Ан Грейси
Сватба през зимата (26)

Глава 26

Истинско щастие е, когато достойните хора се сродяват помежду си, а то винаги става така.

Джейн Остин, „Ема“

— О, каква прекрасна идея! Толкова се радвам, че се сетихме!

Дамарис се наслаждаваше на най-вълшебния меден месец на света. Тъй като Аби планираше специална първа семейна Коледа в Девънам Хол, двамата с Фреди бяха решили да прекарат малко време в разглеждане на онази Англия, за която майката на Дамарис й бе разказвала. А после, след Коледа, Фреди щеше да я заведе във Венеция на, както се изразяваше, истински меден месец.

Преди Дамарис дори не вярваше, че може да съществува подобно щастие, но сега преливаше от него, озарена от радост. Завършваше всеки ден с любене и смях, събуждаше се всяка сутрин в очакване на това, което ще й донесе денят. И с целувка. А една целувка водеше до втора и после… до любене.

Цялата сияеше от любов и щастие. Тя се облегна на съпруга си, преплела ръка с неговата. Животът не би могъл да бъде по-хубав.

Файтонът — Фреди й беше подарил собствен файтон с два коня за сватбата — стигна до кръстопът и Дамарис нададе лек вик на въодушевление и стисна ръката на съпруга си.

— Там е, Фреди, това е! Селото на мама!

Селцето беше прелестно — група варосани къщи със сламени покриви, заобиколили мегдана, с поток, който течеше през него и минаваше под красив каменен мост.

На Дамарис й се доплака малко. Беше слушала толкова много за това място, където бяха минали детството и младежките години на майка й, преди да се омъжи за баща й. Запита се дали ще може да намери къщата, в която бе израснала майка й. Знаеше само, че е в покрайнините, на един хълм с изглед към малко езеро — красива къща от червени тухли, построена от дядо й. Надеждите му за голямо семейство бяха рухнали — нейната майка се оказа единствено дете. А всички роднини на Дамарис отдавна бяха покойници. Щеше ли някой изобщо да си спомни майка й?

— Ето го църковния двор — каза тя. — Може ли да спрем и да погледнем? Може да има… някаква следа от семейството ми. Бих искала да видя гроба на баба си и дядо си.

Двамата слязоха, завързаха конете и влязоха в църковния двор през порта, обрасла в усукани сиви лози на глициния. През пролетта навярно изглеждаше прекрасно. Гробището беше много хубаво, грижливо поддържано, със стари плочи, заобиколени от трева.

— Напомни ми как се казваха? — попита Фреди. — Ще се разделим и ще потърсим.

— Хауърд. Чарлс и Мери Хауърд. Майка ми се казваше Катрин.

Двамата започнаха да търсят, без да бързат, като четяха надписите на плочите. Толкова много истории, някои трагични с мрачната си простота. Една възрастна дама се грижеше за гроб — заменяше увехнал розмарин с нов и плевеше гроба. Дамарис мина тихо покрай нея и погледна към надгробната плоча. „Синът — помисли си тя, когато видя датите. — Клетата жена!“.

— Дамарис! — провикна се Фреди.

— Да? — отговориха в един глас Дамарис и възрастната дама, обърнаха се и се спогледаха изненадано.

— Не ми казвайте, че и вие се казвате Дамарис! — възкликна дамата.

Дамарис кимна.

— Колко хубаво! — каза дамата. — Хората винаги казват, че името ми било толкова необикновено… имат предвид, че е странно, разбира се. И макар да им казвам, че е библейско^[1], пак си мислят, че е необичайно. — Тя се усмихна. — Виж ти! Никога не съм срещала друга Дамарис.

— Дамарис Монктън-Кумс — представи се младата жена и протегна ръка.

Дамата я стисна.

— Дамарис, лейди Темпълтън.

Тя погледна към Фреди, който се провираше към тях между надгробните плочи.

— А това е красивият ви съпруг, предполагам.

— Да. — Дамарис не можа да сдържи усмивката си. — На меден месец сме.

— О, скъпа, това е прекрасно! Поздравления! — Но после ги погледна озадачено. — Има ли причина да дойдете на гробищата по време на медения си месец?

Дамарис се засмя.

— Наистина звучи странно, но това е селото на майка ми. Тя почина, когато бях на дванайсет, и идвам за пръв път тук. Мислех си, че може да успея да намеря гробовете на някои роднини, може би на баба си и дядо си.

