Сандра Браун
Ужилване (19)

Осемнадесета глава

Свечеряваше се, когато хеликоптерът кацна близо до универсалния магазин, където според слуховете Джош Бенет си беше купувал зеленчуци, тоалетни принадлежности и лотариен билет. Джо и Хик бяха поискали да разпитат касиерката и клиента, пазарувал по същото време и сега двамата ги очакваха. Изглеждаха развълнувани, че участват в нещо толкова важно като залавянето на мъжа, станал информатор на ФБР, и след това имал дързостта да избяга.

Когато гръмогласният мъж, с широк като буре гръден кош, се ръкува с тях, каза:

— Джош Бенет май ви прецака, а? Точно както с Панела прецакаха всичките онези хора.

— Да ви кажа истината, обърнах повече внимание на това, което предаваха по телевизията.

Когато дойде ред на касиерката, тя всъщност изрази загриженост за беглеца.

— Усетих, че човекът има някакъв проблем.

— Ранен ли беше, болен, или какво? — попита Джо, докато Хик бързаше да запише отговорите им в айпада.

— Не, изглеждаше добре, когато влезе. Не беше зле, докато не започна да попълва числата в лотарийния си билет. Тогава започнахме да гледаме новините. Предполагам, че в онзи момент е научил какво се е случило със сестра му предишната вечер. Сигурно е било шок. Трябва да ви е жал за него.

Хик и Джо се спогледаха, тактично съгласявайки се, че не могат да изпитат и йота съчувствие към Джош Бенет. Джо върна вниманието си към касиерката:

— Да е споменавал нещо за отвличането или убийството?

— Той просто си събра покупките, сякаш бързаше да тръгне. Беше нервен. Потеше се. Беше облечен в цвят каки, нещо като военна униформа. Предположих, че скоро се е върнал от Сирия или нещо такова. Нали разбирате, посттравматичен стрес.

— Изглеждаше ли въоръжен? — попита Джо.

Мъжът отговори:

— Не. Но не мога да кажа какво е имало в раницата му.

Двамата свидетели не допринесоха много с информацията, въпреки че мъжът допълни, че е видял Джош да тръгва пеша, след като е излязъл от магазина.

— Вървеше по тротоара, тръгна на запад. Носеше раницата и торбите с покупки. Мина ми през ум да изтичам след него и да му предложа да го закарам, но след това се разсеях, купих си лотарийни билети и когато излязох и се качих в пикала си, той вече не се виждаше.

Джо помоли да види записа от охранителната камера на магазина. Той, Хик и група местни полицаи изгледаха лентата няколко пъти, но не откриха нищо повече, отколкото вече знаеха.

Но Хик коментира промяната във външността на Бенет:

— Не съм сигурен, че щях да го позная веднага.

Макар и неохотно, Джо трябваше да се съгласи.

Всички полицейски сили бяха мобилизирани в търсенето, въпреки че никой не беше оптимист, че ще открият следите на Джош, преди да съмне. Така че Джо беше доста изненадан, когато го уведомиха, че са открити нещо на една поляна в гората недалеч от тук.

— Не позволявайте никой да ги докосва, докато не дойдем.

Поляната беше на известно разстояние от главния път и до нея се стигаше по пътека, която всички старателно избягваха, докато си проправяха път през тъмната гора. Полицаят, който я бе открил, ги отведе до един голям дъб, който сигурно имаше сто години, ако не и повече.

— Всички, които са отраснали в този край, знаят тази пътека и това дърво — каза им полицаят. — Тийнейджърите си купуват от магазина бира с фалшиви лични карти и идват тук да пият. В гимназията го наричахме тресящото се дърво, защото… ами, сещате се. Така си спомних за него и реших да проверя. И ето.

Той освети с фенерче боклука, разхвърлян покрай мощната мрежа от корени, които се виеха по земята в основата на дървото. Джо не таеше големи надежди. Боклукът можеше да е оставен както от Джош Бенет, така и от някой страстен младеж, подсигурил се нелегално със стек бира.

