Ан Грейси
Сватба през зимата (23)

Глава 23

Никога не отлагай днешната работа за утре.

Джейн Остин, „Ема“

Малко след пладне минаха през големите порти, от които започваше алеята с дъбове, водеща до Девънам Хол.

— Чувствам се малко странно, като идвам тук, докато Аби и Макс са още на меден месец — каза Дамарис.

Бяха направили кратка почивка в една голяма странноприемница, която предлагаше коне за смяна, и Фреди бе поръчал вана за Дамарис и вана и бръснач за себе си. Сега Дамарис се чувстваше много по-добре, а Фреди, изкъпан, прясно обръснат и с изчистени от прислужника в кръчмата жакет, панталон и ботуши, бе възвърнал обичайната си елегантност.

Дамарис се чувстваше почти така, сякаш идваха направо от дома на родителите му. Почти.

— Сигурен ли си, че всичко ще бъде наред?

— Разбира се — отговори Фреди. — Аби ти е сестра, нали така? Искам да кажа, в очите на всички останали. А аз съм най-старият приятел на Макс.

Някой навярно бе забелязал пристигането им, защото още преди двуколката да спре напълно, един коняр изтича да ги посрещне, запъти се право към конете и пое поводите. Фреди скочи на земята и докато помогне на Дамарис да слезе, входната врата се бе отворила и един мъж с прост черен костюм — иконом, предположи Дамарис — чакаше да ги поздрави.

Тъкмо започнаха да се изкачват по стъпалата, когато на вратата се появи Аби.

— Дамарис! — провикна се тя. — Видях ви от прозореца. О, Дамарис, така се радвам да те видя!

Тя се втурна по стълбите и сграбчи Дамарис в радостна прегръдка.

Дамарис отвърна на жеста и ненадейно мъничко й се доплака. Беше толкова хубаво, че вижда Аби. За нея тя беше повече от сестра.

— И… господин Монктън-Кумс? — добави Аби с лека изненада.

„Разбира се“ — помисли си Дамарис. Аби дори не подозираше за годежа, фалшив или не. Познаваше Фреди само като приятел на Макс.

Аби погледна към алеята — очевидно очакваше да види поне още една карета — и отправи към Дамарис въпросителен, незабелязан от другите поздрав.

— Останалите идват ли? И защо си с двуколка?

— После ще ти обясня — каза тихо Дамарис. — Но защо си тук? Мислех, че още си на меден месец. Всичко наред ли е?

— Всичко е идеално — увери я Аби и отново я прегърна. — О, Дамарис, бракът е нещо прекрасно! Решихме — е, аз реших — да поканим всички тук за Коледа и искам да е идеална — нашата първа Коледа заедно! — затова се върнахме по-рано, за да подготвим всичко.

Тя се обърна и протегна ръка към Фреди.

— Господин Монктън-Кумс, моля ви, простете ми, че не ви поздравих веднага. Толкова се зарадвах да видя сестра си, че забравих за маниерите си. Каква приятна изненада!

Макс ще се зарадва да има мъжка компания, за разнообразие.

— Госпожице… лейди Девънам — поклони се Фреди над ръката й. — Изглеждате прекрасно. Виждам, че бракът ви се отразява добре.

Тя го погледна грейнала.

— Благодаря ви. Наистина е така. А сега елате, елате, не знам защо ви оставям да стоите така на вятъра. Просто съм толкова изненадана и доволна да ви видя.

Тя преплете ръка с тази на Дамарис и я поведе по стъпалата.

— Сигурно си уморена. Отдалеч ли идвате? И защо с двуколка? Никакъв багаж ли не носите? О, чуй ме само как дърдоря като абсолютна глупачка, без да ти дам време да отговориш. — Засмя се. — Скоро ще си възвърна разума, обещавам ти.

Когато влязоха в преддверието, тя се обърна към иконома:

— Праул, това са господин Монктън-Кумс, най-старият приятел на лорд Девънам, и сестра ми госпожица Чанс. — И поясни на останалите: — Федърби ни изпрати Праул и той май ще се окаже истинско съкровище.

