Ан Грейси
Сватба през зимата (24)

Глава 24

Сърцето й подсказваше, че го е сторил заради нея.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

Фреди и Макс се запътиха право към доковете. Бяха мръсни, небръснати, гладни и уморени, но Фреди отказваше да загуби дори миг. Бяха препускали цяла нощ и един Господ знаеше колко коне бяха сменили.

Сега слязоха от седлата, Фреди подаде поводите на едно момче от доковете и му хвърли монета. Докато Макс инструктираше хлапето да се грижи за конете, да ги напои и да очаква още една сребърна монета, когато се върнат, Фреди оглеждаше доковете. Те гъмжаха от мъже — хамали и работници, които носеха какви ли не екзотични стоки. Над целия този оживен народ се издигаха десетки леко полюшващи се мачти. Толкова много кораби, пусто да остане!

— Местонахождение? — попита Фреди.

Макс поклати глава.

— Може да е къде ли не.

— В такъв случай по-добре да се разделим — каза Фреди. — Аз ще тръгна насам, а ти нататък.

Той тръгна и Макс го сграбчи за ръката.

— Добре, но когато намериш кораба, ела да ме вземеш. Не се изправяй срещу него сам.

— Искам това копеле.

Макс отново го сграбчи за ръката.

— Знам, но той е кораво копеле. Не се бий с него, Фреди, особено на негова територия. Можем да накараме да го арестуват.

Фреди отблъсна ръката му.

— Да го арестуват ли? Той ще страда за това, което е извършил. Искам кръвта му.

— Той няма да се бие като джентълмен — предупреди го Макс. — Ще се бие сериозно и мръсно.

— Разбира се. Той е абсолютна измет.

Двамата се разделиха. Фреди започна да минава от кораб на кораб, докато най-накрая го видя: „Момичето от Ливърпул“. Ако тълкуваше правилно знаците, на борда кипяха последните етапи от подготовка за отплаване с прилива. Той тръгна към подвижното мостче.

— Имам работа с капитан Слоун — каза той, когато един моряк го спря.

Морякът го огледа изпитателно, забеляза калните му ботуши и панталони и небръснатото му лице, но говорът на Фреди и увереността, която се излъчваха от него, очевидно му повлияха, защото той кимна отсечено и отстъпи, за да го пусне.

— Капитанът е в каютата си — каза той и посочи с брадичка.

Фреди завари Слоун в просторна каюта, приведен над пръснати по масата документи. Капитанът вдигна глава и се намръщи.

— Кой сте вие, по дяволите?

— Това няма значение — каза Фреди, влезе в каютата и затвори вратата след себе си.

 

 

Каретата отби от пътя и спря.

— Не разбирам — каза Дамарис. — Трябва да сме почти стигнали. Току-що отбихме от пътя. — Тя посочи. — Ето, това е Хайд Парк, значи сме почти на Оксфорд Стрийт, тогава защо спряхме?

Аби поклати глава.

В този момент Хигинс слезе от мястото на кочияша.

— Накъде, госпожице?

— Към доковете — отговори Дамарис. — Нали вече ви казахме.

— Да, госпожице, но кои докове?

Дамарис и Аби се спогледаха.

— Кои докове ли? — повтори Дамарис. — Тези, на които отиват корабите.

Хигинс въздъхна уморено. Беше карал цялата нощ и леко се олюляваше, очевидно изтощен.

— В Лондон има цяла дузина докове, госпожице. Това не е пристанище, където всички кораби са на едно място. Това е река. Различните кораби използват различни докове.

Дамарис го изгледа ужасена. След всичкото това бързане, след това безкрайно отчаяно преследване бяха стигнали в Лондон и не знаеха кои докове?

— Корабите, които идват от Китай! — промълви тя отчаяно. — Няма ли място за тях?

Хигинс поклати глава.

— Зависи, госпожице. Може да е в Уопинг; може да е онзи по-надолу, покрай моста до Тауър; може да е на Лондонския басейн или в която и да било друга част от доковете.

Дамарис се обърна към Аби:

— Знаеш ли на кои докове трябва да отидем?

Аби отново поклати глава.

— Тогава какво ще правим? — промълви Дамарис и прехапа устна, готова да избухне в плач. Само че не можеше — трябваше да намери Фреди.

— Може би Федърби ще знае — предположи Аби. — Той знае абсолютно всичко.

— Да, Федърби, разбира се! — вкопчи се Дамарис в тази идея и се обърна към Хигинс: — Закарайте ни в дома на лейди Биатрис на Бъркли Скуеър. Ей там — допълни тя и посочи с ръка.

— Да, госпожице.