Джо приклекна внимателно и изследва различните опаковки и празни найлонови торбички. Сред тях откри касов бон. Беше от магазина и часът съвпадаше с времето, в което Бенет е бил там. Една от покупките беше лотариен билет.

Полицаят се обади:

— На пътеката забелязах още нещо. Отпечатъци от обувки — едни, идващи насам, и други — които отиват към шосето.

— Сменил е дрехите си, докато е бил тук? — попита Хик.

— Така предполагам — отвърна полицаят. — Хитрец като него сигурно е знаел, че ще бъде записан от камерите в магазина. Искал е бързо да се преоблече.

Джо се съгласи. Той забеляза сред боклука и опаковка от самобръсначка. Посочи я на Хик.

Хик изсумтя:

— Освободил се е от грозните си кичури.

Джо се изправи и погледна назад към пътеката.

— Да кажем, че е дошъл тук и е сменил най-малко обувките си, избръснал се е, натъпкал е провизиите в раницата си и е тръгнал обратно към шосето. И после какво?

— Качил се е на стоп — предположи един от полицаите, събрани около поляната.

— Използвал е кракомобил — допусна друг.

Полицаят, открил опаковките, каза на Джо:

— Ако е бил пеша, кучетата ще подушат следата. Имаме полицейски кучета, утре сутринта можем да ги доведем.

— Какво ще кажете това да стане веднага? — попита Джо. — Кучетата не знаят, че е тъмно.

Мъжът се поколеба.

— Имаме договор с частно лице. Вие ли плащате?

— Ще платим.

Полицаят докосна ръба на шапката си:

— Ще се обадя.

Оставяйки другите да събират доказателства, Джо и Хик тръгнаха към шосето. Телефонът на Джо иззвъня и той вдигна.

— Джо Уайли.

— Онази рисунка, която показахте по телевизията, не струва.

Джо се закова на място.

— Джош?

Хик се завъртя, когато чу името. Джо леко измести телефона от ухото си, така че и колегата му да чува.

— Как откри номера ми? — попита Джо.

— Помня го отпреди шест месеца. Умен съм в това отношение.

— Да ми звъннеш, за да се предадеш, е най-умното нещо, което някога си правил.

— Никога няма да се предам.

— Значи ми звъниш само за да ми кажеш, че онзи художник те е нарисувал лошо?

— Мъртва ли е Джорди?

Директният въпрос и ясно доловимата емоция зад него изненадаха Джо.

— Не знам, Джош. Надявам се, че не.

Той издаде глух звук.

— Мисля, че е мъртва, а вие просто не го обявявате.

— Кажи ми къде си. Ще дойда и ще поговорим за това.

— Да, бе. Как пък не!

— Оставил си следа от универсалния магазин. С агент Хикъм не сме много далеч от теб. Ще продължим, докато не те намерим.

— Престанете да си губите времето да търсите мен и намерете сестра ми! — При последната дума гласът му секна.

— Правим всичко възможно.

— Мислиш, че той вече я е убил, нали? Онзи тип, Кинард. Шоу Кинард. Показаха снимката му по телевизията.

— Той е истинска напаст. Негодник. Но с Мики Болдън бяха само наемници, купени и платени от Панела. Знаеш го точно толкова добре, колкото и аз.

— Опитвате се да ме плашите. На Били вече не му пука за мен.

— Джош, ти работеше за този човек. Да си го видял някога да оставя обида ненаказана? А ти го изпя, което беше много повече от лека обида. — Възползвайки се от мъчителното преглъщане, което идваше от другата страна на линията, Джо реши да подсили: — Географията няма да е пречка. Панела има излишък от пари. Трийсет милиона ще купят цял отряд килъри. Може да ги изпраща един след друг. Ще прииждат на вълни. Вече изпраща по двама наведнъж. Той няма да умре щастлив, докато ти не умреш мизерно.

Джош се разтрепери сериозно.

— Той винаги е заплашвал, че ще убие първо Джорди. Кълнеше се, че ще го направи, ако някога го измамя.

