Сандра Браун
Ужилване (2)

Първа глава

Три дни по-рано Шоу се печеше на слънце край сапфиреносин басейн, гледаше две момичета с бански без горнища да подскачат в плиткото, замаян от пастелно питие във висока чаша, с разцъфнал в нея цвят на хибискус, и се наслаждаваше на хедонистичния стил на живот, който можеше да се купи с нови пари в Старо Мексико.

Той бе отседнал във вила, разположена на една скала, обърната към залива. Измазаната с бял хоросан постройка се беше разпростряла на върха на обраслия като джунгла склон, спускащ се стръмно към песъчливия бряг. Великолепният имот принадлежеше на мъжа, когото Шоу щеше да екзекутира по-късно същата нощ.

Но онзи следобед, докато гледаше момичетата да играят и отпиваше тропически коктейл, той все още не знаеше това.

След партито около плувния басейн на гостите бе дадено време да се върнат в стаите си и да се облекат небрежно-елегантно, преди да се съберат отново за продължителен коктейл, последван от вечеря с четири блюда, сервирана от почтителен, изцяло мъжки състав с бели памучни ръкавици на ръцете и черни пистолети в коланите около прясно колосаните униформи. За десерт на всеки гост бе предложено да избере микс от сладкиши, следвечерна контролирана стимулираща субстанция и сеньорита.

Докато Шоу си избираше, мобилният му телефон започна да вибрира. Той се извини, че трябва да приеме разговора, и напусна терасата, за да отиде към една от откритите стаи, свързани с нея.

Кабинетът беше пищно обзаведен. Прекалено пищно. Което свидетелстваше за младежката превзетост и липса на вкус на собственика.

Шоу вдигна телефона:

— Да?

В другия край един дрезгав глас произнесе:

— Знаеш ли кой е?

Мики Болдън.

Шоу в продължение на месеци се беше опитвал да спечели достатъчно доверие, за да му разрешат интервю с убиеца. Той най-после се бе съгласил на среща с Шоу, по време на която и двамата бяха предпазливи и бдителни… към обкръжението, разбира се, но най-вече един към друг. С внимателно кодиран език Шоу бе информирал Мики за уменията и опита си в тяхната неповторима област.

Нещо, може би неговата проницателност и неохота за самохвалство, бяха убедили Мики, че е компетентен. В края на срещата им Мики заяви, че ще се обади, в случай че възникне необходимост от уменията на Шоу. Това беше преди шест месеца. Шоу почти бе изгубил надежда, че ще го чуе отново.

— Още ли искаш работа?

Шоу погледна навън към терасата, където поднасянето на десерта се бе изродило напълно в истинска оргия.

— Моноспектакъл?

— Ще ми бъдеш партньор.

— Трябва да е специално представление?

— Искаш ли, или не?

— Как делим?

— Петдесет на петдесет.

Човек не би могъл да иска повече от това.

— Кога ти трябвам?

— Четвъртък.

Беше вторник вечер, което му оставяше съвсем малко време да приключи работата си тук и да стигне до Ню Орлиънс в определения ден.

Той имаше поне сто въпроса към Мики Болдън, но възможността беше прекалено добра, за да я пропусне, и предполагайки, че достатъчно скоро ще получи подробностите по договора, сдържа любопитството си и каза на мъжа, че може да разчита на него.

Това бе наложило някои ловки маневри и голямо пътуване, но бе приключил работата си в Мексико онази нощ и успя да стигне в Луизиана даже по-рано. Двамата с Мики се бяха срещнали вчера и бяха пътували заедно до община Тобаяс тази сутрин.

Прекараха деня в проучване и развиване на стратегия как е най-добре да ликвидират Джордан Илейн Бенет, собственичка на „Екстраваганза“ — силно уважаван бизнес за организиране на събития в Ню Орлиънс. Тя беше сестра и единствена жива родственица на Джошуа Реймънд Бенет, силно издирван измамник.