Хигинс се върна на мястото си и пътническата карета потегли. Само след няколко минути спряха пред къщата на лейди Биатрис. Дамарис не можа да изчака да спуснат стълбичката — скочи от каретата, забърза по стъпалата и дръпна шнура с всички сили, при което звънецът зазвъня шумно и бързо.

След няколко дълги, мъчителни минути вратата се отвори.

— Госпожице Дамарис! — възкликна изненадано Федърби, погледна покрай нея и лицето му незабавно разцъфна в усмивка. — Лейди Девънам — поздрави той Аби с видимо удоволствие. — Добре дошла у дома, милейди.

Дамарис прекъсна радостта от срещата.

— Федърби, къде са доковете?

Той погледна към нея.

— Кои докове, госпожице?

— Тези, на които би отишъл Фреди, ако иска да види кораб, който идва от Китай.

— Съжалявам, госпожице, нямам представа — каза той и се обърна към Аби. — Не ви очаквахме толкова скоро, милейди…

Дамарис го сграбчи за ръкава.

— А господин Флин? Той тук ли е? Той със сигурност ще знае.

Федърби поклати глава.

— Съжалявам, госпожице, тази сутрин излезе и каза, че ще се върне чак вечерта.

— Аби! — извика един глас. Джейн се втурна по стълбите и сграбчи сестра си в прегръдка, от която и двете се завъртяха в кръг. — Какво правиш тук? Къде е Макс? Как беше меденият месец?

— Аби! — дотича и Дейзи и се присъедини към въодушевлението.

Дамарис стоеше като вкаменена, без да може да възприеме нищо. Беше предала Фреди. Да дойде чак дотук и в последния момент да разбере, че не знае къде се намира корабът!

Несъмнено беше слязла на същия този док, но не можеше да си спомни. Бяха я свалили на брега, бяха завързали ръцете и краката й и я бяха увили в одеяло. Не можа да види абсолютно нищо.

— Бартлет! — възкликна ненадейно тя. — Ами Бартлет, техният пълномощник? Ще отидем в кантората му. Той със сигурност ще знае.

— Да отидеш в кантората на един пълномощник? — разнесе се от горния край на стълбището гласът на лейди Биатрис. — Нищо подобно няма да направиш, млада госпожице. Така просто не се прави.

— Трябва! — настоя Дамарис. — Въпросът е на живот и смърт!

— Така ли? Тогава ела тук, момичето ми, и ми кажи какво толкова спешно става.

Дамарис се поколеба, раздвоена, но не знаеше къде се намира кантората на Бартлет и без помощта на лейди Биатрис нямаше да го открие. Тя забърза по стълбите и помогна на лейди Биатрис да се върне във всекидневната си. Останалите ги последваха.

— Сега, миличка, седни до мен — потупа лейди Биатрис съседното място на дивана. — Федърби, чай и сладкиши, ако обичате.

Дамарис овладя нетърпението си и седна. Федърби щракна с пръсти на невидима прислужничка, влезе и застана до вратата. Никой в стаята нямаше никакви тайни от Федърби. Той и приятелят му, лакеят Уилям, се бяха сприятелили с момичетата дълго преди всички те изобщо да се запознаят с лейди Биатрис.

— А сега, миличка, мм кажи какво те е развълнувало толкова. Това изобщо не е в стила на моята прекрасна, хладнокръвна и спокойна Дамарис.

Думите на лейди Биатрис и проницателният поглед, който ги придружаваше, помогнаха на Дамарис да се успокои. Лейди Биатрис ценеше самоконтрола у една дама.

Дамарис също. Тя погледна към часовника над камината, скръсти ръце в скута си и след като донякъде се поуспокои, започна:

— Фреди иска да убие човек и за всичко съм виновна аз, затова трябва да го спра.

С равномерен глас, който ставаше все по-забързан, тя започна да обяснява, като спираше на всеки няколко секунди, когато лейди Биатрис я прекъсваше с въпроси или изискваше уточнение.

Когато свърши, в стаята се възцари дълго мълчание. Дамарис погледна към часовника и се смая колко малко са се преместили стрелките. Всяка загубена секунда й се струваше цяла вечност, но откакто седна, бяха минали само седем минути.

— Затова сега, ако можете да ми кажете как да стигна до кантората на Бартлет, ще отида там и би трябвало да мога да намеря Фреди и да го спра.

— Никъде няма да ходиш — отсече лейди Биатрис. — Вече ти казах, така просто не се прави.

— Какво? Но…

— Глупаво дете, ти изобщо не разсъждаваш! Фреди го прави заради репутацията ти. Ако отидеш на доковете и покажеш, че си замесена… — погледна тя към косата на Дамарис — … особено ако изглеждаш така, сякаш си будувала цяла нощ и си лежала по гръб в някой храсталак, наистина ще предизвикаш скандал. Точно това, което той се опитва да предотврати.

