Сандра Браун
Ужилване (24)

Двадесет и трета глава

Късно в неделя следобед отдел „Специални престъпления“ в окръг Терабън реши, че са събрани всички свидетелства от станалия известен бар. Полицейската лента, ограждаща сцената на престъпление, беше махната и заведението бе отворено отново.

Това бързо се разчу и скоро паркингът не можеше да побере клиентите, които бяха пътували километри, за да видят къде се е състояла петъчната драма. Барманът помоли някои от клиентите, на които можеше да вярва, да му помагат на касата, за да смогне с поръчките, докато разказваше своята история, включваща пикантни подробности, които медиите бяха пропуснали в своите репортажи.

Но вечерта наистина принадлежеше на звездния свидетел Ройс Шърман.

— Откъде да знам, че приближаването ми до нея ще накара федералните да хукнат подир мен. Да не споменавам… — Той плъзна ръка по раменете на гаджето си в толкова широк жест, че разплиска третата си чаша „Джак Даниълс“ по новия й потник. — … че трябваше да понеса едно конско от моята мацка.

Неговата „мацка“ не беше очарована, но аудиторията беше запленена от пиперливата версия на разговора му с Джорди. Той се наслаждаваше на новопридобитата си известност. Повече никой нямаше да го нарича загубеняк или безполезен мързел. Името му се бе появило повече от веднъж в „Таймс Пикайън“. Дори скромната му „мацка“ беше впечатлена, когато се излъчи интервю с него като водеща тема по новините в десет.

С напредването на вечерта прииждаха все повече хора. Никой не забеляза мъжа, който дойде с една от последните групи, към която не принадлежеше, след това се отдели от нея и потърси най-тъмния ъгъл на бара, в който да се скрие.

Това бе най-далечното място от джубокса. Той дори не доближи общителния барман, нито си поръча напитка, само гледаше Ройс и слушаше историята му, която ставаше все по-невероятна при всяко ново разказване, а ролята на Ройс — все по-голяма.

— Не знаех нищо за случая с финансовата измама. Трябваше да се разтърся в Гугъл за Били Панела, за да открия връзката му с това момиче. — Тук очите му светнаха. — Стига бе! Брат й трябва да е най-големият глупак, за да тръгне да мами такъв като Панела. Онзи телевизионен репортер ме попита дали смятам, че Панела е изпратил Болдън и другия тип да отмъстят на Джош Бенет. Да, по дяволите, отвърнах му аз. Но им обърках плановете като я заговорих. Ако сестра му още е жива, Бенет трябва да ми благодари.

— Можеш да го кажеш пак, Ройс — промърмори мъжът в ъгъла.

На мадамата на Ройс започна да й писва от неговото самохвалство. Тя подхвърли, че е време да си тръгват. Когато Ройс се възпротиви, тя му изсъска или да тръгва веднага с нея, или да не се прибира изобщо.

— Прав ти път — отвърна й той и прегърна през раменете едно ококорено младо момиче, което бе особено впечатлено от разказа му.

Мина още един час. Ройс Шърман ставаше все по-пиян, а момичето — все по-запленено от него. В изблик на любов тя го хвана за козята брадичка и обърна лицето му към себе си. Двамата се целунаха под насърчителните викове на тълпата.

Заради спектакъла мъжът в ъгъла едва не пропусна позвъняването от телефона на Мики, който беше останал дразнещо мълчалив през целия ден. Той се изтегли към вратата и излезе.

Докато си пробиваше път през паркинга към колата си, погледна екрана на телефона. Непознат номер. Но можеше да е само един човек: Шоу Кинард. А той би се обадил само по една причина: щеше да убие Джорди и искаше да бъде компенсиран.

Тъкмо се канеше да отговори, когато спря и премисли отново. Имаше едно правило, което важеше при всяка трансакция: който издържи най-дълго, той има властта, а значи и контрола. Досега това беше Кинард. Нека този път го оставим да се поразтревожи.

Трябваше да изчака само три минути, преди телефонът да завибрира отново. Гледайки със злобно самодоволство, той извади електронния гласов преобразувател от джоба си и го притисна към ларинкса си.

— Дано ми звъниш да ми кажеш, че е мъртва.

— Боя се, че не, Били.

Това не беше гласът на наемния убиец.

— Специален агент Джо Уайли, ФБР, Ню Орлиънс.

