Ан Грейси
Сватба през зимата (19)

Глава 19

Елинор също си каза, че не бива да се надява на нещо повече. Но беше твърде късно за това, надеждата бе покълнала вече в сърцето й.

Джейн Остин, „Разум и чувства“

Дамарис се събуди бавно, изпълнена с усещането за топлина, утеха и… правилност. Остана да лежи, без да помръдне — наслаждаваше се на усещането, чуваше собственото си дишане… и неговото. Потънал в сън, той я прегръщаше така, сякаш беше негова, тежката му ръка я притискаше към извивката на тялото му, гърдите му се притискаха към гърба й, а хълбоците й бяха сгушени в… слабините му.

Той беше възбуден. Дамарис усещаше как членът му се притиска към нея. Очите й рязко се отвориха и за миг тя се напрегна. Чакаше. Но ритъмът на дишането му не се промени и тя бавно се отпусна.

Ако само можеше нещата помежду им да останат такива спокойни, изпълнени с доверие, без никакви очаквания! Но знаеше, че това не може да се случи. Тези мечти отдавна си бяха отишли.

Тя внимателно повдигна ръката му и се обърна с лице към него, погълна го жадно с поглед, който при обикновени обстоятелства беше невъзможен. Когато беше буден, тези негови ярки сини очи блестяха, предизвикваха и предлагаха безброй лекомислени покани за грях. Хората казваха, че очите на човек са прозорец към душата, но неговите не бяха — те и бяха преграда. Истинските му мисли бяха скрити зад засмения поглед на безгрижния развратник.

Само на няколко пъти Дамарис бе зърнала друга страна от него — по-сериозна, по-внимателна. Когато й заговори за брат си. Кратък проблясък на нещо по-тъмно и по-болезнено. И отново същото, когато камшикът на пренебрежението на родителите му го завареше неподготвен.

Сега този блестящ син поглед беше скрит зад двата полумесеца на миглите му — гъсти, кафяви, със златисти крайчета.

В съня си той изглеждаше по-млад, не толкова… предпазлив. Без обичайното си изражение на лек цинизъм. По-… уязвим.

Тъмнорусата му коса беше разрошена, при това не от умелите пръсти на личния му прислужник. Челюстта му бе покрита с набола брада, по-тъмна от косата, но с леки проблясъци на злато. Пръстите я засърбяха от желание да докосне челюстта му, да усети приятното боцкане и твърдата кост отдолу.

Устните му бяха леко разтворени. Тя погледна към устата му — красивата му, подвижна мъжествена уста — и си спомни онази целувка край гроба на брат му.

Първата й целувка, макар че никой, който разбереше какво е направила, преди да стигне до Англия, нямаше да го повярва. Дори на нея й беше трудно да повярва. А след като бе направила нещо такова, след като знаеше това, което знаеше, как стана така, че тази целувка беше толкова… нежна? Толкова неочаквана?

Нежна, но чувствена и дълбоко възбуждаща. Споменът за нея предизвика болка в гърдите й, накара я да се запита какво ли би било да легне с този мъж. Щом целувката му — една-единствена целувка — можеше да я развълнува толкова, колко по-дълбоки усещания щеше да изпита, ако легнеха заедно? Ако му се оставеше и поемеше в себе си тази част от него, която сега се притискаше толкова настойчиво към корема й?

Копнееше да го направи, да разбере… да почувства отново онова, което изпита онзи ден край езерото. И още повече.

Доскоро вярваше, че знае всичко за съвкуплението между мъжа и жената, но тази целувка й показа колко малко разбира всъщност.

Съвкуплението беше загадка. Той беше загадка.

И докато лежеше до него, докато се взираше в спящото му лице, вдъхваше мириса му и изпитваше тези чувства, и тя самата беше загадка за себе си.

Жадуваше за него до болка. Но знаеше, че това не може да се случи. Цената щеше да бъде прекалено голяма.

