Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sting, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2017)
Корекция и форматиране
vesi_libra (2017)

Издание:

Автор: Сандра Браун

Заглавие: Ужилване

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ергон

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-165-060-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3433

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Щрак.

Невинният иначе звук имаше въздействието на изстрел. Джорди замръзна.

Когато първото изщракване бе последвано веднага от друго, тя осъзна какво означават.

От шофьорската седалка той беше натиснал ключ, който освобождаваше детската предпазна заключалка на задната врата, след това бе натиснал отново да я заключи, надсмивайки се по този начин на напразните й опити да отвори вратата.

Преди около час беше дошла в съзнание с тъпа болка отстрани на главата. Инстинктът за самосъхранение я беше предупредил да не показва, че се е събудила. Досега си мислеше, че се е преструвала умело, за да го накара да повярва, че още не е дошла на себе си. Явно не е била така убедителна, както си въобразяваше.

Тя беше направена на глупачка, не той.

След като се събуди и прецени ситуацията си, доколкото можеше със затворени очи, тя бе напълно убедена, че лежи на задната седалка на превозно средство със завързани ръце и крака.

Движейки се едва доловимо и колкото е възможно по-тихо, бе открила, че ако протегне крака, може да достигне вратата на задната седалка с боси стъпала. С нарастващо отчаяние и напрягане на мускулите тайно се опитваше да повдигне дръжката с пръсти, като през цялото време си мислеше, че похитителят й е разсеян.

Знаейки, че вече е разкрита, а най-вероятно — още от самото начало — отчаяние, страх и гняв се сляха в един стон.

Веднага след като беше дошла в съзнание и остатъците от замайването бяха изчезнали, тя осъзна, че това не е нейната кола. Бузата й почиваше върху платнена тапицерия. Познатата текстура и миризма на кожени седалки на колата й биха й дали известна сигурност, но тази тук й беше толкова непозната, колкото и шофьорът, местоположението и дестинацията им.

Тъй като вече не беше нужно да се преструва, тя отвори очи и примига, за да ги фокусира. Единствената светлина идваше от таблото. От страничните прозорци не се виждаха градски светлини. Нямаше осветени пътни знаци, нито надлези, показващи, че са на главна магистрала, не идваха насрещни фарове. Отвъд стъклото на прозореца не се виждаше нищо, освен черно небе и примигващи звезди.

Което беше добра гледка, докато се опитваше да блокира менталните образи на дебелия мъж, прицелен с пистолет в челото й, след това на лицето му, което буквално беше отнесено, на тежкото му тупване на земята, на кръвта, плъзнала към краката й, толкова бърза и тъмна, като разлято мастило.

Тя си спомни как се взира в един пистолет на близко разстояние и чува вторият мъж да произнася: „Моята половина току-що се удвои“.

При събуждането първата й мисъл беше удивление, че още е жива.

Вместо да я застреля, онзи високият трябва да я е ударил със заглушителя на пистолета си и да я е отвлякъл от сцената на бруталното убийство, което го бе видяла да извършва. Карайки я сега да се чуди защо не е убил и нея. Нямаше ли да е по-практично и експедитивно от отвличане? Така че защо я държеше жива?

Разсъждаването над мотивите му предизвика пристъп на паника и тъй като не се налагаше повече да действа тихо, тя се помъчи да освободи ръцете си. Те бяха вързани ниско на гърба й с нещо тънко, но невероятно здраво, което се впиваше в плътта й. Усилията й да се освободи станаха още по-неистови.

— Престани!

Неочакваната заповед от шофьора я стресна и за момент тя остана да лежи неподвижно. След това изсумтя:

— Върви по дяволите! — и поднови усилията да се освободи.

След пет минути обаче плувна в пот, която автомобилният климатик превърна в ледена вода. Тя призна, че колкото и да се беше мъчила, битката беше безплодна и щеше да доведе само до изтощение и ожулени, кървящи китки. Насили се да се отпусне на седалката, пое си няколко пъти дълбоко въздух през устата и с усилие на волята потисна паниката.

Установи, че това, с което бяха вързани краката й, беше по-меко и по-еластично от другото около ръцете й.