— Мамка му! — Ругатнята се изплъзна, преди да може да контролира реакцията си. Докато се усети, напълни ухото на слабоумника с още няколко цветисти.

Очевидно, без да се впечатлява от скверната литания, агентът му заговори:

— Медиите още не са надушили историята, така че я получаваш ексклузивно. Шоу Кинард беше арестуван. Джорди Бенет е жива и е добре, на сигурно под наша опека. Така че планът ти за отмъщение е осуетен. Джош Бенет още е на свобода, но е във връзка с мен и — сигурно няма да го намериш за изненадващо — за пореден път те издаде. Знаеш, че има заешко сърце. Ще те продаде…

Разгневен, той не дочака да чуе останалото, което федералният агент щеше да му каже, и прекъсна веднага, после затвори телефона и извади батерията. Тръгна към ръкава на блатото, докато стигна достатъчно близо, за да изхвърли батерията и телефона във водата.

С изпълнени с ярост кръвоносни съдове той се върна до колата си, където можеше да седне и да мисли над разговора и ужасните изводи. Не можеше да ги пренебрегне или омаловажи. Новината за спасяването на Джорди може още да не бе съобщена по телевизията, но федералният бе прозвучал прекалено самоуверено, за да не му се вярва.

Това беше определено юмрук в зъбите. Явно ангажирането на Мики Болдън и някогашния му партньор е било грешка. Но вече нищо не можеше да се направи. Трябваше да мисли за напред, а не за станалото.

Той мисли и премисля, и в края на краищата реши, че това си има и предимство. Шоу Кинард беше отписан. Бяха го заловили и беше обвинен в углавно престъпление. В природата на говедото беше да лъже, така че на нищо, което той кажеше, нямаше да повярват. Във всеки случай, той беше новопристигналият на сцената. Не знаеше нищо за партньорството Панела-Бенет.

Недостатъкът беше свързан с Джорди. Джорди беше жива, беше добре, и беше под протекцията на ФБР.

Тя въпреки всичко трябваше да умре, но този път той нямаше да разчита някой друг да го свърши. Достатъчно с наемната помощ. Не можеше да вярва вече нито на компетентността им, нито на тяхната лоялност. А и да изпълни лично тази задачка щеше да е вълнуващо. Предсмъртните мъки имаха способността да разтърсват и най-невъзмутимите играчи като нея. Направо му завираше кръвта като си помислеше как ще внуши смъртен страх в снизходителната кучка и след това ще гледа как животът угасва в големите й сини очи. Щеше да изпита страхотно удоволствие.

Естествено, имаше известен риск да напусне укритието си, но наградата надделяваше. Отсега нататък, когато искаше нещо да бъде направено както трябва и навреме, щеше да си го прави сам.

Започвайки от този момент.

* * *

До него Джорди лежеше гола и мека.

Е, мека, с изключение на зърната на гърдите й, които се бяха втвърдили, когато ги разтъркваше срещу гръдния му кош. Той хвана едното между пръстите си и го ухапа леко. Тя измърка. Това накара езика му да проникне в устата й и да улови тази сладка вибрация.

Някой едва не съсипа целувката им, блъскайки се в леглото, и Шоу искаше да се озъби на нахалника, че ги прекъсва, защото целувката на Джорди беше възхитителна. Тя не се целуваше пасивно, а страстно и пламенно. Устата й се притискаше в езика му и той разбра тогава колко удивително ще е да поеме пениса му. Когато стигнеха до този момент. Засега обаче…

— Как е той?

— О, здравейте, докторе. Мислех, че сте си отишли.

— Канех се, но реших да го проверя още веднъж, преди да тръгна.

— Размърда се, но не се е събудил. Показателите му са добри.

— Температура?

— Нормална.

Някъде далеч, дълбоко в съзнанието си, Шоу съзнаваше, че да целува Джорди е лоша идея, но сега, докато го правеше, не би спрял за нищо на света. Да се нарече това обикновена целувка беше като да сравняваш пламъка на свещ с опустошителен огън. Тази целувка беше материалът на мокрите сънища. Той имаше неограничен достъп до нея. Уста — най-сексапилната. Гърди — възбуждащи се толкова лесно. Колкото повече му даваше от себе си, толкова повече искаше той.

