Ан Грейси
Сватба през зимата (20)

Глава 20

Всичко би било много по-леко, ако наистина можех да опозная сърцето му.

Джейн Остин, „Разум и чувства“

— Ще ви обясня, но първо ще направя чай — каза тя.

Фреди се канеше да протегне ръка и да я спре, но си промени решението. Понякога жените намираха утеха в такива ритуали, а чаят можеше да върне малко цвета на бузите й. Тази бледност го тревожеше.

Аз не съм достойна млада дама. Всъщност точно обратното.

По дяволите, какво можеше да има предвид? Обратното на достойна? Това бяха глупости! Той познаваше безброй жени с най-различен характер и всякакви съдби и Дамарис бе от най-добрите и достойни хора, които беше срещал.

Наблюдаваше я как прави чая — е, не точно чай. Още една сбирка от изсушени зеленяци. Един Бог знаеше какъв щеше да е на вкус, но щом го правеше тя, той щеше да го изпие. Това беше нейният начин да отложи неизбежното.

Ако се съдеше по изражението й, причината й беше сериозна. Или поне тя си мислеше така.

Какво можеше да е направила, че да е недостойна за брак? Защото под всичките й думи се криеше точно това — не че не иска да се омъжи за него, а че не може.

Най-накрая, точно когато се канеше да тропне с крак и да отсече, че Дамарис трябва да спре да се занимава с проклетите билки и да му каже какво, по дяволите, става, тя донесе каната и двете чаши и седна пак до масата.

— Това е дълга история — каза тя.

— Нямам нищо против.

Не го интересуваше колко време ще продължи, стига да разбереше на какво се дължи тази пустота в погледа й. По-страшно от пустота. Мрачно отчаяние.

При мисълта да се омъжи за него.

Дамарис разбъркваше бавно чая си, копнееше, молеше се да има начин да не му го казва. Искаше да отложи мига, в който благостта и загрижеността щяха да изчезнат от погледа му и да бъдат заменени от…

Молеше се, когато свърши с разказа си, той да не я погледне така, както баща й гледаше майка й. С възмущение. И отвращение. Баща й не изпитваше и капка уважение към майка й.

Сега, когато бе на път да се изложи на същата присъда, Дамарис се запита как майка й го е търпяла толкова години. Ако беше живяла сам-сама, без да има жива душа, с която да говори, пак нямаше да е толкова самотна, колкото с баща й и неговото праведно презрение.

Никой достоен мъж не можеше да уважава жена, която бе легнала в брачното си ложе опетнена. Нечиста. И още по-лошо: все още движена от жаждата на плътта.

И макар че през целия си живот Дамарис се бе опитвала да постъпва правилно, сега и тя бе също толкова опетнена, също толкова нечиста и опозорена като майка си… а навярно и още повече.

И изпитваше ужасното подозрение, че и тя е движена от жаждата на плътта.

Разбърка чая си, почувства погледа на Фреди върху себе си, но не искаше да го срещне — страхуваше се от мига, в който благата светлина на загрижеността щеше да изчезне от очите му.

Тя прокара пръст по шарките на масата. Опитваше се да реши откъде да започне…

— Знаете, че съм живяла в Китай.

Той кимна.

— Да, с баща си — мисионера.

— Казах ви, че татко умря, но не ви казах, че беше убит.

— Убит?

Тя намери една пукнатина в структурата на дървото и прокара нокът по нея, напред и после назад. Започна да говори съсредоточено, сякаш историята, която разказваше, се отнасяше за някой друг, а не за нея.

— Да. Аз не бях там, когато са дошли — бях на пазара…

Разказа му, че е видяла как Дзан Лианг и войниците му излизат с конете си, но не е осъзнала какво означава това, не и докато не чу, че старият господар, баща му, е мъртъв.

Тогава покупките й паднаха в праха, а тя изобщо не им обърна внимание, защото осъзна къде най-вероятно отиват войниците.

