Ан Грейси
Сватба през зимата (17)

Глава 17

… най-после Елинор се почувства свободна да размисли и да оплаче разбитото си сърце.

Джейн Остин, „Разум и чувства“

Дамарис продължи да тича, докато усети болезнено пробождане под ребрата. Тогава бе принудена да спре. Тя остана до езерото, като се мъчеше да си поеме въздух, и се укоряваше за ненужната си драматичност. Как можа да избяга така!

„Вие сте родена за това.“ Тя се опита да прогони от ума си тези противни думи.

Прокара треперещите си ръце по лицето си. Все още не можеше да се върне в къщата — усещаше как у нея кипят противоречиви чувства. Затова седна на един камък наблизо. Трябваше да се успокои. И да придобие разумен поглед върху случилото се. И известен самоконтрол.

Целувката я развълнува — каква проста, безцеремонна дума за сложните нишки от чувства, които се преплитаха в нея! Изпитваше остра възбуда и желание, но под тях имаше и нещо нежно и приятно, нещо, което пронизваше цялото й същество. Никога не бе изпитвала такава нежност, такава свързаност с друг човек. Тя я изпълни с болка и копнеж.

Чувстваше се объркана, защото тези усещания заплашваха да подкопаят цялата й решителност. И се ядосваше на себе си, задето реагира така пресилено на една нищо и никаква целувка.

Първата й целувка. Дамарис изпитваше и скръб за невинното момиче, което беше някога, момичето, за което тази целувка щеше да представлява сбъдването на всичките му надежди. Целувка, към спомена за която щеше да се връща цял живот.

Сега беше толкова далеч от невинна, че начинът, по който реагира, й се стори като подигравка — подигравка с невинността, загатната в думите „първа целувка“.

И все пак тази целувка наистина й беше първата.

И неочакваната й нежност и неизречените обещания, които се таяха в нея, я разтърсиха.

„Фалшиви обещания“ — напомни си Дамарис. Фалшиви като годежа им. Една закачлива целувка от развратник, в името на едно мъртво момче, положена върху устните на момиче, което в някои отношения също бе умряло. Момичето, което беше някога, вече не съществуваше. Дамарис не можеше да се превърне отново в това момиче, колкото и да го желаеше.

Откъде можеше Фреди да знае, че никой не я е целувал? Не би трябвало да е възможно. И все пак по някакъв начин го беше разбрал — както и много повече, — защото после й каза: „Родена сте за това.“

Същите думи, които изрече капитанът, когато я предаде със завързани ръце и крака на собственика на бордея.

Прониза я паника. Човек не можеше да върне назад онова, което му бе причинил животът. Можеше само да живее с последствията. И тя щеше да оцелее — при своите собствени условия и ничии други.

Беше си спечелила онази къщичка и щеше да си изгради добър живот. За нея бракът на родителите й представляваше урок, който научи добре. Никога нямаше да се постави в положението на майка си — да живее с постоянни укори, безкрайна осъдителност, постоянно оценяване и изводи, че е незадоволителна. Целият живот, всяка радост я беше напуснала заради горчивината на баща й.

Сега това нямаше значение. Миналото вече си бе отишло и не можеше да се промени. Дамарис можеше да оформи само бъдещето си, стига да успееше. Стига миналото да не се завърнеше, за да й навреди.

Знаеше какво е сторила и макар че се срамуваше от него, нямаше да се извинява, нито да моли за прошка.

Някои хора — ако узнаеха, — щяха да я осъдят сурово, но те не можеха да разберат заради привилегиите, които им предлагаше уютният им сигурен живот.

Ако отново изпаднеше в тази ситуация, пак щеше да направи същия избор.

Знаеше го и трябваше да живее с тази мисъл.

Но нямаше да допусне да я осъждат заради това, както осъждаха майка й. Майка й беше добра, мила и любяща. Каквото и да беше сторила, не заслужаваше доживотно изкупление.

Дамарис предпочиташе живот на самота и приемане на собствената си същност, отколкото да живее смазана под бремето на вината и разкаянието.

Вече беше по-спокойна, затова стана и се отправи към къщата. Скоро тази шарада щеше да свърши и тогава нямаше да има нужда да се оправдава пред никого. Колкото до целувката, тя беше нещо скъпоценно — спомен, който да я топли в дългите студени нощи. Целувка, за каквато можеше да мечтае.