Ако се разчуеше за неговата идея фикс, щеше да стане за посмешище. Репутацията му беше на лошо момче, на човек, който не се размеква. Безскрупулен. Безмилостен. Жесток и непоклатим. Никой не можеше да очаква лошия Шоу Кинард да се размекне пред някаква жена.

О, Боже! Беше ли се размекнал? Не. Беше твърд като скала, нали?

Не беше сигурен. Нещата там долу май не бяха както трябва. Усещаше настойчива, туптяща тежест в долната част на тялото си, което беше някак успокояващо. Но това не беше като нормална ерекция. Странно, нямаше желание да изследва този необичаен натиск. Единственото, което наистина искаше да изследва, беше Джорди, всяка нейна съблазнителна извивка и вдлъбнатина.

— Съжалявам, сър, не можете да влизате тук.

— Аз съм заместник-шериф Клиф Мороу.

— А аз съм хирургът, който току-що закърпи червото на този човек. Той още е в интензивното. Трябва да напуснете.

— Той е мой арестант.

— Той е мой пациент.

Безразличен към разправията им, Шоу ги игнорира. Това, което искаше, беше да докосва Джорди, и съдейки по начина, по който се движеше срещу него, неспокойно и настойчиво, тя също го искаше.

Той плъзна ръка надолу по гладкия й корем и обхвана секса й. Да, Шоу, да.

Музика за ушите му. Защото след онова, което я бе накарал да преживее, би трябвало да го мрази. Би трябвало да се страхува от него, но не се страхуваше. Тя се извиваше в дъга към него с нещо, което би могло да е само желание, и шепнеше окуражително срещу устните му.

— Кинард? Кинард? Чуваш ли ме?

— Заместник-шериф Мороу! Какво правите отново тук?

— Само искам да видя дали е дошъл в съзнание.

— Не е. Освен това чух докторът да ви казва да излезете.

— Кинард може ли да ме чуе?

— Той е в безсъзнание.

— Може да се преструва.

— Още е под упойка. Във всеки случай трябва да почакате, докато докторът го прегледа сутринта, едва тогава той ще реши дали пациентът е в състояние да бъде разпитван. И без това няма къде да отиде. Наистина ли са необходими всички тези ограничителни мерки?

Някой дръпна ръката на Шоу. Тя не помръдна. Не и тази. Другата галеше Джорди в онова най-меко от всички меки местенца в едно женско тяло. Тя се притискаше нагоре към дланта му с желание и подкана. Той пъхна средния си пръст долу в цепнатината, събрал влагата й с възглавничката на пръста си, и започна да възбужда най-чувствителната точка. Навеждайки глава, направи същото и със зърното й, като го пое с език.

Тя стискаше кичур от косата му, повтаряше името му задъхано и шепнеше, умолявайки го да не спира.

— Остава завързан. И двете ръце. Предупредете и останалия персонал. Той е опасен. Преди две вечери е застрелял човек в главата.

— Ами, тази вечер няма да застреля никого. Моля ви, заместник-шериф. Аз съм тази, която ще има неприятности, ако ви позволя да стоите тук. Моля ви, вървете си. Той няма да е в съзнание още часове наред.

Те си тръгнаха. Слава Богу. Сега можеше да се наслаждава на спокойствие на този еротичен сън.

Дишането на Джорди беше станало неравно. С шокиращо недвусмислени изрази тя го молеше да пъхне пръстите си в нея. А той бе щастлив да се подчини.

По дяволите. Помисли си, че устата й е влажна, гореща и тясна.

Тя се сви, придърпвайки пръстите му по-дълбоко. Той ги извади и когато тя изскимтя, протестирайки, ги пъхна отново вътре. По-високо. Тя се стегна още.

А после, по чудния начин, по който се случват нещата насън, той се озова върху нея и вече не пръстите му, а членът му хлътна в тялото й. Тя го стискаше всеки път, когато се тласнеше в нея. Боже, беше наистина прекрасно.

Той не си падаше по продължителната предварителна игра — нито целуването, ако е въпросът, — винаги бързаше да пропусне увода и да премине към съществената част. Не и този път. Не и с Джорди. Не бързаше. Наслаждаваше се на това да я люби бавно.

А най-хубавото от всичко беше, че нямаше да ходи никъде. Можеше да продължи това дълго. До сутринта. Часове.

* * *

Джорди се събуди внезапно, сякаш някой я беше издърпал от съня.