Разказа му как е бягала, без да спира, с болка отстрани в ребрата, и как е изминала последните няколко метра с треперещи от умора крака — метрите, които я отведоха до билото на хълма с изглед към долината — и как е видяла облака пушек, надвиснал над мисията.

С глас, който звучеше сковано в ушите й, описа как е заварила църквицата им разграбена и унищожена, че децата ги е нямало — не знаеше къде са отишли, дали са избягали, или войниците са ги отвели. И как бе намерила тялото на баща си проснато в двора на мисията — обезглавено.

Сега Фреди се намръщи и посегна към ръцете й, но тя му махна да се дръпне. Знаеше, че ако я докосне, никога няма да стигне до края на историята си.

Разказа му как е погребала баща си. Не можеше да направи нищо за децата — и в това отношение беше безпомощна. Но след като помисли, реши, че войниците няма да им причинят зло. Иначе в прахта до тялото на баща й щяха да лежат и малки трупчета. Не, те бяха погнали само чуждоземните дяволи.

Само тя бе оцеляла. Разказа му как е решила да отиде пеша до брега с надеждата да намери европейски кораб, който да я отведе у дома — да, тя все още мислеше за Англия като за свой дом, макар че нито я помнеше, нито имаше роднини там.

Описа как е вървяла дни наред — не, не знаеше колко дни, беше загубила представа за времето — и как за нейна радост и облекчение е намерила английски кораб. Но по това време вече не й беше останало нищо — нито храна, нито пари, за да плати пътуването. Само дрехите на гърба й — дрехи на китайско селянче — и медальонът на майка й.

Отново и отново прокарваше пръст по цепнатината в дървото. Искаше й се да не трябва да му разказва тази част, но знаеше, че това е целият смисъл на историята.

Беше й трудно да намери думи… не, не думи. Липсваха й не те, а волята да ги изрече. Самите думи бяха прости.

Разказа му как е говорила с капитана и е обяснила положението си.

— Предложих да си платя с труд пътуването — да чистя, да готвя, да поправям платната, каквото и да е.

Беше важно Фреди да разбере това — че беше предложила да си плати пътуването с честен труд.

— И капитанът се съгласи.

Все още не го беше погледнала. Беше станал много тих. Не беше глупав — разбираше какво следва.

Тя млъкна. Искаше й се той да проговори и да й спести болката да му опише всички безчестни подробности. Никога не бе разказвала на никого тази част от историята си — надяваше се, че никога няма да й се наложи.

Той обаче не каза нито дума, не я пощади.

Тя му каза за морската болест, която я беше мъчила първите дни.

— Каретите не са единствените места, на които ми прилошава — отбеляза със съжаление, но всъщност само отлагаше мига на разкритието.

И ако се съдеше по напрежението, което сякаш изпълваше цялата къщичка, той го знаеше.

Тя навлажни устните си и се насили да продължи:

— След няколко дни в морето свикнах с движението на кораба. Можех да се изправям, без да повръщам. Един от моряците ми каза да се измия, че капитанът ме вика. — Тя преглътна. — Казаха ми да се явя на служба. Той… капитанът беше… беше в каютата си. А после…

Тя преглътна и отново проследи с пръст шарките на масата, притисна нокътя си в мъничката пукнатина, сякаш тази пукнатина по някакъв вълшебен начин можеше да се отвори и да я погълне. Все още не можеше да го погледне.

— И тогава той ми каза… по какъв начин мога да си платя за пътуването. Каза, че имам три възможности.

Настъпи продължително мълчание.

— И какви бяха тези възможности? — попита Фреди с дрезгав глас.

Тя отново преглътна с усилие и се опита да го погледне в очите, но не успя.

— Каза, че мога да стана негова… негова…

— Знам какво е имал предвид. Какви бяха другите две възможности?

— Ако не бях избрала него, щял да ме даде на екипажа със същата цел.

Той изруга.

— А третата възможност?

