Ан Грейси
Сватба през зимата (11)

Глава 11

Влюбената млада жена пък винаги изглежда така:

… и сякаш християнско търпение,

изсечено на надгробен камък, седеше тя,

усмихната в скръбта си.

Джейн Остин, „Абатството Нортангър“^[1]

— Не мога да го понеса. Всички толкова се радват за мен и просто… не е редно.

— Нали няма да се пречупите? — попита Фреди и я поведе настрани от една локва. — Обещахте.

Беше студен мрачен ден, но двамата бяха излезли да се разходят на площада. Дамарис така отчаяно копнееше да се махне от къщата, че на практика повлече Фреди навън още щом той се появи. И, разбира се, всички се усмихнаха с разбиране. Младите влюбени имаха нужда да останат насаме.

— Знам и се опитвам, но е толкова трудно! Тежко ми е да приемам поздравленията на хора, които едва познавам — членовете на литературното общество или тези, които срещаме в парка, — но Джейн и Дейзи, и лейди Биатрис… те са хората, които обичам най-много на този свят и се чувствам ужасно, че продължавам така да ги заблуждавам.

— Наистина ли е толкова лошо?

Тя го погледна отчаяно.

— Джейн и Дейзи вече планират сватбата, поканите, украсата, а Дейзи направи модел за прекрасна сватбена рокля. Федърби и Уилям постоянно ми се усмихват бащински и си мислят, че с вас сме самото въплъщение на младата любов — е, нали видяхте как ни изпрати Федърби преди малко! Дори готвачката планира специална сватбена торта, да не говорим за сватбеното пиршество. Всички са толкова мили, а аз изобщо не го заслужавам!

Фреди очевидно не знаеше какво да каже, затова я потупа по ръката и продължиха да вървят. След миг той каза:

— Тази сутрин получих писмо от майка си. Отменила е увеселението.

— О, добре!

Все пак нали това беше основната причина за годежа им? За секунда си помисли, че сега може да го развали и да приключи с целия този ужас. Но беше обещала да отиде с него в дома на родителите му и нямаше начин да се измъкне. Освен това той й беше купил къща в провинцията.

Къщата бе апогеят на всичките й мечти — разумните й мечти. Тя беше нейното бъдеще, нейната сигурност. И ако й беше трудно да лъже по такъв начин хората, които обичаше, това й се струваше справедливо. Човек трябваше да си заслужи къщата.

Просто се надяваше сестрите й и лейди Биатрис да не се почувстват прекалено наранени, когато узнаят истината.

Колкото до неразумните мечти… Тя погледна към високия елегантен мъж, който крачеше до нея, слушаше търпеливо оплакванията й и я предпазваше от калните локви. Всеки, който си позволяваше да храни неразумни мечти, беше глупак.

Един мъж печеше някакви ядки над малък мангал. Фреди се спря.

— Обичате ли кестени?

Горещите кестени ухаеха вълшебно, но Дамарис нямаше настроение да яде.

— Никога не съм опитвала, но не съм гладна, благодаря.

— Глупости! Няма нужда да си гладен, за да ядеш горещи печени кестени.

Той купи кестени в една хартиена фунийка и й я предложи.

— Пробвайте.

Изглеждаха малко мазни, но Дамарис свали ръкавицата си и взе един, просто от учтивост. На места черупката беше обгорена и върху нея беше изрязан кръст. Краищата се подвиваха, готови да бъдат обелени. Тя обели черупката и гризна от жълтеникавата сърцевина. Имаше лек вкус на брашно и беше мека, а не хрупкава, както очакваше, но беше много вкусна — сладка, леко солена. Тя се усмихна на Фреди.

— Много са вкусни.

— Стават още по-хубави с малко масло. Готвачката ми правеше, когато бях малък.

Той отново й подаде фунийката. Тя си взе пак.

Беше му приятно, че кестените й харесват. Не беше мислил за нищо друго, освен да се спаси от майка си и от пастите, без да съсипва възпоменателната служба за Джордж. Не беше си представял, че на Дамарис може да й е трудно. А сега не знаеше как да й помогне.

— Госпожице Чанс! Господин Монктън-Кумс!

