Ан Грейси
Сватба през зимата (15)

Глава 15

Който е отворил раната, той трябваше да я излекува.

Джейн Остин, „Ема“

На следващата сутрин дъждът се бе превърнал в суграшица и след закуска Дамарис се извини, като каза, че иска да напише няколко писма. Фреди с облекчение излезе от къщата, за да прекара сутринта в конюшните. Сивите му коне бяха пристигнали, а освен това удоволствието от компанията на родителите му вече бе започнало да му идва в повече. Това, което наистина искаше, беше да излезе за една хубава бърза езда, но когато отиде да си оседлае кон, главният коняр на баща му попита:

— В такова време ли, господин Фреди?

Колинс бе човекът, който навремето го качи на първото му пони, и имаше право: щеше да е много глупаво да изведе кон в такова ужасно време. Проклятие! Фреди взе едно чесало и се зае с единия от сивите коне. Някои от по-новите коняри вдигнаха вежди, когато видяха сина на господаря да се занимава с такава долна работа, но Колинс само кимна мъдро и им махна да се връщат на работа. Той разбираше демоните на Фреди.

Като момче Фреди бе изпускал много пара с работа в конюшните под благия — и критичен — поглед на Колинс. Син на господаря или не, Колинс държеше Фреди да спазва същите правила като всички, които работеха с превъзходните животни, поверени на неговите грижи, дори ако въпросният кон принадлежеше лично на Фреди.

Само по риза, Фреди движеше чесалото с яростна енергия. Проклето време! Не само че му пречеше да се освободи от раздразнението си чрез езда, но и не му позволяваше да излезе от къщата и макар че се наслаждаваше на компанията на Дамарис до степен, която започваше да го тревожи, постоянните язвителни забележки на родителите му към него разстройваха предполагаемата му годеница, колкото и смело да се мъчеше тя да ги парира. Той самият беше толкова свикнал с тях, че почти не ги забелязваше.

Знаеше как да понася наказанието си. Как да не знаеше — след шестнайсет години!

Но пък досега прекарваше с родителите си само един ден в годината. Това не беше достатъчно, за да забележи как им се отразява остаряването, да разбере какви са сега, да ги види с очи на възрастен човек. Те все още се държаха с него като с момче, а той… ами, той полагаше всички усилия изобщо да не ги забелязва.

Сега обаче ги виждаше през очите на Дамарис. И видяното не му харесваше.

Приключи с първия кон и се насочи към втория. Работата почти не бе смекчила раздразнението му. Това, от което наистина имаше нужда, беше да се сбие с някого. Приключи с втория кон и се огледа за още някаква задача.

— Още сте напрегнат като струна, а, момчето ми? — попита тихо Колинс. — Отзад има дърва за цепене, ако искате.

Искаше. Беше си съблякъл жакета и жилетката заради конете, но след нацепването на първите десетина пъна започна да се поти въпреки студа и си съблече ризата. Докато купът правилно разцепени и нарязани дърва нарастваше, напрежението на Фреди постепенно се стопяваше.

Ритмичното замахване с брадвата и сдържаната, отмерена свирепост на действието му донесоха удовлетворение и чувство на освобождение. А нарастващата купчина дърва беше видимо, макар и недостойно постижение. Фреди почти чуваше как баща му казва: „Синът на семейство Брекънридж да цепи дърва? Мили боже! Това е под достойнството ти! Проклятие, момче!“.

Ухили се на себе си и си избра друг пън. Обичаше да прави неща, които са под достойнството му.

 

 

— Момчето закъснява!

Лорд Брекънридж крачеше напред-назад из трапезарията. Всеки момент щяха да поднесат обяда и Дамарис и лейди Брекънридж вече бяха седнали. Чакаха само от няколко минути, но лорд Брекънридж беше побеснял.

— Къде е той, по дяволите?

— Мисля, че отиде в конюшните, милорд — измърмори Хорнуд. — Ще желаете ли да изпратя някой да го повика?

— Не, не се тревожете, аз ще отида — каза Дамарис и забърза към вратата, доволна, че ще се спаси от скования разговор.

— В конюшните? Това не подобава на една да… — започна лейди Брекънридж, но Дамарис се престори, че не я чува, и излезе тичешком. Не се интересуваше дали конюшните са неподходящо място за една дама. Със сигурност там щеше да й бъде по-приятно, отколкото да поддържа учтив разговор с родителите на Фреди, когато те искаха единствено да го критикуват.

Тя забърза към една от задните врати и внимателно прекоси настлания с калдъръм двор, като се пазеше да не стъпи с хубавите си пантофки в локвите. Конюшнята беше голяма и тя спря веднага щом влезе, за да могат очите й да свикнат с полумрака.

— Госпожице?

Към нея се приближи едно конярче.

— Търсите ли нещо, госпожице?

— Господин Монктън-Кумс?

— Навън е, ей там, цепи дърва — отговори момчето и посочи с ръка.

