Ан Грейси
Сватба през зимата (5)

Глава 5

Сама, тя се чувстваше по-силна.

Джейн Остин, „Разум и чувства“^[1]

Дамарис влезе в работилницата и свали наметалото, шапката и ръкавиците си. Какво, за бога, си мислеше, че прави Фреди Монктън-Кумс? Как така идваше, преди да се е зазорило, за да я изпрати до работа? Това беше абсурдно! Той приемаше обещанието да „ги държи под око“ прекалено сериозно. Държеше се повече като компаньонка, отколкото като развратник.

А как я разпитваше защо работи и какви планове има за бъдещето! Това какво го засягаше?

Тя закачи със сила наметалото си на куката. Лицемер! Подканваше я да се омъжи, когато самият той нямаше подобни намерения!

Последните му думи обаче я изненадаха — за страховете. Не очакваше мъж като него да разбира нещата толкова добре.

Тя разсеяно извади материалите си. Защо всички й опяваха за брака? О, знаеше, че й мислят доброто, но защо не я оставят на мира, да приемат, че знае какво иска и с какъв избор разполага?

Наистина ли си мислеха, че тя не иска да бъде обичана, че не иска да има човек, чиято работа — не, чието удоволствие ще бъде да се грижи за нея, да я защитава? И който щеше да й позволи на свой ред да се грижи за него и да го обича?

Наистина ли мислеха, че не наблюдава Аби и Макс и не изпитва болезнено желание и тя да има същото — любов?

Тя бе човешко същество, също като тях. И тя жадуваше за любов като всяка жена. Но знаеше, знаеше го със сигурност, която водеше началото си от най-ранните й спомени, че при нея нещата няма да стоят така, както при Аби и Макс.

Аби беше невинна.

Аби бе дете от брак, изпълнен с любов, и макар че бе останала сираче и бе живяла в бедност от малка, все още пазеше спомените за родителите си, за любовта, която бяха изпитвали един към друг — и към децата си.

Аби бе преодоляла изпитанията от детството си неопетнена, непокварена.

Някои хора имаха късмет.

А други не.

За стотен път Дамарис си спомни за майка си и се запита как се е чувствала, когато се е омъжила за баща й. Беше ли се опитала да го обича? А той беше ли се опитал?

Не помнеше дори един-единствен жест, който да говори за любов.

Разбира се, човек не бива да съди за чувствата на хората по поведението им, а в уединението на спалнята може да се случи всичко — Дамарис го знаеше много добре.

Колко време беше минало, преди баща й да се премести във втората, подобна на монашеска килия спалня, а майка й да я вземе в стаята си? Дамарис не помнеше да е било различно.

Бяха ли се карали? И ако да, защо? Дали заради нещо, което тя е направила? Затова ли баща й я обвиняваше? Понякога сякаш мразеше и двете им, макар че беше трудно да се разбере какво мисли — той бе студен и суров към повечето хора.

През целия си живот опитваше да му се хареса, но рядко успяваше. Баща й не вярваше в любовта, а в дълга и послушанието. И в първородния грях.

„В жилите ти тече лоша кръв, също както в жилите на майка ти.“

Дамарис не виждаше нищо лошо у майка си. Но майка й ненавиждаше Китай. Не искаше да напуска Англия и не се интересуваше от мисионерска работа — това със сигурност бе разгневило баща й. Защо изобщо се бяха оженили?

Майка й отчаяно й липсваше. Искаше да й зададе толкова много въпроси — въпроси за самата себе си и за баща си, но също така за живота, избора и… мъжете. Въпроси, на които може да отговори единствено майката.

След като майка й умря и я положиха в суровата, студена китайска земя, Дамарис избухна в плач и не спря, докато баща й не я хвана за ръката и я разтърси. Каза й, че скръбта й е неприлична, оскърбление към Всевишния. Тя преглътна сълзите си и се опита да прикрие ужасната самота, която майка й остави след себе си. Сякаш слънцето бе изчезнало и бе отнесло със себе си светлината и топлината. След него не бяха останали нито живот, нито радост. Нито любов.

Само дълг и послушание. И първородният грях.

Оттогава не беше плакала. Дори когато се случи най-ужасното.

 

 

— Добре ли си, Дамарис? — погледна я намръщено госпожа Дженкинс. — Нали не си болна?

— Не, госпожо Дженкинс.