Повдигайки глава, тя плъзна поглед по тялото си и бе принудена да преглътне надигналото се отвращение, когато видя тъмните пръски по бялото си горнище.

Засъхнала кръв. Кръвта на мъртвия мъж.

Тя потръпна, но не си позволи да мисли за това как беше умрял. Ако го направеше, страхът, че може да я сполети същата участ, щеше да я парализира ментално и физически.

Стегна се да не мисли за отвратителните петна по дрехите си и тогава видя, че глезените й са стегнати с шал с камуфлажен принт. Започна да трие краката си един в друг, като се опитваше да разтегне памучния плат и да го направи достатъчно еластичен, за да измъкне евентуално краката си и тогава…

Тогава какво?

Задната врата щеше да продължава да си бъде заключена и да не може да се излезе от нея.

Можеше да ритне похитителя си отзад в главата. Един добре премерен, изненадващ ритник можеше да го зашемети за няколко ценни секунди.

И да го накара да разбие колата.

Или да го провокира да я убие още по-скоро.

Може би беше възможно да отвлече вниманието му по някакъв начин. Ако вдигнеше шум, преструвайки се, че се задавя, или направеше нещо, което да го принуди да спре колата и да отвори задната врата да провери какво става с нея, тя би могла да се възползва от шанса да излезе и да избяга, ако…

Имаше прекалено много „ако“ и никоя от опциите не обещаваше успех. Но, по дяволите, тя нямаше просто да си лежи тук и да чака да я ликвидира, когато реши. Нямаше намерение да го улеснява, както беше направила предишната му жертва. Нямаше да си отиде от този свят без бой.

Само че инстинктът й подсказваше, че няма да е лесно да надхитри този мъж или да го победи физически.

Когато беше излязла от бара, паркингът беше тъмен и тя си мислеше, че е пуст. Бързащи стъпки по чакъла я бяха накарали да застане нащрек при приближаването на двамата нападатели. За част от секундата между обръщането й и гръмването на пистолета бе осъзнала, че е видяла двамата в бара само няколко минути по-рано: набития мъж, който не й беше направил някакво особено впечатление; и другия, който беше.

Когато мина покрай стола й в бара, погледите им се бяха срещнали за кратко. Тя помнеше високия му — над средностатистически — ръст, ленивата, някак хищническа походка, суровото лице и острите очи, способни сякаш да срежат диамант. Беше реагирала интуитивно на този режещ поглед и бързо бе извърнала глава.

Трябваше да се вслуша в това интуитивно предупреждение за опасност, но тогава го бе взела погрешно за друг вид реакция, друг вид опасност.

Всяко внезапно движение на главата й караше туптенето да се засилва, но сега тя предпазливо я наклони, за да го вижда по-ясно. Над облегалката за глава на шофьорската седалка можеше да види облак коса. Помнеше, че беше дълга и разрошена. Сега на синята светлина от таблото изглеждаше по-тъмна, отколкото под кехлибарените, опушени крушки вътре в бара.

В пространството между двете предни седалки се виждаше част от дясната му ръка в ръкав от син плат. Тя си спомни, че ризата му имаше седефени копчета. Маншетите бяха навити почти до лактите му. Не я беше впечатлил особено с огромни мускули, не беше тип бодибилдър, но явно беше достатъчно силен, за да я занесе до колата си, защото тя определено не беше отишла на собствен ход.

Сега неохотно трябваше да признае колко трудно ще й бъде, ако не и невъзможно, да го победи физически.

Не, за да оцелее, трябваше някак да го надхитри, а за да направи това, не можеше да действа във вакуум. Нуждаеше се от информация, а той беше единственият й източник.

Тя прочисти гърлото си:

— Поздравления. Предавам се. Кой си ти?

Ако се съди по отговора, който получи, то той трябва да беше глух.

— На някакво определено място ли отиваме, или просто увеличаваш дистанцията между нас и сцената на престъплението?

Той продължи да мълчи, без да покаже никаква реакция.

— Колко време бях в безсъзнание?

Нищо.

— Часове?

— Всъщност няма значение. Полицията бързо трябва да е стигнала до извода, че си убил онзи мъж хладнокръвно и си ме отвлякъл.

Каменно мълчание.

