Сандра Браун
Ужилване (11)

Десета глава

От момента, в който Джош Бенет реши, че най-добрата му опция е да сключи сделка с федералните, той бе започнал да се подготвя за деня, в който ще я наруши.

Бяха го откарали на тайно място само с дрехите на гърба му и малка брезентова торба, съдържаща няколко лични принадлежности. Торбата и съдържанието й бяха претърсени, но не толкова основно. Специален агент Джо Уайли и компания бяха загрижени главно за скрити от него предмети, с които би могъл да си посегне. След като не намериха нищо, му върнаха торбата с няколко неоткрити дреболийки.

По-важното от тях обаче беше богатството от информация, която той криеше в главата си. Тъмничарите му — не че така ги наричаха, но си бяха такива — нямаха представа колко дузини пароли и номера на банкови сметки, номера на кредитни карти и други такива се съхраняваха в твърдия диск на неговата памет.

През изминалите шест месеца би могъл да надхитри пазачите си и да духне по всяко време, но изчакваше удобния момент, докато се създаде рутина, наблюдението се поразхлаби и шумотевицата около превръщането му в информатор на ФБР заглъхне.

Не че се отпусна за тази половин година. Беше използвал времето постепенно да промени външността си. Оплаквайки се от сухи очи, беше сменил контактните лещи с очила. Оправдавайки се с липса на апетит както за храна, така и за живот, беше свалил приятните десет килограма, които се бяха натрупали около кръста му, докато фалшифицираше счетоводните книги на Панела.

Винаги гладко избръснат преди, сега бе изоставил този навик и се бръснеше през няколко дена. Наболата му брада растеше в неочаквано риж цвят, така че дори близки познати — а те се брояха на пръсти — едва биха го познали небръснат и очилат.

Беше се подготвил както трябва и последния вторник изпълни добре своя план.

Беше махнал контролната гривна около глезена си, което по принцип би трябвало да е невъзможно, но не беше. С двудневни червеникави мустаци и раница, пълна с неща, които беше отмъквал междувременно, той се промуши през прозореца на спалнята на втория етаж и стигна пеша до най-близката магистрала.

Повечето хора в Тенеси, Мисисипи и Луизиана бяха от дружелюбната порода. Ако пък му се случеше да налети на някой вкиснат тип, комуто се зловидеха навлеци като него, Джош щедро го поеше с млякото на човещината и състраданието, за да си изкрънка помощ и да избегне повторното залавяне.

Разбира се, много бързо беше качен на стоп от един кореняк в камион, който возеше глутницата си ловджийски кучета след едномесечни тренировки в Джорджия. От време на време кучетата лаеха от клетките си и Джош научи много повече за породата блутик кунхаунд, отколкото някога беше искал да знае.

Той и собственикът на кучетата се разделиха в Грийнуц, Мисисипи, където Джош отиде в мъжката тоалетна на една бензиностанция и си направи временна татуировка на врата. Сложи си слънчеви очила и мръсна, износена бейзболна шапка, която беше задигнал от кутия за благотворителност, докато пазаруваше един ден с пазачите си. Така дегизиран, отиде до центъра на града и се присъедини към неконтролирания хаос в едно оживено и претъпкано бюро за безработни.

Прекара остатъка от деня, попълвайки безброй бланки с информация, която си измисляше в самия процес. Прехвърляха го от една дълга опашка към друга като дузината останали, подпомагани от нетърпеливи и нехайни бюрократи. Това бе отлично място за криене.

В края на работното време Джош запрати купчината формуляри в най-близкото кошче и използва друга мъжка тоалетна да измие татуировката и да избръсне бакенбардите си до петдневни. Няколко преки по надолу намери мотел, където се регистрира, използвайки кредитна карта с фалшиво име, която контрабандно бе внесъл в торбата си, когато го бяха взели от Ню Орлиънс.

Прекара по-голямата част от вторник вечерта в прехвърляне на телевизионни канали. По никоя новинарска програма не се споменаваше за бягството му. Предположи, че федералните не искат да се разгласява, че са били прецакани. Правоохранителните органи трябва да са били вдигнати по тревога да го издирват, но той се надяваше — сега повече от всякога, — че няма да привлече никакво внимание.

Не трябваше да е чак толкова трудно. Никога не беше привличал внимание. Наистина, бе прекарал по-голямата част от живота си, отбягвайки го на всяка цена. До такава степен беше свикнал да се прави на невидим, че лесно щеше да се провре през пукнатините на ежедневния живот.

Въпреки това реши, че е по-добре да е предпазлив, отколкото заловен, така че избра да остане и да прекара още две нощи в този мотел, преди да продължи.

В петък сутринта се облече в избелелите си дрехи на безработен, но пропусна татуировката и щедро добави масло на косата си, така че това, което се показваше под бейзболната шапка, изглеждаше много по-тъмно, отколкото беше в действителност. Качи се на стоп в кабината на един тираджия, който му изнесе проповед за коварните капани на дявола, как да ги открива и как да избягва хитрините му.

Джош се смееше наум, мислейки си: само ако знаеше.