— Благодаря ви, милейди — поклони се Праул с достойнство. — Добре дошли в Девънам Хол, госпожице Чанс, господин Монктън-Кумс.

Макар че не говореше високо, гласът му сякаш стигна до всички кътчета на къщата.

Дамарис му благодари, но беше най-впечатлена от Аби. Увереността и естествеността й сякаш бяха нараснали и тя изглеждаше родена да бъде господарка на тази величествена къща. Макар че започна да си пробива път в живота като сираче и гувернантка, изглежда не се смущаваше от новата си титла, както и от армията прислужници на нейно разположение. И все пак си беше същата сърдечна Аби, която Дамарис познаваше и обичаше.

Помисли си, че това е немалко постижение. Огледа огромното преддверие и се опита да си представи как самата тя се държи като Аби в Брекънридж Хаус. Не успя.

Аби се обърна към Праул:

— Моля, заведете господин Монктън-Кумс до синята стая за гости и го оставете да се измие и освежи. Аз ще заведа сестра си в жълтата стая. А после съобщете на Негово благородие, че имаме гости, но не казвайте кои са. Искам да го изненадаме. Всички ще пием чай и ще хапнем сладкиши в салона след… да кажем, петнайсет минути?

— Много добре, милейди.

— Къде е Макс? — попита Фреди.

— В библиотеката, преглежда планината от писма, пристигнали в наше отсъствие — отговори Аби. — Върнахме се едва снощи, така че тъкмо започна. Ние… ъъъ… успахме се.

Бузите й се обагриха с лека руменина, както забеляза с интерес Дамарис.

Аби цъфтеше. Очите й блестяха, кожата й сияеше от здраве и щастие. Очевидно този брак й се отразяваше чудесно в много отношения.

— Защо да не го изненадам сам? — каза Фреди. — Трябва да говоря с него по един въпрос.

Дамарис му отправи остър поглед. За какво трябваше да говори с Макс? Нещо за нея? За тяхната ситуация?

Фреди обаче й се усмихна благо.

— Иди със сестра си, скъпа моя. Сигурен съм, че имате да си казвате много неща.

Аби се засмя.

— Много добре, изненадайте Макс. Праул, със сестра ми ще искаме чая и сладкишите горе, във всекидневната до жълтата стая. Сигурна съм, че господата ще предпочетат вино, бренди или кафе, а може и нещо по-засищащо и по-подходящо за мъже от сладкиши. И всички ще се съберем на вечеря.

— Лейди Девънам — каза Фреди с онзи чаровен, игрив поклон, с който беше прочут, — омъжена съвсем отскоро, но вече кралица на домакините.

Аби се засмя. Дамарис го погледна замислено. Пак играеше лекомисленото конте. Защо? Но Аби я дърпаше към стълбите, нетърпелива да чуе всички новини, и Дамарис забрави чуденето си. Беше толкова прекрасно пак да види Аби.

 

 

Фреди отвори вратата на библиотеката. Макс седеше пред голямо дървено писалище, мръщеше се над огромен куп документи и водеше бележки.

— Да? — попита той, без да вдига глава.

— Странно занимание за меден месец — каза Фреди.

— Фреди! — възкликна Макс, остави перото и се изправи, усмихнат. — Откъде изникна, по дяволите?

Той тръгна към него с протегната за поздрав ръка, после закова на място.

— Проблем ли има? Да не се е случило нещо с леля ми? Или с момичетата?

— Не, не, нищо подобно. Всички са добре, доколкото знам — увери го Фреди. — Вярно, че не съм ги виждал от седмица-две — е, Дамарис е с мен, но съм сигурен, че лейди Биатрис, Джейн и Дейзи са добре. Федърби ги държи под око, и то много ефективно.

