Сандра Браун
Ужилване (21)

Двадесета глава

Агент Уайли и Хикъм се пораздрусаха доста с хеликоптера до Ню Орлиънс. Марша нямаше да се зарадва да разбере, че са летели по време на светкавиците и силния вятър. Самият Джо изпита облекчение, когато кацнаха на летището.

Оттам тръгнаха право към офиса, където Джо остави телефона си на един техник, който го замени с друг, на който да бъдат препращани обажданията от Джо. Специалните агенти щяха да се опитат да определят местонахождението му, използвайки обаждането му до телефона на Джо, макар че Джо не се надяваше много да успеят. Самият той бе звънял няколко пъти на непознатия номер, след като Джош затвори, но така и никой не му отговори.

— Сигурно е извадил батериите и SIM картата веднага, след края на разговора — каза Джо на Хик, когато спряха колите си една до друга на паркинга.

— Откъде е намерил телефон? Кога?

— Откъде? Отвсякъде. Кога? Един Господ знае — промърмори Джо. — Може да го е държал скрит някъде през цялото време. Може да има дузина. И безкрайно количество SIM карти на разположение.

— Звучеше изплашен, обаче.

— Ами, би трябвало да е. Ако се самозалъгва, че Панела с готовност ще сложи пепел на миналото, значи е глупак.

— Не мисля, че е глупак.

— Нито пък аз. Въпреки цялата си арогантност, той беше изплашен. Защо иначе ще даде информацията, която ни даде?

— Мислиш, че е истина?

Джо разтърка врата си.

— Не знам. Но… — Той прекъсна, когато телефонът иззвъня. Грабна го веднага, мислейки, че може би е Бенет. Но след като видя дисплея, каза на Хик: — Мороу. — И се приготви за лоши новини. Може би са намерили Джорди? Или онова, което е останало от нея?

— Здрасти, Мороу. — Той слуша няколко секунди, след това започна да ръкомаха бясно на Хик към шофьорската седалка на колата, произнасяйки в телефона: — Тръгваме веднага.

* * *

Макар че щеше да е най-удобно да вземат хеликоптера обратно, Джо не искаше да кара пилота да рискува да лети в това време. Така че трябваше да шофират, а това беше като да се движат под вода. Чистачките на предното стъкло се бореха безрезултатно срещу водопада.

На час и половина от Ню Орлиънс Хик се беше навел над волана и го стискаше с две ръце.

— Има ли черен еквивалент на „кокалчетата на пръстите му побеляха от стискане“? — попита Джо.

Без да откъсва очи от пътя, Хик се усмихна.

— Не знам, но е подходящо.

— Скоро би трябвало да има изход от магистралата.

Доколкото Мороу знаеше, не съществуваше физически адрес за подобната на хамбар постройка, в която Шоу Кинард държеше Джорди. Но той бе дал на Джо най-близката пресечка на магистралата, която Хик намери с джипиеса.

Сега, след като завиха по селския път, Хик каза:

— Тук трябва да е.

Предупредителните светлини на няколко полицейски коли проблясваха през дъжда. Някои от колите бяха паркирани една зад друга по дължината на банкета, една стоеше напречно в средата на пътя. Един моторизиран щатски полицай, облечен в дъждобран, слезе от пасажерското място и се приближи, когато Хик спря и смъкна стъклото на прозореца.

Цял водопад от дъжд се изля от периферията на шапката на полицая, когато той наведе глава и надникна в купето.

— Агент Уайли?

— Аз съм Уайли. А това е агент Хикъм.

Мъжът се представи и премина направо към въпроса:

— Сградата е на около половин миля нагоре по пътя, който от дъжда е силно разкалян.

— Това ли е единственият път?

— Да, сър. Свършва до сградата, зад нея са мочурища.

— Не знаем дали той има кола, но трябва да допуснем. Ако ни избяга по някакъв начин…

— Ще трябва да мине покрай всички нас тук, а това няма как да се случи.

Джо хареса увереността на полицая.

— Не знаем с какъв арсенал разполага, затова бъдете внимателни.

— Вие също.

Той се отдалечи и направи знак на шофьора, паркирал странично мотоциклета, да го изтегли напред. След като минаха покрай барикадата от коли, Хик последва фаровете на мотоциклета, и зави наляво.

Пътят беше пълна каша. Затъваха и се хлъзгаха в продължение на половин миля, докато стигнаха до един изкоп, готов всеки миг да прелее. Отвъд него се издигаше постройка, описана от Мороу като кръстоска между плевня и гараж на стероиди.

Пред нея бяха паркирани полицейски коли, няколко служебни джипа и две линейки. Хората бяха във водонепромокаеми облекла и беше трудно да се определи от коя служба са. Успокоителното беше, че са много.