Той и Мики бяха следвали Джордан из града, докато тя изпълняваше рутинните си задачи. Малко след шест тази вечер се беше прибрала вкъщи. Бяха чакали три часа, но тя така и не се появи отново. Предполагайки, че обектът им е решил да прекара спокойна петъчна вечер у дома, той и Мики бяха отишли в една местна кръчма да вечерят. Над жилавите стекове и мазни картофки Мики нахвърля план за нападение.

Шоу бе изразил изненада предишния ден, когато Мики разкри самоличността на обекта им. Сега се учудваше на експедитивността на удара.

— Защо утре?

— А защо не?

— Изглежда прибързано. Предполагах, че ще я наблюдаваме известно време, ще си създадем по-добра представа за ежедневния й график, след това ще изберем най-доброто място и най-подходящия момент.

— Панела избра момента — каза Мики, докато режеше стека си. — А клиентът е винаги прав. Иска това да се направи утре, значи го правим утре.

— Гони го краен срок?

— Така изглежда.

След вечеря те решиха да отмият лошата храна с питие, преди едночасовото шофиране обратно към Ню Орлиънс. Този бар им беше препоръчан от сервитьора в таверната, чиито стандарти очевидно не бяха много високи.

Но пък подхождаше на целите им, защото на безименно място като това всички държат главите си надолу.

Джорди Бенет, разбира се също, по дяволите. Докато Шоу продължаваше да върви към нея, тя се беше съсредоточила върху чашата си с вино, сякаш го чакаше да ферментира още. Когато стигна края на бара, той не спря, а мина точно покрай нея, долавяйки дъх на скъп парфюм. Дързък аромат. Нещо екзотично и неуловимо, което би накарало един мъж да иска да направи проучване по всичките сто и седемдесет сантиметра от нея, търсейки източника му.

Той не спря, докато не стигна електрическия орган „Вурлитцер“ до стената. Изправен в разноцветния блясък на искрящите му тръби, той подпря чело на дъговидния му капак. Позата изискваше тялото му да застане под лек ъгъл, така че докато прелистваше избора от песни, представляващи интерес, можеше да използва периферното си зрение да държи под око Джорди.

Тя отпи глътка вино с устни направо като от мръсен филм, след това остави чашата на бара и отпусна ръката си до нея. Дълги тънки пръсти. Без пръстени. Лакирани нокти в толкова блед цвят, че Шоу се зачуди защо си е дала изобщо труда да прекара цял час в салона. Часовникът й беше обикновен правоъгълен, с кафява каишка от крокодилска кожа, по-скоро практична, отколкото красива, но вероятно човек можеше да си купи една добра кола втора ръка с парите, които беше платила за нея.

От обикновеното й бяло горнище без ръкави се показваше ивица от сатенения й сутиен, а при най-лекото движение на главата дългите кичури на боядисаната й в махагонов цвят коса я докосваха и правеха да изглежда още по-сатенена. Сандалите й бяха с високи токчета, а дънките — тесни. Кацнала на бар стола, задничето й наистина изглеждаше сладко.

Той не беше единственият тук, който я беше забелязал. Един тип, по-млад от нея най-малко с десет години, и сигурно два пъти по-млад от Шоу, насъскван от приятелите си по чашка, се изправи.

Зареден с уиски и насърчаван от кикот, той се насочи бавно към празния стол до нея.

— Нещо против?

Малката й червена чантичка, не по-голяма от плик за писма, лежеше на бара с виеща се от нея сребриста верижка. Тя я придърпа към себе си, давайки по този начин разрешение на дръвника да заеме стола.

Може би Мики беше прав и беше излязла на лов. Но тя не погледна към кандидата за Ромео нито с внимание, нито с окуражаване, и според Шоу нямаше големи шансове да успее в нещо, освен да я раздразни.