Дамарис чуваше ритмичното „храс!“… „храс!“… на брадва. Значи Фреди цепеше дърва? Заинтригувана, тя се отправи към звука и, спря на прага на една отворена врата.

Фреди наистина цепеше дърва. Беше само по панталон и ботуши. Гърдите и ръцете му бяха голи. И какви гърди и ръце само! Не слаби и жилави, като на мъжете, които бе виждала в Китай, нито пък яки и покрити с татуировки като моряците на кораба, който я бе довел в Англия, или месести като ръцете на капитана им. Не, бяха стройни, чисти, покрити със здрави мускули и… красиви.

Устата й пресъхна. Погледът й изпиваше коравите му гърди, ръцете, гъвкавата сила на цялото му тяло, докато размахваше брадвата. Не помръдна — не можеше да помръдне, защото бе прекалено заета да го гледа. Жадно.

Без да забелязва присъствието й, той продължи да цепи. Храс-прас! Храс-прас! Би могъл да мине за мраморна статуя на великолепен гръцки бог, ако не бяха плавните движения на мускулите под кожата му, като стомана под промазана коприна. Храс-прас!

Дамарис почувства как дълбоко в нея зейва празнота. През тялото й премина дълбока тръпка.

Той се наведе, все още без да си дава сметка за присъствието й, и хвърли настрана няколко цепеници. Как да предположи, че мъжките рамене може да са толкова красиви? Линията на гръбнака му, начинът, по който гърбът му се стесняваше от тези великолепни широки рамене към коравите мъжествени хълбоци…

Кожата му бе покрита с тънък слой пот. Дамарис се зачуди каква ли е на вкус и потръпна, но не от студ. Не биваше да го зяпа, не биваше да се чуди за такива неща. Това беше грешно и срамно, но не можеше да се спре.

През тялото й премина прилив на влажна горещина. „Похот — сякаш чу тя шепота на баща си. — Първородният грях.“

И все пак не можеше да откъсне очи от Фреди, полугол, замахващ с брадвата със сила и грациозност, но и с пестеливи движения, почти като в танц. Стига да се държеше подобаващо, това не беше грях. Бог не можеше да накаже някого за мислите му, нали така?

— Госпожице?

Тя се стресна и почти подскочи. Пред нея стоеше един възрастен коняр с обезпокоено изражение. Дамарис се изчерви и отстъпи назад.

Той погледна към Фреди и се намръщи.

— Съжалявам, госпожице. Това глупаво момче — трябваше то да повика господин Фреди, а не да ви оставя да видите… — Той прочисти шумно гърлото си, като същевременно застана дискретно между Дамарис и Фреди и заслони деликатните й очи от скандалната гледка на цялата тази мъжка голота. Само ако знаеше!

— Хайде, момче, донеси дрехите на господин Фреди! — изръмжа конярят на момчето, което се прокрадна покрай тях и подаде на Фреди жилетката и жакета му.

Фреди вече си бе навлякъл ризата. С крайчеца на окото си Дамарис видя как я пъха в панталона. Опита се да не гледа. Не, да не допусне някой да забележи, че гледа.

Тя си побъбри с коняря, оплака се от времето и прие поздравления за годежа си. След минута-две Фреди се появи пред нея, напълно облечен, и вдигна вежди в безмълвен въпрос.

— Закъсняхте за обяд — обясни тя. — Родителите ви чакат. Дойдох да ви взема.

Той се намръщи.

— Вие? Защо не някой лакей?

— Аз исках да дойда.

И много се радваше, че го стори. До края на целомъдрения си добродетелен живот нямаше да забрави как го е видяла да цепи дърва.

Докато излизаха от района на конюшните, тя чу как конярят се кара на момчето:

— Следващия път, когато видиш тук някоя дама, ще ме повикаш, ясно ли е? Дамите не искат да гледат мъже без ризи. Нали го знаеш, глупаво момче?

Дамите може и да не искаха. Дамарис обаче определено искаше.

 

 

— Още вониш на конюшня, нали, момче?

Лорд Брекънридж беше в преддверието, когато влязоха.

— Най-малкото можеше да се преоблечеш, преди да седнеш на една маса с дами.

„Не е възможно да го е подушил чак оттам“ — помисли си Дамарис. Тя беше влязла в къщата, облегната на ръката на Фреди, а едва усещаше мириса му — съблазнителна смесица от сапун от сандалово дърво, много лек мирис на кон, който изобщо не й се струваше неприятен, и лека следа от мъжка пот, която, откровено казано, й се струваше притеснително приятна.

— Нямах време да се преоблека — отговори небрежно Фреди.

— Никаква мисъл за другите — измърмори баща му.

— Абсолютно никаква — съгласи се бодро Фреди и погледна към лакея, застанал пред кабинета на баща му с покрит поднос. — Ти няма ли да обядваш с нас, татко?

— Обядът е за дамите — отсече баща му и се отдалечи с войнствена стъпка.

— На този поднос със сигурност има свински пай, халба бира и пудинг от снощи — измърмори Фреди. — Но той никога не идва на обяд.

