Ан Грейси
Сватба през зимата (7)

Глава 7

… и дори не мога да кажа защо мисля така, не знам и какво ме е заблудило още в началото.

Джейн Остин, „Разум и чувства“

— Бих желал да поговорим насаме, ако обичате, лейди Биатрис.

Фреди бе изчакал, докато и последният член на литературното общество си отиде. Възрастната дама се усмихна и го потупа по бузата.

— О! Обожавам, когато мъжете се правят на сурови и деспотични. Тооолкова е очарователно.

Тя се настани в най-близкото кресло и зачака. На лицето й бе изписано дяволито изражение.

— Хайде, милото ми момче! Ще ме напляскате ли?

Той не можа да се сдържи: засмя се и това, разбира се, напълно съсипа речта, която репетираше наум от половин час. Седна на стола срещу нея.

— Защо го направихте?

— Какво съм направила?

— Разпространихте слуха, че момичетата са богати наследници.

— Но аз не съм разпространявала никакъв подобен слух, милото ми момче. Нали ме чухте. Казах на всички, че никога не съм чувала за наследството на Чанселото и че такова наследство не съществува.

— Да, но със сигурност вие сте тази, която е пуснала този слух…

Тя го изгледа възмутено.

— В никакъв случай! Още от самото начало го отричах — има голяма разлика! Преди сватбата обещах на Макс, че повече няма да разпространявам никакви лъжи за момичетата, и наистина не съм разпространявала.

Праведното изражение на лицето й се опровергаваше от ликуването в очите й.

— Не на мене тия! Много добре знаехте какво правите! — отговори сурово Фреди. — И ако Макс ви удуши, когато се върне, на процеса ще свидетелствам в негова полза и ще кажа, че е имал абсолютно основателна причина.

Тя се засмя тихичко.

— Но защо сте направили нещо толкова… толкова… — започна той и млъкна, защото нямаше думи.

— … умно? Момичетата имат нужда от практика.

Той се намръщи.

— Каква практика?

— С мъжете. На сбирките на литературното ми общество идват само мъже от моето поколение и макар че с удоволствие флиртуват с хубавите ми племеннички, момичетата трябва да се упражняват с млади мъже, за да са подготвени за дебюта си. Неопитните момичета обикновено успяват да се оправят с по-възрастните мъже, но вниманието на някой млад хубавец ги смущава. Затова подмамих няколко по-млади мъже да дойдат тук, за да се упражняват момичетата върху тях.

Фреди не вярваше на ушите си.

— Момичетата знаят ли за тази… тази стратегия?

Не можеше да си представи, че Дамарис би се съгласила на нещо толкова възмутително.

— Разбира се, че не, милото ми момче. Момичетата прекалено много се притесняват. Макс също — горкото момче!

— Идея нямам защо.

Тя се засмя.

— Ами! Какъв е смисълът на живота, ако не го направиш поне мъничко по-интересен?

— Замисляли ли сте се какво ще се случи, ако някое от момичетата се влюби в зестрогонец? Какво ще стане тогава?

Тя му се усмихна невъзмутимо.

— Моите момичета няма да се оставят такъв да ги заблуди. А междувременно могат да се упражняват върху тях.

Фреди нададе стон. Лейди Биатрис беше невъзможна. Колкото по-скоро си дойдеше Макс, толкова по-добре.

 

 

Беше тъмно, валеше проливен дъжд и бе много студено. „Сигурно съм луд“ — помисли си замаяно Фреди, докато се преобличаше. Това проклето, упорито, горделиво момиче!

Хвърли поглед към огледалото и прокара ръка по наболата си брада. Нямаше да се обръсне заради нея, не и по това време. От Тибинс вече се излъчваше безмълвно неодобрение към тази промяна в навиците им.

Тибинс не беше от хората, които обичат да стават рано, но никога не изразяваше недоволството си с думи — само с поредица от сумтене, въздишки и печални погледи. Фреди имаше богат опит в тълкуването на значението им.

