Сандра Браун
Ужилване (6)

Пета глава

Е, добре, беше попитала, нали?

И той й беше отговорил без колебание и гняв, без дори презрителна подигравка. По-плашещ и от изпълнен със заплаха глас бе този, напълно лишен от емоции. Това характеризираше и студенокръвния начин, по който беше убил другия мъж.

Тя преглътна мъчително.

— Кой беше той? Мъжът, когото уби?

— Мики Болдън. Наемен убиец.

— Бил е нает да ме убие?

Той само я погледна.

— Сега ще го направиш ти самият.

Изражението му не се промени.

— Кой те нае?

Както очакваше, той не отговори. Не че имаше нужда.

Тя каза:

— Предполагам, че трябва да съм поласкана, задето съм поръчана на двама убийци. Двамата с господин Болдън често ли работехте заедно?

— За първи път.

Тя го погледна с изненада.

Той сви рамене с пълно безразличие.

— Отдавна му беше време да се пенсионира. Беше се успокоил в работата. Беше станал немарлив. Например, когато ти влезе в бара, той ме посъветва да се отпусна и да карам по течението. Каза, че появата ти там тази вечер била случайна.

Тя съзря уловката в думите му и не направи коментар.

— Но виж, аз имах проблем с тази теория на случайността.

Тя не попита какъв му е бил проблемът, но той й каза.

— Например тази скапана бирария в пущинака не е твоят тип място.

Тонът му беше прикрито осъдителен, с намек за гордост от това, че той самият не е сноб, което я постави в отбранителна позиция.

— Нямаш представа какъв е моят тип място.

— Е, тук бъркаш много, Джорди. Написах си домашното. Знам много за теб.

Вероятната истина я разтревожи доста, но тя запази мълчание, като го гледаше право в очите, както той нея.

— Дори без да съм си подготвил домашното, щях да знам, че жена като теб не посещава барове, които обслужват отрепките от караваните. А също така имах проблем с гаджето ти.

— Гадже? Джексън?

— Фамилията му е Теръл. Мики ми каза всичко за него. Каза, че те е пуснал като горещ картоф при първия знак за беда. Къса и бяга, като истински мерзавец. Вярно ли е?

Тя продължаваше да мълчи упорито.

— Няма значение — каза той. — Така или иначе не говорех за него. Говорех за мъжа, който ти се лепна вътре в бара.

Тя се изсмя невярващо.

— Онзи мухльо? Изобщо не го познавам.

— Напълно се беше заплеснал по теб.

— Не съм го канила.

Той наклони глава.

— Значи не сте си уговаряли време и място да се срещнете?

Тя отвори уста да заговори, след това се отказа, стисна устни и не му каза нищо.

Той повдигна вежда.

— Щеше да кажеш нещо?

— Щях да кажа:_ да ти го начукам!_ — Тя обаче не спря дотук, изригна поток от нападки. Той издържа тирадата без да мигне, но когато тя започна да се повтаря, притисна показалеца си към устните й.

— Млъкни.

Тя млъкна, но главно заради смразяващия глас, а не толкова заради самата заповед.

Устните й задържаха вниманието му няколко минути. Може би ги гледаше как побеляват от натиска, който беше приложил. След това той бавно отдръпна пръста си и очите му се върнаха обратно към нейните.

— Много си устата, Джорди Бенет.

Отново не толкова самите думи, колкото маниерът му на говорене беше този, който накара вътрешностите й да се разтреперят. Тя не мислеше, че той има предвид точно езика й и изводът я парализира. Докато се сети да диша отново, той се беше навел пред нея, развързвайки шала около глезените й.

Мига, в който възелът беше развързан, тя се изстреля.

Беше отскочила на три стъпки от него, преди той да обвие ръка около кръста й и да я спре рязко, след това да я обърне към себе си. Беше бесен.

— Не си мисли, че можеш да ме надхитриш, да ме надприказваш или да ме надбягаш. Не можеш. Опитай само още веднъж, и ще ти се стъжни.

— Безпокоиш се за моя комфорт?

— Не ми плащат да те измъчвам.

— Тогава просто ме убий.

— Това влиза в длъжностната ми характеристика.

Тя си пое шумно въздух.

— А защо не го направи още на паркинга, когато гръмна приятелчето си? Защо протакаш, защо е това… това… изтезание? Защо още съм жива?

Той доближи лицето си към нейното.

— Защото твоята кожа струва много повече от това, на което Мики се беше съгласил; и защото още не съм договорил моя дял.

Както всичко, което каза, думите му бяха прями и уместни. Най-малкото сега тя разбираше защо още диша.

Той я побутна леко, което увеличи дистанцията между тях.

— Освен това, трябва да пусна една вода.

Хвана я за лакътя и я тласна леко пред себе си по неравната камениста пътека, притисната от двете страни от гъсти гори. Отвъд мъждивия блясък от вътрешността на колата околната тъмнина беше непробиваема. Тя долови вонята на застояла вода, усети формите на живот, които ги следяха от гнездата над главите им и от скривалищата под земята, почувства призрачното докосване на крила на насекоми по лицето и ръцете си.

