Ан Грейси
Сватба през зимата (14)

Глава 14

Не искам хората да са прекалено любезни — това ми спестява главоболието да ги харесам твърде много.

Джейн Остин, „Писма на Джейн Остин“

Докато чакаха лорд Брекънридж, икономът им съобщи, че на обяд ще бъдат само трима. Лейди Брекънридж се оттеглила в стаята си със силно главоболие и наредила да й занесат обяда там.

— Мили боже, сигурно е получила това главоболие заради мен! — призна Дамарис на Фреди, след като икономът излезе. — Чувствам се ужасно.

— Глупости! Главоболията на майка ми са легендарни. Получава ги всеки път, когато не стане на нейната. Ако наистина беше болна, изобщо нямаше да си поръча обяд, камо ли пък в стаята си.

Лорд Брекънридж влезе в трапезарията и отправи остър поглед към Дамарис.

— Чух, че сте поискали да разгледате градините, госпожице Чанс — градините с билки.

— Да, милорд. Беше много интересно. Интересувам се от отглеждането на растения.

— Единствената ви задача е да отгледате наследник за Брекънридж — каза той навъсено и седна на мястото си.

Докато икономът поднасяше обяда, възрастният мъж оглеждаше замислено Дамарис. Беше много грубо да я зяпа така, но тя нямаше да му позволи да я смути.

— Чух, че и овощните градини са ви се сторили интересни.

Тя разчупи едно хлебче и го намаза с масло.

— Да.

— И кошерите.

— Да. Мислила съм дали да не започна да гледам пчели — потвърди Дамарис, взе лъжицата и се зае със супата си.

Рунтавите му посивели вежди се събраха.

— Лично?

Леката изненада в тона му я накара да вдигне глава.

— Обичам мед — каза хладно тя и погледна към иконома. — Моля, предайте на готвачката, че тази супа е великолепна.

До края на блюдото лорд Брекънридж се посвети единствено на чинията си, но след това отново прикова суров поглед в Дамарис.

— Следобед ще излизам с каретата. Ще ми бъде приятно, ако ме придружите, госпожице Чанс.

Думите бяха оформени като молба, но Дамарис не се съмняваше, че представляват заповед. Тя се обърна към Фреди:

— Имате ли планове какво ще правим следобед, Фреди?

— Не питах него. С вас искам да говоря.

— Казахте, че искате да отидете до селото — отговори Фреди. Дамарис не беше казвала нищо подобно — той просто й предлагаше оправдание.

— Това може да го направи по всяко време, момче! — тросна се баща му. — Решавайте, момиче! Кое избирате?

Тя застави пръстите си да се разтворят. Колко груб беше този човек! Искаше да му отвърне както подобава, но Фреди изглеждаше напрегнат. Годежът им може и да беше фалшив, но Дамарис вече бе научила, че закрилническият инстинкт на Фреди е силен, и не искаше да създава още поводи за напрежение между него и родителите му. По-добре да го остави да си мисли, че грубостта на баща му изобщо не я смущава.

Несъмнено лорд Брекънридж щеше да се опита да й смачка фасона също като съпругата си. „Щом е така — помисли си Дамарис, — давайте!“.

— Както каза баща ви, Фреди, винаги можем да отидем в селото. Благодаря ви, лорд Брекънридж, с удоволствие ще дойда с вас.

— Ха! — възкликна възрастният мъж и отправи триумфален поглед към Фреди. — Момичето знае къде му е интересът.

— Нищо подобно, просто са ме учили да проявявам уважение към старите хора — отвърна сладко Дамарис и добави: — Дори да не го заслужават.

Тя изтича на горния етаж да си вземе топло палто, шапка и ръкавици. Когато слезе обратно, закопчавайки ръкавиците си, Фреди и баща му стояха съвсем близо един до друг и се гледаха на кръв.

Когато Дамарис забърза към тях, Фреди погледна към нея и отстъпи крачка назад, като каза на баща си нещо, което тя не можа да чуе.

Баща му изсумтя и се обърна към Дамарис:

— Готова ли сте, госпожице Чанс?

Тя погледна към Фреди. Изражението му беше ледено и непроницаемо, но той не се опита да я спре.