— Досега трябва да са започнали пълно разследване. Отвличането е федерално престъпление. Така че не само местните власти, но и ФБР се е включило в лова, и няма да се откажат, докато не ме намерят. А те ще ме намерят.

— Давам им три дни.

Тъй като не беше отговорил на нищо друго, тя за миг се слиса, когато чу гласа му отново и още повече се разтревожи, че той постепенно спира. Когато колата намали, той направи десен завой.

С излизането от магистралата гледката през прозореца на автомобила се промени. Фаровете им подскачаха лудо по допиращите се върхове на дърветата, които закриваха гледката към откритото небе. В продължение на петдесетина метра по шасито потропваха камъчета всеки път, когато колата се разтърсваше над някоя дълбока дупка.

— Три дни минимум — каза той. — Дотогава ще съм се върнал в Мексико, ще си пийвам сервеса[1] и ще купувам рибарски лодки.

— Ами аз?

Той спря колата и се обърна към нея:

— Ти няма да ходиш в Мексико.

Това безцеремонно изявление накара гърлото й да се свие.

Той изключи двигателя, угаси фаровете и излезе. Лампите на тавана в купето светнаха, когато отвори вратата към шофьорската седалка. Джорди примига срещу внезапния блясък, който се изливаше върху нея.

Той отвори задната врата и провря главата си вътре. Тя отново усети острите му като бръснач очи. Лампата отгоре хвърляше неясни сенки върху лицето му, подчертавайки изпъкналите скули и неусмихващи се устни.

Без да каже нищо, той стисна левия й глезен. При докосването му тя дръпна рязко коленете си нагоре, освобождавайки краката си от неговата хватка, и след това се опита да ги забие в лицето му. Той успя да се отдръпне навреме. Петата й едва го докосна по брадичката.

Тя опита отново. Но не можа да го достигне. При третия й опит протегна ръка, хвана я за глезена и грубо дръпна крака й към гърдите си, където го задържа, докато с другата си ръка вдигна единия й сандал от пода и го нахлузи на стъпалото й. Закопча каишката с малката закопчалка със същата незаинтересованост, с която беше стрелял в главата на съучастника си.

— Ще ме… убиеш, нали?

Погледът му се вдигна и срещна нейния.

— Не вътре в колата.

Когато и двата й сандала бяха обути, той се дръпна от вратата и я затвори. Заобиколи от другата страна и отвори отсрещната врата. Пресегна се, хвана я под мишниците и я издърпа навън.

Щом я сложи да стъпи на земята, я обърна към себе си.

— Без повече тъпи номера като онзи с ритането.

— Върви на майната си.

Сякаш не бе произнесла нищо, той каза:

— Любопитен съм. Ако беше отворила онази врата с пръстите на краката си, какво щеше да направиш? Да се опиташ да се изнижеш през нея, без да забележа? Какъв беше планът ти?

Тя не го удостои с отговор, само го гледаше мрачно.

— Да кажем, че се беше измъкнала през вратата, после какво, Джорди?

Коленете й почти поддадоха, когато произнесе името й.

Разбира се, ако е взел чантата й, когато я е отвлякъл, трябва да е прочел името й в шофьорската й книжка и кредитната карта. Правилно, нали?

Неправилно. Защото и на двете беше напечатано пълното й законно име, а не фамилиарния прякор Джорди.

Този тип знаеше коя е.

Най-отчайващото обаче беше, че това не дойде като реална изненада. Когато видя мрачната двойка да крачи към нея на паркинга, тя осъзна мигновено каква е целта им и кой ги е изпратил.

Единственото нещо, което не знаеше, беше: защо сега?

— Не си го измислила много добре — каза той, продължавайки нишката. — Движехме се с над седемдесет мили в час. Ако беше отворила онази врата, щеше да прозвучи като аеродинамичен тунел. Да кажем, че успееше да се развържеш, щеше да се размажеш на шосето като онези буболечки върху предното стъкло. — Той посочи. — Пляс! Щеше да се наложи да спра и да те изстържа оттам, което щеше да отнеме време и да е адски мръсна работа.

— Защо ще си даваш труд да спираш и да ме изстъргваш?

Той отвърна, без да мигне:

— За да си получа парите, трябва да покажа трупа ти.

Бележки

[1] Бира, исп. — Б.пр.