Ан Грейси
Сватба през зимата (6)

Глава 6

Суетност и гордост са различни неща, макар двете думи понякога да се използват като синоними. Може да си горд, без да си суетен.

Гордостта се отнася повече към мнението ни за нас самите, а суетността към онова, което бихме искали другите да мислят за нас.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

— Простете, че ви прекъсвам, сър, но е дошъл един… човек и иска да говори с вас.

Фреди вдигна поглед от закуската си и се намръщи на личния си прислужник, Тибинс.

— Какъв човек?

— Ирландец, сър, и изглежда доста див.

Фреди преглътна една хапка шунка. Не познаваше никакви ирландци. И не искаше да го безпокоят по време на закуска. Дори да беше един следобед.

— Как се казва?

— Не знам, сър. Не иска да каже.

— Каза ли какво иска?

— Не, сър.

— Даде ли ти картичка?

— Не, сър.

— Тогава го отпрати.

— Опитах се, сър, но той, ъъъ, отказа да си тръгне.

— Тогава изхвърли този нахалник.

— Опита се — обади се от вратата дълбок глас с ирландски акцент. — Но той е дребосъче, а аз съм малко нещо упорит.

Фреди вдигна поглед от закуската си. На прага му стоеше висок главорез с рошава брада, който го удостои с полуусмивка, непочтителна и многозначителна, сякаш го предизвикваше да го изгони. Сред рошавата му, прекалено дълга черна коса блестеше златна обеца.

Фреди замислено огледа крещящата му жилетка и зеления жакет. Изпи си бирата, избърса уста със салфетка и каза сухо:

— Пиратът Черната брада, предполагам. Макс ме предупреди да те очаквам.

Усмивката стана още по-широка.

— Патрик Флин, на твоите услуги. А ти си почитаемият Фреди еди-кой си, доколкото разбирам.

— Какво нахалство! — ахна Тибинс и се обърна към Фреди: — Да повикам ли помощ, за да го изхвърлим, сър?

— Не — усмихна се леко Фреди и стана от масата. — Донеси още една кана от тази превъзходна бира, халба и чиния. И направи още яйца. Господин Флин ще закусва с мен.

Флин се засмя и влезе в стаята, без да бърза. Двамата се ръкуваха.

— Закуска, тъй ли? А аз си мислех, че е почти време за обяд. Но с удоволствие ще ти правя компания. Тази шунка и тези яйца изглеждат много добре за човек, който през последните няколко месеца е живял на солено телешко и корабни сухари.

Тибинс се поколеба — очевидно още се съмняваше доколко е разумно да пуснат непознатия.

— Тибинс — каза Фреди, — този екзотично облечен господин е основателят на Компанията за търговия с Ориента „Флин и съдружници“ — много успешно дружество, в което аз държа една четвърт от акциите. Освен това е един от най-добрите приятели на лорд Девънам.

— Двайсет и два процента, не една четвърт — поправи го Флин. — Колкото до „екзотичен“, какво им има на дрехите ми? — И той погали с обич ужасяващата жилетка.

Фреди погледна към Тибинс.

— Виждаш ли? Напълно безопасен е. Затова донеси бирата и яйцата, ако обичаш. И още малко препечени филийки.

Тибинс подреди място за хранене за ирландеца. Всяко негово движение излъчваше безмълвно неодобрение. После излезе от стаята, а Фреди покани Флин да седне.

— И така, кога пристигна в Англия? — попита Фреди, докато режеше щедри парчета шунка в чинията пред него.

— Тази сутрин — отговори Флин и грабна парче шунка. — Първо посетих Бартлет в лондонското бюро.

Лондонското представителство на „Флин и съдружници“.

— Макс му беше оставил инструкции за мен. Писал ми е къде живееш и че трябва да те потърся.

Фреди кимна.

— Каза ми да те очаквам. Съжаляваше, че пропусна сватбата му. Какво те забави?

Флин отмъкна още едно парче шунка и го пъхна в устата си.

— Вкусно! Нищо не може да се сравнява с английската шунка. Освен ирландската. Или може би датската.