Очакваше да се окаже на тапицираната задна седалка, с вързани зад гърба ръце. Отне й няколко секунди да си спомни, че е в хотелска стая. Удобствата включваха чисти чаршафи и възглавница, натъпкана с най-мекия пълнеж. Вътре не беше задушно горещо, въздухът бе приятно охладен от климатик.

Наистина, вече не беше заложница в отвратителен гараж, но и този хотелски апартамент не беше неин избор.

Според часовника на нощното шкафче беше четири и половина след полунощ. Отхвърляйки завивките, тя стана от леглото и отиде в банята. Остана там дълго, седнала върху капака на тоалетната чиния.

Беше ли добре Шоу? Щеше ли да се възстанови? Жив ли беше изобщо?

Да не знае състоянието му в момента, нито дори прогнозите, беше истинско изтезание.

Гуен Сондърс, полицайката, с която делеше апартамента, беше получила безброй телефонни обаждания следобеда и вечерта, но не сподели нищо за тях пред Джорди.

Когато Джорди заяви, че ще спи, остави вратата на спалнята открехната, надявайки се да хване някоя новина от разговора и така да сглоби от парченцата цялостен отговор на въпросите, които не й даваха мира.

Но или Гуен беше наясно за намеренията й да подслушва, или имаше необичайно тих глас. Когато Джорди се отказа да се преструва, излезе от стаята и попита направо полицайката дали има информацията за състоянието на Кинард, отговорът й беше: „Според последните сведения още е в операционната“.

Това беше всичко, което изкопчи от нея, и нямаше начин да разбере дали е истина, или не. „Още е в операционната“ можеше да означава, че е умрял на операционната маса и са го оставили там.

Гуен не беше по-словоохотлива и за Джош. След като Джорди я попита няколко пъти дали е имало по-нататъшни контакти с него, тя й каза, че агент Уайли многократно го е търсил на номера, от който Джош му е звънял. „Не е вдигнал и не се е обаждал“.

За историята й не бяха съобщили до последните новини, излъчени през нощта. Може би Джош, където и да беше, е научил досега. Може би се е опитвал да се свърже с нея директно. С всички тези въпроси, които измъчваха съзнанието й, тя попита Гуен дали телефонът й е намерен.

— Открили са го в колата на Кинард.

— Но аз претърсих колата. Основно.

— Явно го е скрил изкусно.

— Бих искала да ми го върнете, ако може.

— Съжалявам, госпожице Бенет. Взет е като доказателство.

Доказателство за какво, зачуди се Джорди. Доказателство срещу кого? Гуен не уточни, а Джорди не дръзваше да попита, страхувайки се от отговора.

Във всеки случай много се съмняваше, че Джош щеше да е толкова глупав да й звъни. Той щеше да знае, че властите я следят, с надеждата чрез обаждането му да установят неговото местонахождение.

След като се консултира с агент Уайли, Гуен й разреши да се свърже с персонала от офиса си, при условие че ще разговарят по радиоговорителя. Подчинените й бяха необичайно емоционални, когато чуха гласа й. Зарадваха се, че не е наранена и е на сигурно.

Никой не спомена Джош, но тя не повдигна темата пред тях. Нито им съобщи подробности за отвличането и спасяването си, главно защото Гуен я бе инструктирала да не го прави.

— Дори най-невинната ти реплика може да затрудни разследването.

Джорди не виждаше как би могло да стане, но не възрази, защото не беше готова да говори за тези трийсет и шест часа, прекарани с Кинард.

Нямаше представа кога ще й позволят да се върне на работа и да продължи нормалния си живот. Макар и кратък, разговорът с колегите й я накара да се почувства отчуждена и лишена от енергия. Останалите часове от деня изглежда щяха да се точат празни и безкрайни.

Реши да се възползва от джакузито в апартамента и се натърка толкова щедро с шампоан, че скалпът я засмъдя. Използва една свободна четка за зъби, за да изтърка засъхналата кръв — кръвта на Шоу — изпод ноктите си.

Гуен беше донесла дрехи и тоалетни принадлежности от къщата й, както бе наредил Уайли. Джорди бе доволна да се облече в чисти дрехи, вместо в безнадеждно окървавените, макар да изпита странна неохота да ги предаде на Гуен, когато беше помолена. Не можеше да си обясни защо изпитва такова желание да ги притиска към себе си и да не ги дава.