Фреди се обърна и видя, че към тях се приближават две дами — сестри, ако се съдеше по външния им вид, и положително пасти — и трета, по-възрастна. Най-вероятно майка им. След тях вървеше лакей в ливрея.

— Поздравления по случай годежа ви, госпожице Чанс, господин Монктън-Кумс. Мама е видяла съобщението в „Морнинг Пост“. Колко вълнуващо!

Дамарис измърмори някаква благодарност и си избърса ръцете с кърпичка, преди да се ръкува с дамите. Фреди се поклони и се опита да изобрази интерес, докато приемаше поздравленията им. Нямаше представа кои са и не беше чул имената им, когато Дамарис ги поздрави, но по-възрастната го помоли да напомни на майка му за нея с известна фамилиарност, затова той предположи, че я познава.

Двете пасти забъбриха оживено, разпитваха Дамарис за плановете им и накъсваха всяко изречение с момичешки кикот и престорено свенливи погледи към него.

— Всички млади дами в Лондон ще са готови да ви убият, госпожице Чанс…

— Да, толкова много от тях бяха хвърлили око на нашия скъп господин Монктън-Кумс…

— Който досега изглеждаше абсолютно безразличен към женския чар…

— А през цялото време…

— … тайно е бил хвърлил око на вас!

Още момичешки кикот, макар и не от устата на Дамарис. Тя търпеше всички тези глупости учтиво и с достойнство.

— Вече определихте ли датата? — попита по-възрастната.

— Още не — отговори Фреди. — Първо ще отидем в Брекънридж. Много се радвам, че можахме да си поговорим, дами, и благодаря за благопожеланията, но е студено и ние трябва да продължим да се движим. Не искам сърцето на годеницата ми да изстине. — Тази духовита забележка предизвика още кикот, който последва Фреди и Дамарис при отдалечаването им.

— Сега разбирате ли какво имам предвид? — измърмори Дамарис. — Непоносимо е.

Фреди не знаеше какво да каже. Той, разбира се, смяташе тези жени за дразнещи, но никоя от познатите му не би се оплакала, че получава такова ласкателно внимание и откровена женска завист. Но всъщност Дамарис не приличаше на нито една от жените, които той познаваше. И разбираше, че това внимание скоро ще стане уморително за нея.

Той също понасяше закачки, особено от приятелите си, но трябваше да го очаква след всичките му приказки срещу брака, а и всъщност не го интересуваше какво мислят те.

— Как го приема възрастната дама? — попита той, захвърли вече студените кестени под едно дърво за катеричките и избърса пръсти.

— Единствено тя не се държи като умопобъркана, но в известен смисъл това е още по-лошо.

— По-лошо ли?

— Да — е почти непоносимо мила — постоянно ме пита дали съм сигурна. И че дори да има нещо, то няма да промени абсолютно нищо — тя винаги ще ме обича и ще се грижи за мен. — Дамарис въздъхна. — И аз се чувствам като най-долното същество на света.

— Иска ми се да можех да помогна, но не виждам какво мога да направя.

Освен да развали годежа, което не бе готов да стори. Все още му се виеше свят от бързината, с която майка му отмени увеселението в Брекънридж.

Дамарис спря, обърна се към него и го погледна напрегнато. Обзе го лошо предчувствие.

— Всъщност има нещо, което можете да направите.

Тя притисна облечените си в ръкавици ръце към гърдите си в несъзнателен умоляващ жест.

Фреди си пое дълбоко дъх и събра смелост.

— Какво?

— Отведете ме оттук.

Той примигна. Това бе последното, което очакваше.

— Къде да ви заведа? — попита той внимателно.

— В дома на семейството ви.

Веждите му рязко се вдигнаха.

— В Брекънридж? Но там са родителите ми.

— Рано или късно ще трябва да ме запознаете с тях. А и нали точно това беше целта?

Беше, но…

— Но това означава, че ще бъдем там… — и той преброи дните — … повече от две седмици, ако останем за възпоменателната служба.

— Толкова ли непоносимо ще бъде? — попита тя, погледна го и каза тихо: — О, виждам, че ще бъде. Съжалявам. Значи ще се придържаме към първоначалния план.

Тя пое ръката му и продължиха разходката си. Сега Фреди беше този, който се чувстваше като най-презряното същество на света.

