Сандра Браун
Ужилване (20)

Деветнадесета глава

Шоу изруга грубо и вдигна очи към Джорди, която продължи да стои с притиснати към устата ръце още няколко секунди, след което се стрелна към него.

— Разкарай се от мен, по дяволите. — Той се опита да извика, но гласът му вече изтъняваше.

Тя бръкна под ризата му и измъкна пистолета от кобура. Той притискаше раната си с две ръце, така че я остави да вземе оръжието без съпротива. Държейки го с треперещи ръце, тя го вдигна към него.

— Не мърдай, или ще те застрелям.

— Не и с това, няма да можеш. — Като съскаше от болка, той се надигна до седнало положение. Усети капчиците пот, които избиваха по челото му. Всеки друг път неопитното й боравене с оръжието би го изнервило. Сега стисна зъби от агонията в корема и каза: — Извадих патроните.

Тя спря да размахва пистолета и зяпна:

— Какво?

— Предпазна мярка. Беше започнала да се интересуваш прекалено много от него.

— Къде са патроните?

— Скрих ги.

— Къде?

Игнорирайки я, той визуализира картата на анатомичните органи и се опита да си спомни кои от тях — ако бъдат прободени — биха предизвикали кръвоизлив. Счупената перка стърчеше през ризата му под последното ребро отляво. Трябва да беше пропуснала панкреаса, черния дроб и стомаха, всички от които се намираха твърде високо и в средата. Левият бъбрек? Прекалено високо и назад. Голямото черво? Вероятно. Ако извадеше късмет, острието щеше да е минало далеч и да го е пропуснало.

В най-лошия случай бе засегнало онази голяма артерия… как, по дяволите, се наричаше… която минаваше през корема и се спускаше надолу в слабините и после по бедрото. Ако този главен кръвоносен съд се е отворил или е засегнат, Шоу Кинард нямаше да е повече проблем за Джорди Бенет. Времето, което му оставаше, щеше да зависи от размера на раната.

Той изпсува отново.

— Може и да нямаш нужда от патрони.

Тя го остави и изтича до колата. Чу я да рови в багажника, после да ругае, докато се опитва да включи фенерчето.

— По дяволите! Да не си извадил батериите? Къде са? Скрил ли си ги?

— Докато ти спеше.

Тя се върна, коленичи до него и бръкна в джоба на дънките му. Празен. Прехвърли се на другия, където откри джобното му ножче и телефона на Мики. Хвърли ножа далече от Шоу, интересуваше я само телефонът. Но когато се опита да го включи и осъзна, че не работи, се обърна и свали задната му част, както го бе виждала да прави няколко пъти. Установи, че е празен.

— Къде е батерията? — Беше ужасена.

Той поклати глава.

— Луд ли си? Кажи ми! Трябва да се обадя на 911.

Клатейки глава, от което само му се зави свят, той не отговори.

— Ако не получиш помощ, може да умреш.

— Не искаше ли точно това?

— Не! Не исках да те убия. Исках само да ти попреча да ме убиеш.

— А аз исках само ти да ме помолиш хубаво, вместо да ме намушкаш… ох, по дяволите… боли.

Тя хвана брадичката му и обърна главата му към себе си.

— Кажи ми къде скри батерията за телефона.

Той се дръпна рязко.

— Донеси ми вода и останалите шалове.

Тя го погледна смаяно, но отиде до колата и след минута се върна с това, което беше поискал. Той успя да се задържи седнал, макар и приведен. Взе водата от нея, развинти капачката и изля водата върху металното парче, което беше приковало ризата към торса му. Тя наблюдаваше с ужас как го хваща с пръстите на двете си ръце.

— Какво правиш?

Той примига, за да прогони потта от очите си.

— Дръпни се. Ако си прерязала артерия, ще те изпръска.

— Ще го извадиш?!

— Има още няколко от тези шалове. Щом острието излезе…

— Не можеш да го направиш!

— Няма да чакам.