— Да — отговори тя и излезе през входната врата.

 

 

— Помислих си, че може да ви покажа имението — каза лорд Брекънридж, когато потеглиха. Дамарис беше доволна, че пътуват с файтон — открит, но с навес, който да ги предпази, ако завали. След преживяното с наемната карета малко се притесняваше от пътуване в задушни затворени превозни средства. Не искаше да повърне върху предполагаемия си бъдещ свекър. Макар че това можеше да се приеме като заслужена отплата.

— За какво говорехте с Фреди в преддверието? — попита тя.

Той изсумтя.

— Какво нахалство само!

— Чие, негово или ваше?

Той я изгледа с остър поглед.

— Няма да търпя наглостта ви, госпожичке! Стига ми, че синът ми смята… — Той млъкна и я изгледа гневно. — Проклятие, аз знам как да се държа с дами!

Дамарис прикри усмивката си. Тя можеше чудесно да се брани и сама срещу всякакви подигравки от страна на лорд Брекънридж, но мисълта, че Фреди е предупредил баща си да внимава, я изпълни с топлина.

— И не си мислете, че ще ви оставя да си играете с тези красавци из провинцията — продължи той навъсено, сочейки към двата почти еднакви коня, които теглеха каретата. — Аз не съм безразсъден глупак като сина си.

— Синът ви не е нито глупак, нито безразсъден. И ако сте ме качили тук, за да го обиждате, искам веднага да спрете каретата. Ще сляза и ще вървя пеш.

Тя вдигна брадичка и зачака, без да обръща внимание на внимателния оглед, на който я подложи. След миг той изсумтя. Дамарис сметна това за приемане на условията й и добави:

— А и колкото да са красиви конете ви, изобщо не искам да ги карам.

Продължиха да пътуват по главния път, завиха наляво по по-тесен, обкръжен от високи живи плетове, и се отдалечиха от селото. Минаха покрай една къщичка, където възрастна жена с голяма мека шапка кастреше лози в градината. Тя се загледа в тях и почти вдигна ръка, сякаш искаше да им помаха, но лорд Брекънридж не й обърна внимание. Дамарис се усмихна на жената, когато профучаха покрай нея.

— Коя е тя?

— А? О, тя ли? Никоя.

— Очевидно е някоя.

Той я погледна раздразнено.

— Една от старите прислужници. Няма нужда да й обръщате внимание.

— О, аз обръщам внимание на всички — отвърна нехайно Дамарис и зачака някакъв смразяващ отговор, но той само изсумтя.

Продължиха да пътуват по тесни, сякаш безкрайни пътища и от време на време той подхвърляше по някой коментар.

— Картофи — каза, докато минаваха покрай потънала в дъждовна вода нива. — Този проклет дъжд! Сякаш иска да унищожи реколтата.

Друг път кимна към поле, пълно с овце, и съобщи:

— Овце.

Дамарис се сдържа да не възкликне изненадано. Докато той се държеше учтиво, тя щеше да му отговаря със същото.

— За месо или за вълна?

Той я погледна изненадано.

— Вълна.

Минаха през едно селце и той каза:

— Къщите на арендаторите.

Няколко деца изтичаха от къщите и им помахаха. Една жена с кошница направи реверанс. Двама работници, които вървяха покрай пътя, се отдръпнаха при преминаването им и вдигнаха ръка към челото си в поздрав към лорд Брекънридж. Той не обърна внимание на никого.

Без да знае какво да направи, Дамарис все пак им се усмихна.

На един кръстопът широкоплещест мъж с износена кожена престилка оглеждаше копитата на един кон, но се изправи и сведе глава. Лорд Брекънридж му кимна кратко и се обърна към Дамарис:

— Ковачът. Свестен човек. Разбира си от работата.

Постепенно Дамарис осъзна, че освен ако не си е променил мнението в последния момент — или след като тя заплаши да слезе от каретата и да върви пеша, — лорд Брекънридж няма намерение да смачка фасона на неподходящата си бъдеща снаха. Той наистина я развеждаше из имението. Дамарис не проумяваше причината, но някакъв напрегнат възел в нея се разплете, тя се отпусна и започна да се забавлява.