Още две двойки се приближиха и ги поздравиха. Фреди проследи как Дамарис приема благопожеланията им сдържано и очарователно. Навярно постоянно й се налагаше да се примирява с такива неща. Той самият трябваше да ги понася само когато беше с нея — било в литературното общество, било в парка. През другото време животът си вървеше както обикновено.

А когато си беше у дома, Тибинс не го гледаше със сантиментална бащинска усмивка. Не, той сумтеше. Многозначително.

Личният прислужник на Фреди беше поднесъл поздравленията си, разбира се, но бе очевидно — всъщност повече от очевидно — че предстоящата сватба на господаря му никак не го радва. Тибинс не харесваше промяната. В ергенската квартира на Фреди той разполагаше с върховна власт над домакинството. В организиран по правилата семеен дом щеше да бъде един от многото, само личен прислужник — важен, но не и върховен.

Още три дами и един джентълмен се приближиха към тях усмихнати и им пожелаха щастие — общо единайсет доброжелатели за петнайсетина минути!

Дамарис беше самото олицетворение на чара, но Фреди бе търпял достатъчно. Още дори не бяха обиколили Бъркли Скуеър, а тя каза, че у дома се измъчва дори повече.

— Разбирам какво имате предвид — каза той, след като последният добронамерен досадник им пожела щастие и се отдалечи. — Утре сутрин тръгваме. Ще пиша на майка си да ни очаква в сряда.

Тя го погледна с грейнали очи.

— Наистина ли? Сигурен ли сте?

Той мрачно кимна.

— Това са само две седмици. Няма да е толкова страшно. Няма нужда да прекарваме много време с родителите ми. Ще ви разведа из имението, ще ви покажа някоя и друга местна забележителност. Можете ли да се приготвите до девет сутринта?

— Мога да се приготвя в рамките на един час — отвърна тя с такава готовност, че той се засмя.

— Значи в девет. Аз ще уредя всичко, а вие можете да съобщите на Джейн.

Тя наклони глава.

— Защо точно на Джейн?

— Тя ще трябва да чете на сбирките на литературното общество съвсем сама.

Дамарис се засмя.

— Джейн няма да има нищо против. О, благодаря ви, господин Монктън-Кумс…

— Фреди, нали помните?

— Благодаря, Фреди! Не можете дори да си представите какво облекчение ще е за мен да се махна за малко. Наистина го оценявам. Обещавам, че ще направя всичко възможно гостуването при родителите ви да мине гладко. И да ме харесат.

— О, не се притеснявайте дали ще ви харесат. Ще харесат всяко почтено момиче, което е готово да се омъжи за мен.

Лицето й помръкна и той добави:

— А освен това, ако прекалено много ви харесат, няма да спрат да ми натякват, когато си върнете здравия разум, развалите годежа и ме пратите да си гледам работата.

Тя все още изглеждаше притеснена, затова той я потупа по ръката.

— Можете да бъдете груба с тях колкото си искате, нямам нищо против.

Тя прехапа устна.

— Не бих могла да се държа грубо, но може би ще успея да съм малко студена и надменна…

— За бога, недейте! — прекъсна я той. — Студена и надменна? Те ще ви обожават! Не, не се тревожете за родителите ми. Просто бъдете самата себе си.

Тя кимна и го удостои със смела полуусмивка, но сиянието в очите й се бе стопило. Той се надяваше, че не е заради нещо, казано от него.

 

 

Сутринта беше мрачна, мъглата висеше ниско над улиците. Черните голи дървета на Бъркли Скуеър сякаш се носеха в езеро от облачно сиво.

— Идеално време за пътуване — каза Фреди, когато пристигна. — Тази мъгла сигурно ще се вдигне скоро и тогава времето ще е ясно и сухо през целия ден.

Беше дошъл с елегантна яркожълта карета с четири коня и ездач на предния впрегатен. От двете й страни горяха фенери — сфери от златиста светлина в сивата утрин.

— Наели сте жълта карета, а? — отбеляза лейди Биатрис. Беше слязла по стъпалата пред входната врата, облегната тежко на бастуна си, за да ги изпрати.