Първата й целувка — тя реши да забрави останалото — беше истински божи дар.

Но нещата не можеха да стигнат по-надалеч. Беше й ужасно трудно да устои на Фреди Монктън-Кумс, когато той просто флиртуваше, но тази целувка бе извела ситуацията до ново ниво. Той беше развратник и несъмнено приемаше целувките несериозно; навярно нямаше дори да се замисли, преди да си открадне още няколко. И беше така вълшебно убедителен, че Дамарис навярно щеше да отстъпи и да му го позволи. Пак.

Само че не можеше да поеме този риск. Това беше игра с огъня и тя щеше да бъде тази, която ще се изгори.

Чакълът хрущеше под обувките й, докато вървеше по пътеката към къщата. Скоро трябваше да сложи край на този фарс, наречен годеж.

 

 

Докато се приближаваше към къщата, един възрастен градинар я поздрави по име, наведе глава и я удостои с усмивка, която разкри дупка между зъбите му. Дамарис му се усмихна в отговор.

Влезе в къщата през една странична врата. Икономката с майчински вид, госпожа Браун, надзираваше работата на една млада прислужница. И двете спряха заниманието си, усмихнаха се на Дамарис и докато тя минаваше покрай тях, госпожа Браун я докосна по ръката и каза:

— Благодаря, госпожице.

Объркана, Дамарис им се усмихна и продължи по пътя си. Щом прислужниците започваха да я поздравяват така, сякаш тук й беше мястото, значи бе време да сложи край на цялата история.

Преди това обаче трябваше да се изправи пред Фреди Монктън-Кумс, както и да си възвърне онова, което китайците наричаха „лице“. Тя надникна във всекидневната, в която обикновено седеше той — онази без окачените животински глави, — и го завари да разлиства вестника с отегчен вид.

Най-добре беше веднага да премине към въпроса.

— Съжалявам. Реагирах прекалено — допълни тя и се засмя с треперещ глас. — Смятам, че това е право на всяко момиче след първата му целувка.

Боже, оказа се, че е по-смутена, отколкото си мислеше!

Фреди свали вестника и я погледна замислено над ръба му. Допреди миг преживяваше онзи момент отново и отново.

Просто не можеше да забрави как кръвта се отдръпна от лицето й и как тя избяга.

— Но не ви разстрои целувката — каза бавно той. — А нещо, което казах после.

Нямаше обаче представа какво е то.

— Глупости! — отсече тя и отметна глава назад. — Доколкото си спомням, ме обсипахте с комплименти.

Той не беше убеден.

— Каквото и да съм казал, за да ви разстроя, много съжалявам.

— Изобщо не сте ме разстроили — увери го Дамарис. Все още не го беше погледнала в очите. — А сега, държите ли да четете този вестник? Защото ако имате време, бих желала да продължим с уроците по билярд.

Той сгъна вестника и го остави на масата.

— За мен ще бъде удоволствие да подпомогна образованието ви.

Щом Дамарис искаше да играе игри, и той щеше да участва. Рано или късно щеше да стигне до дъното на загадката.

 

 

— Госпожице Дамарис, господин Хорнуд, икономът чака отвън. Иска да говори с вас — съобщи й Поли с известно страхопочитание, докато Дамарис се обличаше на следващата сутрин. — Носи ви нещо, но казва, че иска да ви го даде лично.

Не бе възможно вече да са поставили картината в рамка. Не бе изминал дори ден, откакто я бе довършила. Обзета от любопитство, Дамарис бързо приключи с обличането си и отвори вратата.

Отвън обаче не я чакаше само Хорнуд. С него беше и икономката госпожа Браун. Хорнуд носеше голям квадратен предмет, увит в кафява хартия и завързан с шнур.

— Джем Бигинс веднага се захвана за работа, госпожице.

— О, тогава трябва да ви дам пари да му платите. Колко струва? — попита Дамарис и се обърна, за да потърси чантичката си.

— Не, не, госпожице, нищо не му дължите! — възпря я Хорнуд стъписан. Остави пакета върху тоалетката, извади от джоба си малък нож и отряза шнура. — Имението е готово да плати, но Джем отказа да приеме и едно пени за такава задача. Веднага щом видя какво е, остави всичко друго и се залови с рамката. Джем много обича господин Фреди.