Беше рисковано както да го извади, така и да не го направи. Защото то можеше да играе ролята на тапа, предотвратяваща сериозен кръвоизлив. Но ако проклетото нещо беше ръждясало и мръсно, както останалата част от двигателя, и го оставеше там, можеше да умре от инфекция или тетанус, и нямаше да е нито лесно, нито бързо. Ако умреше в гейзер от артериална кръв, поне нямаше да продължи много дълго.

— Моля те — произнесе тя с пресекващ глас. — Нека се обадя…

Преди да успее да го убеди, той опипа стърчащото от тялото му парче, проверявайки колко здраво и дълбоко е забито, от което едва не припадна. Вдиша дълбоко няколко пъти, стегна се вътрешно и дръпна с всички сили. Назъбеният метал проряза плътта му, докато излизаше. По корема му плисна топла кръв.

Хиляди шумни, пляскащи крила нахлуха към него, закривайки полезрението му. В ушите му зазвъняха камбани. Кожата му стана хлъзгава от пот. Стомахът му се надигна, изпълвайки гърлото му със смъдяща жлъчка. Той загуби битката с гравитацията и падна по гръб, пазейки лявата си страна. Смътно осъзна, че Джорди разкопчава ризата му, след това се навежда над него и запушва раната с парцали от шала.

— Джорди?

Не беше сигурен дали произнася името й, или само го мисли.

Но сигурно го беше произнесъл, защото тя отвърна рязко:

— Какво?

— Защо…

— Млъкни, заета съм.

— Защо…

— Не говори.

— Защо не бягаш към шосето?

Тя прекъсна онова, което правеше, и го погледна. От изражението й можеше да се съди, че тази идея дори не й е хрумнала.

Смущението й трая само няколко секунди, преди да стисне челюсти и да каже дрезгаво:

— Вали. — След това се наведе и поднови усилията си да спре кръвоизлива.

* * *

Тя намери няколко батерии в най-долното отделение на багажника, където се съхранява резервната гума. Сложи ги във фенерчето. Светлината й помогна да претърси основно колата — жабката, седалките, надникна дори под капака. Но търсенето не даде резултат. Светлината от тавана отслабваше все повече с изтощаването на акумулатора и тя побърза да затвори вратата и багажника, но не и преди да изнесе всичко, което смяташе, че може да е от полза за спасяването живота на Шоу.

Занесе брезента до мястото, където той лежеше. Беше в съзнание, защото когато го освети с фенерчето, той изръмжа и й каза да загаси проклетото нещо.

— Мислиш ли, че можеш да се преместиш върху него?

Той го погледна, после премести очи към нея и завъртя глава.

— Този под е мръсен.

— Брезентът също.

— Разтворих го с чистата страна нагоре.

Той изпухтя.

— Сякаш има значение. — Посочи немощно към окървавеното метално парче, с което го бе пробола, и което сега лежеше на пода до него. — Това нещо има достатъчно бактерии да убие слон.

— Тогава ми позволи да се обадя на 911.

— Не.

— Искаш да умреш?

Той я изгледа сурово, след това направи усилие да се прехвърли върху брезента. Стисна зъби и изръмжа от болка.

— Чакай, нека ти помогна. — Тя застана отстрани и пъхна едната си ръка под рамото му, а другата под кръста. — Ще те поддържам отгоре, докато използваш краката…

— Просто го направи.

Това отне три опита, което сигурно бе агонизиращо за него, но накрая все пак успяха. Когато той се отпусна, плуваше в пот, а устните му бяха толкова плътно стиснати, че очертанията им бяха побелели.

Възможно най-внимателно тя започна да отлепя напоените с кръв шалове от раната и когато свали и последния, преглътна мъчително. Отворената рана беше дълга петнайсетина сантиметра и сантиметър и половина в най-широката си част. Плътта вътре изглеждаше болезнено червена.

Той се надигна на лакът, за да прецени пораженията. Хвърли един поглед и легна отново.

— Лошо за теб. Не си уцелила артерията.

— Откъде знаеш?

— Защото знам как да убия човек.

Въпреки че бе пропуснала главния съд, раната бързо се пълнеше с кръв. Тя притисна друго сгънато парче към нея. Той изруга, после стисна толкова здраво челюстта си, че костта се открои. Тя хвана ръката му и я постави върху плата.