— Вчера дойде. Днес също, преди да закъснеете.

— Утре пак ще дойде, но в неговия случай говорим не за обяд, а за „хапване на крак“. Вчера седна с нас на масата, защото това ви беше първият ден тук, освен това беше чул, че сте обърнали майка ми в бяг, и искаше да ви опознае по-добре, затова после ви завлече да ви показва имението.

— Не съм я обърнала в бяг — измърмори Дамарис, притеснена. „Обърнала в бяг“ звучеше толкова грубо. Тя само се защитаваше.

Той повдигна вежда с развеселено изражение.

— Аз чух друго. А сега вече със сигурност го е разбрало цялото село.

Двамата влязоха в трапезарията, където беше сервиран лек обяд.

— Извинявам се, че те накарах да чакаш, майко. Загубих представа за времето.

— Пренебрегваш гостенката си, Фредерик — каза лейди Брекънридж, докато Фреди издърпваше стол за Дамарис. — Госпожица Чанс нямаше какво да прави, докато ти се размотаваше из конюшните.

— Напротив, бях заета да пиша писма и собствената ми компания ми беше предостатъчна — възрази Дамарис. — И тъй като не се интересувам от коне, а Фреди ги обича, и двамата бяхме доволни. Освен това — добави тя, за да положи основите на бъдещото разваляне на годежа, — не смятам, че е здравословно за двойките да са постоянно заедно. Не мислите ли и вие така? — попита тя и погледна към празното място на лорд Брекънридж.

— Хорнуд, можеш да сервираш супата — каза лейди Брекънридж.

Обядът беше лек — само супа, хляб с масло и студен пилешки пай.

— Фредерик, госпожица Чанс проявява интерес към рисуването.

— Ще желаете ли питка? — попита Фреди и подаде на Дамарис кошничка с топли питки.

— Чу ли ме, Фредерик? Госпожица Чанс обича картините.

— Да, майко, чух.

— Ще й бъде приятно да разгледа галерията със семейните портрети. Днес следобед трябва да я заведеш.

— Няма да й бъде интересно.

— О, би било прекрасно — отговори Дамарис, а после го погледна ужасена, осъзнала, че без да иска, е взела страната на майка му.

— Значи е решено — каза майка му. — О, и между другото, госпожице Чанс, накарах Хорнуд да занесе в стаята ви акварелни бои.

— Благодаря, лейди Брекънридж, много мило от ваша страна.

Дамарис беше смаяна от неочаквания подарък и се почувства леко виновна за предишните си неласкави мисли.

Лейди Брекънридж повдигна слабото си рамо и каза отегчено:

— Няма за какво. Купих ги заради гостите на увеселението. След като го отменихме, спокойно можете да ги използвате вие.

— Съжалявам — обърна се Дамарис към Фреди след края на обяда. — Ако не искате да ми покажете портретната галерия…

Той поклати глава.

— Няма значение. Според мен е невероятно скучна, но предполагам, че като бъдеща невеста в семейство Брекънридж ваш дълг е да я видите.

Изглеждаше леко напрегнат.

— Не може да е чак толкова зле — каза Дамарис. Много искаше да види негов портрет като дете.

Той я погледна и изражението му се разведри.

— Безкраен низ от помпозни досадници и забавни развратници. Очаквам от вас да внимавате и да определите по портретите кой какъв е бил.

Дамарис беше сигурна, че веселият тон е преструвка, но реши да се включи в играта.

— Досадници или развратници? Нямам ли други варианти?

— Не. В семейство Монктън-Кумс се раждат или досадници, или развратници, но не е задължително да са в последователни поколения. Можете ли да се досетите от кои е баща ми?

Портретната галерия беше дълго, тясно помещение, разположено до някогашната голяма зала, както обясни Фреди.

— Ще започнем от най-старите и ще стигнем до настоящето — каза той и я поведе към дъното, където портретите бяха по-тъмни, а стойката на позиращите — малко по-скована.

— Това е толкова интересно! В Китай не съм виждала нищо такова.

— Ето първите от предците ми, които са били увековечени. Шестнайсети век. Досадници или развратници, нали помните? Кой какъв е?

В тази група имаше девет портрета — пет дами и четирима джентълмени. Всички мъже бяха с кози брадички и мустаци — очевидно по модата от онова време. Първият портрет изобразяваше суров на вид мъж с впечатляваща златна верига на врата и перо на шапката.

— Не е развратник — прецени Дамарис. В лицето му нямаше и капка хумор или топлина — качества, които тя бе започнала да свързва с развратниците.

— Правилно.

Мъжът от втория портрет беше по-млад, с просто облекло, шапка с шнурове под брадичката и замислено изражение.

— Харесва ми — каза Дамарис. Той беше красив, с издължено лице и издаваща решителност брадичка, която дори малката брада не успяваше да скрие.

— Така и очаквах — измърмори Фреди с престорено отвращение. — Развратник от най-висока класа. След смъртта му няколко жени се опитали да се хвърлят в гроба при ковчега му. Представа нямам защо — той дори не е хубав.

