Сандра Браун
Ужилване (32)

Тридесет и първа глава

Към Гуен Сондърс се присъединиха още двама полицаи от маршалската служба — добре тренирани млади мъже в дънки и черни тениски, — които бяха извикани да помагат при преместването на Джорди. Заедно с Уайли и Хикъм те бяха решили да изчакат, докато се стъмни напълно.

Шоу подкрепи отлагането. Това щеше да им даде няколко часа да планират как да го направят и коя къща в района би осигурила най-голяма безопасност.

Шоу остави логистиката на другите и прие предложението на Уайли да поспи. Не чувстваше необходимост да ходи в болница, но тялото му искаше малко почивка.

— Иди в спалнята на Гуен — предложи Уайли. — Тя има работа и няма да я използва.

Джорди и Хикъм обсъждаха нещо. Усещайки погледа му, тя вдигна очи към него, после бързо ги извърна.

Още му беше бясна, че я е измамил. Може би пътуването й с Панела беше причината за отказа й да го приеме. При всички положения, обаче, не можеше да го избягва вечно. Дори и да се канеше, той нямаше да й позволи.

Той отиде в спалнята и затвори вратата. Хирургът го беше инструктирал да не мокри раната поне една седмица. Независимо от всичко той си взе душ, като притискаше с ръка една найлонова торбичка към мястото, сапунисвайки се с другата.

След това смени превръзката с нова. Сред нещата, които му бяха дали от болницата на изписване имаше блистери с антибиотици, както и шишенце с обезболяващи. Той взе една капсула от антибиотика, но се отказа от обезболяващите. Нуждаеше се от сън, а не от махмурлук.

Когато излезе от банята, на нощното шкафче беше оставен поднос от румсървиса. Той изгълта набързо препечения сандвич със сирене и купичката с пилешка супа, напомняйки си да не забрави да благодари на Добрия самарянин по-късно. Вече можеше да се излегне доволно.

Изпитваше силно желание да извие врата на Джорди, задето не му е казала за малката си екскурзийка до Коста Рика с Панела. Едновременно с това, обаче, изпитваше и силно желание да я чука.

Като плъзна ръка в дънките си, той провери „оборудването“ и установи с облекчение, че въпреки катетъра, анестезията и общата слабост, нещата са в работен режим.

Фантазираше си как ще се слеят с Джорди и ще се любят, докато се унасяше в дълбок сън.

Събуди го чукане на вратата. Той седна бързо и прокле болката, която го преряза отляво. Стаята беше тъмна. Погледна часовника. Беше спал почти шест часа и можеше да каже, че това му се е отразило добре.

В рамката на вратата стоеше Хикъм.

— Шоуто започва след двайсет минути.

— Благодаря.

Вместо да излезе, Хикъм не помръдваше.

— Някога ще се откажеш ли от това?

— От кое?

— Да манипулираш хората. Да ги подвеждаш. Да лъжеш.

— Всеки лъже.

— Това ли ти е извинението?

Шоу отпусна крака на пода и се изправи.

— Не се нуждая от извинения. Имам работа.

Той остави Хикъм да стои там и отиде в банята. Наплиска лицето си със студена вода и се изжабури с водата за уста, предоставена от хотела. После подпря ръце на умивалника и заби очи в него. Въпросите на Хикъм се въртяха в ума му като водата около отвора на канала.

Вдигайки глава, той срещна студените очи и неумолимото си лице в огледалото, виждайки се такъв, какъвто другите го виждат.

— По дяволите, Хикъм! — прошепна той.

Вече в спалнята, провери пистолетите си, прибра деветмилиметровия в кобура на колана си, а дамския пъхна в поръчковия калъф в ботуша си. Мушна два блистера антибиотик в джоба на дънките си, после отиде в дневната, където другите се приготвяха.

Уайли попита:

— Успя ли да поспиш? Болки отстрани?

— И още как. Но се чувствам по-добре. Нещо важно, докато ме нямаше?

— Свързахме се с печатницата, която е отпечатала поканите за партито. Не отне време да намерим поръчката. Била е дадена и изпълнена преди шест месеца. Събитието е било фалшиво и Джош е използвал фалшиво име, но поканите са били доставени на адреса, където е живеел, когато се е предал. Госпожица Бенет изчистила апартамента и платила наема. Твърди, че не е намирала никакви покани или нещо подобно.

— Сигурно ги е получил там, но ги е прибрал някъде другаде.

— И аз така мисля — каза Уайли. — Сложил е на склад най-необходимите неща, плюс всичко, което може да му потрябва, за да се свърже със сестра си.