— Притискай тук.

През това време отиде да вземе ножа и го отвори, след това го изплакна с вода от бутилката. Бяха останали само три шала. Наряза ги на ивици.

— Какво правиш?

Тя се зае да връзва краищата на ивиците. Когато приключи, стегна здраво възлите и измери дължината на лентата, която се беше получила, срещу кръста му.

— Това ще те направи да изглеждаш по-слаб. Стани.

Той явно разбра каква й беше идеята. Вдигна бедрата си достатъчно високо, за да провре тя края на лентата под гърба му. Стегна я здраво и завърза двата края над сгънатото парче плат, притискащо раната.

— Това е най-доброто, което мога да направя, докато ми позволиш да се обадя на 911.

Той затвори очи и задиша с усилие през ноздрите си, сякаш да отблъсне прииждащите вълни на болка.

— Ето. Пий — отвори тя една бутилка.

Шоу повдигна глава да отпие няколко глътки, но тя наклони бутилката прекалено много и водата покапа от ъгълчетата на устните му. Без да мисли, тя избърса капките от наболата му брада, сърповидния белег и накрая от шията.

— Благодаря.

— Пак заповядай. — Тя седна на петите си. — Шоу…

— Забрави за това.

— Не знаеш какво щях да ти кажа.

Очите му останаха затворени.

— Но това е първият път, в който се обръщаш към мен по име, така че съм сигурен, че това, което ще кажеш, няма да ми хареса.

— Позволи ми да се обадя за помощ.

Той само поклати глава.

— Моля те.

— Изключи фенерчето.

— Не.

Той отвори очи.

— Изтощаваш батериите… а те са единствените, които имам.

— Разбира се.

Той въздъхна.

— Кълна се.

Той изглеждаше така, сякаш щеше да припадне. Беше му трудно да държи очите си отворени и фокусирани. Речта му беше бавна, сякаш трябваше да търси всяка дума. А да запомни мисълта си изглеждаше все по-трудно.

— Изключи фенерчето — помоли я отново.

Тъй като не бе намерила допълнително батерии в колата, реши, че той може би казва истината. Затова угаси светлината и те потънаха в мрак.

Известно време мълчаха. След това той промърмори:

— Ако припадна ще избягаш ли?

— Честно ли? Не съм решила.

— Бедната Джорди Бенет. Вечно разкъсвана между морал и себелюбие.

— Може би трябва да стана повече като теб?

— Аморална, имаш предвид.

— Ако беше аморален, щях да съм мъртва.

— Алчността те държи жива, не морала. — Той се размърда и простена. След малко каза: — Ако изгубя съзнание, ще преобърнеш ли това място с главата надолу, за да търсиш ключовете за колата?

— Вероятно. Както и телефона си. Какво направи с телефона ми?

— Тайна. Кога откри тази проклета перка?

— Докато се миех.

— Не трябваше да съм толкова мил към теб.

— Беше забита между две дъски в стената. Не можах да я измъкна, докато ти броеше. Наложи се да я оставя там.

— Когато открих стрелата…

— Не я бях видяла, докато ти не я счупи в коляното си.

— Мислех, че съм те разкрил.

— Аз също. Знаех, че имам само един шанс да стигна до тази счупена перка.

— И я взе.

— Да.

— Беше смело. Но помни… ако някога попаднеш в подобна ситуация…

Когато гласът му секна, тя го подкани:

— Какво?

— Гледай да го довършиш наведнъж.

— Ще го имам предвид.

Брезентът под него прошумоля, когато той се раздвижи неспокойно; след това се отпусна неподвижен и мълчалив за известно време.

— Ти… ти…

Тя се наведе по-близо към него.

— Да?

— Можеше да ме убиеш сто пъти досега. Какво те възпира?

— Казах ти, че не съм искала да умреш.

— Заради целувката?

— Целувката?

— Помниш я. Адски секси, нали? Когато вдигнахме от нула до сто за секунда и половина?

— Не си спомням такова нещо.

— Да, бе!

— Просто не исках да умираш, това е.

— Добре, добре. Благодаря.