Изглежда, всички се бяха събрали на улицата да изпратят Дамарис; прислужниците се бяха струпали пред входа за кухнята и надничаха през перилата. Федърби надзираваше как Уилям товари багажа й в каретата, а друг лакей помагаше на Поли, прислужничката, която щеше да я придружи, да се качи отзад.

Джейн и Дейзи стояха от двете страни на лейди Биатрис и се люшкаха между въодушевление и нещастие. И двете я бяха прегърнали десетина пъти, бяха я обсипали със съвети, бяха избърсали сълзите си и изобщо се държаха така, сякаш си отиваше завинаги, а нямаше да посети Съмърсет само за няколко седмици.

И самата Дамарис беше леко просълзена.

До каретата стоеше двуколката на Фреди, теглена от два красиви дорести коня, които неуморно пръхтяха и пристъпваха от крак на крак под контрола на един дребен лакей, който ги държеше за юздите и им шепнеше ласкави думи и тихи ругатни. В двуколката седеше коняр, който държеше юздите.

Дамарис се зачуди защо Фреди е взел две карети, но тъй като никой друг не каза нищо, не попита. Все пак какво знаеше тя за пътуването в Англия?

Той обаче навярно забеляза объркването й, защото обясни:

— Двуколката ми трябва, за да ви разведа наоколо, когато пристигнем. Един Бог знае какви карети имат родителите ми — по всяка вероятност някакви грозни старомодни возила, в които не бихте искали да ви видят.

Дамарис потисна усмивката си. Не тя беше тази, която държеше на елегантността.

— Ще ви пиша! — провикна се тя към лейди Биатрис и сестрите си, докато Фреди й помагаше да се качи в каретата, а после скочи пъргаво до нея.

— Пазете добре момичето ми, млади Монктън-Кумс! — заръча лейди Биатрис почти свирепо.

Тъй като бе зает да загръща Дамарис с луксозна кожена покривка, за да не й духа, Фреди удостои възрастната дама само с ироничен поглед. За миг Дамарис си помисли, че ще каже нещо грубо, но той отвърна само:

— Да, милейди. — И затвори вратата.

Ездачът на предния кон погледна назад, Фреди му даде сигнал и каретата потегли.

— Ух! С това приключихме! — измърмори Фреди и се облегна назад, докато завиваха по Маунт Стрийт и оставяха Бъркли Скуеър зад себе си. После погледна към нея. — Удобно ли се чувствате?

— Много удобно, благодаря.

Кожената покривка беше прекрасна — мека и топла.

Наблюдаваха как улиците на Лондон се нижат пред очите им и познатото отстъпва място на непознатото. Докато пътуваха, Фреди й посочваше най-различни интересни места. А после, по-скоро, отколкото Дамарис мислеше, че е възможно, потеглиха по широкия път, оставили зад гърба си големия град.

В каретата се възцари тишина. Разговорът отстъпи място на тропота на конските копита по пътя и на скърцането на каретата, която подскачаше и се люшкаше. Това донякъде нарушаваше равновесието на Дамарис и тя се вкопчи в ремъците, висящи над прозореца.

С изключение на пътуването до дома на Макс и Аби, когато се чувстваше зле почти през целия път, тя не беше виждала нищо от английската провинция. Предполагаше, че я е познавала като малка, но нямаше никакъв спомен. Майка й често говореше за Англия — казваше, че всичко било толкова красиво и зелено. В момента нямаше кой знае колко зелено. По долчинките все още се рееха облачета сребриста мъгла, които криволичеха покрай потоците. Сребърен скреж покриваше голата земя, където остатъците от слана улавяха блясъка на слабото зимно слънце. Но беше красиво, точно както беше казала майка й.

Изобщо не приличаше на Китай, или поне на тази част на Китай, в която бе живяла Дамарис. Красотата тук беше от различен вид.

Тези английски поля приличаха на юрган, ушит от различни парчета, целите разделени на квадрати, ивици или правоъгълници, до един прегледни, прави и оградени с живи плетове, вместо да следват наклона на земята, както в Китай.

А селата… някои бяха не повече от шепа къщи, пръснати край пътя, а други — спретната солидна група, изградена около хубав селски площад. Имаше малки къщички и по-големи селски къщи. От време на време измежду дърветата просветваше по някое впечатляващо имение.