Фреди му подаде чиния, пълна с шунка, и Флин се захвана да я изпразва със завиден апетит.

— Значи Макс се ожени, а? — попита той с пълна уста. — Бързо е действал. Момичето се е уморило да го чака, тъй ли?

— Не, не беше това момиче. Друго.

— Хмм?

Флин вдигна вежди, но продължи да дъвче.

— Предполагам, може да се каже, че е позната на леля му.

Флин кимна.

— Смятам днес да посетя лейди Биатрис. Макс ми остави указания и за нея при Бартлет.

— Макс се ожени за най-голямата й, ъъъ, племенница, Аби.

Фреди отлично знаеше, че момичетата не са никакви роднини на лейди Биатрис — а може би дори и помежду си — но Макс проявяваше ужасна неохота да сподели подробностите дори с него, така че беше по-добре да си мълчи.

Тибинс пристигна с чиния с бъркани яйца, планина от препечени филийки и още бира. Фреди гледаше как Флин напада храната и си спомни думите на Макс — че новодошлият възнамерява да влезе в обществото. Щеше да има нужда не само от съвети за гардероба, но и от малко уроци по обноски. „Или може би — помисли си Фреди, докато Флин изяждаше филийка на една огромна хапка — от много уроци.“

Флин вдигна поглед от чинията си.

— Макс каза ли ти нещо за мен? Защо дойдох в Лондон, искам да кажа.

— Имаш предвид това, че искаш да се ожениш?

— За истинска английска дама с аристократично потекло, да.

Фреди се поколеба — не знаеше как най-тактично да се изрази.

— Ако възнамеряваш да ме предупредиш, че нямам шанс, не се тревожи — каза Флин. — Макс ми обясни, че английската аристокрация никак не обича новобогаташите и… как ни наричат? Парвенюта или граждани, или какво беше там? Камо ли ирландски католици, макар и нерелигиозни. Знам всичко това, но знам също и че едно хубаво състояние ще им помогне да преглътнат горчивия хап. Освен това никога не съм срещал дама, която да не остане запленена от ирландския ми чар. — Той се ухили. — А пък аз обичам предизвикателствата.

— Добре, значи първото, което ще направим, е да те издокараме както трябва. Тибинс! — провикна се Фреди. — Баня, бръснене и подстригване за господин Флин. А после — посещение при шивача ми.

— При шивача ти ли? — попита Флин, докато прислужникът излизаше, за да приготви ваната. — Имам много дрехи.

Фреди го погледна решително.

— Истинска английска дама от аристократично потекло, казваш?

Флин присви очи.

— Точно така. Нещо против ли имаш?

— Ни най-малко — увери го Фреди. — Щом си толкова луд сам да си наденеш въжето, това не ме засяга. Но ако искаш да ти помогна… — Той зачака.

— Продължавай.

— Добре, ще говоря направо. Истинските английски дами — както и бащите им — може да пренебрегнат това, че си ирландец; някои дори няма да имат нищо против, че си католик…

— Нерелигиозен.

— … а някои ще ти простят това вулгарно занимание — търговията. Но никой — никоя истинска млада английска дама няма да иска да я видят на обществено място с мъж с такава жилетка. Нито пък с яркозелен като грах жакет.

— Имам много хубав пурпурен жакет.

— Изгори го.

— Но той ми е люби…

— Изгори го — повтори Фреди. — Можеш или да се обличаш като цирково знаме, или да се ожениш за истинска английска дама. Не и двете едновременно.

Флин се намръщи.

— Обичам ярките цветове.

— Обичай си ги колкото искаш; поръчай си долни гащи в зелено, пурпурно, розово и оранжево, стига да желаеш; халатите и нощната ти риза могат да са ужасяващи, но на обществени места единствените цветове, които носи един джентълмен…

— Аз не съм джентълмен… — започна предизвикателно Флин.

— Ако искаш да се ожениш за дама, трябва да изглеждаш като джентълмен — каза му Фреди. — А един джентълмен носи убити цветове — черно, бяло и сиво вечерта, а през деня светлобежови, черни или кафяви панталони и жакет в кафяво, черно, тъмносиньо или зелено… тъмнозелено — уточни той, защото видя, че Флин е на път да започне да възхвалява достойнствата на смарагдовозеления си жакет.

