте загубили на комар?

— Разбира се, че не.

— Тогава защо не ви стигат парите?

Какво можеше да е толкова важно, че да приеме слугинска работа тайно, в съмнителна част на града, по това неприлично време?

Зачака, все още стиснал здраво тънката й китка. Някъде наблизо заби часовник и отброи шест мелодични удара.

— Парите ми стигат, а какво правя със собственото си време не е ваша работа. — И тя започна да се извива, за да се освободи. — Сега ме пуснете! Заради вас закъснявам!

Тя извърна очи към края на уличката. Фреди проследи погледа й. Сега до двамата мъже стоеше жена на средна възраст.

Фреди се върна към важната част.

— Щом се измъквате тайно от къщата, за да работите в тази част на града, това е работа на Макс, както и на лейди Биатрис, тъй като живеете под неговия покрив и под нейната закрила — изтъкна той. — А докато Макс го няма, това е моя работа.

— Няма защо да се притесняват.

— Това ще го преценя аз.

— Добре, ще ви кажа — въздъхна тя, — ако обещаете да не казвате нищо на никого.

Зачака, но Фреди нямаше намерение да дава подобно обещание.

— Ще реша, след като чуя за какво става въпрос.

Ами ако беше замесена в нещо съмнително или опасно?

Дамарис тревожно облиза устни, докато обмисляше с какви възможности разполага. Фреди потисна стон. Не можеше да откъсне поглед от тези розови влажни устни. Проклятие! Макс изобщо не биваше да го моли да наглежда такава съблазън, да знае, че може само да гледа, но не и да докосва. Това надхвърляше всички…

Дамарис захапа меката си пълна устна, при което Фреди само дето не изстена на глас — буквално можеше да усети вкуса й — но, изглежда, тя стигна до някакво решение, защото каза:

— Е, добре, ако трябва да знаете…

— Тоз човек безпокои ли ви, госпожице Дамарис?

Фреди почувства как една тежка ръка пада върху рамото му. В същото време един месест юмрук го сграбчи за яката. До гърлото му се притисна нещо студено — острие? — и един нов глас каза грубо:

— Пусни я — тя не е за таквиз кат’ теб.

Фреди освободи китката на Дамарис и острието се отдръпна. Сега тя щеше да разбере на каква опасност се излага на такива места. Той й нареди с поглед да побегне — нещата щяха да загрубеят. Фреди може и да се обличаше по последна мода, но редовно се боксираше в залата на Джаксън. Можеше да отблъсне тези двамата, но не искаше Дамарис да му се пречка, не и когато се размахват юмруци и ножове.

Той я изгледа сурово и отново се опита да й внуши да побегне. После се подготви за действие и я чу да казва с благия си меден глас:

— Благодаря, Еймъс, Хенри, но всичко е наред. Господинът тъкмо си тръгваше.

Еймъс? Хенри? Нима познава тия главорези?

Ножът изчезна, но тежката ръка остана на рамото на Фреди.

— Ний ще изпратим изискания господин, госпожице, не се безпокойте.

В тона му се долавяха безброй значения. А в дъха му — безброй глави лук. Фреди извърна глава.

Дамарис тихо се засмя.

— Не, наистина, безобиден е. Просто искаше да се увери, че работя тук.

Безобиден ли? Фреди се наежи. Безобиден?

— Моля ви, пуснете го — продължи тя с тон на гувернантка и за удивление — и раздразнение — на Фреди, те се подчиниха.

— Хайде, да вървим на работа! — подкани ги Дамарис и двамата хулигани се затътриха след нея като агънца. От време на време се обръщаха и му хвърляха кръвнишки погледи. Щом стигнаха до дребната пълна жена, тя хвана Дамарис през кръста, изгледа възмутено Фреди и четиримата изчезнаха в двора.

Тежки железни порти се затвориха след тях.

Фреди ги последва и надникна през високите порти точно навреме, за да види как Дамарис минава през една врата, побутвана от дребната жена, която изглеждаше чиста, спретната и почтена. Не приличаше на сводница на злощастни жени.

Почти целият двор бе зает от голяма тухлена пещ. До нея се издигаше барака без врата, в която имаше безброй лавици с порцелан в най-различни форми и размери, гледжосани до различна степен. Еймъс и Хенри започнаха да местят колички с негледжосани съдове.

Това наистина беше керамична работилница. Колко интересно!

Той видя как едно момче подрежда негледжосаните съдове.

— Ей, ти! — стресна го суров глас. Жената, която бе видял преди малко, крачеше през двора към портите — малка агресивна бъчва, очевидно решена да говори с него.

— Госпожо? — поздрави я той и учтиво повдигна края на шапката си.

— Хич не ми викай „госпожо“, похотлив негодник такъв! — тросна му се бъчвата.

Фреди примигна.

— И ако си знаеш интереса, повече недей да идваш да душиш около Дамарис.

— Аз изобщо не душа… — започна възмутено той, но жената нямаше спиране.

— Дамарис е почтено момиче — добро момиче и не ще да има нищо общо с изискани господа, дето нямат капчица морал!