Стигнаха до кално парче земя, пълно с прасета. Преди лорд Брекънридж да успее да й каже: „Прасета“, Дамарис се обади:

— Навремето отглеждах прасета.

Преувеличаваше, но не много; навремето един фермер им даде прасенце и тя го отгледа. Плака, когато трябваше да го заколят, но все пак яде от месото. В мисията почти нямаше месо и беше грях да хабиш храна само защото преди това ти е била приятел. Прасетата бяха обичливи, интелигентни същества.

Той обърна глава и впери поглед в нея.

— Отглеждали сте прасета? Всемогъщи боже!

После направи пауза и попита:

— Какви прасета?

— Китайски. Експериментални.

Той изсумтя и пак й отправи непроницаем поглед.

— Експериментални китайски прасета, а? И какво, тези прасета можеха ли да плуват?

Тя го изгледа неразбиращо.

— Да плуват ли?

— Е, сигурно им се е налагало заради каналите, нали така?

Тя успя да запази сериозното си изражение.

— Ъъъ, не. Държахме ги на един остров, където имахме овощни градини.

— Невероятно! — измърмори той сам на себе си. — Експериментални плуващи китайски прасета…

 

 

— Е, как се държа той? — попита Фреди след завръщането им.

— Съвсем любезно — отговори Дамарис, свали шапката си и се намръщи замислено. — Удивително любезно.

— Защо? За какво говорихте?

— За имението.

— Имението ли?

Тя кимна.

— Изобщо не очаквах, но той ми посочи различните посеви, ябълковите градини и овцете. Освен това си поговорихме малко за прасета.

— За прасета?

Тя се изкикоти.

— Честно казано, вината за прасетата е моя. Казах му, че съм отглеждала прасета — е, веднъж отгледах едно прасенце в Китай, което е почти същото. За момент си помислих, че ме е разкрил, когато попита дали прасетата плуват в каналите, но той като че ли прие обяснението ми — казах, че ги държим на един остров, където имаме овощни градини. Изглеждаше много впечатлен.

Фреди нададе стон.

— Разбира се, че е бил впечатлен. Сега всичко придобива смисъл. Пусто да остане!

— Какво придобива смисъл? — погледна го Дамарис с любопитно наведена глава. — Кажете ми.

Той я хвана за ръката и я поведе към стълбите.

— Тези пасти… момичета, които родителите ми биха одобрили, са най-различни, но помежду им има едно общо нещо: всички са израснали в имение като това и знаят поне донякъде как да го ръководят.

Тя кимна, леко озадачена.

— Да, майка ви ме попита дали умея да управлявам домакинство още първата вечер, нали помните?

— Да, но вие не разбирате. Майка ми отговаря за къщата; баща ми управлява имението, или по-скоро казва на управителя как да го ръководи.

— Да, предположих, че е така — каза Дамарис и млъкна. — Къде отиваме?

Току-що бяха подминали площадката на етажа, на който се намираше спалнята й.

— Искам да ви покажа нещо — каза той и я дръпна напред. — Въпросът е, че ако баща ми говори с вас за управление на земя — и за прасета! — това най-вероятно означава, че е започнал да ви одобрява. — Той направи кисела физиономия. — Всъщност, като се замисля, сигурно и двамата ви одобряват. Първо накарахте майка ми да остане горе и да се цупи…

— Нищо подобно не съм направила!

— Тя го нарече главоболие, но повярвайте ми, става дума за цупене. Това означава, че не е успяла да ви смачка — точка във ваша полза. Бъдещата лейди Брекънридж трябва да може да отстоява своето пред най-големите аристократични кучки в кралството. Това, че не им се оставихте, им харесва.

— О! — измърмори Дамарис и се замисли над тези думи, докато той я водеше през лабиринт от коридори и поредици от невероятно тесни стъпала.

Тя спря на една площадка, за да си поеме въздух.

— Значи, когато са груби с мен, предпочитате да избухвам в сълзи, така ли?

Не беше сигурна, че може да се разплаче по команда, а освен това тази мисъл не й допадаше, но той й предоставяше къща в замяна на това представление, а който плаща, той поръчва музиката.