— Сигурна съм, че мечтаеш за оня пуст развратник — поклати глава жената. — Колко са глупави младите момичета! Казвам ти, мойто момиче, такъв мъж само ще те поведе по Пътя към съсипията.

— Повярвайте ми, не мечтая нито за него, нито за друг мъж — заяви категорично Дамарис.

— Добре. Тогаз продължавай с работата, момиче, и не си губи времето в очакване да дойде някой рицар на бял кон. Таквиз няма.

— Да, госпожо.

Да се надява да дойде рицар на бял кон? Нищо не можеше да бъде по-далеч от истината. Дамарис вярваше в работата, не в мечтите.

 

 

— Мислех, че харесваш господин Монктън-Кумс — каза Джейн.

Дамарис току-що бе разказала на нея и Дейзи за разговора си с Фреди Монктън-Кумс, докато я изпращаше на работа сутринта.

Беше късно и трите момичета седяха в стаята на Джейн, препичаха питки на огъня и ги мажеха с масло и мед. След сбирка на литературното общество лейди Биатрис винаги беше уморена и си лягаше рано, а момичетата вечеряха в неофициална обстановка.

Когато останеха сами така, с подноса с вечерята пред тях — супа, варени яйца, препечени филийки или питки и мед — и се хранеха пред огъня по нощници, това събуждаше спомени за първите им дни заедно, преди да срещнат лейди Биатрис, и им напомняше какви късметлийки са, задето се намериха.

Тази вечер три полупораснали котенца гледаха купичката с масло със собственически интерес.

— Харесвам го — отговори Дамарис. — Просто той май си е внушил, че трябва да…

— Не, имам предвид, че го „харесваш“. Нали разбираш.

— О! Не, не по този начин. Той, разбира се, е привлекателен.

Дамарис отпи от горещото мляко. Знаеше, че бузите й са започнали да поруменяват.

Дейзи изсумтя.

— „Привлекателен“ ли? Той е дяволски красив и ти го знаеш.

Дамарис се усмихна, но не отговори. Завиждаше на другите момичета, че могат да казват такива неща на глас. Свободата да признаят, че някой мъж ги привлича… без да се срамуват.

— Понякога те гледа, когато ти не го гледаш — каза й Дейзи, докато мажеше една препечена питка с масло.

— Той… не. Измисляш си.

— Не си измисля — обади се Джейн. — И аз го забелязах.

— А ти го гледаш по същия начин, когато той не те гледа — сякаш е захаросан бонбон на клечка, а ти умираш от глад!

Дейзи изрече последните думи с огромно удоволствие.

— Не! — възкликна Дамарис, ръцете й се стрелнаха нагоре и прикриха пламтящите й бузи.

— Да. И ако го окуражиш малко, смятам, че ще…

— Не! Стига! Той не си търси съпруга, а освен това и двете знаете, че бракът е последното, което искам.

Дейзи вдигна рамене и отхапа от питката, от която капеха мед и разтопено масло.

— Казвам само туй, което виждам.

Трите котенца с надежда се промъкнаха по-близо.

— Освен това — продължи Дамарис в опит да възвърне самообладанието си — повечето жени го гледат така. Нали сте ги виждали в парка — кръжат около него като пчелички.

— Да, но той не гледа тях, гледа теб и ако го окуражиш малко… ох, извади си носа оттук, проклетнико! — И Дейзи избута Макс, най-нахалното котенце, по-далеч от купичката с масло. Кръстен на лорд Девънам още преди да се запознаят с въпросния джентълмен, Макс беше най-дръзкото — и най-палавото — от котенцата.

— Не — поклати глава Дамарис. — Дори да беше вярно, не може и дума да става за това. Знаеш, че изпитвам ужас от брака, а по една случайност и той изпитва същото.

— Не е нужно да си омъжена, за да си харесаш някой и да действаш.

— Дейзи! — възкликна Джейн и се засмя. — Това е скандално!

— Само казвам.

— Недей, моля те — промълви Дамарис. Бузите й отново пламнаха и тя добави с лека усмивка: — Не ме карай да се изчервявам, Дейзи, умолявам те!

— Просто си говорим — отвърна Джейн с нежен глас. — Просто се забавляваме насаме, по момичешки.

Тя отряза парче масло, раздели го на три и подаде по една част на всяко котенце. Стаята се изпълни с мъркане.