— Прекарах целия си живот тук. Може би ще мога да ви помогна да ги намерите. Как се казваха?

— Хауърд. Чарлс и Мери Хауърд.

Дамата леко пребледня и се олюля. Дамарис я подхвана и попита:

— Добре ли сте?

Дамата стисна ръката й, сякаш се боеше да не падне. Фреди се приближи забързано.

— Станало ли е нещо?

— О, Фреди, това е лейди Темпълтън и току-що й прилоша!

— Не, не, само малко ми се зави свят — обади се лейди Темпълтън. — Често ми се случва. Боя се, че това е един от недостатъците на старостта. След минутка ще съм съвсем добре.

Тя протегна ръка към Фреди.

— Как сте, господин Монктън-Кумс? Съпругата ви току-що ми разказа, че майка й е родена тук.

— Госпожо, сигурна ли сте, че сте добре? Изглеждате доста бледа — каза Фреди, огледа се, но не видя друга карета освен тяхната. — Мога ли да ви предложа да ви закараме?

Дамата се поколеба.

— Чувствам се толкова глупаво, но да, мисля, че така ще бъде най-добре. Живея на няколко крачки, ей там, на хълма. — И тя посочи към изящна къща в джорджиански стил, която се издигаше насред красив парк. — Не е далеч. Но с карета ще е по-лесно. Благодаря.

Фреди и Дамарис помогнаха на дамата да се качи в каретата и след няколко минути спряха пред къщата. Тя наистина се оказа толкова елегантна, колкото изглеждаше от църковния двор, с коринтски колони отпред и зашеметяващ изглед към селцето и отвъд.

— Моля ви, елате да пием чай. Настоявам — бяхте толкова мили. А освен това… — погледна тя към Дамарис — … знам, че съпругът ми ще иска да се запознаете.

Дамарис кимна.

— Благодаря ви, лейди Темпълтън, много сте мила. Сигурна ли сте, че сте добре?

— О, добре съм! — промълви лейди Темпълтън с глас, който потреперваше едва забележимо.

Влязоха в къщата и лейди Темпълтън ги поведе към елегантен салон с голям еркерен прозорец.

— Чай и закуски — обърна се тя към иконома си — и помолете сър Джон незабавно да дойде при нас. Имаме гости, с които ще иска да се запознае.

Цветът се бе върнал на бузите й и тя изглеждаше почти въодушевена. „Може би нямат много гости“ — помисли си Дамарис.

След няколко секунди влезе висок достолепен мъж с посивяла коса. Той погледна към Дамарис и примигна. После се обърна към съпругата си:

— Дамарис?

— Имаме и други общи неща освен малкото име — каза лейди Темпълтън. — Джон, това е дъщерята на Катрин Хауърд.

Сър Джон Темпълтън се вгледа в Дамарис.

— О, Боже мой! — прошепна той и рязко седна на най-близкия стол. — Дъщерята на Катрин.

Дамарис погледна озадачено към Фреди. Той се намръщи и стана.

— Мисля, че е по-добре да си тръгваме.

— Не! — възкликнаха веднага сър Джон и лейди Темпълтън. — Моля ви, недейте! — продължи лейди Темпълтън. — Малко е неловко, не знам откъде да започна… Разбирате ли, ние познавахме вашата майка много добре, скъпа моя. Тя беше много скъпа на… на всички ни. — Погледна към съпруга си. — Може би портретът на Мартин?

Той кимна и излезе забързано. Дамарис и Фреди чакаха мълчаливо. Сър Джон се върна след няколко минути с един портрет. Обърна го и го вдигна пред Дамарис и Фреди.

На него бе изобразен привлекателен млад мъж с тъмна коса и очи и приятна усмивка. Дамарис се усмихна учтиво.

— Не виждате, нали? — попита лейди Темпълтън. После погледна към Фреди. — А, но вие сте видели.

Дамарис погледна към съпруга си. Той се вгледа първо в платното, после в нея и продължи да мести поглед от лицето й към картината.

— Изглежда почти свръхестествено.

— Кое? — попита Дамарис. Сър Джон сякаш не можеше да откъсне поглед от нея и тя се чувстваше малко неудобно.

— Приликата.

Сър Джон Темпълтън кимна.

— Наследила е неговите очи, неговата усмивка, сърдечността му…

Объркана, Дамарис разгледа по-внимателно картината. Да, между лейди Темпълтън и сина й се забелязваше силна прилика, но това не беше чак толкова учудващо.

