Сандра Браун
Ужилване (10)

Девета глава

Когато колата намали и после спря, Джорди притисна гръб в седалката, използвайки момента, за да се изправи в седнало положение. Ако това не му харесва, да си гледа работата.

— Къде сме?

Тя предполагаше, че е минало около час, откак беше спрял, за да сложи превръзка на очите й. Имаше чувството, че са се движили в кръг, но без да гледа би могла лесно да изгуби представа.

Без да каже и дума, той отвори вратата си и излезе.

— Къде отиваш?

Въпросът й остана без отговор, но по стъпките му, които се отдалечаваха, можеше да съди, че се движи предпазливо. Какво правеше? Какво се канеше да прави?

Обзета от паника, тя се помъчи да освободи краката и ръцете си. Безрезултатно, разбира се, но трябваше да прави нещо, иначе щеше да полудее от притеснение.

Тя подскочи ужасено, когато вратата на багажника се вдигна, което означаваше, че го е отворил с дистанционно.

— Какво правиш?

— Проверявам някои неща.

— Моля те, свали ми превръзката.

— Зает съм.

Той се отдалечи отново и няколко секунди по-късно тишината бе нарушена от дрънчене на метал в метал, последвано от стържещ звук и остро скърцане, напомнящо ръждясали панти.

Той се върна до колата и остави това, което бе взел, в багажника. Чу се тежко тупване. Инструмент за гуми? Той не си даде труд да затвори капака на багажника, преди да се върне на шофьорската седалка и да включи двигателя.

— Какъв беше този шум? Какво правеше?

Колата потегли бавно, гумите изскърцаха по чакъла. Тя усети момента, в който влязоха в някакво оградено място. Дори с превръзка върху очите можеше да каже, че вече не са на светло; качеството на въздуха се промени, лъхаше на мухъл и влага, на машинно масло и мишки.

Той спря колата, изключи двигателя и излезе. Нямаше го една-две минути, но го чуваше да се върти наблизо, след което се върна и отвори задната врата. Когато я докосна по бузата, тя трепна.

— Спокойно — каза той.

— Какво правиш?

— Опитвам се да обърна главата ти.

— За какво?

— Мислех, че искаш да махна превръзката.

Тя се поколеба, след това извърна главата си. Той развърза шала и го хвана, когато се смъкна от очите й.

Тя примига, за да фокусира погледа си, гледайки го как натъпква края на шала в предния джоб на дънките си.

Никой от тях не проговори, когато той се подпря на отворената врата и се пресегна да освободи стегнатите й глезени. След това се изправи, погледна я, но пак не каза нищо. Само й направи знак да излезе от купето. Беше неудобно да го прави с вързани ръце, но той не се помръдна да й помогне, вероятно защото беше отхвърлила предишните му опити.

Вече извън колата, тя се завъртя бавно да се ориентира.

— Гледката не си заслужаваше дългото пътуване, което отне, за да стигнем дотук.

— Не дрънкай. — Той пристъпи зад нея и клъцна найлоновите връзки, след това разви шала, който беше използвал за китките й.

Когато тя ги разтри, за да възвърне чувствителността им, се осмели да го попита:

— Какво е това място?

— Прилича на гараж с универсално предназначение. В момента е отвратителен.

Гофрираният ламаринен покрив беше виждал и по-добри дни. Стените бяха от дърво, небоядисано и овехтяло. Дневната светлина се процеждаше между вертикалните летви и блестеше като малки прожектори през дупките.

По-голямата част от подобното на пещера пространство беше празна, но едно голямо петно от машинно масло в средата на пода показваше, че навремето тук е имало машина или превозно средство. Купчина изтъркани гуми заемаше единия ъгъл. Риболовни принадлежности, включително въдица, висяха от кука, забита в стената. Имаше също така лък, тетивата беше закрепена само в единия край. Тя не забеляза стрели, обаче. Голям извънбордов двигател лежеше до стената. Краят на едно от ръждясалите му витла беше счупен, обшивката на двигателя беше покрита с мръсотия и паяжина.

Когато погледът й се върна към Шоу Кинард, той пъхаше батерия в един мобилен телефон. Сърцето й се изпълни с оптимизъм.

— Моят ли е?

— На Мики.

— Къде е моят?