— Мисли за това като за края на дълга нощ — посъветва го Фреди.

Тибинс въздъхна и му подаде шалчето.

— Но не е такова, нали, сър?

— Преди често се връщах по това време и това не те безпокоеше.

— Не е същото, сър — отговори мрачно Тибинс.

— Наистина не е. Тогава се прибирах у дома след нощ на удоволствия, а сега напускам топло и уютно легло единствено в името на дълга. Като се изключи това, разлика няма.

Тибинс изсумтя.

Фреди се намръщи. Фактът, че сутринта беше мокра и ледена, бе достатъчно лош сам по себе си. Нямаше да допусне личният му прислужник да му сумти.

— Не че искам да ставам, преди да е пукнала проклетата зора, но обещах на лорд Девънам, че ще се грижа за балдъзите му. Пусто да остане, нямам друг избор — дадох думата си.

— Чувство за дълг, така ли, сър? — изсумтя отново Тибинс. — Разбирам, сър.

Думите казваха едно, тонът — друго. Той подаде на Фреди шапката и чадъра му.

— Пожелавам ви приятен ден, сър.

Фреди хукна надолу по стълбите, спря на най-горното стъпало пред къщата и огледа неприветливата улица. Проклето време! Навярно беше луд да излиза. Тя обаче не му оставяше друг избор.

Разбира се, в такава сутрин всяка здравомислеща жена би си останала в леглото. Но, о, не, тя беше упорито момиче. Със сигурност беше излязла на ледения дъжд, пердашеше по калните улици и мръзнеше до смърт.

Фреди разтвори чадъра и излезе в проливния дъжд. Тибинс беше глупак. Защо би правил подобно нещо, ако не от чувство за дълг? Беше дал думата си.

Покрай него мина една карета и опръска кожените му панталони с кална вода. Фреди ги почисти разгневен. Проклетият Макс! Той беше виновен за всичко.

Зачака на уличката и накрая тя излезе от страничния вход. Изглеждаше свежа, сияеща и го удостои със слънчева усмивка, очевидно без да се смущава от ужасното време. Поне си беше взела чадър, макар и елегантно дамско безполезно нещо с ръб, от който със сигурност щеше да й капе. Чадърът на Фреди беше голям, черен и много по-практичен. Той й го подаде.

— Заповядайте. Никоя разумна жена не би излязла навън в такова време.

— Трябва да работя — отговори тя спокойно. — Хората не спират да работят само защото навън малко вали. Добро утро и на вас.

Той я поведе към края на уличката, където ги чакаше карета. Тя спря.

— Карета?

— Разбира се! — потвърди той раздразнено. — Да не мислите, че ще ви оставя да вървите по тия противни улици в това противно време? Цялата ще се изпръскате, ще се намокрите, ще се изцапате, а после цял ден ще седите в оная жалка работилница с мокрите си дрехи. Макс не би го позволил, аз също няма да го допусна. Е, цял ден ли ще стоите и ще спорите, та да подгизнем и двамата, или ще се качите в проклетата карета?

Тя се качи в проклетата карета, без да каже нито дума. На устните й трептеше странна усмивка.

Той даде на кочияша адреса на работилницата и потеглиха. Леката усмивка все още не беше изчезнала.

— Кое е толкова забавно?

— Нищо, просто една малка ирония.

Фреди се намръщи.

— Ирония ли? Каква ирония?

Хората трябваше да са наясно, че не бива да подмятат думи като „ирония“ в този нецивилизован час, а още по-малко — в такова ужасно време.

— Просто си мислех, че превозът с тази карета навярно струва повече от надницата ми за целия ден в работилницата.

— Ирония ли? Това не е ирония. Това е чиста женска глупост и упоритост.

Усмивката й стана по-широка.

— Боже, май наистина сте в чудесно настроение!