— Мили боже, не! Не съм се забавлявал така от години. Не мисля, че друга млада жена е успявала да надделее над майка ми. — Той поклати глава, удивен. — При това не само сте успели да накарате баща ми да се държи възпитано…

— Това беше заради вас и вашето предупреждение.

— Вие откъде…?

— Попитах го.

— И той ви каза? — промълви Фреди и се разсмя. — Ето, виждате ли! А после сте говорили с него за реколти и прасета. Чудесата нямат край. Завийте насам.

— Мога ли да ви попитам пак къде отиваме? — настоя Дамарис и изгледа със съмнение тясното стълбище пред тях. То сякаш водеше към някакъв долап.

Фреди се усмихна едва-едва.

— Един момент. Има ключ за… а, готово.

Той взе ключа от една полица над тясната вратичка, посегна покрай Дамарис, отключи и й махна да влезе.

— Първо дамите.

Дамарис се наведе, за да мине през ниската врата, но оттам излезе на чист въздух и ахна от удоволствие при гледката, която се разкри пред очите й. Той я бе довел в малката, подобна на кула сграда, която бе мярнала да се издига над къщата. Около кулата имаше тясна тераса, широка около метър и двайсет, с парапет за по-голяма сигурност. Оттук Дамарис можеше да вижда околността на километри във всички посоки.

— Тъй като цял ден обикаляхте с файтон из имението, си помислих, че може да ви хареса да го видите от птичи поглед. Освен това с малко късмет ще видим залеза. Вие обичате залеза, нали?

— Наистина го обичам — отговори тихо Дамарис, трогната, че е помислил за това.

Той кимна.

— Така си и мислех. Обикновено жените обичат такива неща.

Ирационално подразнена, че я смята за „обикновена жена“, тя пристъпи към ръба на терасата и погледна към околността.

Виждаше градините с билки, ябълковите градини и кошерите, които посети сутринта. На едно възвишение зърна горичката от брези с оголени от зимата клони, които бе забелязала от файтона. Имението бе обкръжено от мрежа от малки ферми и къщи. Тя забеляза къщата на старата жена, която й се беше усмихнала.

— Кой живее там?

— Нашата стара бавачка, бавачката Макбрайд. Защо?

— О, днес минахме покрай нея, това е всичко. Беше в градината си, кастреше лози. Стори ми се симпатична.

— Тя обича градината си — каза Фреди с безразличен тон.

— Може ли да се запозная с нея?

— С бавачката Макбрайд? Защо? Тя е много стара.

— На мен ми се стори доста енергична. Не ми изглеждаше прекалено стара за гости.

— Аз вече се отбих при нея. Докато вие бяхте навън с баща ми.

Той избута с ботуша си малка купчина боклук в един ъгъл — парчета дърво, едно старо ведро, изгнило въже.

— Вече сте я посетили? Толкова скоро?

Навярно обичаше старата си бавачка, щом я беше посетил почти веднага след пристигането си.

— Само по задължение.

Гласът му звучеше незаинтересовано, но Дамарис не беше убедена в равнодушието му.

Той се наведе напред, намръщи се, а после се усмихна и извади от купчинката в ъгъла малък, захабен от времето дървен меч с някога боядисана в червено дръжка.

— Значи тук е бил. Сигурно той го е скрил.

Завъртя меча в ръцете си и се престори, че нанася няколко удара.

— С брат ми Джордж идвахме да си играем тук при всяка възможност. Обикновено се преструвахме на пирати и смели авантюристи, но понякога бяхме войници, които се опитваха да превземат крепостта или замъка, зависи какво решавахме да бъде. Този край винаги беше на Джордж, а другият — моят.

Тази тераса беше опасно място за игра на малки момчета. Брат му бе умрял като дете. Беше лесно човек да се покатери по парапета. Без да се замисли, Дамарис попита:

— Брат ви падна ли? Така ли умря?

— Не.

Фреди рязко се обърна, отдалечи се и изчезна зад кулата. Дамарис прехапа устна и се прокле заради нетактичността си. Стисна с всички сили парапета и се загледа в хоризонта. Фреди ясно бе показал, че не желае да говори за брат си, а и в края на краищата това не беше нейна работа. Не му беше истинска годеница. Трябваше ли да отиде при него и да се извини? Или просто да не говори повече по темата?