— Но аз специално те помолих да… — започна Макс и млъкна. — Какво каза? Че Дамарис е с теб? Довел си я от Лондон? — И се намръщи. — С камериерката й, предполагам.

— Всъщност идваме от Брекънридж — уточни Фреди и реши да не споменава, че камериерка няма. Изглежда, бракът бе придал на Макс неприятно моралистична жилка. Нищо чудно, след като беше отговорен за цял куп неомъжени момичета. Ако се окажеше в подобна ситуация, същото можеше да се случи дори и с него самия. Но още не.

— Брекънридж? От родителите ти?

Фреди кимна.

— Да. Представих им я.

— Представил си Дамарис на родителите си? Защо? Мислех, че никога не ходиш там, ако можеш да го избегнеш. Мислех, че избягваш майка си. Заради пастите.

Фреди отвърна нехайно:

— Всъщност с Дамарис сме сгодени.

Челюстта на Макс увисна.

— Сгодени? Мили боже! Не го вярвам.

За един дълъг миг той се взира във Фреди, после избухна в смях.

— Говориш сериозно. О, това не е истина! Вечният развратник най-накрая се хвана в капана. — И дръпна шнура на звънеца. — Трябва да вдигнем тост за вас двамата!

— Ако искаш да знаеш, аз бях този, който заложи капана — осведоми го Фреди раздразнено. — Дамарис е много красиво момиче, но е упорита. Наложи ми се да използвам цялата си ловкост, за да я убедя да ме приеме.

Макс пак се засмя.

— Браво на нея! Казваш, че е дошла тук с теб? Къде е тогава?

— Горе, говори с Аби. Все пак са сестри, нали разбираш. Момичешки тайни и тем подобни.

— Позвънихте ли, милорд? — пристигна икономът с поднос с кана за кафе, две чаши, чиния сандвичи с шунка, няколко резена студен пай и половин печено пиле. — Милейди си помисли, че ще искате да се подкрепите, милорд — обърна се той към Макс.

— Отлично — отговори Макс. — Точно от това имахме нужда. Но си мисля, че за този случай ще ни трябва… — и той погледна към Фреди — … бренди?

Фреди кимна.

— Бренди, ако обичате, Праул.

— Веднага, милорд — поклони се икономът и излезе.

Фреди огледа подноса с храна и си избра едно пилешко бутче. Дъвчейки, се приближи до бюрото и погледна към кореспонденцията.

— Работа?

— Да. Докато ме нямаше, проклетите писма са се натрупали — потвърди Макс и си отряза парче пай. — Но не знам защо Бартлет ги е пращал тук, когато Флин е в Лондон, под носа му.

— Да, но Флин не е човек, който би се занимавал с писмената част, нали?

— Май наистина не е.

— Това писмо до Бартлет ли е? — посочи Фреди с оголената пилешка кост, преди да я метне в огъня.

— Да. Тъкмо го довършвах. Искам да хвана следобедната поща.

— Може ли да вмъкнеш едно съобщение от мен? — попита Фреди, взе един сандвич, погълна го на две хапки и си взе втори. Беше учудващо гладен.

— За годежа ти ли? Защо не? Бартлет ще остане очарован.

— Не е за годежа ми. По работа е. В известен смисъл.

Макс го погледна озадачено.

— Кажи му да ми съобщи в мига, в който получи вест от „Момичето от Ливърпул“.

— Това е един от нашите кораби. Какво искаш да знаеш?

— Няма значение. Просто му кажи да ми съобщи веднага. Спешно е.

— Спешно ли? — намръщи се Макс. — „Момичето от Ливърпул“ превозва главно китайски коприни и подправки. Това ли те интересува? Защото може да имаме нещо в склада…

— Товарът не ме интересува — отговори Фреди със студен глас. — Интересувам се от капитана.

— От капитана ли? Защо? Какво искаш от него?

— Да го убия.

Настъпи кратко мълчание, последвано от нечие изкашляне. Те погледнаха към вратата. Икономът стоеше на прага с гарафа бренди и две чаши. Изглеждаше леко стреснат.