— Но…

Лейди Биатрис вдигна ръка.

— Уилям ще отиде. Ти ще останеш тук.

— Но…

Изящно оскубаните вежди на възрастната дама се повдигнаха.

— Да не би да намекваш, че Уилям е неспособен да спре един бой? След всички години като борец? Че ще е по-безполезен от една малка, разстроена жена? Не, разбира се. Федърби, изпратете Уилям колкото се може по-бързо. И лакеите да идат с него.

Федърби се поклони, а Уилям, който навярно подслушваше от коридора, подаде глава през вратата.

— Ще го намеря, госпожице Дамарис, не се тревожете. Няма да позволя нищо да се случи на вашия господин Фреди. — И веднага хукна.

Дамарис се загледа след него. Устата й потрепери и тя избухна в плач. Лейди Биатрис я привлече в прегръдките си и замърмори успокоително:

— Хайде, хайде, скъпа, поплачи си хубаво! Ще ти подейства добре.

Над главата на Дамарис тя мълчаливо показа на момичетата, че трябва да ги оставят насаме. Те послушно излязоха.

Лейди Биатрис изчака Дамарис да се наплаче хубаво. После й подаде изящна кърпичка от фин лен, поръбена с дантела, и й каза да си избърше очите и да й обясни всичко.

Дамарис я послуша. Разказа й всичко с подробности: за измисления годеж, за посещението в Брекънридж Хаус и за ужасните неща, които наговори на родителите на Фреди… и добави с ридание и изхълцване, че те са си заслужавали всяка дума.

Разказа й за наводнението и как заседнаха в онази къщичка и как Фреди настоя, че след като я е компрометирал, ще се ожени за нея. Разказа как е трябвало да напусне Китай и как капитан Слоун я е измамил и я е принудил да… да…

— Разбирам, дете — промълви лейди Биатрис и я потупа по ръката. — Значи затова не искаше да се омъжваш. Сега тихо и без повече сълзи, ако обичаш — каза накрая лейди Биатрис. — Няма да задълбаваме в неща, които не можем да контролираме, и няма смисъл да говорим за тях. Това, за което искам да поговорим, е очевидното ти убеждение, че не можеш да се омъжиш за момчето.

— Разбира се, че не мога! — потвърди Дамарис и избърса няколко непокорни сълзи. Отново обясни всички причини, поради които не можеше да се омъжи за Фреди Монктън-Кумс и защо би било себично и алчно от нейна страна да го стори, защо бракът с нея ще му навреди — всички онези причини, за които не спря да мисли през целия път до Лондон.

Дори адвокат не би могъл да изложи теза по-добре. Много потискащо.

Когато Дамарис млъкна, настъпи кратко мълчание. А после…

— Глупости! Всички тези „трябва“, „непременно“ и „какво ще си помислят хората?“? Нямам време за тях. Въпросът е какво искаш ти, моето момиче?

Дамарис прехапа устна и не каза нищо.

— Обичаш ли го, дете?

Лицето на Дамарис се сгърчи.

— Повече от всичко.

— Тогава, за бога, омъжи се за момчето!

— Но…

— Глупости! Това всичко вече ми го каза. Сякаш някое от тези неща ще има значение за Фреди, след като те вкара веднъж в леглото си… Охо! Това изчервяване ми подсказва, че вече го е сторил. Ужасно ли беше?

— Не, прекрасно! — отвърна Дамарис с трагически тон.

— Така си и мислех. Развратниците обикновено са добри любовници. Лично аз бих искала мъж, който знае какво да прави с женското тяло. — Тя погледна към Дамарис и се подсмихна. — Не ме гледай така, момиче! Може да съм стара, но не съм мъртва! Много си хубава, когато се изчервяваш. Като млада аз постоянно се изчервявах, но от години вече не, слава богу. За съжаление не съм имала и повод.

В края на тази реч Дамарис почти се смееше.

Възрастната дама я изгледа одобрително.

— Така е по-добре. Вече не ти се циври, а?

— Не, но…

Лейди Биатрис въздъхна шумно.

— Кажи го, момиче! Какъв е истинският проблем?

— Той не ме обича.

— Мили боже, какво значение има това? — попита тя и изгледа проницателно Дамарис. — Но виждам, че за теб има — добави и изсумтя. — Е, добре, не мога да говоря от името на момчето, но според мен един мъж, който е вече на двайсет и осем и е успял да избегне всички клопки за съблазняване и брак, залагани му от момичетата от висшето общество и техните майки, не би предложил брак на жена, ако не иска. А това е добро начало. Да добавим факта, че е хукнал да се разправя с този твой капитан…

— Той не е мой капитан! — избухна Дамарис.