 

 

Още преди да отвори очи, Фреди разбра, че тя го наблюдава. Усещаше погледа й върху лицето си, нежния й дъх върху кожата си. Ароматът й бе опияняващ, мекото й тяло бе притиснато нежно, доверчиво към него, а той — Бог да му е на помощ! — беше възбуден до крайност, притиснат към нея като разгонено куче.

Тя знаеше ли го? Още по-важно: разбираше ли го? Напомни си, че Дамарис е невинна, въпреки че притиснатите към ръката му гърди бяха меки, с твърди връхчета и копнеещи за внимание.

Отвори очи и видя погледа й, вперен в него, изпълнен с такава чаровна сериозност, сякаш й бе безкрайно интересен. Всичките му добри намерения рухнаха.

— Добро утро, хубавице.

Със свободната си ръка той обхвана тила й и я привлече към устата си.

Тя имаше вкус на сън и на изненадана, възбудена жена. Прие го нежно, със свенлива сериозност, езикът й първо докосна неговия, а после се преплете с него.

Желанието, вече подкладено, веднага пламна и се разгоря в опустошителен пожар.

Фреди се опита да се съпротивлява, но един гласец в главата му напомни, че съдбите им се бяха преплели в мига, в който останаха насаме заедно и бяха принудени да пренощуват в тази къщичка. Тя щеше да стане негова съпруга и колкото и странно да беше, този път той нямаше нищо против да се ожени.

А точно в този момент — съвсем нищо.

Обърна я, целуна я, опита вкуса й, започна да ликува от близостта й. Задърпа оплетените гънки на проклетата тога, която все още носеше, в опит да освободи тялото си, а после се отказа от това начинание, воден от по-неотложни нужди. Вдигна края на нощницата й по дългите й стройни крака, намери копринената кожа на бедрата й и потърси топлото влажно място помежду им.

— Не — отсече тя, стисна бедрата си и отблъсна ръцете му. — Не можем.

— Можем — прошепна той и отново я притегли към себе си, докато едната му ръка продължаваше да търси мекото гнездо от влажни къдрици между бедрата й.

— Не… не бива!

Нещо в гласа й го стресна. Тя го отблъсна и седна с разширени очи, видимо разстроена. По лицето й премина нещо, което му заприлича на срам. Това му подейства като студена вода и го накара да дойде на себе си.

Пусто да остане, тя беше невинна! А той й се нахвърли без капка финес. Къде отидоха прославените му умения като любовник? Изчезнаха, изпариха се в облак от нажежена до бяло топлина.

Той се отдръпна, пое си дълбоко дъх, заповяда на необузданото желание да изчезне. Чувстваше се като ненаситен вълк, но я погледна с усмивка, за която се надяваше, че е ободряваща.

— Съжалявам, обикновено не се държа като животно сутрин.

Щеше, ако всяка сутрин се събуждаше в леглото до нея.

Тази мисъл го ободри.

— Когато се оженим, ще е друго.

Щеше да я люби и през нощта, и на сутринта.

Тя се вцепени.

— Когато се оженим ли? Ние няма да се женим.

Той се усмихна.

— Мило мое момиче, трябва да разберете, че след като прекарахме нощта заедно, сме изцяло компрометирани. Сега вече нямаме друг избор, освен да се оженим.

Цялата топлина и кръв се отцедиха от лицето й.

— Не. Не мога. Няма.

— Трябва да го направим, не разбирате ли?

— Не.

— Но…

— Не искам да говоря за това. Просто ме оставете, моля ви. Умолявам ви!

Тя се извърна настрана и дръпна завивките над главата си.

— Много добре — отговори той малко сковано. Знаеше, че Дамарис не изпитва особено желание да се омъжи, но реакцията й беше по-силна, отколкото очакваше. — Дайте ми един момент да се облека и ще ви оставя. Необходимо ви е време, за да свикнете с тази мисъл.

— Нямам нужда от време, за да свиквам с каквото и да било. Няма да се женим.