Шоу хвърли поглед към Мики да види дали е забелязал, че тя сега има компания. Свинското му лице беше зачервено и потно. Той говореше по мобилния си телефон. Не беше нужно Шоу да се пита кой е от другата страна на линията. Несъмнено Мики се консултираше с техния клиент за това как трябва да процедират сега, след като изненадващата поява на госпожица Бенет беше объркала плановете им.

Шоу върна вниманието си към развитието на романса. Както очакваше, Джорди Бенет отвръщаше на сексуалните намеци на мъжа е нарастващо нетърпение. Той беше млад и пиян, и решен да покаже мераците си пред секси мадамата, но не виждаше ли, че е извън лигата? Не че Шоу обвиняваше глупака, че опитва. Изчукай я, направи го.

В този момент една ръка се отпусна тежко на рамото му. Той инстинктивно се пресегна за пистолета.

— Спокойно — изръмжа Мики, — аз съм. — Той посочи към списъка с песните. — Имат ли Мърл Хагард?

Шоу прелисти няколко от картите с изброените песни.

— С кого говореше по телефона?

— С кого мислиш?

— Какво каза?

— Изръси един кош псувни, след това каза, че този вертеп щял да се напълни и трябвало да се чупим. Веднага. — Той едва доловимо кимна към сцената, която се разиграваше зад него, където младежът се беше навел към Джорди Бенет под такъв остър ъгъл, че едва пазеше равновесие на стола си. — Какво правят сега? Ами напорканият? Виждаш ли нещо, което трябва да ни тревожи?

Шоу наблюдава двойката още няколко минути, след това поклати глава:

— Просто иска да й бръкне в гащите.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Окей. Да вървим. — Мики се извърна от джубокса и поведе към изхода.

Шоу тръгна след него. Устоя на изкушението да хвърли един последен поглед на Джорди Бенет.

Веднага щом с Мики излязоха, си пое дълбоко дъх, опитвайки се да разкара напрежението между плешките си и да прочисти главата си от смрадта в бара.

Но външният въздух беше топъл и влажен, не много по-свеж от този вътре. Раменете му си останаха схванати, докато следваше Мики към колата. Бяха я оставили в далечния край на паркинга, който представляваше ветрилообразно оформено парче земя, покрито пред таверната с натрошени черупки от стриди.

Мики се вмъкна на пасажерската седалка. Като подчинен партньор в тази задача, се падаше на Шоу да шофира. Което за него беше окей. Мразеше да се вози. Когато нещата се оплескат, обичаше да има контрол над колата.

Той пъхна ключа да запали, но Мики го възпря:

— Почакай. Още не отиваме никъде.

Сърцето на Шоу подскочи.

— Защо?

— Ще постоим тук.

Шоу само го погледна и след малко каза:

— Ти майтапиш ли се?

— Не. Панела каза, че няма по-подходящ момент от сега.

— По дяволите, не е вярно! — изсъска Шоу като сочеше назад към бара. — Видяха ни, че сме тук.

— Което е още една причина, поради която Панела настоя да действаме.

— Няма никаква логика.

— Има идеална логика.

— Само ако човек иска да го хванат. Що се касае до мен, аз нямам такова желание.

— Тогава не позволявай да те хванат. — Мики изсумтя от усилието да извади пистолета си от кобура, залостен между гънките на шкембето му. — Панела ни посъветва също да внимаваме за това.

— Лесно му е да го каже. Не си рискува той задника, нали?

Мики му хвърли кос поглед.

— За първи път си навън и вече се разкисна.

— Не съм се разкиснал, старче. Просто съм благоразумен. Не виждам защо е това шибано бързане.

— Обясних защо.

— Да, но утре пак ще е достатъчно скоро.

— Вече не. Панела промени мнението си. Малък град като този, където всички се познават? Веднага ще тръгне приказка, че двама „чужденци“ обикалят наоколо.

— Добре. Значи я чакаме да се върне в Ню Орлиънс?

— Това може да отнеме дни. Тя не ходи редовно в града. Работи много извън къщи. Така или иначе, не ние решаваме. Панела поръча да приключим с нея, особено сега, когато могат да ни пипнат под един покрив с мишената.