Вече бяха напуснали главния път. Каретата се люшкаше и подскачаше и запращаше Дамарис и Фреди един към друг. Тя стисна ремъка си още по-здраво.

— Добре ли сте? — попита Фреди. — Много сте мълчалива и изглеждате малко бледа.

— Не, добре съм, благодаря. Просто… мислех.

Тя решително се загледа през прозореца. Най-много й харесваха малките, измазани с хоросан къщички. Дали някоя от тях приличаше на онази, която й бе купил той? Около някои като че ли имаше градинки, в които напролет щяха да цъфнат цветя. Майка й разказваше за английските градини. Веднъж се опита да създаде една в Китай, но тя прегоря през лятото, а баща й каза, че трябва да садят храна, а не цветя.

Храна… Каретата направи рязък завой. Без предупреждение стомахът на Дамарис кипна и тя усети вкус на жлъчка и неприятен спомен от закуската си.

Господи! Не пак!

— Сигурна ли сте, че не ви е лошо? Можем да спрем, ако искате.

— Добре съм, наистина — едва успя да изрече Дамарис.

Зарея поглед през прозореца на каретата, като дишаше дълбоко, твърдо решена да не се поддаде на вълните на гадене, които ставаха все по-ужасни.

Без предупреждение Фреди отвори един прозорец и изкрещя на ездача.

— Какво…?

— Твърдоглавка такава! — измърмори Фреди, а каретата веднага забави ход. — Сега лицето ви е с деликатен зеленикав оттенък.

Каретата ненадейно спря и леко се люшна напред-назад.

— Излизайте!

— Няма нищо — просто от движението на каретата малко…

Той отвори вратата, вдигна Дамарис и я свали на земята.

— … ми се гади — довърши тя, притисна ръка към устата си и се втурна към канавката до пътя.

След кратък и унизителен епизод там тя избърса устата си, изхвърли мръсната си кърпичка и се запъти с разтреперани крака обратно към каретата.

— По-добре ли сте? — попита Фреди, докато й помагаше да се качи в каретата.

Тя кимна, безкрайно унизена.

— Сигурна съм, че скоро ще се оправя. Имам същия проблем с корабите, но накрая минава. — Тя се настани обратно в своя ъгъл. — Смятам, че повече няма да ви безпокоя.

— Изобщо не ме безпокоите — каза той. — Като дете често ми прилошаваше. След още няколко километра ще спрем да сменим конете и ще си купим горещ чай с джинджифил. Обикновено помага.

Наложи се да спрат още два пъти, преди да стигнат до странноприемницата, пред която спираха пощенските карета.

Дамарис беше сигурна, че стомахът й вече е съвсем празен. Нямаше да има повече унизителни молби да спрат и повръщане край пътя. Поне така се надяваше.

В странноприемницата тя си изплакна устата, изми лицето и ръцете си и си оправи косата. Погледна отражението си в огледалото. Лицето й беше бледо като неопечен пай. Тя пощипна бузите си, за да поруменеят малко, и се върна в общата стая.

Фреди я накара да изпие чаша слаб черен чай, в който имаше настърган джинджифил.

Самата мисъл за чая я отблъскваше, но когато отпи, стомахът й наистина се поуспокои. Фреди искаше от нея да хапне и малко хляб, но тя отказа.

— Готова ли сте да продължим? — попита той, когато Дамарис довърши чая.

Тя остави празната чаша и каза колкото се може по-бодро:

— Да. Колко още остава до Брекънридж Хаус?

— Ще спрем да пренощуваме в Бейсингстоук и ако всичко мине гладко, утре вечер ще стигнем в дома на родителите ми.

Два дни път. Тази мисъл я ужаси. Но просто щеше да се наложи да го понесе. Събра сили за следващия етап и тръгна към вратата.

— Не тук — каза Фреди, хвана я за ръката и я отклони от жълтата карета. Сега Дамарис знаеше защо я наричат така^[2].

— Ще се качим в двуколката. Чистият въздух ще ви се отрази добре.

Сърцето й се сви от ужас. Двуколката беше лека и неустойчива. Навярно друсаше още повече от каретата. Беше й трудно да се покатери на капрата, която се намираше доста високо, а полите не спираха да й се пречкат. Най-накрая Фреди я повдигна, за да сложи крак на стъпенката, после я хвана за кръста и я задържа. Тя сграбчи кожената завивка, която някой бе захвърлил на капрата, махна я и непохватно се намести. Не можеше да си представи по-тромав процес.