— А, точно от това имаме нужда! — поздрави го Макс и отправи многозначителен поглед към Фреди. — Благодаря, Праул, това е всичко.

Взе гарафата и наля щедро в двете чаши. Изчака икономът да се оттегли и подаде едната на Фреди.

И двамата пиха, пресушавайки чашите си на един дъх.

— По-добре ми обясни — каза Макс и повторно напълни чашите. — Защо искаш да убиваш капитана на „Момичето от Ливърпул“?

— Дълга история. Личен въпрос. — Фреди нямаше намерение да споделя историята на Дамарис с когото и да било, дори с най-стария си приятел. Тя не беше казала дори на сестрите си. — Просто пиши на Бартлет да ми съобщи в мига, в който корабът влезе на док. По-скоро, ако чуе, че се връща.

Макс го изгледа замислено и отиде до купчината писма. Започна да ги прехвърля, измъкна един документ, провери го и кимна.

— Така си и мислех. Според това тук „Момичето от Ливърпул“ е влязъл на док в Лондон. — И той провери датата на писмото. — Преди три дни.

— Преди три дни? — повтори Фреди, изруга и стовари чашата си на масата. — Трябва да тръгвам. Веднага. Извини ме пред Аби. Кажи на Дамарис, че са ме повикали по спешна работа — и за бога, не й казвай за това. Тя не подозира нищо и не искам да я разстройвам. Грижи се за нея вместо мен. Ще се върна след една-две седмици. Мога ли да взема някой от конете ти?

Без да чака отговор, той тръгна към вратата.

Само след секунда Макс беше до него и го сграбчи за ръката.

— Изчакай малко. Не можеш просто да хукнеш така, като говориш как си щял да убиеш човек, без да обясниш нищо. Какво става, по дяволите?

Фреди измъкна ръката си от хватката му.

— Няма време да обяснявам, дори да имах право. Трябва веднага да тръгна! Просто кажи на Дамарис, че е трябвало да напусна по спешна работа.

— Сам й кажи — отвърна Макс. — Идвам с теб. — И дръпна шнура.

— Това не те засяга! — Фреди не можеше да си намери място от нетърпение. Трябваше веднага да тръгне! Корабите оставаха на док само няколко дни в зависимост от товара и състоянието си. „Момичето от Ливърпул“ можеше да отплава всеки миг и тогава онзи мръсник щеше да се измъкне и да остане свободен, извън обхвата му за цели шест месеца или повече, проклет да е!

— Ако смяташ да убиеш един от капитаните ми, ме засяга!

Вратата се отвори.

— С господин Монктън-Кумс трябва да заминем за Лондон по спешна работа — обърна се Макс към иконома. — Кажете на прислужника ми да ми приготви багаж и да докарат двуколката и конете ми от конюшните. Тръгваме след половин час.

— Тръгваме веднага! — прекъсна го Фреди. — Тази свиня може да отплава всеки момент. И не двуколката — конете. Ще яздим. Така е по-бързо.

— Много добре, тръгваме след петнайсет минути. Добре, десет — отстъпи Макс, защото видя, че Фреди е готов да спори. — И, Праул — провикна се той, докато икономът бързаше към вратата, — къде са дамите?

— В жълтата всекидневна, милорд.

— Нямаме време… — започна Фреди.

— Ако си мислиш, че ще тръгна, без да кажа на жена си причината, или поне някаква причина — поправи се Макс — за изненадващото ни заминаване и без да се сбогувам с нея подобаващо, много грешиш. А и ти дължиш обяснение на Дамарис, по дяволите! Или се надяваше да си го спестиш? Никога не съм мислил, че си страхливец, Фреди!

Фреди стисна зъби. Не че беше страхливец, но Дамарис беше прекалено досетлива, да го вземат дяволите! Да не говорим, че и обичаше да спори. И беше упорита. Щеше да се опита да измъкне от него истината и проклет да е, ако й даде тази възможност!

