Ан Грейси
Сватба през зимата (25)

Глава 25

Един мъж не може да забрави лесно любовта си към такава жена! Не може, или поне не би трябвало.

Джейн Остин, „Доводите на разума“

Фреди неуморно кръстосваше стаята, вдигаше разни неща и ги връщаше на мястото им.

— Предполагам, че рано или късно се случва на всички ни.

— Да се оженим, имам предвид.

— М-хм — съгласи се Макс и приключи с връзването на шалчето си.

— Да си наденем оковите.

— Точно така — потвърди приятелят му и огледа критично шалчето.

— И през ум не ми е минавало, че и на мен ще ми се случи — продължи Фреди, взе една игла за вратовръзка с рубин и я огледа.

— Но си промени мнението.

— Не, съдбата се намеси под формата на потоп, който ни застави да прекараме две нощи насаме. След това, разбира се, трябваше да се оженя за момичето.

— Разбира се. Ти си самата чест, когато става въпрос за нещо такова — съгласи се саркастично Макс.

— Ами да, аз… — започна Фреди, млъкна и се намръщи. — Искаш да кажеш, че не ми вярваш?

— Точно така — отговори Макс и внимателно забоде игла с рубинен връх в една от гънките на шалчето. — Ти си измамник, Монктън-Кумс.

— Измамник ли? — повтори Фреди с цялото възмущение, което успя да призове.

— М-хм — намести иглата Макс. — Нямаш търпение да се ожениш.

Фреди се опита да сдържи усмивката си, но не успя.

Макс я видя и кимна.

— Така си и мислех. Влюби се в нея още когато я видя — онзи ден, в който те накарах с измама да влезеш в салона на леля Биа. Стоя там и я гледа с отворена уста поне половин минута.

— Можеш ли да ме виниш? Тя седеше на дивана и ме гледаше с тези големи кафяви очи — въздъхна Фреди.

— Кой, леля ми ли?

— Дамарис, глупак такъв! И бам!

— Coup de foudre^[1]?

— Coup de foudre — съгласи се Фреди. — До този момент не вярвах в нея. Но само един поглед, и с мен беше свършено.

— Дълго време си мислих, че избягваш момичето с всички сили.

— Един мъж трябва да има достойнство — отвърна мъгляво Фреди. — Трябва да кажа, че ми се наложи да бъда лукав като дявол, за да я хвана. Представа нямаш до какви тактики ми се наложи да прибягна, на какви места трябваше да ходя. Грънчарници!

Макс, който си обличаше жакета, се обърна и го погледна изумено.

— Грънчарници ли?

— Грънчарници — потвърди Фреди. — Дамарис е най-упоритото създанийце на света.

Макс реши да не настоява за грънчарниците.

— Но накрая я получи.

— Точно така — отвърна със задоволство Фреди, погледна към Макс и се намръщи. — Или поне ще я получа веднага щом спреш да се киприш пред това огледало. Пусто да остане, Макс, не искам да закъснея за собствената си сватба! Не можеш ли да се облечеш по-бързо?

 

 

— О, Дейзи, прекрасна е! — въздъхна Дамарис и очите й се замъглиха, вперени в огледалото. Аби, Джейн, Дейзи, лейди Биатрис и няколко прислужнички се бяха събрали в спалнята й и й помагаха да се облече за сватбата си.

Фреди бе поискал специално разрешение в деня след боя с капитана и ако не се беше намесила лейди Биатрис, щеше да се ожени за Дамарис само три дни по-късно.

Възрастната дама изтъкна недостатъка на този план доста хапливо:

— Но разбира се, щом искате да дадете на клюкарите достатъчно материал, за да решат, че е трябвало да ви пребият, за да ви закарат пред олтара, давайте. Дамарис няма да има нищо против да се прочуе като жената, която най-накрая е успяла да ви впримчи, сигурна съм.

Тактиката беше превъзходна — беше толкова близо до истината, че нямаше как да не успее.

Раздразнен, Фреди определи датата за десет дни по-късно и напусна града — не каза на Дамарис къде отива — да чака нетърпеливо раните му, поне видимите, да зараснат.

А сега денят на сватбата й беше настъпил.

Роклята, която й бе ушила Дейзи, беше най-прекрасното творение, което Дамарис бе обличала някога тежка кремава коприна, със синя атлазена панделка на високата талия. Плъзгаше се по краката й като топла вода и ги галеше леко.