Гласът й звучеше абсолютно убедено. Отказът й да помисли за тази възможност дори за миг го подразни.

Трябваше да я накара да разбере: съдбата им бе решена. Нямаше значение дали й харесва или не, трябваше да се оженят.

Щом той можеше да го приеме спокойно, значи и тя можеше.

Фреди стана от леглото и тръгна по ледения под към дрехите, оставени да съхнат пред камината. Ленената му риза и долните гащи бяха сухи, панталоните — също. Той ги облече. Жакетът му още беше влажен. Той погледна навън. Сутринта беше ясна и суха, без признаци, че скоро ще вали, за което беше много благодарен.

През нощта огънят бе угаснал, той измете пепелта и запали нов.

— Отивам да видя конете — каза, когато огънят се разгоря.

Тръгна към вратата и се спря.

— Трябва ли да направя нещо с кокошките?

— В кухнята има купичка с остатъци от храна — долетя приглушен глас от леглото. — Дайте им ги и ги пуснете от курника.

— Няма ли да избягат?

— Не, ще се върнат, когато започне да се стъмнява.

Той взе купата и излезе. Помисли си, че посреща нелогичната й упоритост с впечатляващо спокойствие. Щеше да се погрижи за животните и да измисли логичен, обоснован аргумент, който да я убеди, че нямат друг избор, освен да се оженят.

Отдолу прииждащите води кипяха около тях на цели километри разстояние. Сякаш се намираха на остров насред море от кал. Дъждът беше спрял и облаците се бяха разнесли, а зад тях се бе разкрило бледосиньо зимно небе.

Жалко! Четирийсет дни и четирийсет нощи щяха да му се отразят добре. Наистина можеше да му трябва толкова време да я убеди…

Дамарис разтърси роклята си. Беше измачкана, но суха. Като гледаше с едно око към вратата, тя се облече пред огъня, като започна с бельото. Завърза корсета си отпред, като го стегна толкова, колкото можа, а после го завъртя и го намести както трябва с надеждата, че няма да се развърже. По-скоро би умряла, отколкото да помоли Фреди да го завърже. Думите му отекнаха в ума й.

„След като прекарахме нощта заедно, сме изцяло компрометирани. Сега вече нямаме друг избор, освен да се оженим.“

Ако имаше нещо, за което всички да са единодушни по отношение на Фреди Монктън-Кумс, това беше, че той не желае да се жени.

Тя седна на леглото и започна да си обува чорапите и обувките. Не можеше, не можеше да допусне той да се чувства задължен да се ожени за нея. Тя беше виновна, задето попаднаха в тази ситуация.

Тя беше тази, която се държа грубо с родителите му; тя пожела да напусне Брекънридж на мига; и понеже й прилошаваше в затворени карети, тръгнаха с двуколката, без прислужничката й. Ако Поли беше с тях, никога нямаше да се стигне до такъв проблем.

Откъдето и да го погледнеше, вината беше нейна.

Той прояви към нея единствено доброта. Така ли щеше да му се отплати? Като го впримчи в брак? Защото обществото го очакваше? Защото всички го смятаха за развратник, а нея — за невинна?

Каква ирония! Тя беше единствената, която я разбираше.

Не можеше и дума да става за брак.

През нощта дъждът беше спрял. Отвън небето изглеждаше ясно. Дали придошлите води се бяха оттеглили достатъчно, за да преминат?

Дамарис бързо оправи леглото, изпъна чаршафите и се запита дали пак ще спят тук. Можеше ли да разчита на самоконтрола си и да прекара още една нощ в едно легло с него? Тази сутрин всичко висеше на косъм. Едва не се самозабрави. Ако той не беше спрял, за да се измъкне от чаршафа, ако тя не беше изпитала смайващ прилив на усещания от интимния му допир… какво можеше да се случи?

Не беше сигурна какво изпитва — облекчение или съжаление.

Взе кувертюрата от разноцветни парчета, която той бе захвърлил на пода, и се зае да я сгъне.