— Да стигна до брега с плуване.

— След няколко дни в морето? — попита той и отново изруга.

Тя кимна и се насили да го изрече:

— Затова направих избора си и макар да знам, че беше страхлив и достоен за презрение, ако обстоятелствата се повторят, пак ще избера същото.

Тя се стегна, за да се подготви за реакцията му, но той не каза нито дума. Не беше ли разбрал какво е сторила? Да го изрече ли очакваше? Да признае всички грозни подробности?

Баща й би го очаквал.

Затова с тих суров глас тя изтръгна от устата си думите, които щяха да завършат признанието й.

— Избрах капи…

Той се пресегна през масата и улови ръцете й в своите. Дланите му бяха топли и я държаха здраво.

— Не, Дамарис, избрали сте живота. И никой не може да ви упреква за това — най-малко пък аз.

Не тези думи очакваше да чуе. Съвсем не. Насили се да го погледне. Сините му очи пламтяха от някакво чувство, което тя не можеше да разпознае. Пръстите му стискаха нейните здраво — толкова здраво, че почти я болеше.

— Направили сте единственото възможно нещо. Никой не може да ви обвинява. Аз никога не бих го сторил.

Тя го погледна изпитателно. Не можеше да повярва, че говори искрено.

— Винаги са ме учили, че човек трябва да избира смъртта пред безчестието.

— В това, което сте направили, няма никакво безчестие — увери я тихо той. Палците му погалиха ръцете й. — Само отчаяние. И желание да живеете. Единственият, който е бил безчестен, е оная свиня капитанът.

Тя се опита да преглътне, но в гърлото й беше заседнала бучка. Искаше да му повярва, но през целия си живот бе откривала доказателства, че е вярно точно обратното. Жената винаги беше виновната. Винаги.

— Затова ли не искате да се омъжите?

Тя кимна.

— Знам, че непорочността е задължителна за булката, че никой достоен мъж не би могъл да уважава жена, която е дошла в брачното си ложе опетнена и нечиста…

— Кой ви е наговорил тези глупости?

Дамарис примигна.

— Баща ми.

И то многократно.

— Е, добре, ще ме извините, но ако наистина е мислел така, значи е голям глупак. Вярно, някои мъже държат младоженката да е девствена, но обикновено това е защото искат да са сигурни в бащинството поне на първото дете. И защото някои мъже са непохватни грубияни и предпочитат съпругите им да са невежи в това отношение. А освен това аз съм развратник, което означава, че и аз не съм девствен. Следователно сме равни.

Тя поклати глава.

— Много добре знаете, че за мъжете е различно. Не ме приемате сериозно. Предпочитам да живея сама, отколкото в брак без уважение.

Както бе живяла майка й.

Той се намръщи.

— Вече ви казах, че не ви обвинявам. Никой не може да ви обвинява за случилото се.

Дамарис не можеше да му повярва докрай. Тя вдигна брадичка и каза полуотбранително:

— Ако се наложи, пак ще го направя, защото, макар че капитанът ме посрами, не се срамувам от решението си. И няма да допусна някой да ми прощава за това.

Защото този, на когото бяха простили, винаги беше в позицията на съгрешилия. Прошката не означаваше забрава. Баща й беше простил на майка й, но не беше забравил, нито за секунда. Майка й беше принудена да търпи прошката му всеки ден.

Погледът на Фреди се смекчи.

— Мило мое момиче, никога не бих се осмелил.

Настъпи кратко мълчание.

— Вие… присмивате ли ми се? — Дамарис не можеше да повярва на ушите си.

Той стисна ръцете й.

— Не точно. Може би се усмихвам на тази ваша неукротима решителност. Няма нужда от нея, наистина няма. Не е нужно да защитавате решението си пред мен. Аз напълно го одобрявам. В какво положение щях да се намирам аз, ако вие, например, вярвахте в тази глупост за „смъртта пред безчестието“?

Тя реши да приеме думите му буквално.