— А червено? — попита с надежда Флин.

— Само по време на лов и тогава цветът се нарича ален.

— Ален? Червеният жакет са нарича ален?

— По време на лов. Иначе червен жакет носят войниците.

Флин направи физиономия.

— Адски скучно, мен ако питаш.

— Не те питам — отбеляза Фреди. — Ти питаш мен. А сега, искаш ли дати помогна, или не? Нямам нищо против. Спокойно мога и да не се занимавам, няма да се обидя.

— Ще го направя — отвърна мрачно Флин. — Но няма да си изгоря пурпурния жакет.

— Запази го, щом трябва, но никога не го носи пред хората — отстъпи Фреди и стана. — Сега, веднага след като те подстрижем и обръснем, ще те заведа на старата Бонд Стрийт и ще те запозная с шивача си. Съветвам те да се оставиш изцяло в ръцете му.

— За да ме облече като погребален агент ли? — намуси се Флин.

— Глупости! — отвърна Фреди, стъписан от невежеството му. — Погребалните агенти се обличат съвсем различно. Като начало, носят черни мрежести воали, които се развяват от шапките им. Ще изглеждаш нелепо с дълъг черен воал.

 

 

— Най-добре да изчакаш, докато си по-подхо… ъъъ, по-модерно облечен, преди да посетиш лейди Биатрис и младите дами — каза Фреди, докато Флин с изненадващо търпение се оставяше да му вземат мерки за пълен гардероб, подобаващ на един джентълмен.

Фреди трябваше да му признае, че след като реши да си сътрудничи с него и с шивача, бе готов да стигне докрай. Дори донесе раклата си, за да преценят какво да задържи — почти нищо.

Флин се намръщи.

— Мислех да ги посетя днес.

Фреди поклати глава.

— Трябва време, за да се ушие жакет.

Флин погледна към една стойка, на която висяха цял ред жакети.

— Ами тези? Някой няма ли да ми стане? — обърна се той към шивача.

— Дори да ти стане, няма значение — каза му Фреди. — Вече са обещани — всеки от тях е ушит по мярка за някой клиент.

— Клиент, който е свикнал да чака? Поръчал го е, но още не го е платил?

— Точно така.

Флин извади от джоба си дебела пачка банкноти и изгледа шивача.

— Чудя се дали някой от тези жакети ще ми стане? — И нехайно побутна с пръст банкнотите.

Шивачът ги изгледа.

— Ще попитам, сър. — Удостои цветната жилетка на Флин с презрителен поглед. — И жилетка, струва ми се, сър.

Не беше въпрос.

— Пусто да остане! — прошепна Фреди към Флин с нисък глас, докато шивачът отиваше да прегледа жакетите. — Не е джентълменско да подкупваш шивача и да крадеш чужд жакет.

Флин обаче не се трогна.

— Аз съм бизнесмен, не съм джентълмен. Макс веднъж ми каза, че повечето джентълмени в Лондон се бавят с месеци, преди да платят сметките на шивача, ако изобщо ги платят. Не мога да го виня, че предпочита плащане в брой.

Шивачът се върна с елегантен тъмносин жакет и жилетка от сив брокат и помогна на Флин да ги облече. Станаха му идеално.

— Да изхвърля ли тези, сър? — измърмори шивачът, като вдигна с отвращение жилетката му и зеления жакет.

Флин се поколеба и шивачът добави:

— Наистина не са подходящи за човек с вашето положение, сър — не са на мода, ушити са в чужбина, при това лошо.

— Не са на мода, ушити в чужбина, при това лошо, а? Е, добре, като ще е гарга, да е рошава… — въздъхна Флин. — Давай. Прави с тях каквото искаш.

Шивачът пусна охулваните дрехи в ръцете на помощника си, който ги изнесе. Флин погледна към огледалото и се намръщи.

— Изглеждам достатъчно скучен. Предполагам, че вече съм подходящо облечен и мога да се запозная с лейди Биатрис и младите дами?