— Не разбирам.

— Скъпа моя — подхвана лейди Темпълтън, седна на стола до нея и взе ръката й в своята. — Това може да ви разстрои, но ние смятаме, че сте наша внучка.

Дамарис се намръщи.

— Как е възможно?

— Майка ви, Катрин, беше сгодена за нашия син, Мартин. Двамата бяха много влюбени. Ние я обичахме като своя дъщеря. Но само две седмици преди сватбата Мартин… Мартин…

— Той загина — довърши пресипнало сър Джон. — Падна от коня си и се блъсна в каменна стена. Счупи си врата.

— Съжалявам да го чуя, но какво общо…

— Смятаме, че двамата не са изчакали до венчавката.

— Майка ти е забременяла — уточни Фреди, без да го усуква.

Лейди Темпълтън кимна.

— Не бяхме сигурни. Имаше слухове — все пак това е село. Но баба ти и дядо ти не ни позволиха да видим Катрин. Всъщност след погребението на Мартин никой не я видя повече в селото.

— Какво, никога ли? — попита Дамарис.

— Не. След това чухме, че се е омъжила за някакъв свещеник и е напуснала окръга. Честно казано, заболя ни, че така бързо е преодоляла загубата на сина ни, затова не се опитахме да се свържем с нея. Тогава не знаехме, че очаква дете.

— Ако беше дошла при нас, щяхме да я приберем, да се погрижим за нея и детето — каза сър Джон. — Няколко години по-късно, след смъртта на дядо ти, баба ти ми каза за детето. Съпругът й платил на този човек значителна сума, за да се ожени за нея…

— Чарлс Хауърд много се гордееше с почтеността си — обади се сър Джон.

— Очевидно свещеникът е знаел, че е бременна от друг мъж, но това не го интересувало.

„Напротив, интересувало го е“ — помисли си Дамарис. Баща й се отличаваше с аскетична природа, която не търпеше човешките слабости и не умееше да прощава. Беше изпълнил дълга си към нея и майка й, но така и не бе успял да ги обикне. Или истински да прости на майка й за прегрешението.

Толкова много неща, за които винаги се беше чудила, сега си идваха на мястото. Изпита безкрайно облекчение, че най-накрая може да разбере.

— А когато най-сетне я открихме, със съпруга й бяха заминали за Китай. И бяха взели дъщеря си. Така загубихме следите й. Вашите следи.

— Не приличах нито на баща си, нито на майка си — обърна се Дамарис към Фреди, без да откъсва поглед от картината. — Но приличам на него.

На баща си. Истинският й баща. Мъжът, когото майка й беше обичала. И който я беше обичал.

Сега всичко се подреждаше. Студенината на баща й, постоянните му натяквания, че майка й нямала морал. И фактът, че никога не бе обичал истински Дамарис. Не е можел. Навярно беше виждал в нея дете на греха. „Първородният грях.“ Ето за какво бе говорил.

При тази мисъл част от нещастието и вината, които я бяха измъчвали цял живот, се вдигнаха от раменете й. Той не я беше обичал, но какво от това? Той не й беше баща.

Това беше баща й. Усмихнатият млад мъж, който си бе отишъл в разцвета на силите си. Мъжът, когото майка й навярно никога не бе спряла да обича. Горката й майка!

— Значи нямате нищо против, че ви казахме? — попита тихо лейди Темпълтън. — Че мъжът, когото сте смятали за свой баща, не ви е истински баща?

— О, ще искам да ви опозная! — отговори Дамарис, стана от стола си, приближи се до възрастния мъж и го целуна по бузата. После се обърна и прегърна лейди Темпълтън. — Винаги съм искала да имам баба и дядо.

— О, мило момиче! — промълви лейди Темпълтън и я прегърна.

— Вашата Дамарис прилича досущ на моята по времето, когато се ожених за нея — обърна се сър Джон към Фреди.

— Приятно е да знам, че с възрастта моята Дамарис ще си остава все така красива — отвърна с усмивка Фреди.

— Горката мама! Животът й не беше много щастлив, нали?

— Имала е теб и съм сигурна, че ти си я направила много щастлива — отговори баба й.

Фреди се пресегна и привлече Дамарис към себе си.

— Значи просто ще трябва да се погрижим дъщеря й да има много щастлив живот, нали така?

Дамарис се обърна и му се усмихна със замъглени очи.

— Ще се постарая.