Сега, докато се взираше в студените плочки между босите си крака, тя си помисли, че се бои от утрешния ден и неприятните изненади, които може би я очакваха. След това осъзна, че вече е утре. Нямаше друга алтернатива, освен да застане срещу събитията лице в лице.

Когато се върна в спалнята, Гуен стоеше в рамката на вратата към дневната.

Полицай Гуен Сондърс беше средна на ръст, силуетът й бе подплатен с пет-шест излишни килограма, които тя носеше с достойнство. Не беше нелюбезна, просто… държеше се официално. Беше нащрек дори в четири и половина сутринта. Не че Джорди можеше да я обвини. Бягството на Джош не съдействаше за създаване на доверие между федералната полиция и семейство Бенет.

Тя попита:

— Наред ли е всичко?

— Просто трябваше да отида до тоалетната.

— Да ти донеса ли нещо?

— Не, благодаря.

— Получих есемес от Джо Уайли, докато беше в банята.

Сърцето на Джорди подскочи. Шоу?

— Иска да сме в кабинета му в девет и половина — каза Гуен, разбивайки надеждите й и страха от получаване на последна информация за Шоу. — Поръчах да ни донесат континентална закуска в осем. Освен ако не искаш нещо друго.

— Не, няма проблем.

Гуен я попита в колко часа иска да бъде събудена. Джорди й каза, но помоли, ако се получат някакви новини, да я уведоми.

Полицайката кимна, но не обеща.

— Почини си. — Тя затвори вратата на излизане.

Джорди се върна в леглото, търкулна се на една страна и се сви в ембрионална поза.

Каква ужасна бъркотия.

С бягството си Джош беше задвижил серия от събития, но беше несправедливо да обвинява него за сегашното си положение. Тя също беше виновна. Когато агентите от ФБР я разпитваха преди шест месеца и се интересуваха от характера на отношенията й с Били, тя трябваше да им каже за проклетото пътуване до Коста Рика. Разбира се, тогава не знаеше за фондовете — че Джош ги е трансферирал там, за да съдейства за бягството на Панела.

Тя направи също така колосална грешка, като отиде в онзи долнопробен бар в петък вечер. Когато полицаите бяха отвели Джош и тя му бе казала: „Аз съм дотук“, трябваше да спази думата си докрай. Трябваше да игнорира анонимното телефонно повикване.

Вместо това бе хукнала, както беше правила години наред. Не е трудно да се разбият старите навици — невъзможно е. Или поне така изглеждаше. Джош се нуждае от нея? И тя се хвърля с главата надолу в ужасната ситуация, в която сега се намираше. Заподозряна от ФБР.

А после и главоблъсканицата Шоу Кинард. По отношение на похитителя й сърцето и разумът й бяха в противоречие. Не, това не беше точно. Тя бе пометена от емоционален водовъртеж.

Беше го видяла да извършва хладнокръвно убийство. Въпреки че не се бе държал към нея жестоко, никога не я остави да забрави, че е негова заложница и е заплашена от смърт. Караше я да се чувства уплашена и несигурна. И че съдбата й зависи от неговия каприз.

… минутата, в която те погледнах, животът ти беше спасен. Истина ли беше? Или само мили думи, които да я изведат от равновесие. Беше склонна да му повярва. Отчаяно искаше да му повярва не като заложница, а като жена.

И това беше най-плашещият аспект от цялото преживяване. Това я бе хванало във въртоп от противоречиви и непонятни емоции.

Докато гледаше как линейката се отдалечава с него в белезници, тя би трябвало да се разпадне от облекчение. Вместо това чувстваше единствено отчаяние. Беше го ранила, но я измъчваше това, че той страда толкова много. Ако оживееше, го чакаше сурово наказание за престъпленията му. Трябваше да е доволна. Но не беше.

Мисълта за заканителното му лице не я караше да се потърси от отвращение, както би трябвало. Вместо това искаше да го види отново. Спомняйки си докосването му, не потрепери. По-скоро копнееше да бъде докосната отново. Не се опитваше да изтрие целувката му от съзнанието си, а скъпернически я крепеше в паметта си, съжалявайки, че се бе ограничил само до една.

Трябваше да прелива от щастие само от това, че е жива. Преливаше. Но в това нямаше радост заради дълбокото чувство на загуба от неосъществените възможности.