Шоу, който никога не беше срещал Джош, попита:

— Това е компулсивно разстройство, не смяташ ли?

— Да, смятам. Има съобразителността да открадне милиони, но после рухва, още преди да сме се захванали както трябва с него. Има качествата да ни предизвика и да избяга, но не издържа да не се обади и да ни провери — нас и госпожица Бенет. Какъв е — куражлия ли, глупак ли?

— И двете.

— Точно така. Човек никога не знае с какво си има работа. Както и да е, с Хик мислим, че си е бил подготвил скривалище някъде наблизо, което го е чакало.

— Не бих се учудил. Като заговорихме за скривалище, доколко сигурно е мястото, където ще местим Джорди?

— Сигурно е — отвърна Уайли, раздразнен, че го питат.

— Какъв е планът?

— Три черни джипа напускат гаража един след друг. Полицаи на мотоциклети блокират трафика, за да осигурят коридор за джиповете. След това колите се отправят в три различни посоки.

— Не мислите ли, че това ще привлече внимание?

— Именно. Ако Панела е навън, ще реши, че тя е в някой от джиповете. Също като примамка ще оставим колата на Хик в гаража, където я паркирахме, когато се върнахме от Тобаяс. Но веднага след излизането на джиповете той ще докара друг, който един агент е паркирал на улицата, и ще вземе Гуен, Джорди и мен при асансьора.

— Колко полицаи наблюдават хотела?

— Дузина униформени. И още повече под прикритие вътре и в лобито, както и на всички входове.

— И знаят, че трябва да гледат за Панела.

Уайли кимна.

— За да опресним спомените, пуснахме последната ни известна снимка на Панела.

— Каква е моята задача?

— Да се изпариш до сутринта. Имаш ли къде да останеш?

— В Ню Орлиънс има цял куп евтини хотелчета.

— Ще се срещнем отново на сутринта в офиса ми. С Хик ще ти покажем всичко, с което разполагаме за Джош Бенет. Може би ще забележиш следа, която сме пропуснали, и тя ще ни отведе до скривалището му.

Шоу се замисли за трудната работа, която ги чакаше. Той не беше типичен отборен играч и не беше възприеман добре от всички в този отбор, където сътрудничеството беше абсолютно необходимо. Погледна към Хикъм, след това към Уайли с безмълвен въпрос.

Уайли, следвайки погледа и мисълта му, каза:

— Той не те харесва.

— Съкрушен съм. Но ще продължава ли да се държи като трън в задника ми?

— Ще говоря с него, ще го окуража да е непредубеден за нещата, които са твоя работа, защото специфичните ти умения може да ни потрябват. С Хик не обичаме Джош, но не искаме Панела да го пипне преди нас.

— Аз искам да пипна Панела.

— Да, каза го вече. — Уайли наклони глава на една страна. — Не е станало лично, нали?

Шоу само го изгледа.

— От това се страхувах — въздъхна Уайли. — Все пак опитай да не се забъркваш в неприятности през нощта. Не плаши никого. И каквото и да направиш, не позволявай да те арестуват. Две дози Хавиер Дюпо в един ден ще ми дойдат много.

Шоу се усмихна разбиращо.

Гуен Сондърс се приближи до тях.

— Господин Кинард, нали вече мога да вляза в спалнята и да си взема нещата?

— Наричайте ме Шоу. Благодаря, че ме пуснахте в стаята си. Вие ли поръчахте храната?

Тя се усмихна.

— Имахте вид на човек, нуждаещ се от подсилване.

— Така е. Благодаря. Къде е Джорди?

— Осигурихме й бронежилетка. Сега се облича. — Тя посочи затворената врата в другия край на апартамента, след това се насочи към собствената си спалня.

Хикъм извика Уайли до една маса, за да обсъждат маршрутите, които щяха да използват за излизането си от хотела. Шоу се престори, че си избира ябълка от една фруктиера на бара. Когато никой не го гледаше, бързо се пъхна в спалнята на Джорди и затвори вратата.

Без да се обръща, тя каза:

— Идвам.

Беше сменила костюма с черни дънки, закопчаваща се догоре бяла риза и маратонки. Стоеше наведена над леглото и закопчаваше една брезентова торба. Когато свърши, тя се обърна и виждайки го, се изпъна, очите й се изпълниха с враждебност. Грабна чантата от леглото и тръгна срещу него.

— Дръпни се от пътя ми.

— Трябваше да те накарам да го повярваш, Джорди.