Като отказа да бъде покръстен, но обеща да помисли за това, той слезе на пресечката на две щатски магистрали близо до границата между Мисисипи и Луизиана и се върна назад пеша към един военноморски магазин, който бе забелязал на минаване. Направи покупка, след това отиде до близкия мотел и се регистрира в него.

Едва тогава самодоволството му премина в страх.

Той вече не се смееше тайно и вместо това крачеше неспокойно из малката стая, чакайки нещо да се случи, но със страх какво може да е. Стряскаше се при всеки звук. С приближаването на всяка двойка фарове сдържаше дъха си, докато отминат.

С напредването на нощта параноята му ескалира и започна да се бои, че може да не е бил толкова „невидим“, както си мислеше. Ами ако не беше надхитрил никого? Дали хората, с които се беше сблъскал по пътя, го помнеха и бяха дали описанието му в полицията?

Ужасни сценарии за арест, съдебен процес и хвърляне в затвора — отразени в медиите — се въртяха отново и отново в главата му. Стаята започна да му се струва като затворническа килия.

Сега, в състояние на силна тревога, той опакова принадлежностите си и обу панталона в цвят каки, който си беше купил от военнофлотския магазин. Нахлупи шапката ниско над челото си. Когато излезе от мотела, се опитваше да не се озърта, но беше трудно да устои на импулса.

Беше добре, че е преди съмване, но шофьорите на камиони бяха по магистралата дори в този час. Само два минаха, преди един да спре и да го покани да се качи. Почти веднага Джош съжали, че го е направил. Искаше само тишина и спокойствие, в които да мисли, но шофьорът беше общителен и се впусна в пикантни разкази за щурите си — и според Джош измислени — връзки с безброй жени.

Джош го изключи и се размисли, потискайки желанието да му изкрещи да млъкне.

Трябваше да издържи достатъчно дълго, за да стигне там, закъдето бе тръгнал. Просто се налагаше да стигне! Веднъж да видеше, че всичко е наред, щеше да е добре.

След като преминаха през Източна Луизиана, той помоли да бъде оставен на едно широко място на пътя. Беше изчакал, докато камионът изчезне от поглед, след това тръгна по селското шосе към една бакалия. Трябваха му няколко основни провизии — не повече, отколкото би могъл удобно да носи в торбата си, — които да го улеснят да осъществи втория етап от бягството си.

Той напазарува бързо и занесе нещата си на касата. Знаейки за охранителните камери, държеше главата си наведена, така че козирката на шапката да скрива лицето му.

Касиерката му се усмихна дружелюбно.

— Това ли е всичко, приятел?

— Да, благодаря.

— Какво ще кажете за едно кафе за навън?

— Няма нужда, благодаря.

Внезапно вниманието му се премести от сините сенки на очите й към телевизора на тезгяха зад нея. И по-специално към лицето на неговата сестра Джорди, което го гледаше от екрана.

ДЖОРДАН БЕНЕТ пишеше най-отдолу. ОПАСЕНИЯ ЗА ОТВЛИЧАНЕ.

Джош се изпоти. Коленете му омекнаха.

— Промених мнението си — каза той на касиерката и взе един лотариен билет от купчината до касата. — Добавете и това към сметката.

Той се концентрира върху това да не позволи на ръцете си да треперят като използва химикалката с мъхест връх да отбележи числата, като поглеждаше тайно с едно око сутрешните новини, излъчвани от един нюорлиански канал.

Снимката на Джорди беше заменена от сцена на престъпление, оградена с жълта полицейска лента. Текстът в долната част на екрана гласеше: На живо от община Терабън. Джош позна лексуса на Джорди на паркинга зад репортерката, която стоеше извън неубедителната барикада.

В магазина влезе още един клиент и поздрави касиерката фамилиарно. Джош продължи да стои с наведена глава, добросъвестно попълвайки празните места върху лотарийния билет, докато следеше действието на екрана на телевизора.

— Чу ли това? — попита клиентът касиерката и посочи към телевизора. — Увеличи звука.

Джош се преструваше на разсеян, но попиваше всяка дума. Убийство. Явно отвличане. Детективи. Интонацията на репортерката подчертаваше написаните думи, докато единственото, което можеше да прави Джош, беше да се сдържа да не изкрещи.

Репортерката приключи, казвайки:

— В този момент властите разполагат по-скоро с въпроси, отколкото с отговори за това брутално убийство. Но нашият екип научи, че има заподозрян. — Една снимка изпълни екрана. — Шоу Кинард е придружил жертвата в бара и после е излязъл с него. Смята се, че той може да е отговорен не само за убийството, но също така и за изчезването на госпожица Бенет. Предполага се, че е въоръжен и опасен. Сигнализирайте на най-близкото поделение, ако имате някаква информация. Говорител от офиса на госпожица Бенет изрази загриженост…

Касиерката намали звука, като в същото време клиентът отбеляза:

— Обзалагам се, че Били Панела стои зад това. Връща си на Джош Бенет.

Касиерката кимна.