— Знаеш какво имам предвид! — махна нетърпеливо с ръка възрастната дама. — Но мъжете обичат да действат, затова понякога хукват да убиват дракони заради своите дами и очакват от нас да разберем.

Тя млъкна и остави младата си събеседница да осмисли думите й.

Дамарис я погледна притеснено. Всичко беше толкова объркващо!

— О, за бога, просто се омъжи за момчето и да се свършва! Любовта може да дойде в брака. Ако не се омъжиш за него, никога няма да разбереш дали е способен да те обича. А дори и да не е… е, за една млада дама има и по-страшни неща от това да се омъжи за красив млад мъж, който е богат, добър по душа и добър в леглото. А освен това — побутна тя ръката на Дамарис с кокалестия си пръст, — ако ти не се омъжиш за момчето, някоя амбициозна жена ще го отмъкне. Някоя, която не го обича. И какво ще стане тогава с него, а?

Дамарис примигна. Не беше помислила за това. Спомни си за онези момичета в парка, които на практика го преследваха. Фреди щеше да открие в тях ужасни съпруги.

— Имай повече вяра в себе си, скъпа моя. Ти притежаваш красота, дух и кураж, но преди всичко трябва да вярваш в себе си — потупа я по ръката лейди Биатрис. — Сега иди и се изкъпи. Ако твоят Фреди оцелее след срещата с капитана — о, недей изглежда толкова отчаяна, убедена съм, че ще оцелее — та когато се върне тук, как искаш да го посрещнеш, като мокра мишка или като свежа и красива млада дама?

Дамарис се поколеба и възрастната дама я побутна.

— Тръгвай, момиче! Можеш да се тревожиш за момчето и мокра, и суха.

На това не можеше да се възрази. Дамарис отиде да се изкъпе.

Горещата благоуханна вода я успокои. Дамарис се сапуниса разсеяно, без да спира да мисли над думите на лейди Биатрис.

„Ако ти не се омъжиш за момчето, някоя амбициозна жена ще го отмъкне. Някоя, която не го обича.“

Този добър, почтен, горд мъж имаше нужда от любов. Както и малкото момченце вътре в него, което се бе обвинявало така ужасно за злополуката с брат си и се бе оказало прогонено от семейството си заради това. Оттогава то не бе познало любовта.

Любовта бе единственото нещо, с което Дамарис разполагаше в изобилие, единственото, което можеше да му предложи. Всеки път, когато Фреди я погледнеше, усмихнеше й се, отправяше й онзи сънен, дяволит поглед, който сякаш я призоваваше в леглото, й се струваше, че ще се пръсне от любовта, която напираше в нея. И колкото повече го опознаваше, толкова повече любовта й нарастваше.

Лейди Биатрис беше права. Това, че Фреди Монктън-Кумс не я обичаше, нямаше значение. Той имаше нужда от любов и само това беше важно.

„Повярвай в себе си.“ Дамарис щеше да се опита.

 

 

— Страшно си нахален да влизаш така в каютата ми! — изръмжа капитан Слоун.

— Имам сметка за уреждане — отговори Фреди.

— Казвай.

— Става дума за незаконен товар — нещо, което не си споменал в документите на кораба.

Слоун настръхна и погледът му се насочи към вратата, сякаш искаше да се увери, че никой не може да чуе.

— Не разбирам за какво говориш — отсече той, но изражението му подсказваше противното.

— Робството е незаконно в Англия.

Веждите на капитана се стрелнаха нагоре.

— Робство ли? — повтори той и изсумтя. — През целия си живот не съм имал роб. Не знаеш какво говориш.

— Да докарваш момичета в Англия и да ги продаваш в бордеи е робство — отговори спокойно Фреди.

Очите на Слоун се присвиха.

— Тези момичета знаеха в какво се замесват.

„Тези момичета“? Значи Дамарис не беше единствената.

— Говоря за английско момиче — уточни Фреди с леден глас. — Момиче, което си намерил в затруднено положение в Китай.

— И тя сключи същата сделка като останалите — отговори Слоун пренебрежително. — Значи си дошъл да говорим за някаква уличница?

При тези думи Фреди загуби самообладание. Хвърли се към него и го удари с цялата си едва сдържана ярост — свиреп удар в челюстта, след който се чу силно изпращяване. Капитанът залитна и отстъпи назад. Фреди го последва и се опита да го хване за гърлото.