— Казах: разкарай се от пътя ми.

— Имаше моменти, в които се мразех, задето…

— Значи ставаме двама.

— В други моменти мразех теб. Правех, каквото бях длъжен, но ти направи безпристрастността невъзможна.

— О, колко хубаво. Запиши си го, за да не го забравиш. Можеш да го използваш, за да манипулираш следващата пленница. Така е, след като ти свършиха хубавите намеци, полуистини, плоски лъжи и подбрани тактики за сплашване. — Тя понечи да го заобиколи, но той се дръпна встрани и й препречи пътя.

— Не всичко от онова бяха лъжи и манипулации.

Тя се изсмя.

— Нищо, което казваш, не може да ме накара повече да ти вярвам.

— Добре. Уморих се да говоря.

Той обхвана лицето й в шепи, зарови пръсти в косата й и обърна тялото й така, че застана с гръб към вратата.

Тя беше скована.

— Ако не махнеш ръцете си, ще извикам така, че да се чуе из целия хотел.

Той наведе лице към нейното.

— Докато лежах там с онази перка, стърчаща от корема ми, ти не избяга. Защо?

— Ако можех да премисля отново…

— Можеш. Тук. Веднага. Можеш да огласиш с викове цялото това място. Но мисля, че ако си искала да го направиш, вече да си го направила. — Той прокара уста по нейната.

— Недей.

Тя се опита да извърне глава, но той я държеше здраво между ръцете си и целуна ъгълчето на устните й.

— Престани. Наистина, Шоу. Не искам това.

— Не, не искаш да го искаш. Има голяма разлика.

После той наклони главата й и я целуна по начина, по който си бе представял, начина, по който упоеният му мозък бе фантазирал, начина, по който бе копнял, откакто за първи път беше зърнал лицето й.

Не му пукаше колко етични норми е нарушил, нито колко федерални агенти има в съседната стая, нито — Господ да му прости — дали самият Били Панела е от другата страна на вратата, освен ако тя не приведеше думите си в действие и не го спреше, той щеше да се слее с устата й. И щеше да остане върху нея толкова дълго, колкото тя и времето позволяха.

Тя не го спря. Когато провря език в устата й, не срещна съпротива. След малко го извади и близна върха на горната й устна, леко, едва доловимо докосване. Беше толкова недвусмислено еротично, че гърдите й започнаха да се повдигат и спускат бързо като неговите. Жадуващ за още, той проникна по-дълбоко в устата й.

Тя пусна брезентовата торба, която тупна меко на пода. Шоу я изрита, за да се доближи още по-плътно до Джорди и се опря в нея, така че формите на единия се сляха с формите на другия като парчета от пъзел. Дъхът й спря. Той се подразни на проклетата бронежилетка, която отделяше гърдите й от натиска на неговите.

Тя повдигна ръка и я прокара по белега на брадичката му, след това мина по него лекичко със зъби. Той захапа влажната й долна устна. Зацелуваха се трескаво. Може би цялото това диво безразсъдство правеше нещата толкова хубави.

Но през ума му мина, че жената, а не обстоятелствата са тези, които го бяха възпламенили.

Той плъзна ръка надолу по нея, спирайки на мястото, където би трябвало да е пъпът й, и продължи надолу между бедрата. Погали я. Тя ахна и се притисна в масажиращата му ръка.

Като отлепи лице от нейното, той прошепна:

— Ще те имам, Джорди.

Очите й още бяха гневни, но сега трепкащи от възбуда.

— Знаеш го добре, както и аз, нали?

Тя бавно кимна.

— Госпожице Бенет? — Хикъм почука на вратата. Шоу я стисна леко, преди да издърпа ръката си. Той отстъпи от нея, бутна я настрана и отвори вратата.

— Готова е.

* * *

Преди Хик да напусне апартамента, Джо обсъди последните подробности с него.

— Сложи си слушалката, нали?

Хик посочи ухото си.

— Дръж я включена. Ще те уведомя, когато се качим на асансьора.

— Агентът паркира колата на улицата, на половин пряка от входа на гаража. — Той вдигна дистанционното. — Веднага щом джиповете напуснат гаража, ще бъда там. — Погледът му се отклони към Шоу Кинард, който дъвчеше ябълка. — Когато ме изпрати да извикам госпожица Бенет, беше при нея. Той отвори вратата. Отвътре излизаше пара.

Преди Джо да успее да отговори на това, Кинард ги приближи.

— Сигурни ли сте, че не искате помощта ми?