— Не ти трябва да знаеш — каза той. — Скрих го, но не на същото място, където скрих батерията му или ключовете на колата. — Той разтвори ръце. — Заповядай да претърсиш всичко, което искаш. Няма да ги намериш, а дори и да ги намериш, те няма да ти донесат нищо добро. — После вдигна края на ризата, за да покаже, че пистолетът му, без заглушителя, все още е в кобура на колана му. Той погледна екрана на телефона, чакайки го да се зареди.

— Полицията може да проследи мобилни телефони — каза тя.

— Да, но този е с предплатена SIM карта. Чисто нов. Мики го сложи в багажа вчера сутринта, преди да тръгнем от Ню Орлиънс към Тобаяс. Той звъня само на един човек и само един човек му звъня.

Тя не си даде труд да отгатва кой е.

— И сега се каниш да му се обадиш?

— Не. Ще го оставя той да ми се обади.

— Ами ако не го направи?

— Вече го прави. Пет пъти. — Той обърна телефона, така че тя да вижда екранчето. Неизвестен номер беше звънял няколко пъти. — Ще се обади. — Той плъзна телефона в джоба на ризата си, където беше пъхнал листчето с написан върху него телефонен номер.

— Онзи слабоумник с череп на тениската може да потвърди, че всичко, което ти казах, е истина, че той само се опитваше да ме свали и че не знаех, че е пъхнал тайно номера си в джоба ми.

— Лоша идея.

— Защо?

— Защото досега полицията ще е разпитала всички, които са били в бара по време на убийството, включително него. Особено него, тъй като ти и той сте общували. Телефонът му вероятно е бил конфискуван по време на разпитите. Така че ако звънна на номера, който ти е оставил, и се окаже, че е неговият, ще ми вдигне някое ченге.

— Но като е с предплатена карта…

— Полицията си има средства и начини. Не поемам рискове. — Той се намръщи. — Съжалявам. Разбирам, че много ти се иска да направя грешка. Но аз не правя грешки.

Състрадателният му покровителствен тон я вбеси:

— Ще направиш.

Той я погледна още по-състрадателно заради самозаблудата й.

— В някакъв момент трябва да спиш.

— Вярно е. — Той я хвана за ръката и я потегли към вратата на гаража, която беше оставил отворена, след като вкара колата вътре. — Трябва да видиш това.

Вратата беше широка, като врата на хамбар. На хлабава кука висеше счупен катинар, което обясняваше шумното дрънчене; беше го разбил с лост за гуми. Огромните панти бяха превзети от ръжда.

Той я дръпна през отворената врата навън.

— Хубаво погледни средата на нищото.

Сърцето й спря за миг, тъй като околността извън изоставената постройка не би могла да се опише по-точно — изглеждаше по същия начин, както мочурливия пейзаж, който бяха напуснали преди часове. Сигурно беше шофирал в кръг цяла нощ не само след като завърза очите й, но още от момента, в който я бе натъпкал в колата и напуснал бирарията.

Тесният чакълест път, по който бяха пристигнали, свързваше един канал, широк най-малко шест ярда. Той беше пълен с толкова мътна и зловещо неподвижна вода, че дълбочината й не можеше да се прецени. От другата страна на канала пътят изчезваше в гора от кипариси и широколистни дървета, които скриваха дневната светлина, създавайки дълбок мрак под клоните, обвити с нещастни кичури испански мъх.

— А зад нас…

Той я дръпна към ъгъла на сградата, която граничеше отзад с вода със същата гъстота като тази в канала. Тя се виеше между дървета и дълги ивици земя, създавайки привидно безкраен лабиринт от канали, простиращи се във всички посоки до хоризонта.

— Нали виждаш срещу какво ще се изправиш, ако се опиташ да бягаш? Тази вода е същински научен проект. Не ти препоръчвам да се топваш.

Когато той вирна брадичка по посока на блатото, очите й бяха привлечени от белега с формата на сърп, който личеше още по-ясно сега, когато не се беше бръснал. Асоциирайки белега с неговата арогантност и с надмощието му, тя насочи гнева си към него. След това го погледна в очите и каза предизвикателно:

— Ще измисля нещо.

Той само сви рамене, обърна й гръб и тръгна към вратата.

— Гладен съм.

Поведението му, с което демонстрираше, че отхвърля всяка заплаха, каквато тя би могла да представлява, я накара да се почувства безсилна. Краката и ръцете й вече не бяха вързани, но той не се тревожеше, че би направила опит да избяга. Вероятността да успее се равняваше на нула и ако умреше, докато се опитва, той пак щеше да си прибере парите от Били Панела и вероятно щеше да бъде доволен, че си е спестил още един куршум.