— Както и всички ние, госпожице — присъедини се госпожа Браун. — А този портрет на младия господар е такъв, че наистина ме разплака.

Тя извади една кърпичка и попи мокрите си очи.

— Вчера си позволих свободата да го покажа на прислугата — призна Хорнуд.

— Господин Фреди е като жив, госпожице! — възкликна икономката. — И всеки може да види колко го обичате. Толкова се радвам, че е намерил млада дама като вас. Може би сега ще си идва по-често у дома, в Брекънридж.

— О, но… — подхвана Дамарис, ужасена от тяхното тълкуване на ситуацията. Това беше само най-обикновена картина. Но в този миг Хорнуд приключи с разопаковането на портрета и тя ахна.

Очакваше обикновена дървена рамка, като онези, изработени за бавачката Макбрайд. Тази обаче приличаше повече на рамките от портретната галерия — беше украсена с великолепна резба и покрита със златен варак. Сега обикновената картина с водни бои на Дамарис изглеждаше специална.

Тя веднага разбра какво иска да направи с нея.

— Хорнуд — попита тя, — лорд и лейди Брекънридж долу ли са? Искам да кажа, в стаята за закуска.

Хорнуд и госпожа Браун си размениха съучастнически поглед.

— Не, госпожице, още са в покоите си.

— Добре — каза тя и отново уви хартията около картината.

Хорнуд прочисти гърло.

— Да разбирам ли, госпожице, че смятате да поставите тази картина в стаята за закуска?

Тя кимна.

— Да, над камината. До портрета на Джордж. — И добави отбранително: — В тази къща има безброй портрети на Джордж, но нито един на Фреди.

Хорнуд се усмихна.

— Знаем, госпожице. И ако ми позволите, за мен ще бъде чест да занеса картината долу и да я поставя на мястото й вместо вас.

Госпожа Браун нетърпеливо кимна.

— За да можем всички ние — цялата прислуга — да я видим там, преди да я е видял Негово благородие.

„Преди Негово благородие да я е махнал“, това имаше предвид. В гърлото на Дамарис заседна буца. Такава вярност, такава любов. Дали Фреди изобщо подозираше за това? Тя кимна.

— За мен ще бъде чест, господин Хорнуд.

 

 

— Какво е това, по дяволите?!…

Дамарис изпусна дъха, който беше сдържала досега. През цялата закуска седеше като на тръни в очакване някой да забележи картината. Удивително, но до момента никой не го беше сторил, макар че според нея портретът направо се набиваше на очи. Това очевидно се дължеше на нечистата й съвест.

Хорнуд бе разбрал намеренията й погрешно и вместо да постави портрета на полицата над камината, както искаше Дамарис, го беше закачил на мястото на портрета на Джордж, а него беше преместил на друга стена.

Най-накрая, точно когато ставаше от масата, лорд Брекънридж забеляза промяната. Погледът му се впери в портрета над камината. Очите му сякаш щяха да изскочат.

— Какво означава това? — изрева той.

Дамарис дълбоко си пое дъх.

— Това е портрет на вашия син и наследник — каза тя и се учуди колко спокойно прозвуча гласът й. Вътрешно трепереше като лист.

— Не, проклятие, не е! Хорнуд! — изрева той, за да повика иконома. — Къде е истинският портрет? Този на Джордж?

— Ей там — посочи Дамарис. Не можеше да допусне Хорнуд да поеме вината.

Лорд Брекънридж погледна към портрета на Джордж, който висеше в центъра на отсрещната стена. После рязко се обърна и впери поглед в нея.

— Вие ли сте отговорна?

Дамарис вдигна брадичка.

— Аз нарисувах картината, да. Това е подарък за вас. Помислих си, че ще е хубаво, ако за разнообразие получите портрет на сина си — на живия си син.

— Как се осмелявате! — Лейди Брекънридж беше побеляла от гняв.

— Имате портрети на Джордж навсякъде, но нямате нито един на Фреди. И все пак Фреди е единственият ви син и наследник. — Тя се извърна към лейди Брекънридж. — Намерих добро приложение на вашите бои, не мислите ли? Постигнах нелоша прилика.

Тя погледна към Фреди, който се взираше в портрета със странно изражение.

— Вие все още не сте господарка в тази къща, госпожичке! — изрече предупредително лорд Брекънридж.

— И ако зависи от мен, никога няма да станете! — изсъска съпругата му.