— Ако изобщо намерят тази дама, то ще е когато някой измъкне трупа й от някое блато.

Мъжът тръгна тежко към касата с мляко, като говореше през това време:

— Междувременно брат й е избягал. Ако тя бъде наранена, трябва да оковат този кучи син във вериги и да го хвърлят в тъмница.

Ушите на Джош писнаха. Той едва контролираше дишането си. Джорди беше отвлечена?

— Тези ли са печелившите?

Всяко мускулче в тялото му се сви, когато осъзна, че касиерката говори на него. Джош й хвърли напрегната усмивка, когато й подаде лотарийния билет.

— Е, човек се надява.

Тя регистрира числата му и пусна касовия бон. Той плати кеш и след това сякаш й отне цяла вечност да опакова продуктите му. Когато най-после свърши, Джош й благодари и тръгна към вратата.

— Приятен ден — извика тя след него.

Той изруга под нос и тръгна по отклонението на шосето, докато видя една пътека, която завиваше към гората. Последва я и след най-малко стотина ярда, когато се озова на една поляна, свали брезентовата си торба и се отпусна върху жилавите корени на гигантски дъб. Избърса очилата си, притисна чело в сгънатите си колене и вдиша и издиша няколко пъти.

Думите от новините се нахвърлиха върху него като призраци в обитавана от духове къща.

— … брутално…

— Мики Болдън, заподозрян в безброй неразрешени случаи на убийства…

— … въоръжен и опасен…

— … Братът на госпожица Бенет, Джошуа Бенет, беше обвинен в…

— … Според слуховете Били Панела и Джошуа Бенет…

— … се оказа информатор на федералните прокурори…

Това беше ужасна новина. Ужасна!

Жуженето в ушите му се засили, придружено от бързото пулсиране на сърцето в тъпанчетата му… Почувства се замаян и започна да му се гади. Кожата на гърба му се опъна в познатата, силна, безпощадна болка.

Джорди отвлечена? Това не можеше да бъде. Просто не можеше. Тия от телевизията се бяха заблудили. Нямаше да повярва, докато не го чуеше от устата на самата Джорди.

Той трескаво разкопча раницата си и извади мобилния телефон, който беше взел от един от пазачите си през първата седмица след затварянето си. Седмици след това бе подочул полицая да се оплаква на колегите си, че го е изгубил. Джош беше сменил SIM картата с нова и не подлежаща на проследяване, която беше внесъл в подплатата на брезентовата си торба.

След като намери телефона, той не можа веднага да открие батерията, която вървеше с него. С нарастващо отчаяние изсипа съдържанието на раницата на земята, след това се разрови из дрехите и другите неща, разхвърляйки ги като циклон, докато откри батерията. С вдървени пръсти и като дишаше задъхано и примигваше от потта, влизаща в очите му, накрая успя да я постави; веднага след като се появи сигнал той набра номера на мобилния телефон на Джорди.

Но в този момент мозъкът му изкрещя: да не си полудял?

Той спря трескавите си движения и си даде няколко минути да помисли.

Независимо дали беше жива, или не, Джорди нямаше да вдигне телефона си. Някой друг щеше да го стори. Най-вероятно — похитителят й. Или пък полицията. Който и да вдигнеше, щеше да иска да знае кой я търси. И какво щеше да каже той? „Брат й. Онзи, който изигра безскрупулния Били Панела и федералното правителство. Онзи, който избяга миналия вторник. Може би сте чували за мен?“

Като възвърна способността си да мисли по-рационално, той се облегна на здравия дънер на дъба, затвори очи и се застави да диша дълбоко и равномерно. Минаха няколко минути. Спря да се поти. Пулсът му се забави. Носът му престана да капе и гаденето премина.

Беше се взел в ръце.

Той отвори очи, намери очилата си сред разхвърляните предмети на земята, и си ги сложи. Сякаш им бяха поставили магични стъкла, започна да вижда ситуацията от напълно нова перспектива — тази на Били Панела.

Защото докато работеше заедно с мъжа и го мразеше до мозъка на костите, той бе започнал да се възхищава на силата, която Панела притежаваше. Нито едно коляно не се разтреперваше, когато се споменеше името Джош Бенет, но само да се прошепнеше Били Панела, и големи мъже казваха, че подмокрят гащите. Джош завиждаше на това качество.

Беше виждал, когато се случеше нещо неочаквано, Панела да изригва. Но също така го беше виждал бързо да си възвръща самообладанието и да се справя с проблема. Страхът и паниката никога не го бяха отклонявали от постигането на целта.

Джош реши също да не им се поддава.

Вече с уверени ръце той свали батерията от телефона и я върна обратно в раницата. Нямаше да звъни на Джорди. Дори ако по някакво чудо можеше да говори с нея, какво можеше да каже?

Панела беше заплашил да я преследва до дупка, ако Джош го измами. Беше ли я предупредил Джош най-покорно?

Да. Безброй пъти.

Да е слушала и да е внимавала повече. Каквото и да й се случеше, нямаше кого да обвинява, освен себе си.

Той трябваше да мисли само за това, което беше най-добро за него.