Когато стигна до вратата, той спря и, обръщайки се към нея, кимна към отвора. Това й напомни къде е. Той стоеше и чакаше. Без нетърпеливо потропване. Без признаци на раздразнение. Просто чакаше. Напълно убеден, че ще му се подчини.

Позата му я ядоса, но проявата на недоволство сега нямаше да я доведе до никъде. Щеше да й коства само енергия, която трябваше да пести. Но проклета да е, ако му позволеше да я види уплашена. Като се държеше така, сякаш беше нейна идея, тя тръгна към вратата, мина покрай него и влезе. Той я захлопна след нея.

— Не може ли да я оставиш отворена да влезе чист въздух?

— Не.

— Задушно е. И смърди.

— Тогава си защипи носа. Вратата остава затворена. — Той отиде до багажника на колата и извади оттам бакалска торба, след което я отвори пред нея да я инспектира. — Мики напазарува, така че не отговарям за избора. Вземи си.

Вътре имаше кутии с консервирана храна.

— Не съм гладна.

Той наведе глава да инспектира.

— Сардини. Хотдог. Чили мак. Равиоли. Доматена супа.

— Не съм гладна.

— И кутия пластмасови лъжици.

— Не съм гладна. — Тя обърна глава и го изгледа гневно. Което беше грешка. Защото лицето й се оказа толкова близо до неговото, че почти се докоснаха.

Упоритите му очи блеснаха, след това се спуснаха и се фокусираха върху разтворените й устни.

— Сигурна ли си?

Шепотът му имаше текстурата на фина шкурка. Тя я усети като милувка по корема и за един удар на сърцето — прекалено дълъг — краищата на всеки неин нерв пламнаха, усещайки присъствието му. Тялото му излъчваше топлина, издръжливост, първична мъжественост и обуздана сила, и реакцията й на всичко това я паникьоса.

Тя извърна глава и се отмести.

— Да, сигурна съм. — Гласът й беше дрезгав и лишен от твърдата убеденост, каквато искаше да съдържа. Каквато й се искаше да чувства.

Той остана така още известно време, след това изтръска пластмасова лъжица от кутията с принадлежности за пикник, извади една консерва от кесията и я върна в багажника.

Занесе нещата до една празна дървена щайга, обърна я и седна. Като примига, той бръкна под ризата си, извади пистолета от кобура и го сложи до себе си. След това се наведе над консервата и започна да загребва храна с агресивност, предназначена да задоволи апетит, без значение на аромат или дори вкус.

Джорди се оттегли към капака на колата и седна върху него. Гледаше го от тази безопасна дистанция и след като измина цяла минута, произнесе в тишината:

— Защо не ме уби?

— Казах ти.

— Не вярвам, че ще го направиш.

Като продължаваше да държи главата си надолу, той замръзна с лъжицата на половината път към устата си, преди да я придвижи до целта й.

— Вярвай.

— Не.

— Виж, само защото едва не се целунахме…

— Няма начин, по дяволите.

Той за миг вдигна поглед.

— Както и да е. Ти си моят хляб и моето масълце. Струваш най-малко двеста бона, а мисля, че дори много повече.

— Тогава защо не звънна на Панела?

— Ако аз го потърся пръв, губя предимството на пазарлъка. Той се е разтревожил защо Мики не му се обажда и защо не отговаря на телефона. Ще го оставя да се поизпържи.

— Колко ще му искаш?

— Не е твоя работа.

— Животът ми не е моя работа?

— Не и етикета с цената му. Това е между Панела и мен. — Той я гледа секунда-две, после каза: — Знаела си през цялото време, че е той.

— Да.

— Тогава защо позволи да се случи?

— Отказвах да призная.

— Опасно е да отказваш да признаеш такова нещо. — Той продължи да се храни.

— Не мисля, че е казал на Мики къде е.

Той се изсмя над абсурдността на думите й.

— Не, но и той не знае къде съм аз. Или по-точно: ти къде си. Ще се изприщи, докато не получи потвърждение, че си мъртва.

Мислите й витаеха и се променяха като буреносни облаци, затруднявайки разбирането. Но тя се хвана за една дума:

— Потвърждение? Вече не се ли налага да закараш трупа ми?