Той опипа тъмнината, докато намери лявата й ръка, придърпа я към себе си и я сложи на гърдите си. Кожата му беше гореща, косъмчетата меки. Гръдният му кош се издигаше и спускаше бързо и неравномерно. Той разтърка дланта й и я премести леко надясно, към ранената страна.

— Но в случай… в случай че промениш мнението си…

Тя осъзна прекалено късно какво правеше той. Щракна пластмасовите белезници около нейната ръка и дясната си китка. Тя изпъшка възмутено, ядосваше се главно на себе си, че е била надхитрена толкова лесно със сладки приказки. Дръпна силно ръката си, знаейки, че това ще му причини болка. Тогава си спомни за ножа. Беше го оставила на пода, след като наряза шала на ивици. Започна да опипва наоколо със свободната си ръка.

Но той я изпревари и в това.

— В задния ми джоб е — каза той, — където бяха белезниците. Беше лекомислено да го оставяш наблизо, след като го използва.

— Опитвах се да те спася да не умреш от кръвоизлив!

— Ако умра, ще можеш да ме претърколиш, да измъкнеш ножа и да се освободиш. Но единственият начин да стигнеш до него, е да съм мъртъв.

— Моля те не прави това. Не мога да ти помогна, ако не мога да се движа.

— Точно сега можеш да ми помогнеш като лежиш неподвижно и кротко.

— Бъди разумен, Шоу. Всичко свърши. Имаш сериозна, вероятно смъртоносна рана. Няма начин да знаем степента на вътрешните поражения. — Тя продължи в този дух известно време като молеше и спореше с него, преди да осъзнае, че той не й отвръща.

* * *

Когато Шоу се събуди, дъждът трополеше по ламаринения покрив като душ от лагерни сачми. Но това, което го събуди, беше болката. Джорди беше сложила фенерчето на равнището на кръста му, лъчът падаше точно върху раната. Тя опипваше областта около нея.

— Би ли спряла, ако обичаш. Адски боли.

Челото й се намръщи.

— Шоу, изслушай ме, ти си…

— Колко е часът? — Той сгъна лявата си ръка и присви очи срещу циферблата на часовника си. Утрото не беше много далеч и затова тъмнината не беше абсолютно черна, а тъмносива. Нямаше да има изгрев, обаче. Не и ако продължаваше да се лее дъжд.

— Избистри ли се главата ти? — попита Джорди.

Той я погледна и кимна.

— Раната изглежда зле. Инфектирала се е.

Въпреки че трябваше да стисне челюсти, за да не изпъшка, той се опита да провери сам. Джорди беше развързала импровизираната превръзка и свалила прогизналите от кръв парцали, разкривайки разкъсаната, отворена плът. Мястото около раната беше започнало да се подува и зачервява.

— Ти гориш — каза тя.

Да, той усещаше, че има температура. Кожата му беше болезнена и напрегната; очите го смъдяха; мъчеше го жажда.

— Подай ми водата.

Тя се пресегна с дясната си ръка, тъй като лявата беше вързана към неговата. Докато надигаше бутилката, той спря по средата.

— Какво беше това?

— Кое? — Тя проследи посоката на погледа му към вратата. — Светкавица. Продължава да се святка от поне един час. Шоу, трябва да се откажеш. Пусни ме. Кажи ми къде е батерията на телефона. Или ключовете за колата. Ще те откарам…

— Ш-ш-шт!

— Не ми шъткай. Трябва да…

Той я дръпна надолу към себе си и почти се претърколи върху нея, за да може да стигне фенерчето с лявата си ръка. Изключи го.

— Какво правиш? — Тя се опита да го отхвърли от себе си, но той остана прикован към нея, прехвърлил лявото си бедро през нейните. Трескавите му очи се стрелнаха към вратата и уловиха друга блещукаща светлина, но трополенето над шумотевицата на дъжда по покрива не беше гръмотевица.

— Шоу…

— Пази тишина!

— Пусни ме да стана.

Вместо това той притисна ръка към устата й.

— Кола — произнесе той. — Ако кажеш и една дума, ако само дишаш шумно, който е в нея вероятно ще умре. Кръвта му ще тежи на твоята съвест. Разбра ли?