— Разбрахме се. — Хикъм вдигна зарязания суичър и му го подаде: — Не забравяй това. Не искаш да те познаят и да те арестуват, докато се мотаеш довечера по улиците.

Кинард се замисли над мнението му за проклетия, топъл като фурна суичър, но като захапа здраво ябълката между зъбите си, го навлече.

Хик излезе с чантите на дамите, които да остави в колата. Полицаите от маршалската служба тръгнаха с него, за да заемат позиции в гаража.

Кинард довърши ябълката и запрати сърцевината в кошчето.

— Предполагам, че трябва да се разкарам.

— Транспорт?

— Ще измисля нещо.

Джо не се съмняваше.

Кинард не каза довиждане на Джорди, но спря на вратата на апартамента и й хвърли многозначителен поглед, преди да излезе. Джо се престори, че не забелязва и отиде при нея.

— Наред ли е всичко, госпожице Бенет?

— Вие ли му казахте за Коста Рика?

— Имате предвид на Кинард?

— Вие ли?

— Трябваше да знае, особено сега, когато се оказва, че Панела не е в някоя далечна страна. — Той помълча, след това попита: — Страхувате ли се, че ще си отмъсти?

— Не може. Все пак е федерален агент.

Джо изчака една секунда, после произнесе сухо:

— Говорех за Панела.

— О!…

Лицето на Джорди замръзна. Гуен, която разговаряше по телефона, затвори и обяви.

— Долу са.

Те излязоха от апартамента и се насочиха към асансьора, осигуряващ директен достъп до гаража. Джо говореше в микрофона на ревера си, уведомяваше всички полицаи, че са тръгнали.

Никой не продума, докато асансьорът се спускаше надолу, но Джо тайно наблюдаваше отражението на Джорди в месинговата врата. Лицето й беше замислено, челото — намръщено. Той се запита какво я беше накарало да потъне в такъв дълбок размисъл.

Може би се тревожеше, че Шоу знае за романтичното й бягство с Панела, когото той се бе заклел или да тикне в затвора, или да ликвидира. Междувременно тя и Кинард бяха изпотили спалнята. Странна динамика за начеващ романс.

Той си помисли за Марша. Беше й звъннал по-рано да й каже, че ще закъснее… за пореден път. Преразказа й всичко, което се беше случило в Тобаяс и я шокира с тяхното откритие за Шоу Кинард.

— Бива си го. Измамил е Джорди Бенет. Както и нас. Хик едва не го застреля.

— Как изглежда?

— В смисъл?

— Като човек.

Джо направи колебливо описание, отказа се, после опита отново. Марша го прекъсна:

— Маверик, Айсмен или Гуус^[1]

— Това подвеждащ въпрос ли е?

— Кой е?

— Не знам, Марша. Той е…

— Един от тримата.

— Тогава Айсмен.

— Окей.

Преди да затвори, той я попита:

— А аз кой съм?

— Гуус. Определено.

Леко разочароващ отговор.

Когато асансьорът спря и вратите се отвориха, двамата млади полицаи ги посрещнаха. Единият вдигна ръка.

— Изчакайте. Джиповете идват. Полицаите са разчистили улицата.

— Добре, Хик, ние ще тръгваме — произнесе Джо в микрофона си.

После един от полицаите каза:

— Почакайте. Имаме някакъв клоун вдясно.

Гуен избута Джорди в ъгъла на асансьора. Джо прошепна в микрофона си на Хик да чака, извади оръжието си и надникна. На изхода към улицата „клоунът“ с небрежна походка влизаше в гаража. Невъзпиран от боядисаната в червено и бяло автоматична бариера той я заобиколи, без да забавя крачка.

Носеше суичър с качулка, тъмни очила със сини стъкла и няколко реда мънистени гердани за Марди Гра, и се смееше в мобилния телефон, допрян до ухото му.

— По дяволите. — Единият от полицаите въздъхна с облекчение. — Кинард е.

В същия момент един униформен полицай и друг под прикритие влетяха в гаража с извадени оръжия.

— Наш е! — извикаха им отвътре и те се върнаха.

Кинард изостави преструвките и прибра телефона си. Свали качулката и очилата, когато се доближи до асансьора.

Джо промърмори:

— Ти прецака плана.

— Лош план. Къде е Джорди?

Джо посочи асансьора. Изравнявайки се с него, Кинард надникна вътре и й кимна, след което се поинтересува:

— Къде е Хикъм?

— На път за насам. Алтернативен план ли имаш?