— Добра ми госпожо… — подхвана Фреди.

— И не съм ти „добра госпожо“! — сряза го тя и подпря ръце на огромните си хълбоци с такава войнственост, че Фреди се зарадва, че портите между тях са здраво затворени. Нямаше нищо против да се бие с мъже, но жените бяха нещо друго. Освен това точно тази му стигаше едва до кръста.

— Уверявам ви, гос… еее, жено, че…

Тя продължи да бушува:

— Не знам накъде е тръгнал тоз свят — развратници и подлеци душат около полите на работни, почтени момичета посред бял ден! О, да, може да вириш нос и да ме гледаш така, сякаш съм кал под ботушите ти, но знам всичко за негодниците и какво правите с невинните момичета… И нашата Дамарис не е за таквиз като теб, ясно ли е?

— Аз замествам настойника й — каза студено Фреди.

— Видях как я гледаш. Познавам ги аз пропитите от страст похотливци! А сега се махай, изчезвай оттук и ако пак те видя да се въртиш край нея, момчетата ми ще те пребият така, както заслужаваш, джентълмен или не!

Очевидно тази жена бе неуязвима за здравия разум. Фреди вдигна рамене.

— Грешите за мотивите ми, но очевидно истината не ви интересува, затова ви пожелавам приятен ден, госпожо.

Обърна се с намерението да напусне сцената с достойнство, без да обръща внимание на извънредно вулгарния шум, който жената вдигна зад гърба му.

А после се сети за нещо. Дамарис не биваше да върви сама по тези улици по което и да е време. Пак се обърна.

— По кое време Дамарис свършва работа?

Жената се изду от възмущение.

— Ама че си безочлив! Току-що ти казах да стоиш далеч от нея. Май си просиш боя.

— Не — отвърна хладно Фреди. — Просто питам по кое време свършва работа. Ще я придружа до дома й.

— Навярно ще я придружиш само по Пътя към съсипията! — сряза го жената. — Моите момчета ще изпратят Дамарис до къщи, до самия праг. Как ти звучи това, господин Развратник? — попита тя с триумфален тон.

— Проклятие! Развалихте ми плановете — отговори Фреди с, както се надяваше, разочарован тон.

Сега, след като бе уредил въпроса с придружаването на госпожица Дамарис, си тръгна, за да поспи — имаше отчаяна нужда.

„Няма да ти създават проблеми“? Макс имаше да отговаря за много неща.

 

 

В работилницата Дамарис закачи наметалото си — всъщност старото наметало на Аби — на гвоздея от вътрешната страна на вратата, взе четките си и седна на обичайната си пейка. На една поставка от лявата й страна госпожа Дженкинс бе оставила всички предмети за изрисуване. Вече ги бяха изпекли с бял глеч. Всеки от тях щеше да стане съвършен; всеки, който имаше и най-малък недостатък, щеше да бъде отделен и оцветен от някое от другите момичета. Дамарис правеше само най-хубавите.

На поставката отдясно щеше да слага готовите съдове, за да изсъхнат, преди да ги изпекат за последен път. Тя взе една четка и се намръщи. Ръцете й трепереха. Защо? Едва ли заради приятния малък разговор с господин Монктън-Кумс.

Докато говореше с него, успя да запази спокойния си вид — беше свикнала да запазва самообладание, докато мъжете беснеят, а господин Монктън-Кумс дори не беснееше. Баща й беше по-страшен, когато се разяреше. Господин Монктън-Кумс изобщо не я уплаши. По-скоро я… раздразни.

Защо тогава реагира така? Сякаш все още усещаше как облечените му в кожена ръкавица пръсти стискат китката й. Той не я нарани. Дори не заплаши да я нарани. Не се разкрещя, нито я застраши по някакъв начин. Просто искаше да разбере какво прави. Защото Макс му бе възложил отговорността за тях.

Тази уговорка беше неудобна за нея, но не и възмутителна. А поведението на господин Монктън-Кумс беше съвсем възпитано. Защо тогава ръцете й се разтрепериха?

Може би от студ? На каквото и да се дължеше, не можеше да рисува с треперещи ръце. Тя стана и отиде до малката желязна печка — керамичните съдове винаги бяха топли от пещта, но въпреки това печката в работилницата постоянно гореше — за приготвяне на глеч, за варене на чай и в сутрини като тази — за да има къде да стоплят ръцете си момичетата, които рисуваха порцелана. Изминалото лято беше извънредно студено, а се очакваше зимата да е още по-тежка.

Дамарис бе протегнала ръце и ги разтриваше до печката, когато госпожа Дженкинс влетя от двора.

— Натрих му носа и го отпратих — съобщи тя и си изтърси полата с доволен вид. После изсумтя. — Развратник, облечен като джентълмен, такъв е той — негодник от главата до петите.

— Развратник? Нима сте си помислили…

Госпожа Дженкинс изсумтя.

— Разбрах какъв е още щом го зърнах! Облечен с таквиз хубави парцали по туй време сутринта! И какъв е нагъл — мисли си, че може да съблазни някое от мойте момичета посред бял ден!