Дамарис го стрелна с кос поглед. Щом той не можеше да забележи приликата между себе си и мъжа от портрета, тя нямаше да я изтъква.

После дойде ред на мъж със сковано изражение, изправена дантелена яка, закопчан златист жакет и кадифена шапка с оранжево перо.

— Изглежда малко суров — каза Дамарис. — Но е доста привлекателен.

Фреди поклати глава.

— Лъжеправедник. Според всички сведения е бил истинска свиня. Биел е жените си, имал е три — не едновременно, разбира се, нали е бил уж уважаван човек. Умрял от сифилис. Следващият.

Следващият портрет беше на мъж с кадифена туника в златисто и черно, много пищна, над плисирана риза с бродирана яка. Носеше кожена шапка. Изражението му подсказваше, че или е отдаден на духовни мисли, или се отегчава безумно.

— С тези дрехи предполагам, че може да е развратник — промълви замислено Дамарис, — но според мен прилича повече на досадник.

— Винаги съм мислил, че страда от тежък запек — каза Фреди. — И че е ужасно превзет. Оставил е няколко тома ужасяваща поезия. А сега елате, има още един развратник.

Дамарис го погледна изненадана. Портретите на мъжете бяха само четири.

— Нали нямате предвид някоя от жените?

Той намигна.

— Умно момиче. Сега я намерете.

Дамарис тръгна покрай редицата портрети, докато накрая сведе кандидатките до две — и двете красиви, и двете млади. Едната беше почти дете. Изражението й беше тъжно, но мило, а другата…

— Тази изглежда неудовлетворена от живота си — реши Дамарис. — Сякаш мисли, че заслужава нещо по-добро.

— Грешите. Момичето с вид на светица. Щом пораснала, си намерила цял куп любовници. Всъщност няма нищо чудно — била е омъжена за лошия поет. При това положение всяка жена би си намерила любовници.

Двамата тръгнаха през галерията, като се спираха пред всеки портрет и Фреди разказваше за предците си неприлични истории, които ставаха все по-скандални. Според него всички те бяха или пирати, или женкари, или лицемерни досадници, или страхливци, или поети, или някаква комбинация от тези неща.

— Този тук изглежда поетично, не смятате ли? — попита той и посочи един предшественик от осемнайсети век с кафяв кадифен жакет, дантелено жабо и напудрена коса. Изглеждаше някъде около двайсет и пет годишен. Семейната прилика се долавяше отчетливо.

— Изглежда ни лук ял, ни лук мирисал — продължи Фреди. — Но е бил истински учен.

— Учен? Наистина ли?

Тя погледна изненадано към портрета. Мъжът изобщо не приличаше на учен. Всички учени на останалите портрети държаха книги или свитъци или бяха изобразени с отпуснати върху тежки томове ръце. Младият мъж носеше рози на ревера си, жакетът му беше разкопчан и той почти се беше из легнал в креслото си.

— Бил е прочут с възхвалите си за това колко образователно било пътуването из Европа — съобщи й Фреди със сериозен вид. Очите му блестяха и тя зачака, знаейки, че краят на историята ще бъде скандален. — Според дневника му, който открих като момче и двамата с Джордж го четохме тайно, не е видял нито едно прочуто произведение на изкуството и не е разгледал нито една културна забележителност. Описал обаче в големи подробности образованието, което получил от дълга поредица великодушни европейски дами. По време на това пътуване оставил след себе си цял куп копелета — баща му продължил да получава искания за пари дори след години. Удивително, но не умрял от сифилис, а кротко в леглото си, на осемдесет и една.

Той се намръщи.

— Поне предполагам, че се е случило в собственото му легло и че е било кротко, но сега като се замисля, не е много вероятно. Дядо си е имал любовница до самия край.

Дамарис се засмя.

— Вие приличате на него.

— Глупости, той е красив, докато аз…

— Казахте, че с Джордж сте чели дневника му? Това Джордж ли е?

Тя посочи един портрет на момченце със златни къдрици и лице на херувимче.

— Да, тук сигурно е някъде на четири години.

Той посочи още една картина на същото дете с дълги златни къдрици.

— Тук е на осем. Майка ми поръча портрета точно преди да го подстрижат, както се изрази баща ми, по мъжки.

Посочи към трета картина — момче на около дванайсет години с тъмнорозов кадифен костюм.

— Този е нарисуван няколко месеца преди смъртта му. Мразеше този портрет — смяташе, че тук прилича на женчо.

— Има ли портрети на вас двамата?

Дамарис много искаше да види Фреди като момче, освен това беше любопитна за брат му. Фреди почти никога не споменаваше Джордж, но когато го стореше… в начина, по който говореше за него, имаше нещо, което тя не можеше да разтълкува. Заучено нехайство, сякаш брат му не означаваше нищо за него, и все пак под този тон се усещаше обич, която не можеше да се сбърка.

Освен това Фреди идваше всяка година в Брекънридж за възпоменателната служба за Джордж.

— Портрет на нас двамата? Да, разбира се.