— Изглежда си изпълнява заканата, нали? Познай кой е следващият? Ти. Освен ако не оставиш правителството да те защити.

— Да ме защити?! Ха! Ще ме тикнете в затвора.

— Може би ще е възможно да сключиш друго споразумение с Министерството на правосъдието. Но губиш всяка изгодна сделка, ако продължаваш да бягаш. А без нас, които да те пазим, си мишена за Панела. Така че ми кажи къде си. Агент Хикъм и аз ще дойдем да те вземем. Ще бъдеш в безопасност.

— Аз съм в безопасност. Искам Джорди да е в безопасност. — Той подсмръкна сълзливо, след това промърмори: — Може би бихме могли да работим заедно.

Джо погледна остро Хик, който вдигна вежди.

Джо попита:

— Какво имаш предвид, Джош?

— Първо: трябва да ми кажеш истината. Джорди мъртва ли е?

— Кълна се, че не знам.

— Но мислиш, че я е убил, нали? Нали?

Джо предполагаше, че Джош е склонен да сключи друга сделка и малкият хитрец се опитва да бъде инатлив в преговорите. Дали щеше да е по-добре да шикалкави, или да му каже истината?

Той знаеше, че Хик следи мислите му и мълчаливо се консултира с него. Хик наклони глава, сякаш да каже: Ти си решаваш.

Джо реши да бъде откровен.

— Като се има предвид репутацията на този мъж, шансовете не са в полза на Джорди.

* * *

Шоу Кинард щеше да я убие и да си прибере двата милиона. Това щеше да се случи, освен ако не избягаше от него или не предотвратеше това.

Да се оправи в лабиринта от канали зад сградата беше немислимо. Нямаше представа колко дълбока е водата, а да нагази в нея щеше да е достатъчно рисковано; можеше да попадне на какво ли не: алигатори, отровни змии… или да се оплете в обърканите корени на растенията, които се виеха над и под тъмната непрозрачна повърхност.

А и нямаше никаква представа колко далеч стига блатистият канал, нито докъде води във всяка посока. Ако оцелееше в него, можеше да броди дни наред и накрая да стигне до нищото, преди стихиите да я убият.

Обърна се назад, оглеждайки замислено чакълестата алея, по която бяха дошли. Но колко далеч беше от главния път? Смяташе, че е попитала за разстоянието доста хитро, но Шоу бе прозрял неискреността й и бе избегнал отговора. Ако се опиташе да стигне до там пеша, можеше лесно да я настигне с колата.

Тя нямаше крила.

Така че бягство по вода, суша или въздух се изключваше. Което означаваше, че трябва да му попречи да я убие.

Единствените възможни средства да направи това бяха вътре в сградата.

Тя премисли ограничените си възможности още веднъж, но не й хрумнаха никакви нови идеи. Само отлагаше неизбежното. Пресегна се с трепет към счупеното резе и отвори вратата. Сградата тънеше в пълен мрак, вътре беше влажно като в пещера.

— Влизай. — Гласът му беше безплътен. Тя не можеше да го види.

— Не виждам къде вървя.

След продължителна тишина, когато единственото, което можеше да чуе, беше собственото й дишане в тъпанчетата, тя отвори вратата на колата и лампата на тавана в купето светна. Това по-скоро подчерта околната тъмнина, вместо да я прогони.

Той стоеше от отсрещната страна на колата, над покрива й се виждаха само главата и раменете му.

— Намокри ли се?

Преди да я попита, Джорди дори не беше осъзнала, че косата и дрехите й са се пропили от мъгла, докато беше размишлявала над единствената възможност за спасение.

Колкото повече мислеше за това, което трябва да направи, толкова повече й се гадеше. Но още по-гадно й ставаше при мисълта да умре като Мики Болдън.

Шалът, с който бе вързала опашката си, беше прогизнал и тежеше на тила й, когато тя кимна, за да отговори на въпроса му.

— Да, малко.

Сърцето й издумка силно. Той просто й бе дал оправдание да отиде до мястото, където да се обтрие с мокра кърпа. Но тя не искаше да изглежда прекалено нетърпелива да отиде там.

