Метаданни
Данни
- Серия
- Сестрите Чанс (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Winter Bride, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мариана Христова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ан Грейси
Заглавие: Сватба през зимата
Преводач: Мариана Христова
Година на превод: 2017 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: „Калпазанов“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман (не е указано)
Националност: австралийска
Излязла от печат: 20.11.2017
Редактор: Боряна Даракчиева
Технически редактор: Никола Христов
ISBN: 978-954-17-0320-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7141
История
- — Добавяне
Епилог
Ще трябва да се науча… да понеса повече щастие, отколкото заслужавам.
— Сестра ти май обича да се самоизтезава — подметна Фреди, докато помагаше на Дамарис да се прехвърли през една преграда.
Двамата се връщаха от къщичката на Дамарис в Девънам Хол. Отдалечена само на петнайсет минути пеша от имението, тя беше тяхното малко убежище. Дамарис я обожаваше.
— Аби ли имаш предвид? Защо мислиш така? На нея всичко й е много приятно.
Той демонстративно потръпна.
— Да събере всички, цялото семейство, под един покрив за Коледа? Това е лудост. Макс трябваше да й забрани.
— На Макс му е също толкова приятно, колкото на мен и Аби. На останалите също ще им бъде приятно, когато дойдат.
Дамарис обожаваше всичко, което виждаше, всичко, което се случваше около нея — въодушевлението, украсите, печенето, ритуалите — всички неща, които майка й й бе разказвала за английската Коледа, но тя никога не бе преживявала.
— Слава богу, че поиска къщичка! Помисли си, ако беше поискала диамантена огърлица! Каква полза от нея? Не можем да се скрием от роднините си в диамантена огърлица.
Тя се засмя.
— Ти си измамник, Фреди Монктън-Кумс! Приготовленията ти харесват също толкова, колкото и на нас.
— Докато дойдат родителите ми. Защо, за бога, е поканила родителите ми?
— Защото сега си член на семейството, следователно и те са такива.
Дамарис много се зарадва, когато Аби й каза, че лорд и лейди Брекънридж са приели поканата й да дойдат за Коледа. Малко по малко преградите рухваха.
Фреди изсумтя.
— Тя разширява представата за семейство извън всякакви граници.
Не говореше сериозно. Дамарис знаеше, че се радва не по-малко от нея. Просто го прикриваше. Беше получавал прекалено много удари и не можеше да проявява открито чувствата си. Това щеше да отнеме време.
— Аби покани и баба ми и дядо ми — каза тя и подскочи леко. Вече бяха почти до къщичката.
През времето, което бе прекарал далеч от Лондон, докато зараснат раните му, Фреди не само беше посетил родителите си, а беше дошъл тук и бе обзавел къщичката й. Подът бе застлан с дебели черги; имаше голямо удобно легло, удобен диван — всичко необходимо, за да им е топло и приятно. Беше заредил и провизии: достатъчно храна и вино, за да преживеят снежна буря, без да им се налага да излизат.
Дори беше сложил лавица с книги, специално за нея — беше накарал Аби да му състави списък с всичко, което според нея щеше да се хареса на Дамарис. Имаше и кутия с бои, четки и триножник. Това я трогна най-много.
Двамата се изкачиха по малък хълм. Това беше любимата й част от пътя — частта, в която от билото можеше да види прекрасната си белокаменна къщичка, а зад нея — морските вълни. Тази гледка никога нямаше да й омръзне.
Стигнаха до върха, Дамарис спря и се намръщи.
— Какво е това?
Над входната врата имаше надпис, който тя не можеше да разчете.
— Хайде, дай да потичаме! — подкани я Фреди, хвана я за ръка и я дръпна надолу по хълма, така че двамата стигнаха до входната врата засмени и задъхани.
Дамарис се втренчи в надписа.
— „Съсипия“? Кръстил си къщата ни Съсипия?
— Не аз. Можеш да благодариш на оная дребна тролка от грънчарницата. — Очите на Фреди блестяха, по-сини от морето.
— Госпожа Дженкинс! Тя какво общо има с моята къща?
— Тя го предсказа.
— Какво е предсказала? Не разбирам.
— Че ще те поведа по Пътя към съсипията.
Той отвори вратата и грабна Дамарис на ръце.
— И ето ни тук — продължи той и я пренесе през прага.
Засмени, двамата се строполиха на леглото.
— Къща „Съсипия“ — имало ли е някога подобно име? — обади се Дамарис много по-късно, сънена, преситена и толкова щастлива, че можеше да се пръсне. — Никой няма да ни позволи да го забравим.
— Тогава недей обяснява.
Тя го погали по гърдите.
— Тя беше права, знаеш ли. Госпожа Дженкинс.
— В какъв смисъл?
— Ти беше женкар и наистина постигна порочната си цел с мен.
— Да, но вече не съм женкар — възрази той и я целуна. — Но те съблазних. Май си заслужавам удари с камшик.
— Камшик ли? — отвори тя очи, смаяна. — Никой не заслужава удари с камшик. Това наказание е ужасно!
Беше го виждала на борда на кораба.
— О, не знам. Сигурен съм, че ще се справиш — увери я Фреди и я стрелна с бърз поглед изпод мигли. — Може би с копринен камшик?
— Копринен…
— Можеш да си сложиш корсет.
— Корсет или?
— От ония, френските. Червен с бели връзки. Или бял — продължи да говори той с истинско увлечение. — Чисто, непорочно бяло от онова дантеленото, с дупките.
— Broderie anglaise[1].
— Не, френска е. И ще си пуснеш косата над почти изскочилите от корсета гърди, като водопад от черна коприна, и ще застанеш над мен с тези твои дълги великолепни крака и…
Тя се засмя.
— Ти си непоправим.
— Да, но ти го знаеше, когато се омъжи за мен. Трябва някой да ме държи здраво.
— Така ли? — попита тя и го стисна здраво в дланта си.
Той простена одобрително.
— Значи мислиш, че трябва да те накажа? — попита тя замислено.
— Просто се дръж с мен така, както заслужавам — отговори смирено той.
— Мисля, че знам едно много по-ефективно наказание — измърка тя и нежно го стисна.
— Какво? — простена той.
— Бавачката Макбрайд — отвърна тя със сериозно лице. Старата му бавачка.
Очите му изведнъж се отвориха.
— Бавачката Макбрайд?
— Сигурна съм, че може да те напердаши много по-добре от мен. Да, вече си представям бавачката Макбрайд с червен френски корсет с черни връз…
— Стига! — изрева той и потръпна. — Никога няма да си избия от главата този образ. Какъв ужас!
Дамарис се засмя.
— Всъщност не искаш да те бия с камшик, нали?
— Не.
— Виждаш ли? Взела съм ти мярката, Фреди Монктън-Кумс.
Той погледна към обвитите около члена му пръсти и се ухили.
— Така ли му казват на това в Китай? Но, разбира се, вземи ми мярката. Прави с нея каквото пожелаеш. Целият съм твой.
И наистина беше.