Той я поведе към голяма картина със златна рамка. Дамарис веднага разпозна младата жена — майката на Фреди. Тя беше седнала, а ръката й лежеше на рамото на едно момче — момчето с кадифения костюм. Зад нея стоеше лорд Брекънридж, също отпуснал ръка на рамото на момчето. От другата страна на лейди Брекънридж имаше голяма урна, препълнена с лози и цветя.

— Къде сте вие? — попита Дамарис.

— Тук — посочи той към урната.

Дамарис огледа картината по-внимателно. Питаше се дали не са го изобразили как се крие зад урната — можеше да си го представи като жизнерадостно, пакостливо момче, което играе на криеница. Но не видя и следа от малко личице, което да наднича иззад листата. Тя се обърна към него.

— Не разбирам.

— След смъртта на Джордж родителите ми накараха художника да ме заличи от картината. Сложиха на мое място урната. Можете да видите само върха на обувката ми, ето там.

Той посочи и наистина — в основата на урната Дамарис видя малка обувка.

Фреди го изрече нехайно, сякаш малката обувка бе забавна грешка, но родителите му бяха заличили единствения син, който им оставаше, от семейния портрет. Това я ужаси.

— Защо са сторили подобно нещо?

— Защото аз убих Джордж. А сега, от източната страна на къщата има прекрасна алея и кът с папрат. Искате ли да го видите?

Той пое ръката й и понечи да я поведе към вратата.

Тя издърпа ръката си от неговата и отказа да помръдне.

— Какво имате предвид, как така сте убили брат си?

Той сви рамене.

— Това е истината.

— Не вярвам. Как… искам да кажа, как умря брат ви? Злополука ли беше?

— Е, аз, разбира се, не исках да го убивам — сви пак рамене той. — Но все пак той умря по моя вина. Вижте, дъждът май спря засега и може да успеем да се поразходим, ако вървим бързо. Елате.

Тя пак се отдръпна.

— Фреди, не сменяйте темата.

— Защо не? Много е скучна — каза той. Напрежението в тялото му издаваше колко е изкуствен безгрижният му тон. — Стореното — сторено и колкото и да говорим, това няма да промени фактите.

— Но това е важно и аз искам да разбера — промълви Дамарис и положи длан върху ръката му. — Моля ви, няма ли да ми обясните какво се случи?

— Никога не говоря за това — каза той и я изгледа изненадващо сурово. — Няма смисъл. Е, идвате ли? Ако искате да останете тук, с призраците от миналото на Брекънридж, ваша воля, но на мен ми трябва малко чист въздух. И смяна на темата.

Дамарис виждаше, че докато е в това настроение, няма да успее да измъкне от него нищо повече, затова му позволи да я изведе от галерията. Но докато я водеше обратно през лабиринта от коридори, умът й препускаше, изпълнен с въпроси.

Как бе възможно да е убил брат си? И ако е било злополука, как бе възможно някой да го обвинява? Родителите му очевидно го обвиняваха — Дамарис беше ужасена от коравосърдечието им да го заличат от семейния портрет, сякаш постъпката му, каквато и да беше тя, беше толкова непростима, че не заслужава дори да го оставят в картината.

А той, изглежда, се беше примирил с това.

Но какво толкова непростимо можеше да е направил? По онова време е бил дете. Джордж е бил по-големият и на портрета изглеждаше на не повече от дванайсет или тринайсет години, което означаваше, че тогава Фреди е бил на около десет. Дори злополуката да се е дължала на глупаво нехайство, на поемането на някакъв глупав риск или дори на моментен изблик на гняв… е, момчетата си бяха такива по природа. Те като че ли не разбираха какво е риск или опасност.

И колкото и ужасни да бяха последствията от действието на едно дете, тя не можеше да си представи да го отблъсне като член на семейството. Дори сега, след толкова години, родителите на Фреди не му обръщаха почти никакво внимание. Ако нямаха нужда от него, за да продължи рода, щяха ли изобщо да се интересуват какво прави той с живота си?

Нищо чудно, че Фреди посещаваше Брекънридж само веднъж годишно. Чудното беше, че изобщо идваше.

Но това, което го връщаше тук всяка година на пети декември, не беше дългът. Беше чувството за вина.

Дамарис тръгна след него. Сърцето я болеше за онова малко момче, така и неполучило прошка и превърнало се в мъж, който се преструва, че не се вълнува от нищо.

Трябваше да разбере какво се е случило.

 

 

На следващия ден, докато Фреди я посвещаваше в тайните на билярда, тя отново повдигна темата.

— Майка ми умря, когато бях на дванайсет години.

Той вдигна глава, преди да е нанесъл удара си.

— Сигурно сте били много тъжна.

— Да, а баща ми никога не говореше с мен за нея.

Това не беше съвсем вярно — баща й говореше за майка й, изброяваше всичките й грешки и предупреждаваше Дамарис да не прилича на нея.

— По онова време ми беше много трудно, но после открих, че когато говоря за смъртта й, това ми помага.