Когато Хик спря колата на пътя, свързващ двете страни на преливащия канал, един от полицаите се отдели от останалите и тръгна към тях. Беше Мороу. Под периферията на шапката лицето му беше изморено и напрегнато.

Джо му направи знак да влезе при тях в колата и го попита дали има някакво развитие на ситуацията след последния им разговор.

— Нищо.

— Значи не знаем със сигурност дали е жива?

— Беше, когато дойдох тук. Последното нещо, което Кинард каза, беше, че ще се предаде единствено на теб. След като постави това условие, отвътре повече не се чу нищо, освен тишина. Опитах се няколко пъти да го заговоря. Нея също. Никакъв звук. Но ако я е убил, не е използвал оръжие. Нямаше никакви изстрели.

— Тя не ти ли каза защо е необходима линейка?

— Не. Попитах кой от тях е ранен. Не получих отговор. Предполагам, че кучият син е говорел сериозно, когато каза, че няма да преговаря с никого, освен с теб.

Джо огледа тежката сграда и прокара ръка по лицето си.

— Окей. Време е за шоу. Подай ми онази мушама, ако обичаш.

Мороу я взе от задната седалка и му я подаде.

— Ако мислиш да влезеш вътре сам, помисли отново — каза Хик.

— Това е, което иска Шоу.

— По дяволите какво иска. Ти разследваш фондов измамник и други такива мошеници. Това е работа за каубоите.

— Които той се кълне, че ще застреля един по един, ако щурмуват мястото — каза Мороу.

— Докато не го убият — възрази Хик.

— Или той не убие нея.

Думите на Джо паднаха като тухли и разбиха аргумента на Хик. Той изруга под нос и се обърна към Мороу:

— Сигурен ли си, че няма друг начин за влизане и излизане?

— Освен ако няма тунел под земята, но нали знаете, ако се изкопае дупка в Луизиана, тя се напълва веднага с вода, така че не ми се вярва да съществува тунел. Рискът е прекалено висок да се опита да мине през покрива в това време. Няма други врати, моите хора провериха стените от външната страна дъска по дъска. Дървените трупи не са достатъчно изгнили, за да ги разбием и влезем, без да го предупредим.

Полицаят посочи с брадичка към фасадата на сградата.

— Тази врата е единственият достъп. Стои открехната, откакто излязох оттам. Помислих си, че той може да се покаже и да хвърли един поглед. Но ако го е направил, не сме видели. Вътре няма никакво движение.

Хик издиша раздразнено и погледна Джо. Джо му се усмихна вяло.

— Нося бронежилетка.

— Той стреля в главата.

Другите двама не казаха нищо, за да го опровергаят.

— Ами, ще трябва да я измъкнем оттам. — Без повече приказки той провери пистолета си, пъхна го в кобура, след което надяна мушамата си.

След като с Хик взеха мерки да се защитят от пороя, доколкото е възможно, тримата излязоха и тръгнаха към сградата, използвайки паркираните коли като прикритие. Тъй като колата на Мороу се намираше по-близо до вратата, те се приведоха зад нея.

Хик сложи един патрон в пистолета си.

— Само за ваша информация: той ви убива — аз го пращам в ада.

С цялата сериозност Джо каза:

— Оценявам го. Благодаря.

— След това аз се премествам при Марша.

— Това определено ми дава мотив да живея — отвърна му Джо.

— Но скапаният ти гардероб отива директно за благотворителност.

Мороу беше взел мегафон от колата си. Той отиде приведен до мястото, където бяха приклекнали, и го подаде на Джо.

Джо взе мегафона и се обърна към Хик:

— Имаш ли светец покровител, на когото се молиш редовно?

— Няколко.

— Сега моментът би бил подходящ.

— Освен това леля ми по майчина линия се занимава любителски с вуду магии.

Джо мрачно промърмори:

— Още по-добре.

* * *

Шоу знаеше за струпването извън вратата, но нито той, нито Джорди бяха забелязали пристигането на други коли, новите гласове, светлините, периодически прорязващи входа и проникващи през дупките и пукнатините в стените.

Той беше чул мъжете да се щурат наоколо, търсейки начин за влизане или възможен изход за бягство за него. Губеха си времето. Такъв нямаше.

Наближаваха два часа, откакто полицаят бе дошъл, а времето се превръщаше във важен фактор. Шоу съзнаваше, че тялото му е заразено. Няколко пъти Джорди го бе молила да не чакат идването на агента от ФБР, а да се предаде на офицерите, които са тук, да позволи на парамедиците да вземат мерки, преди да го транспортират до най-близката болница.