Дамарис се подготви за предстоящото стълкновение.

— Съжалявам, ако съм ви разстроила, но не мислите ли, че е време всички вие да приемете истината?

— Каква истина? — попита подигравателно лорд Брекънридж.

Той наистина не разбираше. Дамарис си пое дълбоко дъх и каза с благ глас:

— Че Джордж е мъртъв.

Лейди Брекънридж запуши ушите си с ръце.

— Накарай я да престане, Годфри! Не може да говори такива неща!

Дамарис поклати глава. Очевидно благите думи нямаше да са достатъчни.

— Вие сте се вкопчили в миналото по един болестен начин. Това не е здравословно. И освен това е детинско.

Мили боже, през целия си живот не бе проявявала такава грубост към никого!

— Детинско? — изломоти лорд Брекънридж.

— Да, детинско — повтори хладно Дамарис, защото все някой трябваше да го каже и щом никой друг не искаше… — Вие и тримата — включително Фреди — се държите така, сякаш… сякаш ако затаите дъх достатъчно дълго и го пожелаете достатъчно силно, ще можете да отворите очи и тогава Джордж ще е жив и ще можете да продължите живота си както преди.

Настъпи кратко, стъписано мълчание. Тя хвърли бърз поглед към Фреди, който не беше направил никакъв опит да се намеси. Вместо това я наблюдаваше със странно изражение. И него ли беше засегнала? Е, добре, какво значение имаше? Скоро щеше да развали годежа и нямаше да му се наложи да я види никога повече. Но преди това искаше да им каже някои неща.

— Не можете да живеете по този начин — подхвана тя забързано, уплашена, че ще загуби смелост и няма да изрече това, което бе намислила. — Хората умират. Хората, които човек обича, на които разчита и от които има нужда, умират. — Гласът й се пречупи. — А онези, които оцеляват, трябва да скърбят… и после да продължат напред. От всичко, което чух досега, разбрах, че Джордж е бил прекрасен, обичан син, умен и надарен, благороден и любящ.

— Той беше съвършен — каза майка му.

— Да. Но колкото и да е трагично, той е починал. И в скръбта си, в продължилата си шестнайсет години скръб, вие сте забравили, че имате и друг син, който не е мъртъв. И който също е прекрасен — точно толкова прекрасен, колкото и Джордж…

— Пфф! — изпуфтя невярващо лорд Брекънридж.

— … но по различен начин. Той е умен, надарен, верен, отговорен и мил, но вие сте слепи за това — умишлено слепи. Дори самият той е сляп за това. Не вярва, че заслужава да бъде обичан.

— Той причини смъртта на брат си — отсече майка му.

— Не, не е! Това, което казвате, е ужасно!

— Вие откъде знаете?

— Той само е ударил една топка за крикет. Джордж се е втурнал да я посрещне, паднал е във водата и се е удавил. Става дума за ужасна злополука и нищо повече. Никой не е виновен.

Баща му вдигна рамене.

— Ако Фреди се беше втурнал да посрещне топката, нямаше да има толкова голямо значение. Джордж щеше да е още жив.

Нехайната жестокост на думите му я стъписа.

— Как смеете да казвате нещо толкова отвратително! — Тя удари с юмрук по масата и всички подскочиха. — Вие не заслужавате да имате такъв чудесен син!

— Чудесен ли? — изсумтя грубо лорд Брекънридж. — Той е лентяй, вятърничав…

— Вие дори не подозирате в какъв мъж се е превърнал Фреди! — избухна Дамарис. — Смятате го за вятърничав и лентяй, но ви питам: как е живял Фреди през всички тези години?

Тя погледна към него, но той не понечи да предложи никакво обяснение.

— Аз му давам издръжка, разбира се — отговори баща му.

Дамарис поклати глава.

— Не знам нищо за това, но…

— Не съм я докосвал, откакто станах на осемнайсет — обади се кротко Фреди. — Никога ли не проверяваш сметките, татко?

Възрастният мъж сбърчи вежди.

Фреди се облегна назад, сякаш нямаше какво да каже повече по въпроса. Дамарис искаше да го разтърси. Защо отказваше да се защити? Защо не обясни как е натрупал цяло състояние?

Тя се наведе напред.

— Запитайте се как е успявал да се издържа толкова години в елегантния стил, с който е прочут.