Той направи рязък удар, изправи се и се облегна на щеката си.

— За мен вие сте като отворена книга, госпожице Чанс, и макар че ви съчувствам за загубата, ако мислите, че ще започна да говоря за брат си само за да задоволя любопитството ви, грешите.

„Госпожице Чанс“? Той й отправяше официално предупреждение.

— Не е от любопитство.

Той саркастично повдигна вежда.

— Е, не е само от любопитство — призна тя. — Трудно е да загубиш любим човек, когато си толкова млад, а да знаеш, че родителите ти обвиняват теб за загубата, сигурно е още по-трудно. Но съм сигурна…

— Няма да обсъждаме тази тема.

— Но ако само…

Той остави щеката на масата. Изражението му бе необичайно мрачно.

— Това не е ваша работа, Дамарис. Вашата работа е да се преструвате на моя годеница, нищо повече. А в замяна аз ще ви подаря къща, както се разбрахме. Това е всичко. Нищо повече.

— Но…

Той стовари щеката на поставката й.

— Виждам, че кроите някакъв глупав, романтичен женски план да ме сдобрите с родителите ми, и няма да го допусна, чувате ли?

— Искам само да…

— Е, добре, недейте. Няма смисъл да съживяваме миналото. Стореното — сторено и нищо не може да го промени, затова недейте да ровите. В противен случай ще ви пратя обратно в Лондон — в наемна карета — добави той след кратка пауза и излезе от стаята.

Дамарис огледа разположението на топките върху зеленото сукно. Прощалният му изстрел я бе успокоил донякъде: беше сигурна, че той никога няма да я изпрати у дома в карета под наем. Но беше съвсем сериозен, когато й каза, че не бива да повдига въпроса за смъртта на брат му.

При други обстоятелства щеше да се съобрази, но не и когато го болеше толкова много.

Той й напомняше на едно куче, което бе намерила като малка в Китай. Лежеше в една канавка. Тя се опита да му помогне, а то я ухапа жестоко. Тя обаче не се отказа, потърси помощ и накрая кучето бе спасено.

Не беше толкова глупава да си мисли, че може да спаси Фреди или дори да убеди родителите му да се откажат от позицията, която го нараняваше толкова много, но преди всичко трябваше да разбере защо изобщо се е стигнало дотук.

„И защо искаш да разбереш?“ — попита едно гласче в главата й. Както каза той, миналото му не й влизаше в работата. Тя беше само наета служителка — наета да изиграе определена роля. Трябваше да стои настрана от миналото му.

Само че не можеше. Може би нямаше да разреши проблема, но най-малкото можеше да разбере.

Въпросът беше как да открие какво се е случило? Сигурна беше, че нито Фреди, нито родителите му ще се съгласят да говорят с нея на тази тема. Прислугата може би знаеше, но Дамарис не можеше да го изложи, като започне да разпитва прислужниците, а дори да го стореше, те със сигурност бяха прекалено предани на семейството, за да обсъждат тайните му с една гостенка.

Имаше обаче един човек, който вече не беше част от прислугата. Тази жена със сигурност знаеше, но дали щеше да се съгласи да говори с нея — това беше отделен въпрос. Но нямаше лошо да попита.

 

 

На следващия ден Дамарис намери къщата на бавачката Макбрайд без особени трудности и почука.

— Вие сигурно сте младата дама на господин Фреди — посрещна я жената и я изгледа строго. После погледът й се насочи покрай Дамарис и тя се намръщи. — А той къде е? Не ви ли доведе да се запознаем?

Говореше със силен шотландски акцент. Не понечи да я покани в къщата. Това не беше посрещането, което очакваше Дамарис.

— Не, аз сама се доведох. Надявам се, че нямате нищо против, госпожо… ъъъ, госпожице Макбрайд.

Възрастната жена я огледа от глава до пети, прецени я и ако се съдеше по изражението й, я сметна за незадоволителна.

— Той ми каза, че нямате желание да се запознаем.

Дамарис сви рамене.

— На мен ми каза, че ви посещава само по задължение.

Очите на възрастната жена се присвиха.

— Така ли? Тогава на какво си играе? Влизайте вътре, млада госпожице. Мисля, че трябва да поговорим.

Тя въведе Дамарис в малка уютна къщичка, обзаведена удобно, но просто. Над камината висеше рисунка с молив на две момчета, поставена в дървена рамка.

— Сядайте, госпожице. Ще пийнете ли чаша бохия?

— Бохия? — повтори Дамарис. Тя, разбира се, познаваше китайския чай, но той беше доста скъп за някогашна прислужница, която преживяваше от пенсията си.

Бавачката Макбрайд положи голямо усилие да не издаде гордостта си.

— Господин Фреди знае за моята слабост. Всеки месец ми изпраща по нещо дребничко заедно с редовното си писмо — не само чай, но всички деликатеси, които биха се харесали на една старица. Ужасно ме глези.

Тя забърза да сложи чайника.