Парализиращ страх се плъзна по нея отново, също както гъмжащата от живот тъмнина. За тъмнината не би могла да направи нищо, но трябваше да държи под контрол саморазяждащия страх. Информация, напомни си тя. Без информация нямаше надежда за бягство.

— Делът ти се е удвоил, когато си убил партньора си.

— Щом помниш, че съм го казал, значи не съм те ударил толкова силно.

— С пистолета си?

— Беше заглушител.

— Достатъчно, за да загубя съзнание.

— Очите ти се подбелиха, коленете ти омекнаха. Подпрях те с рамо, когато залитна напред. Трябваше да те преместя, така че да мога да взема телефона ти и този на Мики. Но успях да избягам и с двата.

Докато тя смилаше информацията, че телефонът й е у него, той продължи:

— Пренесох те в колата.

— Където ме завърза.

— Не, шофирах пет-шест мили, преди да спра и да направя това. Когато те оставих на задната седалка, ти изпъшка няколко пъти, но не се събуди. Използвах една бутилка с вода и ти измих лицето. Но и това не те събуди.

Тя сведе поглед към изцапаното си горнище. Лицето й сигурно е било изпръскано с… Не искаше да мисли за това, което бе измил от нея. Нито пък как я мие, как я докосва, държи.

Бяха се отдалечили от колата и слабия кръг светлина, идващ от нея. Земята стана по-пружинираща. Токчетата на сандалите й потъваха в нея с всяка стъпка, затруднявайки вървенето. Когато залитна, ръката му се стегна около лакътя й, за да й помогне да запази равновесие, но после не се махна, продължи да я води напред.

А може би й бе казал, че преговаря за сделката, за да я успокои, да я накара да сътрудничи, да стане по-кротка, така че да не трябва да се напряга прекалено да свърши работата.

Опитвайки се да запази гласа си спокоен, тя каза:

— Ще те хванат, знаеш го.

— Не и скоро. Не знаят с каква кола съм.

— Ще вземат описанието на колата от някой, който те е видял да излизаш от паркинга.

— Никой не ме видя. Уверих се. Карах цяла миля, преди да завия на светофара и не срещнах ни една кола по този затънтен горски път. Когато спрях да те завържа, смених и табелките с регистрационни номера. Тази предпазна мярка си заслужаваше да загубя няколко минути. Смених ги от луизиански на арканзаски, струва ми се. Или пък бяха от Тенеси?

— Щом си разполагал с такъв избор, значи си бил подготвен.

— Трябва да отдам дължимото на Мики. Преди да тръгнем за Тобаяс, той изсипа цяла колекция от табелки в багажника.

— Това не звучи като човек, който е станал немарлив.

— Егото му беше по-раздуто и от шкембето му. Мислеше си, че не може да бъде хванат. Такава арогантност е рецепта за беди. Той привличаше вниманието към себе си, караше хората да го запомнят. Ако си чистач, това са лоши навици.

— А с това, че го уби, не е ли възможно да привлечеш вниманието към себе си и да те запомнят?

Той се изкиска.

— Несъмнено.

— И това не те тревожи?

— Не.

— А би трябвало.

— Не ме тревожи. Насам. — Той внезапно я избута от неравния път в едни високи бурени.

Сърцето й се сви. Въпреки ругатните, които бе изригнала преди няколко минути, сега бе скована от смъртен страх и не можа да сдържи едно изскимтяване. Дали беше вдигнал пистолета си? Щеше ли да чуе изщракване при дръпването на спусъка? Щеше ли да изпита болка? Или… нищо? Моля ти се, Боже.

Тя щеше да моли Господ за живота си. Но нямаше да моли този тук да я пощади.

Когато стигнаха до едно голямо дърво, той започна да разкопчава дюкяна си със свободната си ръка. Тя вдигна поглед към него, неспособна да прикрие смайването си.

— Какво? — Този път в гласа му имаше подигравателна нотка, което съответстваше на вдигнатото ъгълче на устата му. — Казах ти, че трябва да пусна една вода. Ти какво си помисли?

— Знаеш какво съм си помислила, кучи сине!

Гневът й явно го развесели. Той издаде насмешлив звук и се обърна към дънера.

— Освен ако не искаш да гледаш, иначе можеш да си затвориш очите.

Тя го направи и не ги отвори, докато не й каза:

— Окей, можеш да гледаш.

Беше се закопчал, но бъркаше в предния джоб на дънките си. Сърцето й прескочи, когато го видя, че измъква нож. Беше малък, но дръпването с пръсти освободи противно острие.

— Обърни се. — Тя се поколеба, карайки го да се намръщи. — Искаш ли да ти развържа ръцете, или не?

Все още не й се вярваше, но обещанието беше прекалено примамливо, за да устои. Тя се обърна с гръб към него и й се искаше да се разплаче от облекчение, когато ножът преряза найлоновата връзка. Тя се завъртя към него, усещанията се бяха върнали в китките й.

— Благодаря.

Той плъзна ножа в джоба си.