„Какво забележително подобрение! — помисли си Фреди. — Изобщо не прилича на дългокосия, крещящо облечен пират, който влезе в апартамента ми тази сутрин. Изглежда почти като джентълмен. Почти.“

— Само махни тази обеца.

Флин завъртя очи, но се подчини и прибра златното украшение в джоба си. Фреди кимна одобрително.

— Чудесно. Сега си готов да се запознаеш с дамите.

 

 

— Искаш да кажеш, че това е прочутият капитан Флин, за когото говореше Макс? — попита лейди Биатрис и го огледа критично през лорнета си.

„Проницателна старица“ — помисли си Флин. Лейди Биатрис беше от жените, които не пропускаха нищо, дори без лорнета.

— Просто господин Флин, ако обичате, милейди. Вече не съм капитан на кораб. И не знам дали съм прочут…

— Глупости! Макс ни разказа много неща.

Тя се извъртя в стола си към Фреди:

— Сигурен ли сте?

— За какво? — попита той.

— Че това е капитан Флин на Макс.

Флин потисна смеха си. Проклетите аристократи не се замисляха какво казват за селяните, дори когато тези селяни стояха пред тях.

— Аз наистина съм партньорът на Макс — увери я той.

Тя въздъхна.

— Защо се съмнявате, лейди Биатрис? — попита хубавата русокоска и погледна Флин със закачлива усмивка.

„Джейн“ — напомни си Флин. Беше красива като ангел и приличаше на принцеса от приказките. До нея седеше Дамарис — с бледа кожа и тъмна коса, вдигната в елегантен кок. Откакто ги представиха, не беше казала и дума, но бе готов да се обзаложи, че тези черни очи не пропускат почти нищо. И накрая онази дребничката, Дейзи. Седеше на едно столче, шиеше, забелязваше всичко. И тя беше много наблюдателна — така заключи Флин. Като цяло — помисли си той с удовлетворение — пред него стоеше забележителна компания от интересни жени.

Възрастната дама въздъхна.

— Макс ми каза да очаквам някой по-… пъстър. Ярко облечен.

Очевидно беше разочарована.

— Ха! — възкликна Флин и насочи обвинителен поглед към Фреди. — Когато слязох на английския бряг, лейди Биатрис, бях много по-пъстро облечен. Но след това ме обръснаха, подстригаха, свалиха ми дрехите и ме облякоха в други, в които изглеждам жизнерадостен колкото дъждовна седмица по Велики пости — и всичко това, за да приличам повече на джентълмен!

— Макс каза, че носите обеци.

— Само една, милейди, но ме убедиха да я сваля — отговори Флин и извади златното украшение от джоба си.

— О! — възкликна лейди Биатрис и седна по-изправена. — Ще я сложите ли, ако обичате?

Флин сложи обецата на ухото си.

— Ооо, да! — усмихна се лейди Биатрис.

Флин погледна към младите дами. Две от тях се усмихваха. Третата не.

— Казаха ми — обясни той с унищожителен поглед към Фреди, — че никой английски джентълмен не би сложил подобно нещо.

Лейди Биатрис кимна.

— Така е, но вие не сте английски джентълмен, нали? — каза тя и се усмихна по начин, който смекчи обидата. — И няма смисъл да го прикривате, защото в мига, в който си отворите устата, всички ще разберат, че сте ирландец.

Тя се обърна към трите млади дами.

— Вие какво мислите, момичета? Господин Флин трябва ли да се откаже от обецата си, или ни харесва пиратското излъчване, което му придава тя?

Нямаше съмнение какво предпочита тя самата.

Джейн кимна.

— Според мен е дръзка и хубава.

Дамарис замислено наклони глава и кимна.

— Ако ме бяхте попитали преди, щях да кажа, че обецата отнема от мъжествеността на мъжа, но сега, като гледам господин Флин, ми се струва, че не отнема нищо, нали? Само я засилва.

Фреди се намръщи и кръстоса обутите си в ботуши крака.

— Дейзи, ти какво мислиш? — попита Джейн.