— Ти шофираш. Аз и Гуен сядаме от двете страни на Джорди на задната седалка. — Той погледна към входа. — Щом аз влязох с танцова стъпка оттам, значи и Панела може.

— Веднага хукнаха след теб.

— Да, но… — Той измери гаража на око. — Опасно е.

— Панела е прекалено излъскан, за да влезе…

— Но може да изпрати някой друг Мики Болдън, който е отчаян за пари и няма какво да губи. Къде е Хикъм, по дяволите?

— Трябва да е тук всеки момент.

— Съгласен съм. Трябва. Колко далече е паркирал?

— На половин пряка оттук.

— Половин пряка? — Кинард завъртя глава и закова поглед в Джо.

Двамата се гледаха не повече от няколко секунди, преди да хукнат едновременно към входа, през който Кинард току-що бе минал. Кинард извади деветмилиметровия си пистолет и извика към полицаите:

— Не изпускайте Джорди от поглед!

Когато излязоха навън, Джо извика двамата полицаи, които бяха изтичали след Кинард в гаража. Мъжете тръгнаха след тях.

Кинард изравни крачка с Джо.

— Как изглежда новата кола?

— Като на Хик — отвърна Джо.

— По дяволите, тук е много тъмно.

— Такава беше идеята.

Те забелязаха седана едновременно и хукнаха към него. От няколко ярда Джо видя, че Хикъм седи на шофьорската седалка неподвижен. Той рязко спря и извика:

— О, не, не, не!

Кинард покри оставащото разстояние за нула време. Той се плъзна, докато спираше, и отвори рязко вратата откъм шофьора. Хик не помръдна. Беше се свлякъл настрани в седалката. Имаше кръв по лицето, шията и рамото. Левият ръкав на сакото му беше прогизнал. От провесената му ръка капеха червени капки.

Шоу протегна ръка.

— Има пулс — извика той.

Чак по-късно, когато видя синините по коленете си, Джо си спомни, че беше паднал на тях от облекчение. По онова време се беше занимавал с микрофона на ревера си, крещейки в него:

— Прострелян офицер! — и заповяда на двамата полицаи, изправени пред него, да извикат линейка.

За секунди от всички посоки се стекоха полицаи. Джо ги разбута и се запрепъва към колата, където Кинард беше притиснал пръсти към шията на Хик. Между тях се процеждаше кръв.

Джо започна да мига, за да прочисти очите си от комбинацията от пот и сълзи.

— В съзнание ли е?

— Не.

— Мислиш ли, че е каротидната артерия?

— Проклетият Панела!

— Ще се оправи ли?

Кинард се канеше да каже нещо, но после обърна глава и погледна Джо в лицето, отказвайки се от идеята.

— По-добре да дадем костюма му на чистене, преди да е дошъл на себе си. Ще се ядоса, че го е съсипал.

Джо искаше да му благодари за това. Но гърлото му беше прекалено свито, за да произнесе нещо.

Изглеждаше вечност, но бяха минали само няколко минути, преди линейката да се закове със скърцане на гуми. Джо и Кинард бяха избутани, когато парамедиците извадиха Хик от колата и се заеха с него. Преди Джо да осъзнае напълно, че това се случва, те пристегнаха партньора му към една носилка и го вкараха в линейката.

Инстинктът му беше да скочи в колата и да потегли след тях. Хик можеше да не оживее. Ако не беше вече мъртъв, можеше да умре по време на пътуването. Джо трябваше да бъде там с него. Той трябваше да отиде!

Но беше полицай и най-доброто, което можеше да направи за Хик, независимо дали оцелял или не, беше да хване кучия син, който е направил това.

До този момент патрулните коли на нюорлианското полицейско управление бяха блокирали улицата. Други кръстосваха нагоре-надолу и търсеха нападателя. Патрулни офицери пешаци правеха същото. Двама цивилни от отдел „Убийства“ отделиха Джо настрана и започнаха да задават въпроси.

Той показа значката си и описа ситуацията.

— Изтичали сте от гаража, за да търсите агент Хикъм? — попита единият.

— Той закъсняваше, което ми сигнализира, че нещо не е наред.

— И го намерихте в колата?

— Да — отвърна Джо. — Ние…

Той млъкна внезапно и се огледа. Пристигналите сили на реда си вършеха всеки своята работа. Униформените задържаха тълпата любопитни зяпачи, която вече се беше събрала зад една временна барикада. Гуен и другите двама полицаи също бяха разпитвани от цивилни детективи.

Шоу Кинард и Джорди Бенет не се виждаха никъде.