— Никога не се е налагало. Как мога да му закарам тялото ти, след като не знам къде е, а той не е готов да разкрие местонахождението си? Казах ти го само, за да те накарам да… сътрудничиш.

— Ужасена съм.

— Тогава проработи.

Страните й пламнаха от гняв и смущение, че е била толкова наивна, но й се искаше да продължи разговора. Колкото повече научеше, толкова по-добре въоръжена щеше да бъде. Трябваше само да изтръска от праха уменията си за долавяне на лъжа, защото този човек тук беше един завършен лъжец.

Но като предполагаше, че поне отчасти е бил искрен, тя попита:

— Какъв вид потвърждение ще иска?

— Ще знам, когато го попитам.

— Имаше дванайсет и повече часа да предоговориш нова сделка с него. А вместо това си се забил тук с устатница като мен в тази прекрасна обстановка. — Тя посочи една цепнатина в ламаринения покрив, която изглеждаше като направена със старомодна отварачка за консерви. — Не си ли нетърпелив да се върнеш в Мексико и онази сервеса? Какво те задържа тук?

Той гребна последната храна от кутията, пусна лъжицата в нея и я остави на пода. Измъкна шала от джоба си и избърса с него ръцете и устата си, след това протегна крака и скръсти ръце.

Тя забеляза, че подметките на каубойските му ботуши са видели много път. Бяха преживели доста. Като лицето му.

— Обичаш ли брат си?

Неочакваният въпрос я накара да вдигне рязко очи към него.

— Защо питаш?

— Просто ми отговори.

— Разбира се, че го обичам. Нали ми е брат.

— Той е един долнопробен страхливец.

Реагирайки така, сякаш я беше ударил, тя му се сопна:

— Какво знаеш ти за Джош, знаеш ли изобщо нещо?

— Дори човек като мен гледа телевизия.

— Порно.

— Понякога хващам новините. Каквото не знаех за „случая Панела“, Мики вчера ме светна, докато те следяхме.

— Следили сте ме?

— Проследихме те из града. Изчакахме, докато ти правят маникюр. Паркирахме надолу по улицата, където се намира къщата ти.

— Шпионирайки ме.

— Не толкова шпиониране, колкото набелязвайки как ще… нали разбираш.

— Начертали сте план А. Какъв беше план А?

— Няма значение. Така или иначе се отмени. Да се върнем към брат ти, какъв беше животът, когато бяхте деца?

— Защо те интересува?

— Престани да отговаряш на всеки въпрос с въпрос.

— Тогава престани да ми задаваш въпроси.

— Не ти ли харесват въпросите ми?

— Не ми харесва, че любопитстваш. Или ровенето в миналото на жертвите ти е чат от твоя модус операнди?

— Моя модус операнди? — Това го развесели. — Предполагам, че и ти гледаш понякога телевизия.

Почти се усмихна, както видя тя, но това не смекчи линията на устата му, нито другите черти. Всъщност по-скоро подчерта суровата ъгловатост на лицето му. Полуусмивката не се задържа. Тя избледня, когато той наклони глава на една страна и я погледна с изучаващ поглед.

— Имах една идея. Но преди да я съобщя, искам да знам защо темата за брат ти те прави нервна и те кара да се държиш отбранително.

— Не е вярно.

Нетрепващият му поглед казваше само: знам много добре.

След известно време тя омекна, прокара ръка през косата си и въздъхна.

— Нямаше нищо изключително в живота на семейството ни. Бяхме типични. Средна класа. Майка, баща, аз — голямата сестра и Джош — малкият брат.

— Ти ли се грижеше за него?

— Повече или по-малко. Както по-големите правят.

— Кое беше? Повече или по-малко?

— Ако трябва да избера, бих казала: повече.

— Защо?

Тя се размърда и млъкна, но след малко продължи:

— Всяко семейство има своя собствена динамика.

— Това са приказки, които не значат нищо.

— В нашето семейство значеха — аз, като по-голямото дете, се предполагаше, че трябва да имам отговорност да закрилям по-малкия си брат. — Всъщност нейната отговорност да защитава Джош била повече от предполагаема. Тя ежедневно й се напомняла ако не с вербални поучения, то с признаци на разочарование или с укорителни погледи, което било равносилно, ако не и по-ефикасно.

— Да го закриляш от какво?