— Какво намери?

— Ела да видиш. — Той се наведе да бръкне под таблото и отвори отново багажника.

Тя се поколеба, след това тръгна към колата.

— Може би ще се наложи да използвам последния шал.

— Запасите намаляха, така че не ми се ще да го давам.

— Ще ти купя цяла дузина.

Внезапно я осени колко нелеп разговор водят. Но какво казва един човек на друг в момент като този? Какво би било подходящо? Тя във всеки случай не се сещаше.

Но й се струваше важно, че продължава да говори с него. Звукът на собствения й глас по някакъв начин укрепваше решителността й. Беше доказателство, че не я е застрелял направо, когато се бе върнала в сградата, и че още е жива. Докато дишаше, имаше надежда. Намаляваща, може би. Но засега продължаваше да проблясва.

Тя стигна до пасажерската седалка. Той още стоеше в рамката на отворената врата, подпрял ръка на покрива, изглеждайки измамно нехаен. Очите му издаваха колко е напрегнат. Те отразяваха слабата светлина като наточени остриета, плашещо неподвижни, докато я гледаха.

Като се опитваше да не изглежда притеснена, тя заобиколи отворения багажник и бързо огледа запасите. Онова, което видя, бяха оставащите консервирани храни, половин дузина пълни бутилки минерална вода, още толкова празни, синия брезент. Не забеляза телефона си. Нито лоста за гуми. Да не би да беше под брезента? А ако го нямаше, тогава къде беше? Какво е направил с него?

— Намери ли ги? — попита той.

— Да. — Тя бръкна в багажника за шаловете. Извади един от опаковката и върна останалите обратно.

Като се стараеше да не бърза, тръгна към дъното на сградата.

— Ако оставиш лампата да свети още няколко минути, ще се върна и ще използвам…

— Джорди.

— Какво?

— Защо си се разбързала?

— Мокра съм.

— Спри.

— Какво?

— Казах: спри!

Тя се обърна рязко:

— Защо?

Той тръгна към нея, дясната му ръка стоеше плътно отстрани до бедрото.

— Това ли е, което търсиш? — Той вдигна ръка. Сърцето й спря в очакване да види пистолета в дланта му.

Не стрелата.

Тя рязко си пое дъх.

Със спираща дъха бързина той вдигна дясното си коляно и я счупи, хвърляйки двете парчета на пода.

Джорди извика и се завъртя, изтичвайки в дъното на сградата.

Той я последва.

— Чудех се какво е привлякло интереса ти тук. Открих го, докато ти беше навън.

Когато се изравни с празната бутилка, стояща на едната от двете полички, тя практически се хвърли към стената.

— Наистина ли мислеше…

Тя се отпусна на ръце и колене и изпълзя на няколко крачки.

— … че няма да разбера, че кроиш нещо?

В ръцете й се забиваха тресчици, докато тя сляпо опипваше грубата дървена стена.

Той се наведе. Тя обърна лице към него, притискайки се в стената, с ръце зад гърба.

— Безполезно е — каза той. — Намерих тайното ти оръжие. Какво планираше да правиш с тази стрела? Да сложиш нова тетива на лъка и да ме простреляш?

Сълзи изпълниха очите й. Тя трепереше от страх.

— Хайде. Стани. — Той сложи ръце на раменете й и се опита да я вдигне на крака, но тя се съпротивляваше.

Лицето му се превърна в размазано петно заради сълзите в очите й. Но продължаваше да вижда ясно белега, тръгващ от тила му, и устните, които изглеждаха толкова непреклонни, но целуваха със забележителна страст.

Видя също така шока, който вкамени чертите му, когато тя замахна с ръка към гръдния му кош.

Взираха се един в друг няколко секунди, след това се раздвижиха едновременно, той отстъпи няколко крачки и се приземи по задник. Тя притисна ръце към устата си, за да спре ужасения вик от това, което бе направила.

Той продължи да я гледа смаяно, след това наведе глава към счупената перка на извънбордовия двигател, стърчаща от корема му.