Сандра Браун
Ужилване (28)

Двадесет и седма глава

Напрегната тишина последва разгорещената размяна на реплики, която Джо Уайли и Хикъм тактично оставиха да завърши, без да се намесват. Ейдриън Доувър попита тихо Джорди дали иска почивка.

— Или вода?

Тя отказа.

— Аз искам — каза Кинард. — Трябва да приемам течности.

Джо отиде до малка масичка, върху която бяха наредени бутилки вода.

— Трябва да бъдеш приет в болница — каза той, когато отвори една и я подаде на Кинард. — Под фалшиво име, естествено.

— Може би по-късно.

Когато спря да пие, Хикъм го попита:

— Къде беше телефонът за еднократна употреба? Не беше в теб. Хамбарът беше претърсен. Нямаше го и в колата.

— Оставих го в гората, където спрях да сменя регистрационните табели. Запечатан в найлоново пликче и пъхнат в дънера на едно дърво. Казах на Мороу къде може да го намери. Той го взел и ми го предаде, когато дойде в болницата.

Джо си мислеше: този негодник не пропуска. Искаше му се да го удуши, но не можеше да не признае съобразителността му. Разбира се, животът му зависеше от това да надхитря хората. Да ги лъже.

Хик попита:

— Ами хамбарът?

Шоу се усмихна слабо.

— Принадлежеше на дядо ми. Викаше му гаража. Имаше няколко стари крайслери, които поправи, и държеше там. Преди да умре, продаде колите, но сградата дойде при мен. Не бях ходил години наред и бях изненадан, че още си стои.

— Израсъл си наблизо?

— Не. Само идвах при дядо от време на време.

Той не каза откъде е и Джо не дръзна да попита. Нито пък Хик. Сигурно щеше да им отговори, че е класифицирана информация.

— Лъкът и стрелата бяха мои. — Кинард се обърна към Джорди. — Комплектът вървеше с брезентова мишена, натъпкана със слама. Не знам какво е останало от нея. Не съм предполагал, че дядо е имал лодка. А може и да не е имал. Не знам как се е озовала там онази перка.

Тя не отговори, само го изгледа студено.

Джо се върна към нещо, което Шоу бе казала по-рано.

— Ти искаш Панела.

— Тази незаконна застрахователна схема, която са замислили с Джош, е била нещо повече от хоби. След урагана „Катрина“ той връхлита като лешояд и печели на основата на корупция и хаос. Рекет, пране на пари. Не се гнуси и от кръв. Колегите го искаха много преди вие, приятели, да го подгоните. Стара пушка е той. Зъб за зъб. Сицилианско лайно. По заповед на Панела, например, Мики Болдън разрязва корема на един тип и го изхвърля от рибарски кораб в Залива.

Обръщайки се към Джорди, той обясни:

— Това не е било празна заплаха. Случило се е. Друг агент е бил свидетел. Не е можел да направи нищо, без да се издаде. — Той върна вниманието си отново към Джо: — За да мога да вляза в операцията, се свързах първо с Болдън и му казах, че съм на разположение за специална работа като тази.

— Като изкормването на хора — обади се Джорди.

Кинард се изви към нея.

— Прекалено усложнено. Аз съм по-прибран и по-ефективен човек.

— Като например да разбиеш главата на Болдън на парчета?

— Ти би предпочела да разбия твоята, вместо неговата? Или без да бързам да кажа: не мърдай, ФБР, арестуван си? — Когато тя не отговори нищо, той додаде: — Аз убивам само лошите момчета, Джорди. За да им попреча да убиват други хора.

— Но лъжеш и заблуждаваш.

— Да, така е. През повечето време. Но невинаги.

Атмосферата между двамата пропукваше от статично електричество. Джо нямаше как да не се запита за характера на лъжите, които Кинард й е казал, докато е била негова пленница. Той остави тази мисъл за после и се концентрира върху онова, което Кинард говореше.

— Болдън не прие веднага предложението ми. Не можех да си позволя да проявявам прекалено нетърпение, иначе щеше да заподозре, че нещо не е наред. След скандала между онзи агент от Агенцията за наркотици и двамата престъпници, трябваше да ги ликвидирам. Умишлено се оставих да бъда арестуван. Така изглеждаше по-добре, а и затворът често е по-сигурен от улицата. Докато Дюпо ме освободи, Панела духна и Джош беше с висящо обвинение като защитен свидетел. Така че работех по другия случай в Мексико, планирайки да изчакам Панела, както той изчакваше Джош. Мисля, че той предвиждаше, че Джош ще наруши споразумението с властите.

— Защо мислиш така?

Джорди го изпревари:

— Защото господин Кинард си е навил на пръста, че не Панела, а Джош има достъп до откраднатите пари.

Всички я погледнаха.

Уайли попита:

— А има ли?

— Не.

Уайли се обърна отново към Кинард, който каза:

— Моето мнение е различно, но трябва да го хванем, за да разберем. — Той млъкна и докосна корема си отстрани, сякаш изпитваше болка. — А вие докъде стигнахте? Нещо ново?

Джо го изненада силно, когато му каза за неочакваното обаждане на Джош преди две вечери.

— Тъкмо обикаляхме горите и го търсехме, когато телефонът ми звънна. Беше самият той.

Той разказа отново разговора, спомена за банковата сметка в Коста Рика, но пропусна да спомене, че Джорди е придружавала Панела на това пътешествие. Завърши като им съобщи разговора, който бе провел на разсъмване.

— Изненада ме отново.

— Какво каза?