Слоун се извъртя и на свой ред го блъсна. Сякаш понечи да нанесе удар, но в последния момент Фреди видя острието, което блесна в юмрука му. Успя да го избегне, но на косъм; ножът разряза ризата му.

— Дошъл си без оръжие, тъй ли, хубавецо? Голяма грешка.

Слоун се ухили гадно и финтира с острието.

Фреди изрита ножа от ръката му. Той издрънча на пода и се плъзна под масата. Слоун изръмжа от безсилие.

— Няма нужда да съм въоръжен, за да те убия, Слоун — каза тихо Фреди. През целия си живот не бе изпитвал такава ярост, но беше студен и съсредоточен.

Слоун се подсмихна.

— Мислиш, че ме е страх от един джентълмен?

Фреди отново му се нахвърли. Удари го веднъж, два пъти.

Слоун отвръщаше на всеки удар. Фреди го удари в окото. Слоун го ритна в глезена и му нанесе два последователни удара в главата.

Ушите му писнаха. Фреди успя да нанесе къс ляв в главата на противника си, следван от силен удар в корема. Слоун изохка и отстъпи.

Няколко секунди двамата останаха така, задъхани, и се измерваха с поглед. Слоун се втурна към него, сграбчи го в ключ и засипа с удари едната страна на главата му.

Двамата се олюляха, без да се пускат. От горещия зловонен дъх на капитана на Фреди му се догади. Той успя да освободи едната си ръка и го удари в гърлото. В същия момент Слоун се опита да забие коляно в слабините му, но Фреди го очакваше, извъртя се и пое удара с хълбок.

Разделиха се. Слоун се съвзе пръв, нанесе силен удар в гърдите му и още един — в лицето. От носа на Фреди рукна кръв.

Задъхан, с шурнала по лицето кръв, Фреди успя да забие юмрук в брадичката на противника си. Слоун отметна глава назад и Фреди му нанесе здрав десен в слънчевия сплит.

Тялото на капитана се отпусна. Фреди го удари силно в лицето и двамата отново се разделиха с леко олюляване. Събираха сили. Слоун изруга, плю и на пода се изтърколи един почернял зъб. Дишането му беше шумно и задъхано. И Фреди хриптеше с всяко вдишване. Усещаше кръв в устата си.

— Добре, предавам се! — изхриптя Слоун и протегна ръка, сякаш за подпечатване на споразумението.

Фреди се намръщи. Не очакваше да стане така. Наказанието на Слоун съвсем не беше достатъчно. Но предлагаше примирие, пусто да остане!

Той се поколеба и в този миг Слоун го нападна, навел глава като бик, и я заби в корема му. Фреди падна. Целият въздух излетя от тялото му.

Слоун започна да го рита, като се целеше в корема, слабините, бъбреците. Ударите валяха един след друг.

Фреди започна да се извива, да се гърчи, да се опитва да избегне всеки ритник и безполезно да си поеме въздух. Успя да сграбчи с две ръце единия ботуш, дръпна с всичка сила и Слоун се строполи по гръб на пода.

Дъхът на Фреди се върна като мощна вълна и докато Слоун се мъчеше да се изправи, Фреди му нанесе мощен удар с такава сила, че капитанът полетя назад през каютата и отново падна на пода.

Цялата ръка на Фреди запулсира от болка, но болка, която го изпълни с удовлетворение. Слоун със сигурност го болеше повече.

Той погледна към него. Оказа се, че капитанът не мърда. Мъртъв ли беше?

В този миг вратата се отвори и Макс влетя, следван от Флин.

— Проклет глупак такъв! Вече си го убил! — възкликна Макс.

Флин се наведе и огледа капитана.

— Още диша.

— Мога да поправя това — каза Фреди.

— Стой на място! — нареди Макс и добави: — Ако нямаш нищо против, предпочитам да не съдят най-стария ми приятел за убийство. Или пък да трябва да иде в чужбина, за да избегне процеса.

Фреди изгледа кръвнишки изпадналия в безсъзнание мъж. Не изпитваше и капка разкаяние. Пръстите го сърбяха да довърши работата.

Макс добави:

— И съм сигурен, че на Дамарис ще й бъде много приятно да заживее в изгнание. Пак.

Тези думи подействаха като кофа студена вода в лицето на Фреди. Тази история изобщо не биваше да засегне Дамарис. Погледна към Слоун и мъглата на яростта се разсея. Дишането му се забави. Свършено беше.

— Завържете му ръцете и краката.

— Той не е в състояние да… — започна Макс.

— Вържете ги.

Фреди не се страхуваше от още мръсни номера. Дамарис беше слязла от този кораб безпомощна, с вързани ръце и крака. Капитанът щеше да слезе по същия начин.

Флин намери въже и бързо завърза Слоун.