— Добре, ще говоря с нея, но, за бога, недей й казва какво правим или защо отиваме. Просто кажи, че е спешно. Спешно и делово.

Макс го изгледа сурово.

— Добре, но ще искам обяснение.

Фреди кимна.

— Добре. Но трябва да се закълнеш да не го разкриваш на никого.

 

 

— Кана пресен чай, ако обичате, Праул — каза Аби, когато с Дамарис се върнаха в уютната малка всекидневна на горния етаж. — Този е съвсем студен.

Праул изнесе подноса.

Аби се отпусна в един огромен мек фотьойл пред огъня.

— Боже, колко светкавично заминаха! Как мислиш, каква може да е тази спешна работа? Макс изобщо не изглеждаше притеснен, когато снощи прегледа този куп писма. Сигурно е някое съобщение, пристигнало току-що — каза тя и подаде на Дамарис чиния с изящни сладкиши с глазура, пълни с крем. — Сладкиши?

Дамарис разсеяно си взе един и го сложи на чинията си. Тук ставаше нещо. Начинът, по който Фреди отначало не я поглеждаше, а после я погледна многозначително, сякаш искаше да я увери, че работата може и да е спешна, но не е чак толкова важна, я изпълни със сигурност, че нещо не е наред. Спешна, но не важна? Що за абсурдно твърдение?

И все пак, когато го попита, той отвърна уклончиво, че заминавали по работа на Макс. И че тя не трябвало да се тревожи. Щял да се върне след една-две седмици. Тя трябвало да се порадва на времето си с Аби. Двете трябваше да отидат да разгледат новата къщичка на Дамарис, да се уверят, че ремонтът върви както трябва. Сега Дамарис, разбира се, нямаше да живее в нея. Но къщичката все още беше нейна и можеше да прави с нея каквото пожелае.

А после я целуна — по ръката! — и хукна.

И потегли на кон. На кон! През целия път до Лондон!

— Не знам какво става — обърна се тя към Аби, — но Фреди лъжеше най-безсрамно.

— Макс също — потвърди Аби. — Аз нямаше да кажа нищо, но щом и ти си забелязала…

Когато Праул се върна с пресен чай, Аби го попита:

— Лорд Девънам получавал ли е спешно писмо през последните един-два часа?

— Не, милейди.

— Тогава какво го е накарало да хукне така?

Праул доби безизразна физиономия.

— Нямам представа, милейди.

Аби погледна към Дамарис и вдигна вежди в мълчалив въпрос. Дамарис кимна. Икономът знаеше повече, отколкото казваше.

— Аз пък смятам, че имате! — каза остро Аби. — Затова ни кажете какво знаете.

Икономът пристъпи неспокойно от крак на крак и погледна към Дамарис.

— Доколкото разбирам, господин Монкгън-Кумс беше този, който изпита неотложна нужда да тръгне към Лондон, милейди.

Дамарис се намръщи.

— Но защо? Кой би могъл да му пише тук? Мога да се закълна, че когато пристигнахме, не мислеше да хуква към Лондон.

Тя погледна към Аби, която вдигна рамене. Двете погледнаха към Праул, който положи всички усилия да си придаде вид на незнаещ, вместо на притеснен и леко виновен.

— Какво още знаете, Праул? — попита Аби.

Той въздъхна.

— Добре, милейди, по една случайност чух — съвсем случайно, нали разбирате — тогава носех брендито…

— Да, разбира се. Моля ви, просто ни кажете.

— По една случайност чух как Негово благородие каза… — подхвана той и преглътна. — Нещо за господин Монктън-Кумс. Че смятал да убие някого.

— Кого?

— Един от капитаните на Негово благородие.

Дамарис замръзна.

— „Момичето от Ливърпул“ в пристанището ли е?

Праул кимна.

— Точно това име чух, госпожице. Беше в докладите за корабите, които четеше Негово благородие.

— О, боже, значи това било!