Дейзи изсумтя.

— За момиче, дето е прекарало няколко нощи в бордей, се изчервяваш много лесно, Дамарис.

— Знам — промълви Дамарис. — Просто никога не съм говорила като…

— Като какво? — попита Джейн и внимателно разряза питката си по средата. — Никога не си говорила за мъже и… и чувства, и други такива неща?

— Не.

Дамарис никога не бе споделяла най-съкровените си мисли с друг човек и все още й беше трудно да го стори.

— Майка ми умря, когато бях още малка.

Дейзи се намръщи.

— Не си ли имала някой друг, с когото да говориш?

— Не.

— Никакви други момичета на твоята възраст? — попита Джейн. — В дома „Пилбъри“ винаги имах приятелки, с които да говоря и да споделям тайните си мисли, дори след като Аби си тръгна.

Дамарис поклати глава, покри купичката с масло и я остави на масата, далеч от обсега на дебнещите котенца.

— Момичетата в мисията бяха под моите грижи и бяха много по-малки. Аз бях тази, която ги изслушваше.

Джейн облиза меда от пръстите си и ги избърса със салфетка.

— Ами баща ти? Не можеше ли да говориш с него?

— Не.

Баща й бе последният човек на този свят, с когото би споделила подобни мисли. Той и бездруго смяташе, че всичките й мисли са срамни.

— Нямаше никого.

— Какво? — попита Дейзи. — Дори прислугата или някой друг? Момичетата в бордея ми разправяха какви ли не лични работи.

Дамарис поклати глава.

— Нямахме прислуга. В мисията аз бях прислужничка на всички. — Тя остави мръсните съдове върху подноса.

— А? Но ти си дама.

Дамарис се усмихна.

— Дама или не, татко казваше, че съм Божия слугиня и че е чест да се грижа за по-злочестите от мен за прослава на името Му.

Колко пъти я беше укорявал именно с тези думи?

— Изглежда е бил страшно забавен човек.

Дамарис се засмя невесело.

— Никак! Но обичах да се грижа за децата. Бяха толкова мили и обичливи…

Гласът й се прекърши. В стаята се възцари кратко мълчание.

— Какво се случи с тях?

Малко неща оставаха незабелязани от Дейзи. Дамарис поклати глава. Беше прекалено болезнено да говори за това.

Джейн вдигна Снежинко, най-пухкавото котенце, и измърмори в опит да смени темата:

— Вие май растете много бързо, а?

Снежинко измърка и се сгуши в нея.

Дамарис метна една играчка с пера, та Макс и Мармадюк да я гонят и да скочат отгоре й.

— Значи лейди Биа е била права — каза Дейзи. — Имаш да наваксваш много забавления!

— Лейди Биа е много мила, както и вие.

Дамарис се наведе, прегърна Дейзи с една ръка и с другата стисна ръката на Джейн.

— Знаете ли, преди си мислех, че това, че ме продадоха в онзи бордей, е едно от най-ужасните неща, които са ми се случвали, но сега се радвам, защото иначе нямаше да срещна вас двете, Аби и лейди Биа. А срещата ми с вас е най-хубавото нещо в живота ми.

Няколко минути трите гледаха как лудуват котенцата. После Джейн се обади:

— Каза, че бордеят бил едно от най-ужасните неща, които са ти се случили. Какво искаш да кажеш — че е имало и по-ужасни ли?

— О, да — потвърди тихо Дамарис, но когато те настояха за подробности, смени темата.

 

 

Тази нощ, докато лежеше в леглото си, Дамарис се замисли за разговора им. Фреди Монктън-Кумс наистина ли я гледаше, както твърдяха момичетата?

Вярно, че тя понякога го гледаше. Беше толкова унизително да разбере, че те са забелязали.

„Гледаш го така, сякаш е захаросан бонбон на клечка, а ти умираш от глад!“.

Тя затвори плътно очи, сякаш искаше да прогони този образ от очите си, но нямаше полза.

Защото беше истина. Наистина го гледаше крадешком: ръцете му, толкова мъжествени и силни, дългите му мускулести крака в блестящите високи ботуши. И най-лошото: бедрата му, когато носеше онези прилепнали кожени панталони.

Гласът на баща й прошепна в мрака: „Във вените ти тече лоша кръв, също като във вените на майка ти.“ Първородният грях.