Дейзи погледна към Флин и сбърчи нос.

— Не ми харесва. Тъй изглежда като прост моряк от доковете или кат’ някой, дето свири на улицата и пред него има танцуваща маймунка.

— Глупости! — отвърна рязко лейди Биатрис. — Господин Флин я носи с достойнство. И никой моряк или уличен музикант не може да си позволи такива дрехи, нищо че са малко скучни.

— Скучни ли? — попита възмутен Монктън-Кумс. — Той не можеше да влезе в обществото облечен така, както дойде. Макс ме помоли да му осигуря съветите на най-добрите шивачи и дявол да го вземе, точно това направих. Заведох го при собствения си шивач.

— И сега изглежда елегантен почти колкото вас, милото ми момче. Чудесно сте се справили — увери го възрастната дама, като оглеждаше Флин през лорнета си. — Само че… мисля, че господин Флин има нужда от нещо малко по-… отличително.

— Отличително ли? — попитаха двамата мъже в един глас.

Тя кимна.

— Нещо, което да подскаже на висшето общество, че изобщо не ви вълнува какво мислят за вас.

— Но аз мислех… — започна Флин.

— Съветвам ви да продължите да носите обецата си, господин Флин. Това ще накара хората да ви забележат, ще ви направи малко скандален. — Тя го изгледа проницателно. — Това ще ви бъде ли неприятно?

— Никак, госпожо. Дойдох да си намеря някоя изискана дама, за която да се оженя, но не се срамувам нито от произхода си, нито от заниманието си. Ще ми е приятно да ми помогнат да си пооправя маниерите и да нося дрехите, които ме съветва… ъъъ, господин Монктън-Кумс, но няма да се преструвам на по-различен.

— Изискана дама, така ли? — вдигна вежди възрастната дама.

— Да, госпожо — отвърна хладно Флин. — Най-изисканата дама в цял Лондон. Във всичко, което съм правил, винаги съм си поставял високи цели и не виждам причина да се променям.

— Нали знаете, че това, че сте ирландец — и, предполагам, католик — ще ви пречи? И доколкото разбрах от Макс, нямате живи роднини, а семейството ви е било най-обикновено.

Старицата не му цепеше басма и Флин я хареса още повече.

— Права сте, милейди. Но все пак предполагам, че съм добра партия. Сам постигнах всичко и ръководя цяла флотилия кораби. Чист съм, здрав съм и нямам нито един паднал зъб. Верен съм на приятелите си и ще съм верен на съпругата си. Смятам, че това ме прави също толкова добър, колкото вашите изискани английски джентълмени.

— Подозирам, че сте прав, господин Флин. Освен това ви прави по-добър от много от тях. И тъй като сте приятел на племенника ми, предполагам, че очаквате да ви представя на най-изисканите млади дами в Лондон, нали така?

Той се ухили.

— Не очаквам нищо, милейди, но би било чудесно.

Поклони се и целуна ръката й.

Тя се засмя и му махна да се отдръпне.

— Когато изброявахте качествата си, пропуснахте нещо, господин Флин.

— И какво е то, милейди?

— Нахалството си. И немалко вулгарен чар.

Лейди Биатрис се усмихна широко и плесна с ръце.

— Много се радвам, че Макс ви е изпратил при мен, господин Флин! Обожавам да се правя на сватовница.

Зад него Монктън-Кумс сякаш се задави, но бързо потисна звука. Тя го чу и се нахвърли върху него, като го гледаше унищожително.

— И, Фреди Монктън-Кумс, на този свят няма нищо по-удовлетворяващо от това да работиш с мъж, който знае какво иска.

Монктън-Кумс стана от мястото си и каза:

— Ами, след като вие трябва да започнете да кроите планове, аз ще си тръгвам. Съкрушен съм, че трябва да напусна това весело събиране, лейди Биатрис — сватосване, не мога да си представя нищо по-приятно от това — но имам спешна среща с, ъъъ, обущаря си. Флин, ще имаш ли нещо против да те оставя в ръцете на дамите?

Беше очевидно, че няма търпение да си тръгне.