На юг, недалеч от къщата, се простираше езеро, сиво и раздвижвано от вятъра. От едната му страна чернееха борове. Близо до него имаше малък каменен параклис, а отвъд — множество надгробни камъни. Семейното гробище. Тя потръпна.

— Студено ли ви е? — попита Фреди и се приближи зад нея. Плътно зад нея. Тя усещаше топлината на тялото му по целия си гръб.

— Не. Добре съм, благодаря.

Но не помръдна. Той — също.

— Ей там е Девън. А Девънам Хол е съвсем близо, зад онези хълмове.

Той сложи ръка на рамото й и я обърна в тази посока. Гласът му беше нехаен, безгрижен. Дамарис обаче не се заблуди. Беше засегнала чувствително място.

— Лондон е нататък — посочи той. — А когато денят е ясен, можете да видите морето, ей там.

Дамарис присви очи и се опита да зърне на хоризонта синя ивица, но макар че дъждът беше спрял, тя виждаше сивите му пелени, които се плискаха в далечината. Слънцето започваше да залязва и превръщаше сребристите капки в златни.

— Много е мокро, нали? На някои места дори не се оттича. Видяхме толкова много наводнени ниви. Баща ви каза, че реколтата била съсипана.

Той поклати глава.

— Още преди години му казах, че трябва да въведе система за отводняване на тези ниви, но той послуша ли ме? Не, не и мен. Какво знам аз за каквото и да било? — Той стисна юмруци. — Неговата представа за отглеждане на реколта е от Средновековието. Мрази всяка мисъл за промяна и смята всяка иновация, предложена от науката агрономия, за модерни глупости.

— Значи сте се опитали да говорите с него?

Той изсумтя.

— Вече се отказах. Сега се интересувам от новите технологии в парните двигатели и транспорта, не само в корабоплаването.

Дамарис знаеше от Флин, че Фреди е партньор в тяхната компания за морски транспорт, но досега нямаше представа, че се интересува и от парни машини.

— Макс също се интересува от парните двигатели, нали?

Фреди кимна.

— Точно той събуди моя интерес. Когато бяхме ученици, беше луд по парните двигатели и докато го нямаше, аз продължих да следя развитието им. Инвестирах в няколко иновации и си възвърнах многократно вложенията. Парата е бъдещето.

— Казвате, че сте инвестирали в някои иновации. Какво означава това?

Зададе въпроса, за да го накара да продължи да говори и да компенсира нетактичността си отпреди малко, но той го прие сериозно и докато й обясняваше как се правят инвестиции, тя се заинтригува.

Най-запленена беше от това как бе успял да превърне малкото наследство, оставено му от една леля, в доходи, от които се издържаше.

— Солидни доходи и нищо повече, но с тях съм независим.

Той омаловажаваше състоянието си, но всичко, което бе видяла Дамарис, й подсказваше, че води удобен, ако не и луксозен живот. Тя никога не бе имала достатъчно пари, които да инвестира в каквото и да било, но всъщност не се беше и замисляла, че човек може да направи с парите нещо друго, освен да ги спестява и да се опитва да изкара с тях колкото се може по-дълго.

— Бих искала да разбера повече за инвестирането — каза тя.

— Не е трудно — отговори Фреди. — Просто е рисковано.

 

 

— Какво правихте вие двамата? — попита лорд Брекънридж, докато сядаха на масата. — Момчето грижи ли се добре за вас?

Поведението му потвърждаваше, че Фреди е познал с предположението си. Родителите му — или поне баща му — сякаш одобряваха Дамарис, нищо че не можеше да язди и мислеше, че лисиците са сладки. Майка му, от друга страна, си оставаше хладна.

— Много добре — отговори Дамарис. — Всъщност ми обясни как се правят инвестиции.

Беше време лорд Брекънридж да разбере, че синът му знае много повече, отколкото смятат хората.

Той изсумтя.

— Момчето, говори всякакви глупости.

— Съвсем не — каза хладно Дамарис. — Научих много неща от разговора ни.