Дамарис скочи, като събори масичката до стола си и преобърна чашата с чай. Той опръска роклята й и закапа по килима. Без да му обръща внимание, тя започна да кръстосва стаята.

— Трябва да го спра. Ще го убият. Този глупак, този умопобъркан глупак!

— Не разбирам — каза Аби. — Кой е този капитан? И защо Фреди ще иска да го убива?

— Ще го убият! — прошепна Дамарис и закърши ръце като обезумяла. — Капитанът е по-едър, по-силен и по-хитър. А ако не го убие, ако по някакво чудо оцелее, ще го окачат на бесилото за убийство! Трябва да го спра. — Тя погледна към Аби. — Трябва да тръгна след тях! Трябва да го предотвратя!

Аби стана и хвана трескавите й ръце.

— Изобщо не проумявам за какво говориш — каза тя спокойно. — Но ако си сигурна, че трябва да тръгнем след тях, тогава, разбира се, ще тръгнем. Праул, поръчайте да докарат най-бързата ни карета и кажете на Хигинс — това е кочияшът — поясни тя на Дамарис, — че въпросът е спешен. Кажете на камериерката ми да приготви само това, което ще ни трябва за пътуването.

— Няма да имаме време да спираме в странноприемници — обади се Дамарис. — Само за смяна на конете.

Аби кимна.

— Само най-необходимото. И храна и напитки. Ще тръгнем колкото се може по-скоро.

— Веднага — поправи я Дамарис. — И, Праул — добави тя, докато икономът бързаше към вратата, — моля ви, попитайте готвачката дали има джинджифил. Ще искам целия й запас — цял корен, ако може.

— Джинджифил ли? — попита Аби. — За какво?

— По-късно — отвърна кратко Дамарис.

 

 

Каретата се тресеше и подскачаше, докато прекосяваха Хаунзлоу Хийт. Оставаха им още няколко часа до Лондон. Бяха обяснили на Хигинс, че бързината е от първостепенно значение, и той бе пришпорвал конете. Дори изпращаше момче на кон, за да уреди предварително смяната на всяка пощенска станция.

Бяха изминали пътя бързо. Но дали достатъчно бързо?

Дамарис се вкопчи в кожените ремъци, които висяха от покрива на каретата, и мрачно задъвка парченцата свеж джинджифил. Изглежда, помагаше: все още не беше повърнала.

Мислите й продължаваха да кипят, а тревогата й ни най-малко не бе намаляла. Фреди го правеше заради нея, заради това, което му каза, защото беше толкова абсурдно галантен.

И понеже бяха сгодени, сега се чувстваше отговорен да защитава честта й.

Честта й! Какво значение имаше нейната чест, когато животът му беше в опасност?

Всичко това беше минало, така или иначе. Дори да убиеше капитан Слоун, каква полза щеше да има? Тя, разбира се, не вярваше нито за секунда, че Фреди ще го убие. Капитан Слоун беше силен мъж и лукав боец; беше се сражавал с пирати и беше побеждавал.

Фреди беше елегантен, забавен и чаровен и нямаше никакъв шанс. Този глупак! Този умопобъркан глупак!

— Не се притеснявай толкова — каза Аби, наведе се напред и сложи ръка върху коляното на Дамарис. — Всичко ще се оправи. Имай вяра. Дори и да не стигнем навреме, моят Макс е с твоя Фреди и няма да позволи да се случи нищо ужасно.

Дамарис се надяваше, че е права, но самата тя нямаше същата вяра в безупречните способности на Макс. Макс беше героят на Аби, не неин.

Тя беше разказала цялата история на Аби… вчера ли? Пътуваха цяла нощ, Дамарис не беше мигнала и цялото пътуване й се сливаше. Аби я изслуша със състрадание и не отвърна нито със съжаление, нито с ужас. Нямаше дори и най-малката следа от укор, задето Дамарис го бе пазила в тайна толкова дълго. Вместо това хвана ръцете й, стисна ги утешително и каза простичко:

— Ти си смело момиче, Дамарис. И всичко ще се оправи, не се тревожи. Преживяла си толкова много неща и си оцеляла. Сега е време да бъдеш щастлива.