Това беше примамливо предложение, но той не се реши.

— Ще изчакаме.

От двайсет минути лежеше замаян и изтощен. Джорди седеше до него със сгънати колене, подпряла чело върху тях, напълно отчаяна.

Той си помисли как изглеждаше в онзи съмнителен бар. Поразително. Когато за пръв път я беше погледнал отблизо, стомахът му се беше свил и си бе помислил, обзет от желание: „Мамка му!“

Разбира се самецът в него веднага си я бе представил гола.

Но неговата по-безпристрастна, професионална страна се включи също и регистрира подробностите на мишената му: небрежното, но елегантно облекло, лакираните в бледо нокти, тъмната, свободно пусната копринена коса, меките устни, подчертани единствено от прозрачен балсам. Всичко това му подсказваше, че тя е добре поддържана, но не се разкрасява. Класа без суета.

Умно поведение, предпазлива, но овладяна. Хладнокръвна.

В контраст, дрехите й сега бяха пропити с кръв. Имаше черно под ноктите, някои от които се бяха счупили, докато се беше опитвала да откърти перката. Косата й беше изгубила блясъка си и беше събрана в небрежна опашка, устните й бяха сухи и стиснати в черта.

Той я беше докарал до това. Нямаше две мнения: той беше негодник.

Тя се размърда, вдигна глава и го погледна. Вече не беше овладяна и хладнокръвна, изглеждаше отчаяна и объркана.

— Няма да убиеш никой друг, нали?

— Зависи от това как върви.

Тя подсмръкна. Дотогава не беше осъзнал, че плаче. За първи път, откакто Мики беше прострелян смъртоносно пред нея, тя лееше сълзи, но го правеше толкова тихо и с възхитително достойнство.

— Не искам някой друг да умре заради мен — каза тя. — Моля те. Не ми го причинявай. Обещай.

Той задържа погледа й няколко секунди, после затвори очи.

— Без обещания, Джорди.

Тя издаде едва доловим хълцащ звук, но не каза нищо повече и сведе отново глава върху коленете си.

— Знаеш ли за какво продължавам да мисля? — попита той. — За Панела.

— Какво за него?

— Обзалагам се, че е бесен, чудейки се дали вече си мъртва. Сигурно е очаквал да му се обадя отново минути след приключване на последния ни разговор, да му кажа, че си история и да го попитам как да си прибера парите. Сигурно вече е обезумял. Не обича да му се противоречи.

— Да. Не обича.

— Хм. Казваш го, сякаш го знаеш със сигурност.

Тя не отговори. Шоу вдигна дясната си ръка, тази, която бе закопчана към нейната. Нейната остана отпусната, когато той леко подръпна един кичур, измъкнат от шала, стягащ опашката й. Продължи да го дърпа, докато тя не обърна глава отново към него.

— Сблъсквала си се с войнствената му страна? Как стана? Какво си направила?

— Отхвърлих го.

— Виждал съм негови снимки. Не изглежда зле. Всъщност, Мики казваше, че бил хубавец.

— Само външно.

— Значи наистина мислиш, че е привлекателен?

— Признавам, че е красив, но не го харесвам много и не съм го крила.

— Аха.

През цялото това време той разсеяно си играеше с косата й. Тя я дръпна.

— Не казвай „аха“, сякаш знаеш за какво говоря. Не знаеш.

— Мога да направя няколко предположения. Първо: Панела се е отнасял към Джош като към лакей. Което те е засегнало.

— Вярно е. Те трябваше да бъдат равностойни партньори, но „Панела Инвестмънс Груп“ търпеше само едно име и въпросът кой ще е лидерът не стоеше. Панела разчиташе на съобразителността на Джош. Без нея той нямаше да може да прави сметките си толкова дълго, колкото го правеше. Но третираше Джош като изтривалка, а Джош му позволяваше. Правеше каквото му се казва и рядко противоречеше на Панела. Не можех да понасям това. Но техните служебни отношения си бяха между тях двамата. Аз не се месех.

— Така ли?

— Да.

— Съмнявам се. Искаш ли да знаеш защо? Защото Панела изглежда ти е бил обиден точно толкова, колкото е презирал брат ти. — Той я изчака да направи коментар и когато такъв не последва, я попита дали е така.

— Между нас не е имало обич.

— Хм. Интересен подбор на думи. Питах Мики какви са били отношенията ти с Панела. Той ми отвърна, че не смята, че си имала такива. Че си била просто най-близкият родственик на Джош и по тази причина — заложник в отношенията им. И това било всичко.

— Ето че знаеш.