— Какво ще правиш с него?

Фреди сви небрежно рамене, без да обръща внимание на болката, която го прониза.

— Имаме няколко възможности, но най-добрата е да увисне на бесилото, задето е карал момичета в Англия и ги е продавал в бордеи против волята им.

— Момичета? — повтори Макс.

Фреди кимна.

— Оказа се, че не за първи път е прибягнал до този мръсен номер — потвърди той и се обърна към Флин: — Подозирам, че ще откриеш и доста други престъпления — изражението му, когато се изправих срещу него, подсказваше, че очаква съвсем различни обвинения. Сигурен съм, че те е мамил, Флин. Провери документите, говори с екипажа — ще намериш всички доказателства, които ни трябват, за да го обесим, сигурен съм. Жалко, че можем да го окачим на бесилото само веднъж.

— Можем да опитаме да повторим — изръмжа Макс.

— Може да се окаже забавно — съгласи се Флин със студена усмивка.

— Може — потвърди Фреди. — Но смятам да го оставя на нежните грижи на британското правосъдие.

Макс кимна.

— Затвор, процес и бесило.

— Точно така.

В този момент вратата отново се отвори със замах. Фреди погледна смаяно към новодошлите. Огромният лакей на лейди Биатрис? Какво, по дяволите, правеше той тук? Двама малко по-дребни, но все пак внушителни лакеи с ливреи вървяха след него. Каютата определено започваше да се претъпква.

Макс проговори пръв:

— Уилям? Какво се е случило?

Уилям се поклони.

— Лейди Биатрис ви изпраща почитанията си, милорд, но си помисли, че господин Монктън-Кумс може да има нужда от малко помощ.

— Какво? — възкликна Фреди. — Откъде, по дяволите, знае? Тя не знае дори, че съм в Лондон.

— Моля да ме извините, сър, но госпожица Дамарис й каза.

— Госпожица Дамарис! Но тя е в Девън, в Девънам Хол.

— Съжалявам, че се налага да ви противореча, сър, но тя и госпожица Аби… искам да кажа лейди Девънам — ухили се той на Макс — в този момент са с лейди Биатрис на Бъркли Скуеър.

— Мили боже, трябва да е пътувала цяла нощ! — възкликна Фреди. — Сигурно й е много лошо.

Уилям продължи:

— Госпожица Дамарис беше в ужасно състояние, сър — много се тревожеше да не ви убият, но, изглежда, е нямало нуж…

Но Фреди вече бе изчезнал, следван по петите от Макс.

Уилям огледа безчувствения Слоун с око на познавач.

— Май сме изпуснали първокласен тупаник — установи тъжно той. — Жалко, че закъсняхме и не можахме да помогнем.

— Можете да помогнете сега — каза Флин. — Закарайте тоя боклук на Боу Стрийт с почитанията на господин Мон… не, с почитанията на лорд Девънам и моите — и им кажете да го задържат по предстоящи обвинения. Обвинения в углавно престъпление.

Уилям се ухили.

— Много добре, сър!

 

 

— Дори да пробиеш дупка в паркета ми, това няма да го върне по-рано — намуси се лейди Биатрис.

— Уилям тръгна преди цял час — каза Дамарис, без да спира да крачи напред-назад. — Нещо се е объркало, просто го знам!

В този миг звънчето на входната врата иззвъня. Дамарис хукна по стълбите и стигна долу в мига, в който Фреди влезе в къщата.

О, как само изглеждаше! Лицето му бе покрито с набъбващи синини и драскотини; носът му изглеждаше изкривен и все още покрит със засъхнала кръв; а едното му око беше мораво и почти затворено — виждаше се само едва забележима цепнатина между двата клепача.

Той изкуцука няколко крачки напред, ухили й се несиметрично и разпери ръце.

Тя се хвърли в прегръдките му.

— О, Фреди, Фреди, толкова се тревожих! Толкова съжалявам, за всичко съм виновна аз. Изобщо не трябваше да тръгваш след него и, о, виж какво ти е причинил! Тежко ли си ранен? Трябва ли да повикаме лекар? — И тя тревожно заоглежда раните му. — О, окото ти! Сигурно много боли. Какво мога да направя? О, глупчо, глупчо такъв, как можа да тръгнеш след него! Опитах се да те намеря, да те спра, но не можах да открия доковете. Едва не си загубих ума от тревога. Мислех, че ще те убие! Бях сигурна, че съм те загубила завинаги! — И тя избухна в сълзи.

— Тихо, тихо, клетото ми момиче. Съвсем добре съм, както виждаш.

Той се наведе да я целуне, но се дръпна, когато разцепената му устна отново започна да кърви.