Дамарис се усмихна. Значи Фреди посещавал старата си бавачка само по задължение, така ли? Погледът й бе привлечен от рисунката в рамка и тя се приближи да я разгледа по-внимателно.

Беше прекрасна скица на две момчета, които се смееха и се бутаха. Дяволитото изражение на по-малкото не можеше да се сбърка. Но радостната му невинност се бе стопила докрай у мъжа.

— Фреди и брат му? — обърна се Дамарис към бавачката Макбрайд, когато тя се върна с подноса за чай и го остави на масата.

— Да. Много е сполучлива, нали? Лорд Брекънридж повика един художник от Лондон да нарисува семейството. Аз бях при момчетата, когато ги скицираше — тези дяволчета не можеха да седят мирно за нищо на света, но той нямаше нищо против. Направи няколко скици. Никога не съм виждала нещо подобно — моливът му просто препускаше! Няколко щриха, и ето ги моите момчета като живи! По-късно ми даде две от скиците, а един от дърводелците в имението ги сложи в рамки.

Тя отправи проницателен поглед към Дамарис.

— За това дойдохте, нали? За да поговорим за момчетата?

Дамарис кимна.

— Ако нямате нищо против, госпожо, ъъъ, госпожице Макбрайд? Не знам как да ви наричам.

— „Госпожица“. Аз така и не се омъжих — отвърна кратко възрастната жена. — И двете момчета ли имате предвид, или само господин Фреди?

Дамарис пое дълбоко дъх.

— Главно Фреди, но искам да ви питам и за Джордж.

Бавачката Макбрайд се вгледа в нея.

— Искате да разберете за злополуката.

Дамарис кимна.

— Трябва да питате господин Фреди.

— Питах го, но не иска да ми каже.

— Значи се измъкнахте зад гърба му и дойдохте тук да питате старата му бавачка.

Обвинението в лъжа на възрастната жена я накара да вдигне брадичка.

— Да.

За миг беше сигурна, че бавачката Макбрайд ще й откаже категорично и ще я изгони, но вместо това тя попита:

— Защо искате да узнаете нещо, което се случи толкова отдавна? Това няма нищо общо с вас, нали? — В гласа й нямаше и капка сърдечност.

Дамарис беше репетирала какво иска да каже на бавачката му — очакваше да види бъбрива старица, която го обожава, а не тази шотландка с проницателни очи. Възнамеряваше да пробва с някаква баналност, да каже, че иска да опознае по-добре годеника си, но обвинителният отговор на възрастната жена засегна чувствително място и думите просто изригнаха от устата й.

— Защото това го разяжда отвътре. О, той казва, че няма значение, и се прави на много весел, за да прикрие болката си. Твърди, че неуважението на родителите му изобщо не му пречи — че го заслужава, защото е убил брат си. Но мен не ме интересува какво е направил. Тогава е бил момче и дори да е било нарочно — което няма да повярвам, — пак заслужава прошка. И… — гласът й стана дрезгав — … любов.

Тя прехапа устна и за миг отклони поглед настрана, като се мъчеше да се овладее.

— Мляко? — попита бавачката Макбрайд и вдигна една каничка.

Говореше за чая? Дамарис не можеше да повярва на ушите си.

— Не, благодаря. Без нищо, но по-слаб.

Така, както го пиеше в Китай.

Бавачката Макбрайд наля чая и подаде едната чаша на Дамарис.

— Защо ви интересува моето момче?

Дамарис примигна.

— Ние сме сгодени.

— Само на думи — отговори възрастната жена и забеляза учудването на Дамарис. — О, да, той ми разказа за малката ви уговорка. И трябва да кажа, че не бях подготвена да ви харесам, млада госпожице, ни най-малко. Пийте си чая. Не бива да оставяме хубавия бохия да изстива.

Дамарис отпи от чашата си.

Когато гостенката й си изпи чая, възрастната жена кимна към рисунката над камината и каза:

— Имам още една-две картини на момчетата. Искате ли да ги видите?

— Да, ако обичате.

Изобщо не разбираше какво става, но чаят я беше освежил и засега бавачката Макбрайд не я беше изгонила, така че все още имаше шанс да разбере какво се е случило.

Възрастната жена донесе още няколко малки рисунки в рамки. Едната от тях беше изпълнена с въглен и изобразяваше две едва проходили момченца.

— Момчетата — каза бавачката Макбрайд с обич и гордост. — Един циганин на пазара правеше рисунки за шест пенса, затова го накарах да нарисува момчетата — и тази тук.

Това беше Фреди — почти бебе, с кръгло личице, пухкав, но някак си разпознаваем.

Дамарис взе рисунката и за своя изненада се усмихна.

— Бил е красиво бебе, нали?

— Наистина беше, млада госпожице.

Бавачката Макбрайд си взе обратно бебешката рисунка и подаде на Дамарис последната.

Беше скица на младо момче, несъмнено Фреди, изпълнена от ръката на същия художник, който бе нахвърлял първата и бе нарисувал семейния портрет. На нея Фреди се взираше надолу в нещо, което не бе намерило място в рисунката, гледаше го съсредоточено с възхитителна сериозност, подпрял брадичка на ръката си. Челото му беше сбърчено.