Той я изгледа страховито.

— Макс е виновен.

Известно време и двамата мълчаха. Каретата трополеше, завиваше и криволичеше по улиците.

— Няма нужда да се тревожите за оня Бленкънсоп — проговори най-после Фреди.

— Така ли?

— Предупредих го да стои настрана.

— О!

Лицето й бе съвсем безизразно. Пусто да остане, какво означаваше „О!“? „О!“ в смисъл на „Добре, браво!“? Или: „О, благодаря ви, господин Монктън-Кумс, задето ме спасихте от един досадник“? Или „О, но на мен ми е приятно глупаци като Бленкънсоп да ме отрупват с внимание!“?

— Ако пак започне да ви притеснява, кажете ми.

— Благодаря ви за загрижеността, но той не ме притеснява. Напълно съм способна да се справя с господин Бленкънсоп.

Значи „О, не ми се бъркайте!“. Фреди скръсти ръце на гърдите си и се загледа намръщено през прозореца. Проклета, упорита, независима жена!

 

 

— Току-що пристигна писмо за вас, сър.

Портиерът в ергенското жилище на Фреди посочи писмото на бюфета. Фреди го взе, позна почерка на майка си, намръщи се, прибра писмото в джоба си и се качи по стълбите. Несъмнено майка му щеше да дойде в града и искаше от него да я придружава по светски събития. Това беше обичайната причина, поради която му пишеше: за да го влачи по разни места, на които да го запознава с една или друга паста.

Той влезе в стаите си, съблече жакета, метна го на Тибинс, наля си бренди и седна да прочете посланието на майка си.

Мой скъпи Фредерик,

Дойде моментът да изпълниш дълга си. Баща ти няма да се подмлади и мисълта за бъдещето на имението и продължението на семейното му име много го тормози. Като единствен син, останал на семейство Монктън-Кумс, е наложително да се ожениш и да създадеш наследници. С баща ти проявихме голямо търпение, но разбираме, че не желаеш да се отказваш от лекомисления живот, който водиш, за да поемеш отговорностите си. Нито пък си направил поне един сериозен опит да си намериш подходяща съпруга.

За тази цел, и тъй като единственото време, по което благоволяваш да ни посетиш в Брекънридж, е началото на декември, организирахме в имението малко увеселение, където ще съберем подбрана група от подходящи млади дами, от които да направиш избора си. В края на увеселението баща ти ще оповести годежа ти. Ако ни съдействаш по този въпрос, баща ти може би ще ти прости и помежду ви ще настъпи помирението, за което така копнея. С нетърпение очакваме да те видим в Брекънридж на пети.

Твоя любяща майка,

Луиза, виконтеса Брекънридж

Фреди впери поглед в писмото. Увеселение в Брекънридж в началото на декември. Не можеше да повярва, че майка му е паднала толкова ниско…

Пусто да остане, хвана го натясно! Сам падна в клопката си.

Пети декември беше единственият ден в годината — единственият — в който посещаваше семейното имение. В продължение на шестнайсет години не го пропусна нито веднъж и майка му много добре знаеше защо… не за да види нея или баща си.

Да устройва увеселение по този случай! Това беше… за бога, това беше светотатство!

Нямаше да го допусне. Нямаше да отиде.

Трябваше да отиде. Нито веднъж не бе пропускал ежегодната служба в малкия семеен параклис. Ежегодното си изкупление. Отново погледна към писмото. О, майка му знаеше как да завърти ножа в раната! Като единственият син, останал на семейство Монктън-Кумс. „И всички знаем кой е виновен за това, нали, мамо?“.

Устата му се изкриви; с приглушено проклятие той смачка писмото на топка и го запрати в огъня. То запуши, почерня и пламна.

Любящата му майка. Виж ти! Да се пожертва на олтара на брака с някоя паста заради почти несъществуващия шанс да се помири с баща си?

