Сандра Браун
Ужилване (15)

Четиринадесета глава

Разочароващо обедният информационен бюлетин не съобщи никакви новини във връзка с убийството/отвличането в окръг Терабън.

Той обаче подтикна един прокурор от окръжната прокуратура на Ню Орлиънс да посети офиса на ФБР. Прокурор Хавиер Дюпо. Единственото нещо, по-нафукано от името му, беше неговото его.

Той пристъпи наперено в офиса на Джо, заявявайки:

— Бях да хапна и хванах обедните новини. Изглежда Шоу Кинард отново се е забъркал.

Джо Уайли, изпитващ очевидна неприязън към заместник окръжния прокурор затова, че бе отказал да подведе под съдебна отговорност Кинард, когато той беше в ареста, не отвърна с поздрав.

Хик прояви малко повече любезност.

— Виж колко интересно се получава, Дюпо. Пускаш убийци, те убиват някой друг.

Дюпо се докачи.

— Ръцете ми бяха вързани. Полицията нямаше нищо срещу него.

— Те продължаваха да копаят.

— Междувременно един невинен човек гниеше в затвора.

— Той не беше…

— Невинен до доказване на противното — каза прокурорът. — Да ти звучи познато?

Джо изпита желание да му припомни някои неща, но се отказа. Прокурорът се пазеше от дело, ако съществуваше и най-слабата вероятност да го загуби.

— Имате ли убедителни следи за убийството на Болдън и изчезването на госпожица Бенет?

Хик погледна Джо, който остана мълчалив и мрачен. Адресирайки думите си към двамата, Хик отвърна:

— Имаме сцена на престъпление, за която Бюрото помага, но убийството на Болдън се разследва от „Специални операции“ на окръг Терабън.

Дюпо се намръщи.

— Там имат ли пълномощия за това?

— Когато има убийства, това е разбираемо — отвърна Хик. — Кинард тръгнал след Болдън и го прострелял отзад в главата.

— Да, но връзките на жертвата с Били Панела го правят нещо повече от „разбираемо убийство“. Смятате ли, че група провинциални полицаи имат умения…

— Провинциалните полицаи имат топки — каза Джо, който досега се бе сдържал да не избухне. — Когато хванат Кинард, ще го обвинят за убийство и няма да им пука колко ще гние в пандиза.

Хавиер Дюпо изпухтя от справедливо възмущение и излезе с горда крачка.

Джо стана, отблъсквайки се с такава сила от въртящия се стол, че той се удари в стената зад бюрото. Всяка отминала минута, без да се е случило нещо, го караше да полудява, защото всяка отминала минута намаляваше шансовете Джорди Бенет да бъде намерена жива.

Ако тя не оцелееше, Джо цял живот щеше да се обвинява, че не я е предупредил за бягството на брат й от защитената къща веднага, щом разбраха. Не й бе повярвал, че не разполага с информация, след това я беше наблюдавал тайно, за да види дали Джош няма да я потърси за помощ и какво ще предприеме тя: дали ще го приюти, или ще го предаде на властите.

Можеше никога да не разбере и това го изяждаше отвътре.

С Хик бяха преглеждали свидетелските показания, взети в бара, докато не ги научиха наизуст. Измъчван от чувство за клаустрофобия, Джо се насочи към вратата.

— Отивам до тоалетната. Звънни пак в Тенеси. Виж дали са открили нещо.

Хик изглеждаше готов да възрази, но се пресегна към телефона на бюрото. Когато Джо се върна, Хик затваряше с явно отвращение.

— Пет минути разговор, свеждащи се до една дума: нищо.

Джо не беше очаквал пробив, но споделяше разочарованието и раздразнението на Хик. Джош Бенет беше изчезнал от четири дни и единствените следи от него, открити досега, бяха гривната за наблюдение и отпечатъците от маратонките му, водещи от обезопасената къща към широк около две мили зелен пояс, който граничеше с междущатското шосе, откъдето явно се беше качил на стоп.

Раздразнен, Джо се върна на стола си и притисна основата на носа си, докато не усети болка.

— Къде е това сополиво нищожество?

— Той е по-нищожен, отколкото когато го видяхме за последен път.

Джо поклати глава удивено.

— Това, което ме поразява, е, че никой не е станал подозрителен, когато Бенет е започнал да прави тези малки козметични промени.

— Сухите очи са диагностицирани от офталмолог — напомни му Хик. — Дори са му предписани капки за това.

— Добре, но драстичното сваляне на теглото? Аз свалям десет килограма и Марша може да не забележи, ако застана пред нея гол. Но върху структурата на Бенет ще забележиш всеки грам.

— Не и ако ги е свалял в продължение на шест месеца.

— Вероятно — въздъхна Джо. — И какъв е тогава изводът? Че ги направи за смях на кокошките.

— Направи за смях всички ни, Джо — каза мрачно Хик.

Навъсеният поглед на Джо го потвърди.

С напредването на деня те решиха да използват местните вечерни новини, за да обявят публично, че Джош Бенет е избягал.

Джо се обади в офиса на „Връзки с медиите“:

— Уведомете местните канали. Кажете им предварително, че няма да отговарям на никакви въпроси. Ще прочета само едно изявление.

Агентът се пошегува:

— Какво точно да им кажа? Избягал счетоводител. Въоръжен със смъртоносен калкулатор.

Джо не мислеше, че е забавно.

— Кажи, че е издирван за разпит във връзка с подозрение за отвличането на сестра му и убийството на Мики Болдън.

Хик погледна към Джо подозрително:

— Така ли? Откога?