Тя се поколеба само за секунда, след това поклати глава, доколкото възпиращата му ръка позволяваше.

Той свали дланта си от устата й и примига, за да не припадне от болка, докато се мъчеше да седне. Повдигна дясното си коляно нагоре и със свободната си лява ръка се пресегна под твърдия ръб на дънките в ботуша си, откъдето извади полуавтоматичната берета.

Когато Джорди видя джобния пистолет, ахна.

— Кой килър носи само едно оръжие?

— Този зареден ли е?

— Винаги.

Фаровете, които бе видял да се приближават, прорязаха една арка през фасадата на сградата, след това останаха неподвижни, но включени. Дълго време не се случи нищо. Което подсказваше на Шоу, че това е ченге. Любопитният човек нямаше да е чак толкова предпазлив. Виж, едно ченге щеше да действа другояче — то щеше да иска първо да установи местоположението му, преди да тръгне да изследва по-нататък.

До него Джорди стоеше свита и също беше заковала очи в отворената врата.

Шоу се напрегна да долови звуци от отваряне на врата, приближаващи се стъпки, но шумът от дъжда, биещ по покрива, удавяше всичко друго. Накрая един глас с очевиден луизиански акцент извика:

— Аз съм полицай Клинт Мороу от шерифския офис на окръг Терабън. Идентифицирайте се, моля.

Джорди трепереше до Шоу, но не се обади.

— Знам, че сте вътре — каза полицаят. — Един рибар е видял фенерчето да светва и да изгасва.

Шоу погледна Джорди укорително, но тя не му обърна внимание, беше вперила очи във вратата.

Тя бавно се отвори, изскърцването на пантите се чу ясно въпреки дъжда. В отвора се появи един наведен мъж с изваден пистолет, очертан срещу светлината на фаровете — висок силует с каубойска шапка. Той направи крачка навътре, но Шоу заповяда:

— Стой далеч!

Мъжът се закова.

— Шоу Кинард?

— Удоволствието е изцяло мое. Имаш ли семейство, полицай Мороу?

— Какво?

— Чу ме. Ако искаш да видиш любимите си хора още веднъж, махни се. Иначе ще те застрелям.

— Но тогава бих видял откъде се святка и ще те застрелям аз.

— Не, няма. Защото може да уцелиш Джорди Бенет, която е закопчана за мен.

Полицаят се поколеба, след което се дръпна.

— Госпожице Бенет — извика той отвън, — добре ли сте?

— Да. Но… но съм закопчана с белезници към него, а той има оръжие и…

— Достатъчно! — прекъсна я Шоу.

— Трябва ни линейка! — извика тя.

— Кой е ранен? — попита полицаят.

— Да не си казала и дума! — За да подчертае, той дръпна белезниците. Представи си как полицаят говори тихо, но настойчиво в микрофона, закрепен към рамото му, уведомявайки дежурния диспечер за заложническата ситуация, и искайки подкрепление и спешна помощ.

— Бива си го ченгето — призна Шоу, макар и с неохота. — Отне му по-малко от трите дни, които бях определил.

Джорди го погледна с явна тревога.

— Какво ще правиш?

Той се замисли за миг, като държеше болката, гаденето и припадъка на разстояние с върховно усилие на волята.

— Да ме хванат е едната вероятност. Случва се и на най-добрите. Но да ме правят на глупак е нещо съвсем друго.

Той бързо обви с лявата си ръка врата й и дръпна лицето й към своето, притискайки чело в нейното.

— Отказах два милиона долара плюс това, което си фантазирах, че ще е най-страхотното чукане, с надеждата, че ще ме заведеш при брат си и неговите трийсет милиона. Сега ми кажи. Би ли направила това някога?

— Не мога. — Тя наклони глава назад, така че да може да погледне право в очите му. — Не знам къде е Джош. Нито парите. Нито Панела. Не знам нищо. Никога не съм знаела.

Останаха така известно време, след което той потисна огорчения си смях и издърпа ръката си иззад тила й.

— Мороу! Готов ли си за преговори?