Сякаш не се бе опитвал години наред! Не той бе затворил ума и сърцето си за единствения син, останал на семейството му.

Поклати глава. След шестнайсет години напразни усилия да пробие неумолимата стена, която представляваше баща му, вече бе неуязвим за болката.

Стана и закрачи из стаята, изпълнен с гняв и безсилие. Беше свикнал с намеците, сълзите, досаждането, но това… това беше ново падение. Да превърнат толкова важен повод в увеселение с цял куп пасти, които се съревновават за наградата.

Нямаше да им играе по свирката. Беше голям мъж на двайсет и осем години и щеше да се ожени, когато се почувства готов, и нито миг по-рано… ако някога изобщо се почувства. И колкото повече го тормозеха на тази тема, толкова по-неблагосклонно гледаше той на брака.

В камината леко се извиваха почернелите ивици от украсената с герб ленена хартия. Призрачните думи все още се виждаха, макар и слабо, и го измъчваха. Фреди метна чашата с бренди в огъня. Звукът от разбиването на стъклото, съскането и пламъкът, когато брендито се изля в огнището, му доставиха леко удовлетворение, но не достатъчно.

Шумът накара личния му прислужник да дотича.

— Сър?

— Донеси ми жакета — каза кратко Фреди. — Излизам.

— На някое по-специално място ли отиваш? — попита глас от вратата. Беше Флин.

— Тъкмо щях да съобщя за идването му, сър — обади се прислужникът. Фреди му махна да тръгва.

— В лош момент ли дойдох?

Фреди потисна гнева си.

— Не. Просто реших, че имам нужда от един-два рунда в боксовата зала на Джаксън.

Флин вдигна вежди.

— Бокс ли? Имаш ли нещо против да дойда?

Фреди вдигна рамене.

— Заповядай. Но те предупреждавам, в настроение съм да размажа някого.

— Добре. И аз имам нужда от малко раздвижване.

Фреди грабна жакета си и тръгна към вратата. Площадката отвън беше пълна с работници, които изнасяха кутии, сандъци и мебели.

— Стаите на горния етаж се освобождават. Горкият глупак ще се жени — обясни Фреди, докато чакаха носачите да прекарат един голям сандък край извивката на стълбището. После погледна към Флин. — Тибинс казва, че още никой не ги е наел. Ако проявиш интерес, мога да поговоря с хазяина.

Флин поклати глава.

— Благодаря, но вече уредих нещата.

— Бързо действаш.

Флин се ухили.

— Снощи след вечеря лейди Биатрис ме покани да остана у тях колкото искам.

Фреди вдигна вежди.

— Наистина ли?

Значи го беше поканила да остане? За неопределен период от време? Разбира се, лейди Биатрис бе готова да стори всичко за Макс, но сигурно бе видяла нещо у ирландеца, за да му отправи такава покана. Фреди знаеше със сигурност, че Макс не възнамерява да настанява Флин при леля си — беше му споменал, че ще му трябва ергенска квартира.

Флин вдигна рамене.

— Каза, че щяла да се чувства по-сигурна в къщата, ако там живее мъж.

Фреди изсумтя.

— Готов съм да се закълна, че вече си има иконом, един огромен лакей, който е бил на ринга — веднъж се е боксирал с Джаксън, да знаеш — и още двама яки млади лакеи.

— Да, но никой от тях не е ирландец — ухили се Флин. — А освен това лейди Биа ми каза, че е много хубаво да имаш прислуга, но просто не е същото.

Фреди нямаше намерение да спори. Това развитие на нещата напълно го устройваше. Щом щеше да отседне при лейди Биатрис, Флин можеше да поеме някои от задълженията на куче пазач. Като за начало, можеше да придружава момичетата в паркове, в които на всяка крачка се спотайваха пасти.

Тази мисъл отново го изпълни с гняв.

— Хайде, да тръгваме.

Изпитваше нужда да удари някого; не се интересуваше особено кого.