— По принцип от всякакви детски опасности.

— Хм.

Тя добави нетърпеливо:

— Например да не настъпи ръждясал гвоздей. Да не падне по стъпалата. Да не тича с ножица.

— Досадна и неблагодарна работа за дете — каза той, на което тя не отговори. — И тия твои благи намерения да го закриляш продължиха ли и в зрелия живот?

— Не. И двамата пораснахме.

— Джош порасна до крадец. Какво мислеха майка ти и баща ти за това?

— А твоите какво мислеха за това, което ти стана? — изстреля тя в отговор.

— Всъщност татко беше доволен. Вървях по неговите стъпки и към мен имаше високи очаквания. В нашия бранш той беше прочут.

— О… Значи твоето възпитание е било всичко друго, само не и типично.

Той сви рамене.

— За мен беше обикновено. Бях дете и не познавах друг тип семеен живот.

Тя се замисли над думите му, след това си спомни по-раншното споменаване на майка му.

— Майка ти те е научила не само да задиряш жени, но не е имала нищо против избора ти на професия?

— Не, тя умря, искайки да избера друга кариера.

— Починала ли е?

— И двамата. Татко я застреля, след това допря пистолета до главата си и натисна спусъка.

Тя не можа да сдържи шока си. В контраст на това чертите й останаха неподвижни и непроницаеми.

Какво правеше той, опитваше се да я слиса с жестока откровеност? И дали изобщо казваше истината? Нямаше как да знае. Би могъл да я лъже най-безгрижно, но възможно беше и да разкрива ужасяваща истина със съответстваща невъзмутимост.

— Джош винаги ли е бил портаджия? — попита той.

— Не искам да говорим повече за това — каза тя. — Особено пък за Джош.

— Ами, виж, трябва да ми разкажеш повече за него.

— Защо пък да трябва?

— Защото, Джорди, малкият ти брат може да спаси теб и апетитното ти задниче.

Игнорирайки забележката, тя се хвана за смисъла на това, което бе казал.

— Как?

— В един момент по време на нашето дълго нощно пътуване…

— Ти шофираше в кръг през цялото време, нали?

— Искаш ли да чуеш, или не?

Усмирена от резкия му тон, тя млъкна и кимна леко.

— Ето тук животът ти се превръща в твой бизнес. Защото някъде между полунощ и зазоряване ми хрумна, че може да си по-ценна жива, отколкото мъртва.

Пулсът й се ускори. Тя погледна пистолета, който продължаваше да стои върху щайгата.

— Няма да ме убиеш изобщо?

— Зависи. Единственото, което трябва да направиш, за да го предотвратиш, е да ми кажеш къде е брат ти.

Пламъчето на оптимизма й угасна. Раменете й се смъкнаха и тя се изсмя сухо:

— Нямам никаква представа къде е Джош.

— Джорди — каза той меко, — не ти ли казах, че не е добре да ме лъжеш?

— Това е истината! Когато се оказа, че Джош е информатор, го задържаха, за да му осигурят безопасност. Дори аз не знам къде е. Не ми разрешиха да контактувам с него. Федералните го охраняваха денонощно.

— Не, вече не.

Стомахът й се сви.

— Какво?

— Малкият ти брат Джош е успял да се измъкне от пазачите си… — Той издаде свистящ звук, съпровождайки го е жест на ръката като излитащ самолет. — Излетял от клетката.

Думите и онова, което те означаваха, бяха толкова странни, че в първия момент не можа да схване. Когато най-после казаното стигна до съзнанието й, беше останала без кислород. Онези несвързани мисли, които се беше опитвала да канализира преди малко, сега се бяха разпръснали напълно.

— Лъжеш!

Той бавно поклати глава.

Тя си пое рязко въздух.

— Джош…

— Е офейкал.

— Изоставил е правителствената защита?

— Измъкнал се е вторник сутринта от мястото, където федералните са го изолирали.

Докато тя продължаваше да се опитва да асимилира тази информация, той стана и тръгна към нея.

— Какво мисля аз ли? Онези трийсет милиона, които брат ти и Панела са откраднали, не са у Панела. И което е още по-лошото: той не знае къде са скрити. Джош знае.

— И сега никой, дори федералните, не пази Джош от Панела.

Стигайки капака на колата, където тя седеше, той подпря ръце от двете й страни и се наведе над нея.

— Освен теб.