— Шах — поясни бавачката Макбрайд. — Художникът научи момчетата да го играят. Разбирате ли, така стояха мирни.

— Прекрасен портрет.

Жалко, че не беше оцветен. Дамарис го върна на домакинята и я проследи с поглед, докато тя внимателно го поставяше на кухненския бюфет.

Гневът отново я заля.

— Значи вие имате четири портрета на Фреди, но в онази голяма къща там горе — посочи сърдито тя с ръка, — с всички онези стотици картини, няма нито една — нито една! — картина на Фреди. Единственият син, който им е останал! — В очите й запариха сълзи. — Знаете ли, че са го заличили от семейния портрет? — попита тя, замахна гневно и избърса сълзите си. — Как е възможно, който и да е родител да постъпи толкова ужасно? Особено с дете, което е загубило брат си.

— Заповядайте, миличка — каза бавачката Макбрайд и й подаде една кърпичка. Наля още една чаша чай и добави гореща вода от чайника.

Дамарис избърса очите си и изпи чая, малко изненадана от изблика си.

— Съжалявам — измърмори тя. — Обикновено не правя така.

Бавачката Макбрайд се усмихна и на лицето й се появиха стотици бръчки.

— Чудесно, момиче, чудесно! Не знам що за глупава игра играете с моя Фреди, като се преструвате, че този годеж е само измама, но вие сте жената за него. Слава богу!

— О, но…

— Шшшт! Стига толкова! Не можете да излъжете бавачката Макбрайд. Вие обичате моето момче и колкото и да спорите, няма да промените мнението ми.

— Съжалявам, но грешите — каза Дамарис. — Харесвам Фреди, но годежът наистина е фалшив. Нито аз, нито той смятаме да се женим.

— Пфу! Моите очи не ме лъжат — отсече бавачката Макбрайд и донесе от бюфета една тенекиена кутия. — Едно парченце кейк „Дънди“ и още една чаша чай ще ви успокоят и тогава ще ви разкажа всичко за моите момчета.

Тя отряза на Дамарис дебело парче тъмен кейк с плодове, освежи чая с още гореща вода, разбута огъня и подхвана разказа си:

— Както вече казах, скъпа моя, аз така и не се омъжих, затова тези две момчета бяха почти като мои деца. Дори да бяха моя плът и кръв, нямаше да ги обичам повече. Но родителите им… — поклати глава тя. — Сигурно сте чували израза „наследникът и резервата“? — Дамарис кимна. — Те го приемаха буквално. Джордж беше първородният им син и за тях той беше всичко на света. Така и трябваше. Джордж беше чудесно момче. Силен, умен, красив, смел — беше съвършен. Фреди се роди след две години — още едно чудесно, силно, хубаво момче, но раждането беше тежко и след това майка му така и не прие детето напълно. — Тя печално поклати глава.

— А баща му?

Бавачката изсумтя грубо.

— Негово благородие изобщо не се интересуваше от господин Фреди, стига да е здрав и да не му се пречка. Той беше резервата — в буквалния смисъл. Всичко — цялото внимание на родителите му — беше за Джордж.

Дамарис преглътна.

— Значи Фреди е ревнувал?

Бавачката Макбрайд изсумтя.

— Ни най-малко. Фреди обожаваше брат си, Джордж също го обичаше. В целия свят нямаше братя, по-близки от тях. Където и да отидеше единият, другият го следваше. Редовно се забъркваха в бели — обикновено ги забъркваше Фреди — и се измъкваха от тях. — Ако единият паднеше, другият му помагаше да се изправи. О, караха се, боричкаха се и се съревноваваха, както правят всички момчета, но караниците им никога не продължаваха повече от час-два и двамата бяха най-добри приятели.

Тя въздъхна.

— Джордж беше всичко, което трябваше да бъде синът и наследникът на едно знатно семейство, и родителите му така и не откъснаха поглед от него, за да видят, че имат и друг син, също толкова достоен за тяхната любов, внимание и одобрение.

Отново взе бебешката рисунка.

— Фреди се опитваше, разбира се. Никое дете не се е старало повече от него да удовлетвори родителите си, но те просто не го забелязваха. И накрая той спря да се опитва. — Тя се загледа в рисунката. — Навремето често си представях, че е мой — мое момченце. Беше най-красивото дете на света, а когато порасна… — Тя поклати глава. — Виждала съм как се държи с родителите си и не мога да го обвинявам, но сърцето ми се къса. Болката все още е жива, все едно на какъв се преструва пред целия свят.

— Знам. Той е най-добрият човек, когото познавам — съгласи се Дамарис непредпазливо.

Старото лице се набръчка в усмивка.

— О, миличка, виждате ли? Вие наистина го обичате. Това много, много ме радва.

Дамарис отвори уста да отрече, но я затвори и думите останаха неизречени. Защото беше истина. Тя обичаше Фреди Монктън-Кумс.