— За начало нямаше да се озовете затворен в една къщичка, откъснат от целия свят заради преляла река и компрометиран, така че да сте принуден да сключите брак, който не желаете.

— Точно така — съгласи се бодро той. — Споменах ви, че обичам от време на време да преживявам по някое малко приключение, нали така? Изобщо не съжалявам за това. И вие не бива да съжалявате. Нека извлечем най-доброто от ситуацията, в която ни постави животът. Като заговорихме затова, ще направите ли нещо с тези предполагаеми кнедли, или трябва да се сервират сухи и с напукани ръбове?

Тя погледна към кнедлите и покри с влажния плат няколкото, които бяха оставени изложени на въздуха. Изобщо не можеше да разбере този мъж. Той сякаш не приемаше ситуацията й сериозно. Каза му го.

— О, не си правете погрешни изводи, скъпа моя. Приемам много сериозно това, което са ви причинили. Много сериозно наистина.

Тя зърна в очите му някакъв леден проблясък, но после те се стоплиха, когато продължи:

— Но според мен нито дума от това, което ми казахте, не може да представлява каквато и да било пречка за брака ни.

Това й вдъхна мъничко надежда, но Дамарис не можеше да разчита на нея.

— Тогава нека ви разкажа останалото — каза тя. Беше се надявала да не стане нужда да му разказва за тази последна част. — Когато стигнахме в Англия, вместо да ме остави на брега, както обеща, капитанът каза, че ми е намерил работа. И после се разсмя.

Все още й прилошаваше, когато си спомнеше мига, в който разбра какво става. Стъписването и моментното неверие, последвани от безпомощна, горчива ярост.

Каква глупачка беше! Как можа да повярва, че мъж като него ще удържи дума, дадена на момиче без никакви приятели!

— Беше ме продал в един бордей.

Фреди издаде някакъв нечленоразделен звук. Тя погледна към него, но той поклати глава.

— Продължавайте.

Стисна зъби, а ръцете му се стегнаха още по-силно около нейните. Дамарис усещаше пръстите си леко смазани, но допирът му беше странно утешителен. Близост, а не отхвърляне.

— Аз, разбира се, отказах. Опитах се да избягам, да сляза сама от кораба, но той беше подготвен за това. Накара да ме завържат, да ми запушат устата и да ме занесат на брега увита в едно старо одеяло — продължи тя. Одеялото беше влажно и покрито с плесен, а миризмата му я накара да повърне. — Първото, което видях от Англия, беше от прозореца на заключена стая в бордей.

Той изруга.

— Проклето копеле!

Тя се насили да изрече думите, които все още я караха да изгаря от срам:

— Докато ме изнасяха, той ми каза, че съм родена за това.

— Тази свиня ще умре заради това — каза тихо той, после я прикова с поглед. — Разбира се, вие знаете, че в думите му няма и капка истина.

Тя прокара език по сухите си устни.

— Онзи ден край езерото вие казахте…

— Знам какво казах и това съвсем не е същото. Ще ви покажа какво имах предвид и то е съвсем различно от всичко, което ви е казало онова копеле. Но първо довършете разказа си. Остава съвсем малко, а знам, че изпитвате потребност да ми разкажете, макар че това няма да промени нищо, уверявам ви. Как избягахте от този бордей?

Тя се поколеба. Тази история не беше само нейна — бяха замесени и други хора.

— Ще ми дадете ли честната си дума, че това, което ще ви кажа, няма да излезе от тази стая?

Той кимна отсечено, а после, когато Дамарис продължи да мълчи, каза:

— Разбира се, че ви давам думата си. Продължавайте.

— И Джейн беше доведена насила в бордея — бяха я упоили и отвлекли. И тя беше сираче, но за разлика от мен и без похитителите й да знаят, тя имаше сестра в Лондон — Аби — и убеди една прислужничка да й съобщи. Дейзи — тя беше прислужничката — ни помогна да избягаме. И дойде с нас.