Лорд Брекънридж вдигна рамене.

— Несъмнено жените му дават…

— Недейте да го обиждате! — избухна Дамарис и отново погледна към Фреди. Искаше той поне веднъж да отвърне на удара. Фреди й отвърна с хладен, неразгадаем поглед.

— Наследството от леля Аделаид! — обади се триумфално лейди Брекънридж.

Съпругът й изсумтя.

— Това са само трохи. Няма начин да са му стигнали за повече от година.

— Всъщност ми стигна — каза Фреди, но не предложи никакви по-нататъшни обяснения. Отпусна се обратно в стола си и кръстоса крака, сякаш наблюдаваше пиеса. Преструваше се, че мнението на родителите му не го засяга.

Е, добре, нея я засягаше!

— Вие изобщо не го познавате, нали? Моят зет, лорд Девънам, ми каза, че Фреди е натрупал състояние от съвсем малка сума. Приятелят му господин Флин, основателят на компания, която оперира по целия свят — и в която вашият син е партньор — казва, че Фреди има истински делови нюх.

— А? — изпръхтя изненадано баща му. — Нюх ли?

— Да, нюх. Но вие не знаете нищо нито за дарбите на сина си, нито какво е правил през последните шестнайсет години, нали? Защото не искате да знаете. Заровили сте се в миналото, приклещени сте в него като насекоми в кехлибар…

— Насекоми ли? — повтори ядно лейди Брекънридж. — Насекоми?

— Да, като насекоми в кехлибар, и хленчите като малки деца колко е несправедлив животът.

— Аз не хленча! — изръмжа лорд Брекънридж.

Тя не му обърна внимание.

— Животът не е справедлив. Смъртта не е справедлива. Но докато мислите неспирно колко е несправедливо всичко, помислете за следното: преди шестнайсет години, когато Джордж е паднал през леда и е умрял, вие сте загубили само син…

— Само ли? Как смеете да изречете подобно нещо? — изгледа я убийствено лейди Брекънридж.

— Ние най-добре знаем какво сме загубили — отсече съпругът й.

Дамарис отново удари по масата. Разнесе се силно ехо.

— Поне веднъж в себичния си живот помислете за Фреди. Той е загубил обожавания си по-голям брат, човека, когото е обичал най-много на света, най-добрия си приятел и своя герой. Но той не просто е загубил Джордж — загубил е цялото си семейство.

Настъпи кратко мълчание. Дамарис им даваше време да осмислят думите й.

— Какво имате предвид? — попита сковано майка му. — Ние сме тук.

Дамарис не можеше да повярва на ушите си. Никога ли не се бяха замисляли за постъпката си?

— Вие двамата сте се държали с него като с убиец, когато е бил просто малко момче, което е обичало да играе на крикет с брат си. Бил е само на дванайсет, а вие сте го прогонили от семейството…

— Глупости! — изръмжа лорд Брекънридж. — Нищо подобно не сме направили.

Тя се обърна към него.

— Изпратили сте го в училището веднага след погребението и дори не сте му позволили да се върне за Коледа, две седмици по-късно. Той е бил съкрушено от скръб невинно момче на дванайсет години. Постъпката ви е била безсърдечна, отвратителна и жестока. А после сте накарали да го заличат от семейния портрет — продължи тя и поклати глава. — Откакто съм дошла тук, единственото, което правите, е да подхвърляте язвителни забележки по негов адрес пред мен — неговата годеница. Не съм чула нищо друго освен критики, пренебрежение и отрицание. Не мога да го приема. Вие сте му майка, а вие — баща. Той е ваш син — единственият ви син. — В очите й запариха сълзи на гняв и разочарование. — Що за родители сте вие двамата? Вие сте загубили единия си син, но другия сте прогонили сами.

В стаята за закуска се възцари продължително мълчание. Никой не поглеждаше към никого. Тишината се проточи толкова, че Дамарис започна да трепери. Беше отишла твърде далеч, беше изрекла непростимото. През целия си живот не бе проявявала такава прямота, такава грубост, при това към хора, които бяха по-възрастни от нея и в чийто дом се намираше.

Но се радваше, че го направи. Тези думи трябваше да се кажат. Лорд и лейди Брекънридж трябваше да разберат какво са направили. Какво са правили цели шестнайсет години.