— Ау, съжалявам!

— Горкото ти лице! — възкликна тя и внимателно попи кръвта с кърпичка. — Много ли боли?

— Да, не съм загубил красотата си, нали? — опита да се ухили той и потръпна.

— Не е смешно! — каза строго тя. — Можеше да те убият.

Ставаше й лошо само като си помислеше за това. Искаше да го прегърне и да го задуши с целувки. Искаше и да го удуши. Как можеше да стои там с тази глупава несиметрична усмивка, така разбит и толкова наперен! И толкова прекрасен и обичан!

— Фреди Монктън-Кумс, радвам се да ви видя цял-целеничък — или почти, — но ако ще кървите, можете да го направите насаме, а не в преддверието на моята къща — обади се сухо лейди Биатрис. — Федърби, настанете нашия пребит приятел в зелената спалня, осигурете на племенницата ми гореща вода, превръзки, мехлеми и всичко друго, което поиска, и ги оставете насаме да продължат.

— Можеше да се изразиш по-деликатно, лельо Биа — каза Макс, който беше влязъл по-тихо, но бе посрещнат също толкова бурно от Аби. — Да продължат?

— Добър ден, Макс. Радвам се да видя, че поне ти не приличаш на труп, избягал от моргата. Колкото до продължаването — добави тя и в очите й просветна дяволито пламъче, — казвам нещата така, както ги виждам. Сега ела и ми разкажи за медения си месец. Федърби, донесете шампанско в салона.

Тя отново прогледна към Фреди, който бавно куцаше нагоре по стълбите. Дамарис се беше провряла под мишницата му и му помагаше.

— Господин Монктън-Кумс ще пие бренди.

— Благодаря, лейди Биатрис — измърмори Фреди, докато се разминаваха по стълбите. Смигна й и тя му отвърна с кратко, одобрително кимване.

 

 

Леглото в зелената спалня беше широко и меко. Дамарис помогна на Фреди да седне. От гърдите му се изтръгна лека въздишка на облекчение. Дамарис седна до него. Не можеше да спре да го докосва, сякаш искаше да се увери, че е жив. Пребит, но жив.

Под надзора на Федърби множество прислужнички донесоха гореща вода, купи, плат, превръзки и всички видове пластири, познати на човечеството. Икономът наля бренди и на двамата и остави гарафата на поднос до леглото. Фреди отпи предпазливо и леко потръпна, когато алкохолът опари разцепената му устна.

— Това ли е всичко, госпожице?

— Благодаря, Федърби — каза Дамарис и икономът излезе и внимателно затвори вратата след себе си.

— Слава богу! — измърмори Фреди, изстена, отпусна се напряко на леглото и дръпна Дамарис със себе си.

— Много ли са тежки раните ти? Трябва ли да повикам лекар?

— Не, имам нужда само от малко нежни любящи грижи.

Той пъхна ръка под врата й и я целуна много внимателно.

— Ммм, имаш вкус на джинджифил.

Тя се дръпна.

— Съжалявам. Сдъвках ужасно много, докато пътувахме насам. — Искаше да го обсипе с целувки, но се страхуваше да не му причини болка.

— Значи е вярно? Дошла си с пътническата карета на Макс?

Тя кимна и ръката му я обгърна още по-здраво.

— Ти, глупаво момиче такова! Какво те накара да изминеш целия този път в затворена карета? Сигурно си се чувствала ужасно.

— Чувствах се ужасно, защото се бях побъркала от тревоги за теб! — отговори тя. — Що за лудост те подтикна да потърсиш капитан Слоун, Фреди?

— Той трябваше да си получи заслуженото.

— Да, но не от теб. Не по този начин.

Дамарис взе горещата вода, потопи в нея парче плат и много нежно започна да промива раните му. Той лежеше по гръб и наблюдаваше лицето й, докато тя се суетеше около него.

— Аз го победих, нали знаеш — каза той след известно време. — Победих го в честен бой… толкова честен, колкото човек като него изобщо може да разбере. Пребих го както заслужаваше. — Затвори очи и на лицето му се изписа лека усмивка.

— Изобщо не е трябвало да се опитваш! — отговори Дамарис. Стараеше се гласът й да прозвучи строго, но не успя, най-вече защото в гърлото беше заседнала буца. „Да убиват дракони.“ Лейди Биатрис беше права. — Ами ако те беше убил?

Той се усмихна леко.

— Това — посочи той към лицето си — е нищо в сравнение с неговия вид. Сега е в затвора. Никога вече няма да те безпокои. Така че можеш да се омъжиш за мен.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Сигурен ли си, Фреди?

Едно яркосиньо око се отвори. Другото се опита и не успя.