— Ни най-малко, благодаря — отговори Флин и потисна усмивката си. — А ти ще имаш ли нещо против да пратиш бележка на онзи твой шивач да ми върне старите дрехи? Щом лейди Биатрис казва, че мога да нося цветни…

— Късно е вече — отговори Монктън-Кумс със зле прикрито задоволство. — Помощникът му ги е оставил на стъпалата зад къщата. Със сигурност ги е отмъкнал първият просяк, който е минал оттам. Ще трябва просто да се примириш, че ще бъдеш елегантен и модерно облечен. Тази обеца ще ти придава отличителността, от която очевидно имаш нужда. Лейди Биатрис, госпожице Чанс, госпожице Джейн, госпожице Дейзи, до утре на всички.

Той се поклони елегантно и си тръгна.

 

 

Флин прекара още половин час в разговор с лейди Биатрис и момичетата, но възрастната дама скоро се умори.

— Боя се, че е време да подремна, господин Флин. Но заповядайте на вечеря днес в осем часа и ще си поговорим още. И елате на литературната ми сбирка утре следобед, сър и си сложете обецата. Да видим как ще заслепите прекрасните млади дами.

Флин се сбогува и икономът го съпроводи до преддверието. Дребничкото момиче, Дейзи, ги последва, закачило кошничката на ръката си. После махна на иконома да се отдалечи и се обърна към Флин:

— Не сте доволен от новите си дрехи, а, господин Флин?

Той вдигна рамене.

— Не мисля, че ставам за паунка, туй е всичко.

Тя се намръщи.

— Паунка ли? Искате да кажете „паун“?

— С тия дрехи ли? — погледна презрително той към себе си. — Дори в някоя кална локва има повече цвят.

Тя пристъпи по-близо и каза с доверителен тон:

— Ако искате, мога да ви ушия хубава цветна жилетка.

Флин я огледа изпитателно. Момичето флиртуваше ли с него? Той бавно й се усмихна.

— Можете ли наистина?

Тя кимна и извади от кошничката си прекрасно избродиран плат.

— Имам хубави платове тук. От тях ще стане чудна жилетка за един джентълмен. Ще ви придаде оная отличителност, за която говореше лейди Биа. Можете да станете прочут с жилетките си. Малко дързост, но нищо вулгарно. Щипка цвят в тая скучна мъжка мода.

Флин огледа плата. Китайска коприна — при това хубава, тежка — избродирани зелени дракони и златни феникси. Точно такъв плат, какъвто харесваше. Фреди и шивачът навярно щяха да го намразят. Още една причина да го хареса.

Дейзи се наклони към него и съблазнително понижи глас:

— Искате ли да ви ушия от него красива жилетка, специално за вас?

Флин й се усмихна. Наистина беше хубава. О, флиртуването му беше липсвало през всички тези дълги месеци в морето. Да не говорим за някои други женски атрибути.

— И защо сте готова да направите подобно нещо за мен? — попита тихо той.

Тя го изгледа странно.

— За пари, разбира се. Защо иначе?

Той отметна глава назад и се разсмя. Значи бе хвърлила проницателното си око не на тялото му, а на портфейла му.

— Колко?

Тя посочи към новата му жилетка.

— Колко платихте за нея?

Той й каза.

— Моята ще ви струва двойно — каза тя.

— Двойно ли?

Дори по лондонски цени това беше възмутително.

Тя сви рамене.

— Ще ви хареса два пъти повече — увери го и го стрелна с изпитателен поглед. — Може би дори три пъти.

Той отново се засмя.

— Добре, ушийте я и ако ми хареса поне наполовина колкото очаквате, ще ви платя двойно. Но ви предупреждавам, че вкусът ми е много специфичен.

Тя изсумтя.

— Моят също. Ще ви ушия най-хубавата жилетка в цял Лондон, ще видите. Може дори да създадете нова мода, ако… — за миг преценяващият й поглед спря с пренебрежение върху обецата, — … успеете да издържите.

 

 

— Това литературно общество не е като другите — обясни Фреди на Флин и похлопа с чукчето на вратата на лейди Биатрис на Бъркли Скуеър. — Никой не очаква да знаеш нещо.