— Много неща ли? — изсумтя лорд Брекънридж. — Всичко, което знае синът ми за „инвестициите“, го е научил от сделките си с ония с процентите. Лихварите — добави той, когато видя, че тя не разбира израза. — Но не се тревожете, скъпа моя, каквото и състояние да имате, то ще бъде защитено — ще накараме семейните адвокати, и нашите, и вашите, да изготвят брачно споразумение, което да го държи далеч от ръцете на този прахосник.

— Прахосник ли?

Изненадана от обвинението, Дамарис погледна Фреди, който леко поклати глава, сякаш искаше да каже: „Не се тревожете.“

Баща му се наведе над масата и я потупа по ръката.

— Не си тормозете хубавата главица с подобни мисли, моето момиче.

— Няма — увери го тя с рязък тон и отдръпна ръката си. — Имам пълна вяра в способностите на Фреди и спокойно ще му поверя и последното си пени.

Баща му се подсмихна.

— Точно по тази причина, скъпа моя, не позволяваме на дамите да се забъркват в неща, от които не разбират.

Дамарис стисна зъби. Баща й бе пропилял почти цялото състояние на майка й за подкупи и скъпи подаръци, с които да се подмаже на местния деспот, и когато Дамарис навърши дванайсет, вече не бе останало почти нищо. След като доходите им се свиха до едно малко, редовно дарение от Англия, баща й загуби интерес и остави на нея цялото финансово управление на мисията.

Дамарис трябваше да спестява, за да има с какво да храни хората. Тя се занимаваше с пазаруването, водеше ожесточени пазарлъци за всичко и постоянно се тревожеше как да свърже двата края и никой да не остане гладен. Баща й не обръщаше внимание на такива прозаични подробности.

По-късно, след като останаха насаме, тя попита Фреди защо мълчи.

— Защо му позволявате да говори за вас по този начин? Вие не сте прахосник. Не сте глупак — в никакъв случай — и изобщо не ме интересува какво казва баща ви, вие разбирате от инвестиции. Пред хората може и да се държите като несериозен развейпрах, но знам от господин Флин, че имате отговорности в компанията и ги изпълнявате добре. Освен това веднъж каза, че много уважавал деловия ви нюх, така че защо…

— Всемогъщи небеса, само не го споменавайте пред хората, умолявам ви! Ще съсипете репутацията, която градя от години.

Каза го небрежно, като на шега, но в тези думи имаше достатъчно истина, за да я накара да попита:

— Защо не? И не ми ги разправяйте тия за репутацията ви пред хората. Говоря за родителите ви и за тяхното мнение за вас. Те не проявяват към вас никакво уважение. Още по-лошо, те…

— Те си имат своите причини — прекъсна я той и отклони поглед. За миг на лицето му се изписа изражение на мрачна безнадеждност.

— Какви причини?

— Това не трябва да ви безпокои. Както изтъкнахте неведнъж, вие сте тук само по една причина — заради преструвката. Няма нужда да се намесвате.

Това определено беше предупреждение да стои настрана.

— Не ме гледайте така — каза Фреди. — Правя го за ваше добро.

Пръстът му погали извивката на ухото й.

Дамарис се отдръпна.

— Какво правите?

— Просто оправям един кичур. Защо? Не искате ли?

— Не, просто… е странно.

Беше сигурна, че косата й изобщо не се е разрошила. Той просто се опитваше да отклони мисълта й от разговора.

— Странно, като „отвратително“? Или като „Боже, какъв е чаровник този Фреди!“?

Тя се помъчи да потисне усмивката си.

— Не мисля, че вторият израз съществува.

— Разбира се, че съществува. Дядо ми го е измислил. Аз съм се метнал на него. Той е бил прочут развратник.

Тя вдигна глава и го погледна.

— Вие прочут развратник ли сте?

— Още не, но работя по въпроса — увери я той най-искрено.

Тя се засмя. Започваше да разпознава повтарящия се модел: всеки път щом темата станеше прекалено сериозна или неприятна, той започваше да флиртува и така слагаше край на разговора. Беше очевидно, че не желае да обсъжда отношението на родителите му към него, затова Дамарис реши да не настоява. Засега.