— Откакто аз го казах — сопна му се Джо. — Което е сто процента истина. Ако Бенет не беше избягал, Панела нямаше да изпрати своя любим килър и съучастника му подир сестрата на Бенет. Мики нямаше да е мъртъв, а тя нямаше да изчезне. Снощи щеше да е просто поредната нощ в бирарията за Черепа и неговите приятелчета, полицай Мороу можеше да остане да довърши победното си пица парти, аз щях да чукам Марша по време на „Остави ме без дъх“, а ти щеше да изпробваш една от твоите обещаващи връзки. Този откачалник ни се изплъзва вече четири дни. Може би обществото ще свърши работата по-добре и ще го открие вместо нас. Така че не ми пука дали ще го определим като проклет убиец с брадва или изкусния стрелец, който застреля Кенеди, искам актуална снимка на Джош Бенет по телевизията в пет часа.

Другият агент излезе да напише официалното съобщение.

Няколко часа по-късно двамата гледаха първата емисия новини, поглъщайки поредните сандвичи. Докато Джо четеше изявлението, станциите показваха архивни кадри от случая Панела/Бенет и една снимка на Джош в анфас, и рисунка как е изглеждал, когато е забелязан за последно в Тенеси.

— Да видим сега дали нещата ще се поразмърдат. — Хик изключи звука. — Само че трябваше да се консултираш с мен за облеклото си.

Джо му хвърли свиреп поглед, но в този момент се обади Марша да му каже, че го е гледала, и да го попита кога ще се прибере. Той й отвърна, че няма да е скоро. Можеше да изчака за някакво развитие вкъщи, което правеше тук, но докато униформените полицаи бяха навън и претърсваха поля и блата, той имаше чувството, че също трябва да е тук, „на дежурство“.

Обърна се към Хик:

— Обади се на Мороу да дойде.

— Джо, говорих с него преди един час. Обеща да звънне, ако има нещо… — Той млъкна, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката и произнесе: — Да, ние сме.

Слуша известно време, след това скочи от стола си и направи знак на Джо да стане.

— Ще ви се обадим от колата за инструкции — приключи бързо Хик. Джо вече излизаше от вратата. Хик го последва.

Вървяха по коридора плътно един до друг, когато най-после Джо попита:

— Госпожица Бенет?

— Брат й.

— Мъртва ли е?

— Жива.

Докато стигнат до асансьора, Хик обясни, че един мъж от малко градче, близо до границата с Мисисипи, се обадил в полицейския участък, след като гледал новините. Той казал, че видял Джош Бенет в един магазин по-рано същия ден.

— Не е поредният шизо, нали? — попита Джо, докато нетърпеливо натискаше бутона.

— Полицаите отишли при касиерката в магазина и тъй като не била гледала новините, й показали рисунка на Бенет. Тя потвърдила.

— По дяволите!

— Хеликоптера? — Хик вече набираше номера в мобилния си телефон.

Докато Хик се уговаряше, Джо разсъждаваше за Джош Бенет, и когато Хик приключи разговора, той изрази гласно недоумението си:

— Бил е достатъчно умен да избяга, но достатъчно глупав да се върне тук?

— Тук е госпожица Бенет, а тя е тази, която му дава чувство за сигурност. Той също така знае, че това е единственото място на планетата, където Били Панела не е.

— Да, но…

— Какво? — попита Хик, докато вървяха с дълги крачки през гаража към колата на Хик.

Джо отвори пасажерската врата.

— Ако от снощната вечер не научихме друго, то поне научихме до колко далече стига Панела. Кинард е някъде навън. Джош не осъзнава ли заплахата, която той представлява? Малкото лайно трябва да се предаде.

— Съмнявам се, че ще го направи, Джо. Той знае, че ще го затворим завинаги.

— Да, но няма да го изкормим.

* * *

— Господин Панела? Моментът удобен ли е да разговаряме?

— Удобният момент би бил преди два часа, когато ви звъннах.

— Съжалявам, но не бях свободен. Какво мога да направя за вас?

Банкерът беше азиатец, но беше култивирал британския си акцент толкова, че беше копринен като девънширска сметана. Той внушаваше сигурност и доверие. Силно изопаченият глас на Панела не го шокира. Техният бизнес си вървеше така от години и той разбираше необходимостта от изключителната предпазливост на Панела. Нито пък беше засегнат от неговата грубост, нещо, което също бе очаквал.

— Искам да потвърдите настоящия баланс по сметката ми.

Банкерът се извини и се върна след малко, цитирайки една сума.

— До цент — каза Панела.

Банкерът се усмихна вътрешно. Закръглянето на сметките до най-близкия долар никога не беше удовлетворително за неговия клиент. Господин Били Панела тестваше акуратността на банката често.

— Исках също така да ви предупредя, че скоро ще тегля значителна сума.

— Надявам се, че банката не ви губи като клиент.

— Не, стига да правите каквото ви кажа и когато ви кажа.

— Имате моите гаранции.

— Скоро ще ми поискат трансфер, който да се изпълни в много кратък срок.

— Радвам се да помогна. Тази институция е специализирана в чувствителни към времето проблеми.

— Което аз винаги съм оценявал.

— Двестате хиляди, които поискахте по-рано тази седмица, включват ли се, или се добавят към този предстоящ трансфер, господин Панела?

— Включват се.

— Има ли проблем с онзи трансфер?

— Не, вие направихте каквото трябваше. За съжаление, другата страна не.

— Съжалявам.

— Значи ще имате парите готови?

— Когато е необходимо. Американски долари, нали господин Панела?

— Да.

— Много добре. Колко? — Банкерът чакаше, но когато не последва нищо, му напомни внимателно:

— Господин Панела?

— Два шибани милиона.