— Можеш да отидеш зад дървото.

Осъзнавайки вече защо я е развързал, тя поклати глава:

— Категорично не.

— Страх те е от змии? Буболечки? Или си просто срамежлива? Какво?

— Няма да отида.

— Знам, че трябва да отидеш. Изпи онова вино в бара.

Наистина, чувстваше се некомфортно, откакто бе дошла в съзнание.

Той изчака, докато преброи до десет, после каза:

— Не искам да се напикаеш в колата.

— Няма.

— Хубаво. Няма. Защото ще го направиш тук, ще го направиш сега.

Тя поклати отново глава.

— Нямаме време, Джорди, така че действай. Можеш да се скриеш зад дървото, или да останеш тук и аз ще гледам. Можеш да разкопчаеш дънките си и да ги смъкнеш, иначе аз ще имам честта. Мен ме устройват и двата начина, въпреки че вторият е по-примамлив, защото тогава ще знам нещо, за което се чудя, откак те видях седнала на бар стола, а то е дали имаш нещо под този деним или не носиш нищо. И без това мога да разбера, но мама ме е възпитала добре, така че ще те оставя ти да решиш, а ти разполагаш точно с две секунди да ми кажеш. Едно.

Унижението да се облекчи беше за предпочитане пред това да се подмокри. А щом той се тревожеше, че тя ще се изпусне в колата му, значи не планираше да я убие веднага.

— Две.

Колкото по-дълго останеше жива, толкова по-големи шансове имаше да избяга или да бъде спасена.

Кокалчетата на пръстите му се притиснаха в пъпа й, когато той плъзна пръсти в колана й, за да разкопчае дънките.

Тя ахна.

— Добре.

Той измъкна ръката си не толкова бързо, колкото я бе пъхнал вътре. Тя се обърна и се отдалечи на няколко крачки от него, преди той да хване края на ризата й и да я дръпне назад.

— Вярвам, че си достатъчно благоразумна, за да не бягаш — натърти той. — Огледай се. Какво има там? Пълен мрак, тресавище, шубраци, крокодили, глигани, диви кучета, пантери, водни змии, насекоми, всякакви твари, които хапят и смучат кръв.

Тя освободи ризата си.

— Може и да извадя късмет да оцелея от тях. Но имам ли шанс да оцелея от теб!

Той я погледна, очите му бяха непреклонни, никакъв проблясък на топлина или състрадание, нищо, което да й даде надежда. След няколко секунди той вирна брадичка към другата страна на дървото.

— Побързай.

Поради всички изредени от него причини, тя осъзна, че е глупаво да се опитва да бяга. Ако успееше да стигне преди него на главния път, той можеше лесно да я догони с колата, преди да се появи някой друг. Ако му се изплъзнеше в мрака на това блато, без вода, без посока и без каквито и да е средства, с които да се защити, съществуваше малък шанс да оцелее, преди да намери помощ или помощта да я намери.

Припряно, и като гледаше да мисли колкото е възможно по-малко, тя направи каквото беше необходимо. Когато излезе иззад дървото, той хвана китките й и ги стегна отново.

— Моля те — прошепна тя.

В продължение на няколко секунди той се взира в грозните червени белези, които найлоновата връзка беше оставила върху кожата й, след това погледна в очите й.

— Кажи ми за гаджето си!

— О, за бога!

— Има ли си име?

— Сигурна съм, че има, но аз не го знам.

Очите му се присвиха.

— Запази номерата и нахалството си за някой друг, който ще ги оцени. Не си играй с мен. Питам те пак: как му е името?

— Не знам. Кълна се. Ако ми е казал, не си спомням.

— Защо се срещнахте там тази вечер?

— Не сме! — Тя отвърна с предизвикателство на подозрителния му поглед, но той омекна. Тя сведе очи и ги насочи към едно от седефените му копчета на ризата, като произнесе тихо: — Казах ти истината. Беше непознат, който се приближи и предложи да ми купи питие. Казах му: не, благодаря.

— Каза му повече от две думи. За какво друго си говорихте?

— Предимно за това, че искам да се разкара и да ме остави на мира.

— Не си си уреждала среща с него?

— Колко пъти трябва да ти казвам?

— Докато ти повярвам.

— Не съм си уреждала среща с него.

Той внезапно се пресегна, сложи дясната си ръка върху задника й и я притегли рязко към себе си. Преди тя да успее да реагира, той пъхна ръката си в десния заден джоб на дънките й и извади нещо оттам. Пак така внезапно я отблъсна. Погледна смачканата хартийка, която бе измъкнал от джоба й, изруга, след това я вдигна на сантиметри от носа й.

— Мики ме попита дали според мен този тип се домогва до нещо. Отвърнах му: не, не виждаш ли, че е най-обикновен пияница, който иска само да й бръкне в гащите. Но си знаех. Видях го да пъха това в джоба ти. Сега — продължи той тихо, но заканително — си помисли пак дали да ми кажеш, че е бил непознат, Джорди. Защото да ме лъжеш може да се окаже опасно за здравето ти.