— Не, не мисля. В моя опит ако мъж иска една жена мъртва срещу порядъчната сума от два милиона, причината му обикновено включва дейности, които във филмите се отбелязват с червена точка. — Това, което мисля… и ми кажи, ако се доближавам…

— Просто спри, става ли?

— Панела те е желаел.

Тя нито потвърди, нито отрече.

— А ти си го отрязала.

Тя не отговори.

— Което го е засегнало и още ти е обиден. Но трябва да е изпитал някакво удовлетворение, прогонвайки гаджето ти.

Реакцията й беше бърза и гневна.

— Какво знаеш за това?

Той сви леко рамене.

— Мики обичаше да клюкарства, а имахме време за убиване.

— Докато сте ме следили из цял Тобаяс?

— Какво стана с гаджето? Панела беше по-добър от него?

— Не. Никога не е имало никакво, дори слабо романтично чувство между Панела и мен. И от двете страни.

— Тогава защо не продължавате да сте заедно с гаджето ти?

— Какво значение има?

— Може би няма. Но ми е интересно. — Той кимна към вратата. — Аз съм мъж, който е тръгнал към бесилото.

— В такъв случай човек предполага, че ще искаш да говориш за нещо друго. За безсмъртната си душа, например.

— Няма смисъл. Никакво говорене няма да промени това. Освен това искам да говорим за това.

— Аз не искам.

— Какво стана с…

— Ожени се.

Раздразнителният отговор ги накара да млъкнат за миг. След това с малко по-спокоен тон тя повтори:

— Ожени се. В катедралата „Сейнт Луис“. С всички екстри. Съюзът на две семейства с корени, дълбоко прорасли в нюорлианското общество.

Вглеждайки се в нея внимателно, той каза:

— Горчиво хапче?

Тя се усмихна мрачно.

— Не. Не тая лоши чувства към Джаксън. Той е добър човек. Прекалено добър, за да се забърка в скандал.

— В скандала, който се е разразил заради това, че брат ти е престъпник.

— Джаксън и семейството му не можеха да бъдат свързвани с нещо толкова отвратително. Те са влиятелни във финансовия бизнес. Високо ценени и уважавани за тяхната почтеност. Членове на борда на голяма банка. Всъщност с Джаксън така се запознахме. Той отговаряше за банковата организация на фестивала Марди Гра и ангажира „Екстраваганза“ за планирането. Двамата работихме рамо до рамо и бях поканена като негова дама за случая. Партито премина с голям успех, както и срещата. Бяхме заедно повече от две години. След това се разчу за злоупотребите на Джош.

— И внезапно си опозорила доброто име на Джаксън. Джаксън си е бил камшика.

— По същество, да. — Тя се замисли за миг. — Макар да разбирах защо къса с мен, ме заболя. Сега със задна дата, обаче, осъзнавам, че всичко е станало както е трябвало. Съпругата му е идеална за него. Добра, красива, умна. Никакви намеци за скандали. Няма претенции, освен да председателства социални и благотворителни събития, и да бъде госпожа Джаксън Теръл. На мен такъв живот щеше да ми писне.

— Не е достатъчно предизвикателство за теб.

— Предполагам. Нямаше да знам как да функционирам във вакуум, без отговорности, без гонене на крайни срокове, успокояване на клиенти и пазарлъци с търговци.

— И безгръбначен брат, когото да защитаваш.

Тя му хвърли опасен поглед и каза хладно:

— Да. Точно така.

Той се върна на предишната тема:

— Харесваш си работата?

Беше му още ядосана и той не знаеше дали ще му отговори, но накрая тя произнесе:

— Обичам я. Имам отличен екип.

— Колко души?

— Осем на пълно работно време. Другите работят само когато има събития. Всички са талантливи и трудолюбиви. Не си подвиха опашките и не избягаха, когато Джош влезе в заглавията на вестниците. — Очите й отново плувнаха в сълзи. — Останаха ми предани. Съжалявам адски много, че трябва да преминават през всичко това сега, без да знаят дали съм жива, или мъртва.

— Можеш да обвиниш мен.

— Обвинявам те. — Изражението й стана още по-мрачно. — Ти ми зададе много въпроси. Мога ли и аз да ти задам един?

— Можеш. Но не знам дали ще ти отговоря.

— Ако… — Гласът й стана дрезгав от изтощение, тревога, страх и смесица от всякакви други емоции, които той не можеше да изолира и определи, макар да му се искаше да може. — Ако ти най-после беше приел, че не мога да предам Джош, и ако не бях направила това… — Тя кимна към раната. — Ако беше сигурен, че Панела ще ти плати цената, която искаш… — Една сълза се плъзна от ъгълчето на окото й и се спусна надолу към брадичката. — Щеше ли да ме убиеш?