— Мили боже! Значи така сте се срещнали четирите? Нямах представа.

— Лейди Биатрис знае за бордея — Аби настоя да й разкажем всичко, преди да приемем поканата й да заживеем при нея. Аби каза на Макс, преди да се съгласи да се омъжи за него — поясни тя и прехапа устна. — Но аз не казах на никого за капитана — нито на лейди Биатрис, нито на Аби и момичетата.

Прекалено много се срамуваше.

В стаята се възцари продължително мълчание. После Фреди попита:

— Колко време останахте в бордея?

— Само няколко дни. Така и не ме… продадоха. Дейзи ни измъкна няколко часа преди първата ни… поява. — Тя потръпна, когато си спомни как се измъкнаха на косъм. Нея я бяха обявили като Китайската уличница, бяха я гримирали в някаква груба имитация на китайка и я бяха облекли само с прозрачна, бродирана роба от червен муселин.

— Нараниха ли ви по някакъв начин?

Тя прехапа устна.

— Само ме биха няколко пъти.

— „Само“ ли?

Дамарис сви рамене.

— Морт — той беше собственикът — не искаше да ми оставя белези. — Първите няколко пъти я биха заради непокорството й, но последния път… Споменът я накара да се усмихне. — Направих билков чай, от който на Джейн й прилоша вечерта, в която я изложиха на търг. Повърна върху някои от клиентите. Това я спаси.

Фреди погледна към чая си и го бутна настрана.

— Този бордей — къде се намира?

— Сега е затворен. Макс съобщи на властите, а Дейзи даде показания. Морт го обесиха. Джейн не беше единственото невинно момиче, което беше отвлякъл.

— А как се казваше капитанът?

Тя го погледна смаяна.

— Какво значение има? Сигурно отдавна е заминал и е на другия край на света.

— Все едно, трябва да знам.

Тя вдигна рамене и му каза.

— А корабът?

— „Момичето от Ливърпул“. Но сигурно и той вече е на другия край на света.

Той рязко се изправи.

— Е, добре, вече ми разказахте историята си. Това не променя факта, че ние с вас ще се оженим. А сега трябва да нацепя малко дърва.

— Но вие вече нацепихте много…

Той обаче вече бе прекосил стаята на три крачки и затваряше вратата зад гърба си.

Напълно объркана от реакцията му, Дамарис добави още вода към супата, останала от вечерта. През нощта се беше сгъстила и тя започна да я разбърква, докато чакаше да кипне.

Чуваше отвън ритмичните удари на брадвата. До камината вече имаше грижливо подреден куп подпалки, а в един сандък до задната врата — още, затова не проумяваше защо Фреди продължава да сече. Така щяха да изхабят целия запас на старата жена. Макар че Фреди обеща, че ще плати за всичко, и Дамарис знаеше, че ще прояви великодушие.

Помисли си за начина, по който прие разказа й. „Великодушие“ не беше най-подходящата дума.

Той й каза, при това на няколко пъти, че за него случилото се не променя нищо, че липсата й на непорочност не му пречи, че ужасното й преживяване с капитана не може да бъде пречка за брака им и дори — колко смайващо! — че баща й е бил глупак по отношение на тези неща.

Възможно ли бе наистина да го мисли? Да не би защото беше развратник, виждаше нещата по съвсем различен начин? Да смее ли да се надява? Бе живяла толкова дълго убедена, че за нея бракът е невъзможен, не и ако не е готова да живее с постоянното заклеймяване, на което бе подложена майка й, а тя не беше готова. В никакъв случай.

Фреди обаче каза, че тя нямало от какво да се срамува.

Каза, че одобрява избора й. Одобрява го.

Дори се засмя при мисълта за прошка, сякаш нямаше нищо за прощаване.

Нищо за прощаване. В гърдите й се надигна мъничка надежда.

Супата къкреше. Тя сложи вътре кнедлите една по една и ги разбърка.