Сега наистина бе изгорила всички мостове. Когато сложеше край на този измислен годеж, никой нямаше да обвини Фреди. Родителите му навярно щяха да се зарадват, че се е отървал от харпия като нея.

Тя стана и се обърна към Фреди. Той я гледаше с изражение, което Дамарис не можеше да разгадае.

— А сега, ако нямате нищо против, мисля, че ще е най-добре да си тръгна.

Той се намръщи и рязко стана.

— Да си тръгнете ли? Къде ще отидете?

— В Девънам Хол? Нали казахте, че се намирал само на няколко часа път оттук.

— Четири, може би пет. Зависи в какво състояние са пътищата.

Тя кимна.

— Ако ми разрешите да ползвам каретата и ми дадете кочияш, лорд Брекън…

— Аз ще ви закарам — прекъсна я Фреди.

— Няма нужда.

— Казах, че аз ще ви закарам — отсече той с глас, който не търпеше възражения. После погледна към родителите си, които след изблика на Дамарис нито бяха помръднали, нито проговорили. — Кога можете да сте готова?

— Ще ми трябват само няколко минути да си събера нещата.

Той кимна отсечено.

— Значи ще се видим на стъпалата пред къщата след половин час.

Гласът му беше почти суров и по нищо не приличаше на обичайния му тон. Той седна пак до масата.

Сега Дамарис можеше да види колко прилича на баща си. И на майка си. Никой от тях не бе погледнал към нея; никой не беше казал нито дума. Седяха като статуи, сковани в ледено аристократично неодобрение, и я чакаха да си тръгне.

Тя излезе от стаята и забърза по стълбите.

 

 

Фреди си наля още една чаша кафе и зачака. Любопитно му беше да види как родителите му са приели думите й, дали изобщо са осмислили нещо.

Не можеше да си спомни кога за последен път някой го е защитил. Той, разбира се, нямаше нужда от това, но за бога, Дамарис беше великолепна! Как само се нахвърли върху баща му, върху майка му… върху всички тях, включително и върху него!

Родителите му определено изглеждаха стъписани. Все още не го бяха погледнали. Не бяха казали нито дума. Майка му разчистваше масата пред себе си с нервни малки движения. Устните й бяха стиснати и побелели от гняв. Баща му се взираше пред себе си със сбърчено чело — Фреди не можеше да разбере дали това се дължи на гняв, или на замисленост.

Той погледна към портрета над камината — причината за всичко това. Така ли го виждаше Дамарис? Красив, но около очите и устата се долавяше уязвимост, за която той беше сигурен, че не съществува. Почувства се леко объркан да се види през нейните очи.

Но картината беше много добра. Изобщо не подозираше, че Дамарис е толкова талантлива. Смяташе, че работата й в грънчарницата се изчерпва само с рисуване на шарки. Всъщност изобщо не се беше замислял.

Най-накрая баща му наруши мълчанието.

— Е, добре, надявам се, че си доволен, след като така разстрои майка си. Чудна младоженка си довел в Брекънридж, няма що!

Фреди отпи от кафето си.

— Не е ли изключителна?

— Изключителна ли? По-скоро безобразна. Как смее да ни говори… как смееш да й позволяваш да ни говори по този начин!

— Никога не съм срещала по-невъзпитано, непочтително и нахално създание! — включи се майка му. — Такива обиди — никога не съм чувала нещо подобно!

— Кажи ми, майко, кое те засегна повече? Обвинението й, че си безсърдечна и жестока майка, или това, че те оприличи на насекомо?

В обвинението имаше достатъчно истина, за да извика руменина по изпитите й бузи.

— Как смееш!

Фреди се усмихна.

— Не е толкова забавно, когато е отправено към теб, нали, майко?

Баща му стовари юмрук върху масата.

— Не говори така на майка си! Много хубаво, че малката кучка си тръгва, иначе щях да я хвана за ухото и да я изхвърля!

— Стига толкова! — Гласът на Фреди прозвуча като удар на камшик. И майка му, и баща му го погледнаха изумени. — Няма да търпя никакви обиди към годеницата си, чувате ли ме? Ще говорите за госпожица Чанс с уважение!

— Уважение ли? — попита баща му, след като се съвзе от изненадата. — Когато това момиче ме обиди на собствената ми маса?

— А ти не го ли заслужаваше? — попита Фреди сурово. — Не го ли заслужавахме всички?

— Думите й бяха огромна обида — заяви майка му.