— Искаше потвърждение, че Джорди е в безопасност.

Кинард се намръщи.

— Първия разговор. Мислиш ли, че е казвал истината? Признавам, Коста Рика би била добра първа спирка за някой, който иска да изчезне. Залив от едната страна, от другата Тихият океан. Дъждовни гори и планини, където да се скриеш. Но проверихте ли дали тази банкова сметка съществува?

— Тази сутрин парите бяха още там. Непокътнати.

— Стига бе!

— Това беше и нашата първа мисъл — каза Хик и Джо забеляза, че той хвърля поглед към Джорди.

Кинард, потънал в мисли, не видя нищо.

— И Джош ти е звъннал тази сутрин, което за мен означава, че нервите му не издържат. Независимо дали парите са при него или не са, фактът е, че той предаде Панела. Преосмислил е решението си да напусне защитената прегръдка на Чичо Сам.

— Ако не го е мислил преди, прави го сега, защото му казах, че снощи съм говорил с Били Панела.

Кинард го погледна сепнато:

— Какво си направил?

— Панела помисли, че ти му звъниш. — Джо му разказа целия разговор. — В общи линии нищо. Празни приказки. Панела затвори след по-малко от трийсет секунди.

Кинард разсеяно разтърка белега върху брадичката си.

— Опитът му за покушение на Джорди беше осуетен. Джош още знае всичките му тайни и е склонен да сключи сделка. — Обръщайки се към всички, той каза: — Нашият приятел Панела не може да е щастлив от това положение, особено ако е бил оставен с празна торбичка. Осъзнавате ли колко опасен може да е?

— Осъзнаваме. Точно за това говорехме, когато ти влезе — каза Джо. — С Хик окуражавахме госпожица Бенет да сподели с нас всяка информация, свързана с местонахождението на Панела и брат й.

— Мороу ми каза, че сте я разпитвали. — Кинард я гледаше, но говореше за нея в трето лице. — Това е една от причините да дойда бързо от болницата. За ден и половина опитах всичко, което можах да измисля, за да измъкна информация от нея. Някои от тактиките ми бяха неприятни, дори груби. — Той изчака малко, после погледна към Джо. — Ако знаеше нещо, повярвайте ми, тя щеше да ми го каже.

Тя не му беше казала за пътуването си с Панела. Джо се обзалагаше на един милион за това. Ако Кинард знаеше, нямаше да я пусне току-така сега.

Поредната неловка тишина. Кинард беше вперил очи в Джорди, сякаш я принуждаваше да го погледне. Тя бе навела глава към скута си.

Накрая Ейдриън Доувър се обади:

— Значи приключихме. Клиентката ми свободна ли е да се прибере?

Джо отвърна:

— Госпожица Бенет е свободна да си върви, но остава под наша опека. Хик, обади се на полицай Сондърс, че тя е готова да се върне в хотела.

Джорди не каза нищо, когато се изправи. Явно планираше да си тръгне, без да благодари на никой от тях, особено на Шоу Кинард. Но когато той произнесе името й, тя се поколеба на прага, преди да се обърне. Ако погледът можеше да убива, този щеше да го направи.

Кинард каза:

— Не можеш да защитиш брат си от Панела, Джорди. Той ще изпрати следващия Мики Болдън, после друг, докато не стигне до него. Няма да се откаже, докато червата на Джош не започнат да се влачат подир него в Залива.

Тя издържа погледа му с дължината на бавен товарен влак, после каза:

— По-добре да ме бяха обвинили за убийство.

Тя и адвокатката й излязоха, а Хик влезе с притиснат към ухото телефон.

— Мороу! — произнесе с устни той.

Джо, който беше станал да изпрати дамите, седна и погледна с присвити очи Кинард. Той изглеждаше по-зле сега, отколкото при грандиозното си появяване. Беше блед, бръчките на лицето му бяха по-дълбоки, страните — хлътнали.

Въпреки това очите му светеха със студен блясък, който сигнализираше за опасност, независимо от физическата му слабост. Джо никога не бе притежавал това качество. Никой не се дръпваше от пътя му само защото той се е фокусирал върху него.

Дори да се беше засегнал от хапливата забележка на Джорди, Кинард не го показа. Ако човек го гледаше, би си помислил, че думите са отскочили от него, сякаш е облечен в броня. Разбира се, за да работи под прикритие, както правеше, незаинтересоваността беше от съществено значение. Всичко се жертваше за работата, дори нормалните човешки емоции.

Джо си помисли за уютния безпорядък в кабинета на къщата си, за постоянната суматоха, която създаваха децата, за специфичното скърцане, което издаваше леглото им, когато с Марша се любеха, и не завидя на Кинард за неговата сериозност. Това беше цената. Само че прекалено висока, според Джо.

Той посочи вратата, през която Джорди Бенет току-що бе минала.

— Не мисля, че те харесва.

— Никой не ме харесва. Свикнал съм.

— Но вчера изглеждаше другояче?

Кинард го погледна с интерес. Може би бронята му не беше чак толкова непробиваема?

Но преди той да може да говори, Хик прекъсна рязко телефонния си разговор и обяви:

— Отиваме в Тобаяс.

Джо скочи.

— Бенет?

Хик поклати глава:

— Ройс Шърман.

— Кой е той? — попита Шоу Кинард.

— Онзи, който заговори госпожица Бенет в бара.

Кинард беше толкова нестабилен, че трябваше да използва масата, за да се подпре, докато става.

— Бих искал да говоря лично с тази мижитурка.

— Няма как да стане — каза Хикман. — Той е в моргата.