Тази ужасна двуколка беше предназначена за мъже с дълги крака, обути с ботуши и кожени панталони, както си помисли недоволно Дамарис, когато той пъргаво се качи и се намести до нея. На капрата нямаше много място. Бедрата им се допираха. Дамарис не можеше да му освободи повече пространство, без да се претърколи и да падне на пътя.

Фреди взе кожената завивка, пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. Един прислужник излезе тичешком от странноприемницата, носейки продълговато парче дърво и метално сандъче с две дръжки.

— Вдигнете си краката — нареди Фреди.

Дамарис ги повдигна.

Мъжът внимателно пъхна кутията под тях, отдръпна се и Дамарис предпазливо отпусна стъпалата си върху сандъчето. Беше топло — усещаше горещината му дори през подметките си.

— Грейка за крака — поясни Фреди в отговор на безмълвната й изненада. — Вътре има горещи въглени. Би трябвало да издържи час-два. Когато сменим конете, ще сменим и въглените. — Докато говореше, той я покри със завивката. После взе поводите. — Готова ли сте?

Изобщо не се чувстваше готова, но все пак успя да се усмихне и да кимне, и потеглиха.

Студеният вятър духаше в лицето й, но й се струваше повече освежителен, отколкото неприятен, а краката й, отпуснати върху това сандъче с горещи въглени, бяха приятно сгрени, както и цялото й тяло, благодарение на завивката. И на неговото топло присъствие от дясната й страна.

След петнайсетина минути обаче отново започна да й се гади. Фреди й хвърли бърз поглед.

— По-добре ли се чувствате на чист въздух?

— Много по-добре, благодаря — излъга тя. Вече нямаше какво да повърне, а и сега пътуваше в открита двуколка; ако се наложеше, можеше да слезе много по-бързо.

— Добре. Значи може да карате вие.

— Какво? — погледна го тя стъписана. Не вярваше на ушите си. — Но аз не мога да карам! Не знам как.

— Аз ще ви науча.

— Не мога. Не знам нищо за конете.

— Скоро ще разберете.

Без да обръща внимание на протестите й, че никога не е карала никакво превозно средство и че в момента не е достатъчно добре, за да се учи, той спря двуколката, подаде й поводите, които нарече панделки, и й показа как да ги държи, като ги прокара по особен начин между облечените й в ръкавици пръсти.

— Не се тревожете, тези коне са ужасно мудни — увери я той и тя осъзна, че това не са същите коне, с които бяха напуснали Лондон. — Моите сърцати красавци са още в странноприемницата; лакеят ми ще ги доведе в Брекънридж, но по-бавно. Тези може да ги управлява всеки. Сега плеснете с панделките и кажете: „Дий!“.

Тя не помръдна, само го погледна възмутено. Ако си мислеше, че може да я накара да…

Той се наведе, тръсна поводите в ръцете й, които не оказаха съпротива, двуколката се разтресе и се раздвижи.

Дамарис изписка и го погледна ужасено.

Той се усмихна, скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад, съвсем отпуснат. Какъв противен човек!

Тя стисна по-силно поводите. Двуколката се движеше. И само тя я управляваше. Беше толкова лека и несигурна! Дамарис седна съвсем изправена на капрата, обзета от ужас, че ще излетят от пътя, ще влязат в канавката или ще се забият в някоя каменна стена. Или ще се прекатурят.

След минута-две Фреди се обади:

— Добре. Хайде сега да позабързаме нещата, иначе ще пътуваме до Брекънридж не два дни, а три.

— Но…

— Пътят е хубав и прав и няма движение. Отпуснете малко ръцете си.

Дамарис погледна към ръцете си и видя, че е стиснала поводите с всички сили. Застави пръстите си да се отпуснат… и единият от поводите понечи да се изплъзне от тях. Тя ги стисна отново и изгледа яростно мъжа до себе си, който дори не се опита да й помогне.

Конете набраха скорост. Пейзажът преминаваше вихрено около тях и се сливаше в петно. Препускаха прекалено бързо. Можеха да се прекатурят всеки момент. Тя погледна към Фреди и видя, че той се усмихва.