Флин го удостои с ироничен поглед.

— Знаеш ли, аз все пак чета.

— Разбира се, но… а, ето че отвориха. Федърби — кимна той на иконома.

— Господин Монктън-Кумс, господин Флин — поздрави ги Федърби, пое палтата, шапките и ръкавиците им и ги подаде на един свой подчинен. — Идвате точно навреме, сър. След няколко минути започваме.

— Много хора ли има днес? — попита Фреди.

— Да, сър, всеки ден стават все повече. Особено младите мъже. Лейди Биатрис много се радва.

Младите мъже, а? И Фреди бе забелязал тази тенденция.

— Виждам — отвърна мрачно той.

Докато се качваха по стъпалата, Флин попита тихо:

— Някакъв проблем ли има?

Фреди поклати глава. Все още не бе готов да сподели тревогите си с човек, с когото се бе запознал току-що, дори да е приятел на Макс.

Влязоха в салона и лейди Биатрис веднага им махна да се приближат.

— Фреди, милото ми момче! Господин Флин, колко се радвам! Позволете да ви запозная с приятелите си…

След няколко минути иззвъня едно сребърно звънче.

Флин се присъедини към Фреди в дъното на помещението.

— Интересна група — измърмори той, после се възцари тишина и Джейн започна да чете.

„Една сутрин Ема и Хариет се разхождаха. Според Ема през този ден бяха разговаряли предостатъчно за мистър Елтън.“^[1]

Фреди беше съгласен. Много би се радвал, ако не чуе нищо повече за Ема, Хариет, мистър Франк Елтън или когото и да било от тях.

Той хвърли поглед към Флин, за да провери как приема четенето. Ирландецът се бе облегнал на стената със скръстени на гърдите ръце, слушаше и разказът, изглежда, много му харесваше.

Фреди огледа аудиторията. Сега младите мъже бяха значително повече. Защо? Едва ли всички изведнъж бяха развили вкус към литературата.

А за неколцина от тях, макар да не си търсеха активно богати съпруги, се знаеше, че имат нужда да понапълнят семейната съкровищница. Какво можеше да ги е довело тук? Тези момичета нямаха и пукната пара — само средствата, които им отпускаше възрастната дама.

Той извърна очи към другия край на стаята. Лейди Биатрис срещна погледа му и му намигна с безкрайно самодоволен вид.

По гърба му пропълзя студената тръпка на неприятно предчувствие. Боже, какво бе намислила пък сега?

В почивката между главите Фреди изпрати Флин да държи под око момичетата, докато той самият се зае с деликатно проучване. Зърна лейди Биатрис в центъра на групичка дами и се промъкна зад тях, за да подслуша разговора им, без да го забележат.

— Разбира се, да надзираваш богати наследници е много тежка задача — казваше домакинята. — Особено сега, когато Макс го няма. А съберат ли се зестрогонците…

Една дама се наведе напред и попита с нисък, развълнуван глас:

— Значи това, което чух, е вярно? Вашите племенници са богати наследници?

„Дяволите да я вземат старицата с нейните номера!“ — помисли си Фреди и заяви с висок твърд глас:

— Не. Не са.

— О! — възкликна лейди Биатрис, погледна към него и се плесна с ръка през устата с ужас, достоен за сцената. — Как забравих! Не трябваше да…

Тя млъкна и на лицето й се изписа извинително изражение.

— Съжалявам, милото ми момче — прошепна така, че да я чуят всички. — Обърна се към останалите и започна да рецитира като ученичка: — Прав е. Не знам нищо за никакви наследници или състояния. И не съм чувала абсолютно нищо за наследството на Чанселото.

Фреди стисна зъби.

— Наследството на Чанселото ли? — прошепнаха едновременно всички дами.

— Никога не съм чувала за него — заяви категорично лейди Биатрис. — Нали така, Фреди, милото ми момче?

В очите й танцуваше дяволито пламъче. Фреди я погледна намръщено и наум прокле и нея, и Макс, задето му я натресе. Какво, по дяволите, трябваше да направи сега?