Дамарис знаеше, че в живота не става така, но все пак се почувства утешена. Беше много благодарна, че Аби тръгна с нея.

— Макс е късметлия — каза й тогава Дамарис.

Аби се усмихна.

— Аз съм късметлийката. О, Дамарис, дори не знаех, че може да съществува подобно щастие!

Дамарис се опита да се усмихне, но очевидно не успя докрай, защото Аби каза:

— О, не изглеждай толкова отчаяна, скъпа! И ти ще намериш това щастие с твоя Фреди, сигурна съм! — Сега Аби улови погледа й и се усмихна. — Джинджифилът май помага.

— Да.

— Трябва да кажа, че господин Монктън-Кумс определено се е променил към по-добро. — Аби се опитваше да повдигне настроението й. Отново.

Заради нея Дамарис се опита да си придаде по-бодър вид. Мъчителните тревоги за ситуация, която не зависеше от нея, не помагаха на никого.

— Към по-добро ли?

— Ами, когато се запознахме, той беше женкар, прочут с отвращението си към брака, а ето го сега — сгоден за теб. Това е признак на зрялост, като начало, а освен това не би могъл да направи по-добър избор.

Дамарис не можа да потисне усмивката си.

— Не си ли случайно малко предубедена?

— Глупости! — отсече Аби твърдо. Очите й блестяха. — С всяка изминала минута го харесвам все повече. Винаги съм го смятала за красив, чаровен и много забавен, но това, което ми разказа, показва, че у господин Монктън-Кумс има скрити дълбини, каквито не съм подозирала. — Тя въздъхна. — И трябва да признаеш, че да препусне ventre a terre^[1], за да защити честта ти, е много романтично.

Дамарис не изпитваше необходимост да признава нищо такова.

— Не е романтично. Това е лудост!

Нито Фреди, нито Аби знаеха срещу какво ще се изправи Фреди, ако се опиташе да се бие с капитан Слоун. Дамарис се молеше корабът му вече да е отплавал.

Не я интересуваше какво ще се случи с капитан Слоун. Вълнуваше я единствено Фреди.

Изобщо не трябваше да му разказва историята си. Изобщо не биваше да се съгласява с този измислен годеж. И дори след като се съгласи — защото не можеше да съжалява за къщичката, — никога не биваше да му позволява да я убеди годежът им да стане истински.

Трябваше да държи на своето. Не трябваше да му обяснява защо не е подходяща да му стане съпруга и със сигурност не трябваше да се люби с него, нищо че това беше най-прекрасното преживяване в живота й. Просто трябваше да постъпи почтено и да му каже „не“. А после пак. И пак. Докато го накара да се откаже.

Но защото беше себична, защото го искаше, защото го обичаше и защото той й предлагаше всичко, за което бе мечтала — освен сърцето си — прие предложението му. Жадно. Себично.

А сега, все едно дали й беше отдал сърцето си, или не, той щеше да рискува живота си в безумно, галантно желание да възвърне загубената й чест.

Ако умреше, това щеше да бъде по нейна вина.

Тя се загледа през прозореца на каретата и се замоли от все сърце, макар и безмълвно. „Моля те, нека просто остане жив и здрав — мислеше си тя. — Пощади живота му, не позволявай да бъде убит или тежко ранен — или обесен, — и ще постъпя така, както трябва. Ще се откажа от него; ще се върна в Девънам и ще живея в къщичката си и обещавам, о, обещавам, че никога повече няма да те моля за нищо. Нека просто остане жив и здрав.“

Затвори очи и в съзнанието й изплува образът на капитан Слоун: едър, корав и хитър. О, господи! Фреди нямаше никакъв шанс.

Тя се вкопчи в кожения ремък, задъвка упорито джинджифила и се замоли. Пак.