— Какво, моят ужас забавлява ли ви? — попита го остро.

— Безкрайно — увери я той и усмивката му стана по-широка. Той се облегна назад и кръстоса дългите си, обути в ботуши крака.

Ако се блъснеха в нещо, така му се падаше!

О, боже, пред тях имаше мост!

— Това е мост! — ахна Дамарис. Беше старинен, построен от камък и толкова тесен, че в никакъв случай не можеха да минат.

— Така е — съгласи се Фреди абсолютно спокойно, почти незаинтересовано.

— Как да ги накарам да спрат?

Ако оцелееха, щеше да го убие!

— Вдигнете леко ръце към гърдите си.

Тя се подчини. Конете се позабавиха, но продължиха да се носят към моста в бърз тръс.

— Браво, точно така. Точно така — разнесе се спокойният, влудяващ глас от дясната й страна.

Дамарис искаше да затвори очи, но не смееше. Не смееше да си поеме въздух, не помнеше дори как да се помоли. Просто се вкопчи в юздите с всички сили, прекалено ужасена, за да помръдне. Вперила поглед в тесния мост, събра смелост и се подготви да чуе шума от разбиването на двуколка в камъка. Или нещо още по-страшно.

А после се озоваха от другата страна на моста… живи. И пътят отново се разшири. Дамарис си пое дъх.

— Не беше ли забавно? — попита Фреди.

— Забавно ли? Забавно? Беше ужасяващо!

Той й се усмихна лениво.

— Хареса ви. А освен това сте природен талант.

— Не ми хареса. Никак.

Природен талант ли? Тя била природен талант? Ако изпитваше съвсем мъничко въодушевление… е, това се дължеше на облекчението. Току-що се размина на косъм със смъртта.

Той я погледна и вдигна вежда.

— Студено ли ви е?

— Не.

— Да не би да ви е лошо?

— Не.

И за своя изненада Дамарис установи, че е точно така. Ни най-малко не й се гадеше.

Той й се ухили.

— Спряхте да мислите колко ви е лошо, нали така? А освен това научихте нещо полезно. И беше забавно. Само да бяхте видели лицето си, когато се приближихме към моста… — И се подсмихна.

Тя го гледаше онемяла. Разярена. Възмутена.

Той обърна глава и я погледна с невъзможно сини очи, в които танцуваше смях.

— Хайде, кажете го!

— Какво да кажа?

— Че съм свиня, животно, безсърдечен…

Тя го удари с една ръка в рамото, защото с другата все още държеше юздите.

— Така е — съгласи се разпалено и за своя изненада се разсмя заедно с него — защото беше жива, вече не й се гадеше и беше природен талант. И защото, като се замислеше, наистина беше смешно.

— Наистина бях ужасена — каза му, когато спряха да се смеят.

— Знам. Повечето хора се ужасяват първия път. Искате ли сега аз да карам?

— Не още.

Той се усмихна, намести се по-удобно и кръстоса дългите си крака, съвсем спокоен. Изпълнен с абсолютно доверие, осъзна Дамарис. През следващия час тя благополучно преодоля няколко завоя, още един мост, разминаването с един конник, който вдигна ръка в безмълвен поздрав, и ято гъски. При последното Фреди й показа как да спре конете — оказа се забележително просто.

И тогава най-накрая пред тях се появи град.

— Искате ли аз да карам?

Тя му подаде поводите, без да казва нищо, но с лека неохота.

— Ще сменим конете и ще останем да хапнем.

Дамарис понечи да възрази, че не може да сложи и хапка в устата си, но после осъзна, че е гладна.

— Само малко хляб с масло и може би още джинджифилов чай.

— А после още един урок по каране, за да не мислите за нищо друго?

— Да, ако обичате.

Докато двуколката си проправяше път през натовареното движение в града — беше пазарен ден, — Дамарис попита свенливо:

— Сериозно ли говорехте, когато казахте, че съм природен талант?

— Да. Имате хубави леки ръце и идеално преценихте откъде трябва да минем по моста.

— Нищо не съм преценила — призна тя. — Оставих всичко на конете.

— Именно — съгласи се той. — Природен талант.