Шоу разбираше причините, но това продължаваше да не му харесва. Никак.

Мики продължи да говори:

— И Панела като теб се страхува, че появяването й тук тази вечер може да не е съвпадение.

— Това казах и аз, но просто си дрънках. Идването й тук е случайно. Няма начин да знае за нас.

— Ами, както и да е, Панела каза да го направим сега, така че… — За препинателен знак Мики използва плъзгача на 9-милиметровия си, за да вкара патрон.

Шоу осъзна две неща: че гласът му не се брои; и по-нататъшният спор е безсмислен.

— Мамка му. — Той извади пистолета от кобура си и се обърна назад към вратата с пращящ неонов надпис над нея. — И как смяташ да го направим?

— Изчакваме я тук, докато излезе. Ако селяндурът е с нея, го ликвидираш. Аз ще се погрижа за нея.

— Ами ако излезе сама?

— На мен ще се падне честта — каза Мики, докато надяваше латексови ръкавици. Той подаде един чифт и на Шоу. — Ти вземаш чантичката й. Панела казва да го направим така, че да изглежда като обир, който е взел лош обрат. Един вид случайно престъпление.

— Без връзка с него или с брат й?

— Без връзка с нищо.

— Сякаш някой ще повярва — изсумтя Шоу.

Мики се изкиска.

— Не е твой проблем кой в какво вярва. Ти ще си далече и ще се радваш на твоята половина от двеста бона.

— С това се купува хубава яхта.

— С това се купува хубава женска.

— Подсъзнанието ти е в канавката, Мики.

Той се изкиска отново.

— Където се чувства точно като у дома си.

Забелязвайки движение с ъгълчето на окото си, Шоу погледна през задния прозорец.

— Ето я, излиза.

— Сама ли е?

Шоу се забави с отговора, докато вратата се затвори зад Джорди Бенет и никой не я последва навън.

— Аха.

Тъй като постройката нямаше никакво външно осветление, паркингът тънеше почти в пълен мрак. Тънката бледа луна беше закрита от обраслите с мъх клони на един дъб, който се простираше над три четвърти от паркинга. Не се виждаха приближаващи се фарове нито в едната, нито в другата посока на тесния щатски път.

Възползвайки се от възможността, Мики отвори вратата на колата и излезе, движейки се с по-голяма пъргавина от тази, на която Шоу би предположил, че е способен. Дебелият мъж беше възбуден. Мики Болдън изпитваше удоволствие от работата си.

Но също и Шоу. Шотовете текила не му бяха дали дори приблизително този прилив, който адреналинът направи сега.

Възможно най-чевръсто те последваха Джорди Бенет, когато тя тръгна през паркинга. Той беше пълен с очукани камиони и корозирали от солена вода таратайки. Нейният последен модел седан беше гладък и лъскав, и изпъкваше. Тя използва дистанционно да отключи вратата.

Шоу улови пореден полъх от онзи съблазнителен аромат, когато тя внезапно се завъртя кръгом.

Явно стъпките им — неговите и на Мики — по натрошените черупки не бяха толкова тихи, колкото си мислеха. А може би животински инстинкт я бе предупредил за смъртна опасност. Във всеки случай, когато ги видя да бързат към нея, устните й се отвориха да си поеме бързо въздух, а очите й се разшириха.

Мики бързо скъси дистанцията между тях и дясната му ръка се вдигна с точност и убийствена целеустременост.

Заглушителят на пистолета притъпи звука на изстрела, но в заобикалящото спокойствие той прозвуча за ушите на Шоу като тревога за пожар.

Мики се стовари като торба цимент, от обезобразената му глава по натрошените черупки рукна червен поток.

Джорди Бенет гледаше в ужас как кръвта пълзи към сандалите й. След това тя вдигна очи към Шоу, който още държеше насочения си пистолет към нея. Той каза:

— Моята половина току-що се удвои.