Квадратното деколте подчертаваше лицето й и Дамарис трябваше да признае, че роклята много й отива. И ако излагаше на показ голяма част от гърдите й — е, това беше модата, а Дамарис категорично възнамеряваше да бъде по модата, също като Фреди.

Проблемът беше…

— Вратът изглежда малко гол — намръщи се лейди Биатрис. — Пусто да остане, трябваше да ти купя перли или нещо друго! Или да кажа на Фреди да ти купи перли като сватбен подарък.

— Но аз обожавам това, което ми даде той! — възрази Дамарис и докосна кремавото наметало от копринено кадифе, което Фреди й изпрати преди три дни. Потърка буза в дебелия мек плат топъл, елегантен, луксозен и абсурдно непрактичен, което я караше да го харесва още повече. Качулката беше поръбена с мека бяла кожа. „За моята прекрасна зимна невеста, да я топли, когато аз не мога“, гласеше бележката към подаръка.

— Да, да, много е хубаво, но вратът ти е толкова гол!

— Можеш да сложиш моята огърлица — предложи Аби и посегна да разкопчае огърлицата от диаманти и перли, която Макс й бе подарил за сватбата.

— Не! — обадиха се четири гласа едновременно.

— Твоята сватбена огърлица е специална и е само за теб — отсече категорично Дамарис. — Аз изобщо не мисля, че вратът ми е толкова гол. Мисля, че подчертава много красиво модела на Дейзи.

В този момент някой почука на вратата.

— Влез! — каза лейди Биатрис.

Федърби влезе с табла, на която имаше продълговата кутия от бяла кожа и се усмихна широко на Дамарис.

— От господин Фреди.

Към кутията беше прикрепена картичка. Дамарис не бързаше да я отвори. Искаше да се наслади на всеки миг от този ден. На картичката с почерка на Фреди пишеше: „Казаха ми, че това бил най-благоприятният подарък за една много специална булка.“

Благоприятен ли? Фреди бе избрал много необичайна дума за случая. Дамарис отвори кутията, вдигна фината червена коприна, която покриваше предмета вътре — червена, китайският цвят за късмет — и ахна.

— Какво е? — скупчиха се около нея останалите, за да видят.

— Огърлица. Бял нефрит — прошепна тя. — Мисля, че е много стара и много скъпа. И много, много специална.

Огърлицата се състоеше от наниз изящно гравирани правоъгълници, а в средата й имаше превъзходно гравирани преплетени китайски дракон и феникс. В изящната красота на украшението се криеха дълбоки значения, което я трогна до дън душа. Запита се дали Фреди знае какво символизират драконът и фениксът. Символизмът беше подходящ, и то не на едно ниво.

Ин и ян, драконът и фениксът се допълваха и символизираха изпълнени с блаженство отношения между съпруга и съпругата. А освен че беше символ на късмета, драконът олицетворяваше също така и властта над водата и потопите. Дали Фреди го знаеше? Беше сигурна, че той ще го твърди. „Трябва да уважите Неговия потоп и да се омъжите за мен.“ И най-накрая, можеше да се каже, че тя е фениксът, който се издига от пепелта на миналия си живот.

Във всяко едно отношение, за което можеше да се сети Дамарис, огърлицата беше подходяща. Фреди не би могъл да намери по-съвършен подарък.

— Сложи си я! — подкани я Джейн.

Дамарис вдигна огърлицата към врата си и я закопча. Всички жени въздъхнаха едновременно.

— Съвършена е — промълви Аби.

— Дори и аз да я бях измислила сама за роклята, нямаше да е по-съвършена — съгласи се Дейзи.

Джейн огледа с любопитство огърлицата.

— Прекрасна е — такова сложно гравиране и толкова необичайна! Твоя е, Дамарис!

Лейди Биатрис вдигна лорнета към очите си и огледа огърлицата.

— Това момче ме учудва. Много деликатно, необикновено и прелестно бижу. Точно като за теб, Дамарис, скъпа моя! А сега, готови ли сме? Подозирам, че ако накараме момчето да чака и секунда повече, ще се пръсне.

 

 

Каретата се спря пред „Сейнт Джордж“ на Хановер Скуеър. Дамарис видя двойката, която я чакаше на тротоара до църквата, и студена ръка стисна сърцето й. Не беше възможно.