— Но бяха верни — отговори кротко Фреди. Това не им хареса. — Ние наистина сме хванати в капана на миналото. Това е първият път от шестнайсет години, когато говорим за смъртта на Джордж. И за това, което се случи после. Шестнайсет години.

— Имаме възпоменателната служба — напомни майка му с отбранителен тон.

— Да, но не говорим. Вчера, когато се разхождахме, Дамарис видя гроба. Попита ме за него, за Джордж, сякаш това е най-естественото нещо на света. — Той преглътна. — За пръв път говорих за него. Пред когото и да било. А той ми беше брат.

Той стисна юмруци и заповяда на немъжествените сълзи в очите си да изчезнат.

— За какво има да говорим? — измърмори майка му.

— За Джордж — отговори той простичко. — Ние сме хората, които го обичаха най-много.

— На тая проклета кавгаджийка не й влиза в работата за какво говорим! — изръмжа баща му. — Дяволски безочлива е. Няма да я допусна в семейството си! Веднага ще развалиш този годеж.

— Така ли?

Баща му издаде глава напред.

— Какво ти става, момче?

— Току-що получих прозрение — сподели му Фреди.

— Прозрение ли? Що за глупости?

— Години наред си казвах, че ако мога да не обръщам внимание на обидите и безразличието ви, ако се преструвам, че не ме е грижа, те не могат да ме засегнат. Но това не е вярно. Езикът кости няма, но кости троши.

Настъпи кратка тишина.

— Дълбоко в себе си все още се надявах, че някой ден чудото може да се случи.

— Какво? Говори, момче! Какво чудо?

— Че може да ме забележите. Да ме приемете. Да ми простите.

Боже, колко жалък изглеждаше! Но трябваше да го каже.

— Но Дамарис току-що разби тази илюзия. Вие никога няма да се промените. И никога не е имало нищо за прощаване. — Той се изправи. — Аз не съм момче, татко, аз съм мъж и отсега нататък няма да търпя никакви грубости към мен или към членовете на семейството ми.

— На семейството ти? — промълви майка му и очите й се разшириха. — Фредерик, не може да имаш предвид това ужасно момиче! Не можеш да се ожениш за нея! Не и след като ни оскърби по този начин!

— Това момиче е истинска харпия — съгласи се баща му.

— Дамарис е истинска млада лъвица — каза Фреди, неспособен да сдържи гордостта си. — И от нея ще излезе великолепна майка.

— Майка ли? — повтори майка му стресната.

Фреди се ухили.

— Не можеш ли да си представиш как ще защитава малките си?

Неговите малки. Не беше сигурен как ще го постигне — Дамарис бягаше от брака със същата решителност, с която доскоро го избягваше и той. Но в един момент по време на тази нейна великолепна тирада изневиделица беше осъзнал, че ще се ожени за нея, че трябва да се ожени за нея, че тя е жената, която е чакал цял живот.

— Проклятие, момче, ако се осмелиш да се ожениш за нея въпреки изричното ни желание, аз ще…

— Какво ще направиш, татко? Ще спреш издръжката, която не съм докосвал от години? Ще ми забраниш да стъпвам в къщата, в която идвам само един ден в годината? Ще ме лишиш от наследство, при все че имотът изрично се предава на първородния син?

Баща му измърмори някакво проклятие.

— Примири се, татко. Всъщност аз нямам нужда нито от теб, нито от майка за каквото и да било. Вие ме научихте на това от малък, или не сте чули какво каза годеницата ми? — Той се обърна и посочи към картината. — Тази картина. Ако не я искате, дайте я на бавачката Макбрайд.

Майка му примигна.

— Не те ли вълнува дали искаме да я задържим?

Той й се усмихна уморено.

— Отдавна спрях да се вълнувам какво правите, майко.

— Но ние сме твои родители.

— Така ли? Извини ме, трябва да си събера багажа. Не искам да карам бъдещата си съпруга да ме чака. — И той тръгна към вратата.

— Фреди?

Гласът на майка му го накара да закове на място. Не беше го наричала така от шестнайсет години. Проклятие, у него все още живееше частица от онова жалко момче, което жадуваше за внимание.

Той се обърна и се престори на безразличен.

— Да?

— Ще дойдеш за възпоменателната служба… нали?

Той затвори сърцето си.

— Не съм сигурен.