Вратата се отвори с трясък. На прага стоеше Фреди и сините му очи пламтяха, изпълнени с решителност.

— Бог иска от нас да се оженим.

Тя стисна кувертюрата до гърдите си и го погледна изумена.

— Какво?

Той влезе вътре, затвори вратата и каза спокойно:

— За мен всичко е съвсем ясно: Бог иска от нас да се оженим.

Тя не повярва нито за секунда.

— Вие дори не вярвате в Бог.

Той се намръщи.

— Откъде знаете?

— Вие ми казахте в Лондон, когато ме посъветвахте да живея за мига, като будистите.

— О! Е, сега вярвам в Него.

— Защо? Какво се промени?

— Той ни изпрати потоп. За да бъдем принудени да се оженим.

— Ха! Изобщо не го вярвате.

Аргументът беше абсурден. Трогателен, но абсурден.

— Вярвам — настоя той с изражение на добродетелност, което не я заблуди. — И тъй като вие вярвате в Бог, трябва да уважите Неговия потоп и да се омъжите за мен.

— Няма.

— А сте дъщеря на мисионер? Смаян съм!

Тя сгъна докрай кувертюрата и я остави на леглото.

— Мисионерката не бях аз, а татко.

— Аз мога да ви покръстя.

— Не искам никой да ме покръства. Особено езичник, манипулатор, хитрец и развратник — добави тя с надеждата, че ще го ядоса достатъчно, за да престане с тази глупост.

— Винаги ми казвате най-милите неща. И така, къде искате да се оженим?

— Никъде.

Той се замисли за миг и кимна.

— О, да, знам къде е. Спомням си, че веднъж се озовах по средата му. Много добре, разбрахме се.

— За какво сме се разбрали? По средата на какво?

— На никъдето — това се намира в Йоркшър. Странно място за сватба, но щом така искате…

— Не искам. А вие ставате смешен.

— Но трябва да признаете, че съм чудесна партия. Освен това съм почтен и точно затова ще се оженим. И така, в „Сейнт Джордж“ на Хановер Скуеър ли ще бъде, или в параклиса в Девънам, където се ожениха сестра ви и Макс? Или…

— Няма да се омъжа за вас.

— Не бъдете глупава! Ще се омъжите, разбира се. Сега ще ида да нацепя малко дърва, докато вие се опитвате да решите къде ще се състои венчавката. Трябва да кажа, че съм изненадан. Не мислех, че сте толкова нерешителна, Дамарис.

— Не съм нерешителна… — започна тя, но той бе изчезнал и вратата се бе затворила зад него, оставяйки я в кипежа на смесени чувства, полузасмяна и в същото време готова да заплаче. Това, разбира се, бяха глупости, но много мили глупости — преструвка за някакъв божествен промисъл. По този начин Фреди снемаше отговорността от нея и я насочваше към Бог.

Но и двамата знаеха как стоят нещата.

Колко искаше да се включи в закачливото му задяване и да му позволи да я убеди, че имат нужда точно от една лекомислена венчавка! Като всички момичета, и Дамарис мечтаеше да намери принца, с когото да живее щастливо до края на дните си. Но се бяха случили прекалено много неща и тя вече не бе невинната девица, за която я мислеше той. А когато разбереше каква е била, какво е направила… е, добре, тя не искаше да живее с човек, изпитал такова рухване на илюзиите си, камо ли да бъде причината за тяхното рухване.

Просто трябваше да остане непоколебима, това беше всичко. Така щеше да бъде по-добре и за двамата.

 

 

Сутринта премина в оживена дейност — Фреди се грижеше за конете, а Дамарис разчистваше къщичката, която искаше да остави в същото изрядно състояние, в което я завариха. Освен това прерови провизиите в килера, за да види какво може да намери за готвене.

И през цялото време се опитваше да не си представя как би се развил животът й, ако се омъжеше за Фреди Монктън-Кумс.