Но беше истина. Лорд и лейди Брекънридж, родителите на Фреди. Изглеждаха непреклонни.

Тя слезе от каретата и се обърна към сестрите си и лейди Биатрис:

— Бихте ли изчакали един момент? Няма да се бавя.

Така поне се надяваше.

Докато се приближаваше към тях, тя придърпа кадифеното наметало на Фреди около себе си, сякаш да се предпази. Лорд и лейди Брекънридж я видяха и се приближиха. За един дълъг миг настъпи тишина, докато всички се гледаха и се чудеха откъде да започнат.

— Лорд Брекънридж, лейди Брекънридж, как сте? — попита хладно Дамарис. Защото учтивостта беше първата защита на една дама.

— Не сме дошли да ви разваляме празника — каза внезапно лейди Брекънридж.

— Така ли? — попита предпазливо Дамарис.

Лорд Брекънридж се обади сковано:

— Дойдохме да ви пожелаем щастие.

— И да се извиним — добави съпругата му.

Дамарис примигна.

— Да се извините ли?

— Да, и да ви благодарим.

— Да ми благодарите?

Лейди Брекънридж навлажни устни и погледна бързо към съпруга си.

— Вие ни дадохте храна за размисъл. Допуснахме някои… грешки.

— По отношение на сина си, не на мен — каза й Дамарис.

— Знам — потвърди лейди Брекънридж и колебливо положи ръка върху облечената в ръкавица ръка на Дамарис. — Ще ни позволите ли да присъстваме на сватбата ви?

— Да ви позволя? Но разбира се, че можете…

Лорд Брекънридж поясни:

— Фредерик каза, че трябва да ви попитаме, че това е вашият ден.

— Той дойде за възпоменателната служба на брат си — добави лейди Брекънридж.

— Радвам се — отговори простичко Дамарис. Значи не беше разрушила всичко. — Той ли ви каза, че трябва да се извините?

Лейди Брекънридж поклати глава.

— Не, идеята беше моя. Това, което казахте, ни стъписа, но и отвори очите ни за несправедливостта, която бяхме проявили към сина си — живия си син. Бихме… бихме искали да опитаме отново.

Дамарис се замисли. Родителите на Фреди все още изглеждаха доста трудни за общуване, но под тромавите им думи прозираше искреност. Във всеки случай тя се надяваше, че са искрени. Ако бяха, това щеше да е прекрасно за Фреди.

А ако не бяха? Какво значение имаше? Освен това днес беше сватбеният й ден и тя искаше всички да са щастливи.

Усмихна се сърдечно на лейди Брекънридж.

— Разбира се, че с Фреди ще се радваме да присъствате на сватбата ни! Вие сте му родители, нали така, и той ви обича. Аз също ще ви обичам, ако ми дадете възможност.

— О, благодаря, скъпа моя! — промълви лейди Брекънридж с внезапно предрезгавял глас. Лорд Брекънридж шумно прочисти гърло и й кимна отсечено.

— Свършихте ли? — намеси се лейди Биатрис. — Денят е чудесен за сватба, но вятърът става малко силен и не е за стоене навън. А и вътре има младоженец, който ще започне да се притеснява. Брекънридж, Луиза, идвате ли?

— Да, разбира се.

Лорд и лейди Брекънридж влязоха в църквата с лейди Биатрис. Федърби, Уилям, Дамарис, Аби, Джейн и Дейзи забързаха към преддверието и за няколко секунди се засуетиха, за да се погрижат Дамарис да изглежда прекрасно. А после Джейн и Дейзи заеха местата си в църквата. Дамарис имаше само една спътница: Аби, нейната омъжена придружителка, чийто съпруг беше кумът.

После, по сигнал от Флин, църковният органист изсвири първите тактове, Дамарис стъпи на червения килим и започна дългото бавно шествие към олтара, където я чакаше Фреди.

Щастливият край, на който никога не се бе надявала, за който не бе дръзвала и да мечтае! Всичките й мечти бяха събрани тук, под този свещен покрив в днешния ден: семейство, което я обичаше и приемаше, приятели, дошли дай пожелаят щастие, и най-прекрасното от всичко: мъж, който я обичаше и когото и тя обичаше с цялото си сърце: Фреди Монктън-Кумс.