— Какво искаш да кажеш? Как дали съм сигурен?

Тя нервно облиза устни.

— Няма нужда да се жениш за мен.

Той се намръщи.

— Няма ли?

Тя преглътна с усилие. „Имай вяра, Дамарис“.

— Разбираш ли, аз дадох обещание пред Бог, докато пътувахме насам с каретата. Обещах, че ако Той те опази, ще се откажа от теб.

Той седна на леглото и я изгледа смаяно и гневно със здравото си око.

— Що за глупаво обещание? Ами ако аз не искам да се отказваш от мен, пусто да остане? Обещание пред Бог! — повтори той и изсумтя. — Нищо чудно, че съм будист.

— Не си.

— Кълна се, че ще стана, ако продължиш да даваш глупави обещания пред Бог.

Тя си помисли за боя, в който бе участвал току-що, запита се как ли се е почувствал при срещата с капитан Слоун, като е знаел какво е правила тя с него в същата тази каюта.

— Сигурен ли си, Фреди? Можеш да се ожениш за която искаш. За всяко младо момиче от висшето общество. Недокоснато. Чисто.

Той я сграбчи за раменете.

— Не искам младо момиче от висшето общество. Искам съпруга, която да ми бъде не само любима, а и приятелка, съпруга, която животът вече е подложил на изпитание и я е направил по-силна и по-достойна за възхищение — силна, добра и чиста…

— Чиста? — успя да изрече тя задавено.

— Да, чиста. С чисто сърце. Момиче със сърце, което е чисто и недокоснато.

Тя погледна настрана и премигна, за да попречи на сълзите да се отронят.

Той улови ръцете й в своите. Гласът му стана по-дълбок:

— Или може би сърцето ти е било леко докоснато — така се надявам — от един безотговорен развейпрах, който знае, че един джентълмен никога не бива да притиска една дама, но не може да се въздържи.

— Не може да се въздържи от какво? — прошепна тя.

— Да се надявам, че ме харесваш. Всъщност да се моля.

Настъпи продължително мълчание. За миг Дамарис го погледна в очите, но макар че в нейните блестяха сълзи, той видя нещо, от което дъхът му секна.

— Разбира се, че те харесвам, ти, глупав, прекрасен мъж такъв! Нещо повече от това. Обичам те.

Сърцето му подскочи и той я притисна към себе си.

— Бях такъв глупак, нали? Как можах да не ти кажа по-рано!

— Какво да ми кажеш?

Това не трябваше да я вълнува. Знаеше, че той отиде да убие дракон заради нея, че й го е показал толкова много пъти. И все пак искаше думите, искаше ги до болка.

Той я погледна изненадан, после се засмя отривисто.

— Не е ли смешно, че съм толкова умел във всички начини да любя една жена и все пак, когато се стигне до истинското — единственото истинско нещо в любовта — се превръщам в дърдорещ глупак. Навярно защото е толкова важно.

— Единственото истинско нещо в любовта? — прошепна тя.

Той й отправи печален поглед.

— Ето че продължавам да дърдоря, заливам те със стотици думи, когато всъщност ми трябват само две.

Тя трепереше в ръцете му и чакаше, затаила дъх. „Имай вяра, Дамарис, имай вяра!“

И тогава той й даде думите, които така копнееше да чуе.

— Обичам те, Дамарис Тейт, Дамарис Чанс, Дамарис, която ще ухаеш сладко под всяко друго име^[1]. И искам да се оженя за теб и да бъда твой съпруг, твой любим, твой приятел и баща на децата ти. И това е причината — единствената причина, — поради която искам да се оженя за теб. Защото те обичам.

Той я целуна, а после не можа да се въздържи и го изрече пак, защото думите ненадейно станаха толкова лесни за изричане.

— Обичам те, Дамарис. Затова се омъжи за мен и ме направи най-щастливия мъж на света.

— О, да, Фреди, да!

Тя го целуна, а той бавно я завъртя върху леглото, за да й демонстрира любовта си.

 

 

— Е, какво? — попита тихо лейди Биатрис.

Федърби кимна.

— Спят на леглото, милейди.

— Добре, покрийте ги с одеяло и ги оставете да се наспят. И двамата са изтощени. Дори и да не вземем предвид цялата тази драма, след това препускане през страната сигурно не са мигнали от дни. — Възрастната дама се усмихна широко. — А после ще бъдат абсолютно компрометирани — под моя покрив! Да ги видим как ще се измъкнат! Омръзнаха ми тези техни глупави колебания. Ако на този свят има двама души, които са родени един за друг… — И тя изсумтя, докато се отдалечаваше, накуцвайки, подпряна на бастуна си.

— Да, милейди.