Не биваше да мисли за това. Той настояваше само защото не знаеше, че е невъзможно. И ненужно.

И защото Дамарис бе прекалено страхлива, за да му признае причината.

 

 

Някъде по обед Фреди се върна с наръч дърва — през целия си живот не бе цепил толкова много дърва — и затропа с крака, за да отърси калта. „Втори рунд“ — помисли си той.

— Като гледам колко е висока тази вода, май ще останем тук поне до утре. Все още не е започнала да спада, но поне спря да се вдига.

Той приклекна и започна да реди дървата в сандъка до камината.

Дамарис кимна и се зае да прави малки бучки от тесто.

Той приключи с дървата и си изтупа ръцете.

— Какво правите?

— Кнедли за вечеря.

Той си дръпна стол, седна и я загледа. Тя оформи бучките тесто на малки кръгчета, сложи в средата някаква кремообразна зелена каша, сгъна ги наполовина и запечата ръбовете с разбито яйце.

— Никога не съм виждал такива кнедли.

— Китайски са.

— Аха.

Той наблюдаваше сръчните движения на ръцете й. Сплескай, намажи, сгъни, запечатай. Кнедлите с форма на полумесец ставаха все по-многобройни. Гледката бе странно успокоителна, но Фреди не беше в настроение да се успокоява.

— Знаете ли, Дамарис, за момиче, което обикновено схваща бързо, вие проявявате забележително упорство в нежеланието си да приемете действителното ни положение.

Тя стисна устни.

— Няма да се омъжа за вас.

— Нямаме избор — нито вие, нито аз. Ако не се оженим, ще ви сметнат за паднала жена. Всички почтени жени ще ви избягват. А мен ще ме сметнат за негодник.

— Нали се съгласихме, че тази уговорка е само временна! Преструвка.

Боже, колко упорита беше!

— Да, но този потоп промени всичко.

Тя избърса брашнените си ръце в една кърпа.

— Не ме интересува какво говорят хората за мен.

— Нито пък за мен, както изглежда.

Видя, че това я стресна. Изобщо не се беше замислила как изглежда ситуацията от негова гледна точка. Тя го изгледа умолително.

— Мога да обясня, че сте ми предложили да се оженим, а аз съм отказала.

Той потисна гнева си, каза си, че Дамарис не разбира усложненията, че е невинна и е израснала в друга култура. Но нямаше полза.

— Значи ще кажете на целия свят, че предпочитате да ви смятат за паднала жена, отколкото да се омъжите за мен? Колко ласкателно!

Тя прехапа устна.

— Съжалявам, не исках…

Поклати глава, сякаш водеше безмълвен спор със себе си. Приключи с кнедлите, покри ги с влажна кърпа и започна да разчиства масата.

— Хората положително ще забравят след една-две седмици. Нали знаете как вниманието на обществото винаги се насочва към новия скандал.

Той стисна юмруци. Упоритият й отказ да приеме фактите го вбесяваше.

— Не ме интересува. Ние с вас ще се оженим — няма да търпя никакви спорове. Ако не можете да понесете мисълта да ви докосна — което изобщо не го вярвам… — Тя потръпна. — Тогава ще имаме целомъдрен брак. Но ще се омъжите за мен.

— Не мога!

В гласа й прозвуча такова отчаяние, че за пръв път му хрумна една възможност.

— Вие да не сте… нали вече не сте омъжена?

— Не. Но има причини, поради които не мога…

— Какви причини?

Тя поклати глава и започна да бърше масата. Той дръпна кърпата и я захвърли в другия край на стаята.

— Проклятие, Дамарис, ако ще се прочувам като негодник, съсипал репутацията на една достойна млада дама, най-малкото, което ми дължите, е обяснение.

Тя дълго го гледа с тревога, а после сякаш се смали. Отпусна се на стола и каза уморено:

— Точно там е работата. Аз не съм достойна млада дама. Всъщност точно обратното.