— Но той не се…

— И таз хубава, гълъбчето ми! Ти си толкоз млада, че за нищо на света няма да познаеш лукавия съблазнител, когато го зърнеш. Признавам, че този е хубав негодник и чаровен кат’ змия, не се съмнявам! — Тя прониза Дамарис с проницателен поглед. — Но момиче кат’ теб не е хубаво да хваща окото на джентълмените, от мен го запомни. Ще те накара да омекнеш със сладки думи и малки подаръчета, и… и поезия, и ти ще си помислиш, че е толкоз мил, а после кат стой, та гледай ще ти запретне фустите и ще те съсипе завинаги!

— Но, госпожо Дженкинс…

— Ще те съсипе завинаги! — повтори решително госпожа Дженкинс. — А ний не искаме да стане тъй, нали? Казах му какво мисля — проглуших му ушите, ще знаеш — и ако знае кое е добро за него, повече няма да ти досажда, затуй да се хващаме за работа.

Дамарис кимна и отново зае мястото си на пейката. Ръцете й бяха спрели да треперят, но трябваше да стисне устни, за да потисне усмивката, която напираше на тях. Можеше да си представи изражението на господин Монктън-Кумс, когато се е озовал пред госпожа Дженкинс с нейните сто четирийсет и два сантиметра праведно възмущение.

— Има ли някакви специални изисквания?

— Не, продължаваме с модела в бяло и синьо — направо ги разграбват, не можем да смогнем, затова започвай, миличка, и направи колкото можеш. Пак ли ще си тръгнеш в два часа?

Дамарис кимна. Ако си тръгнеше в два, щеше да се прибере точно навреме, за да се преоблече и да е готова за срещата на литературното общество на лейди Биатрис. Тя взе четката. Имаше късмет, че може сама да определя работното си време. Останалите момичета, които работеха тук, нямаха тази възможност. Но нейните необикновени умения й даваха избор, с какъвто те не разполагаха.

Тя отново благодари на Бог, че подтикна баща й да я прати на уроци при майстор Чен. И за майстор Чен — благия възрастен учен и художник, който прояви към едно момиченце, при това чужденка, великодушие, за което все още се чувстваше недостойна.

На китайците беше забранено под страх от смъртно наказание да учат чужденци на своя език, но като дете Дамарис бързо усвои говоримия език. Голямата мечта на баща й беше да преведе Библията на китайски, но нямаше слух за езика и му беше трудно да говори така, че да го разберат, дори при най-простото общуване. Почти от самото начало разчиташе тя да му превежда. А след смъртта на майка й я изпрати при майстор Чен, за да се научи да пише.

Това начинание криеше опасност за майстор Чен, но старецът й каза, че знанието е дар, който трябва да бъде споделян, и че е прекалено стар и не се тревожи дали ще го обезглавят. Че такава смърт ще бъде бърза и безболезнена. Все пак обаче благоразумието не беше излишно, затова рисуването се превърна в привидната причина за уроците й и понеже държеше на думата си, майстор Чен го сля с уроците по четене и писане; казваше, че калиграфията е изкуство.

Ако не беше майстор Чен, Дамарис никога нямаше да разбере, че притежава дарба да рисува.

Тя нареди пред себе си дузина купи. За миг затвори очи, представи си точно какво ще нарисува. „Днес темата ще е бамбук“ — помисли си тя. Рисунките й с бамбук винаги се търсеха.

Представи си бамбуковата горичка, която майстор Чен отглеждаше в малката си градина — дългите черни стволове, изящния ъгъл на елегантните зелени листа. Продължи да седи тихо и да вдишва дълбоко, докато вече почти можеше да помирише градината. Колко пъти я беше карал майстор Чен да рисува този бамбук отново и отново с черно мастило, докато накрая можеше да го накара да оживее само с няколко щриха?

Дамарис вдиша дълбоко, отвори очи, потопи четката в сместа, която след изпичането щеше да стане блестящо синя, и започна да рисува със сигурни, уверени щрихи. Върху чистия бял порцелан се появи стройно бамбуково дърво. Листата му почти трептяха от неочакван летен дъжд.

Дамарис се усмихна. Днешният ден щеше да е успешен за рисуването й, усещаше го. Обичаше тази работа, наистина я обичаше. Дори да нямаше отчаяна нужда от пари, пак щеше да иска да рисува. А сега можеше да постигне и двете.

След половин дузина купи, когато вече си бе създала ритъм и четката й се движеше сякаш по своя воля, мислите й се върнаха към сблъсъка с господин Монктън-Кумс.

Той със сигурност щеше да каже на лейди Биа. От самото начало Дамарис знаеше, че все някога тайната й ще бъде разкрита, но беше прекалено рано. Все още не бе спестила достатъчно пари.

Лейди Биа нямаше да се зарадва, че си е намерила работа. Може би трябваше да говори с господин Монктън-Кумс следобед, на сбирката на литературното общество. Да го убеди да си мълчи. Това, което правеше, не пречеше на никого.

Продължи да рисува. В главата й се въртяха безброй възможности. Движенията на четката й бяха сигурни и бързи.