Сандра Браун
Ужилване (3)

Втора глава

Специален агент от ФБР Джо Уайли тъкмо се канеше да седне пред свинското задушено, когато мобилният му телефон иззвъня.

Съпругата му Марша, която бе претоплила яденето за него, защото той се прибираше прекалено късно, за да вечеря с нея и децата, се намръщи, но знаеше, че не бива да възразява, когато той каза:

— Съжалявам, скъпа, но трябва да се обадя. — И натисна бутона за приемане на разговор. — Важно ли е, Хик? Тъкмо сядам да вечерям.

— Съжалявам, че те прекъсвам — каза агент Грег Хикман със сериозен глас. — Но да, важно е. Знаех, че ще искаш да го чуеш колкото се може по-скоро.

Хвърляйки на Марша извинителен поглед, той отиде в килера.

— Добре, слушам.

— Преди няколко часа Мики Болдън е бил намерен мъртъв в Терабън до една затънтена бирария на петнайсет минути път с кола от Тобаяс.

И най-неочаквано топлото свинско печено вече не беше в близкото бъдеще на Джо.

Той прокара ръка надолу по лицето си.

— Не допускам, че може да има повече от един Мики Болдън.

— Вероятно, но това е онзи същият, когото ние знаем и обичаме. Обичахме.

— Поясни какво означава „намерен мъртъв“. Предполагам, че не е починал спокойно в съня си.

— В тила му е изстрелян куршум с кух връх. Отнесъл е по-голямата част от лицето му.

— Тогава откъде знаеш, че е той?

— Шофьорската книжка в портфейла му беше фалшива, но патолозите взеха пръстови отпечатъци от трупа. Местните власти бяха силно развълнувани, когато разбраха, че е свързан със случая на Били Панела, и — както се изисква — се свързаха с най-близкия офис на ФБР.

— Късметлиите ние. — Джо надникна през вратата в кухнята, където Марша седеше срещу празното му място на масата, гледайки притеснено, докато отпиваше от чашата студен чай. Той произнесе в слушалката: — Болдън е убит близо до Тобаяс в петък вечер, само три дни след…

— Вторник. Сигурно има връзка.

— Сигурен ли си, или предполагаш? — попита Джо.

— Мамка му, почти сигурен. Джорди Бенет е била на мястото, когато Болдън е бил убит.

— Я повтори?

— Джорди Бенет…

— Няма значение. Чух още първия път. По дяволите, ти каза: била.

— Тя и Мики Болдън са били в бара по едно и също време.

— Заедно?

— Не. Но са излезли в рамките на минути един след друг, тя малко след него. Но тук е решаващият факт, лексуса й е още на паркинга. Мики е бил на три крачки от него, когато е бил застрелян.

— От нея?

— Малко вероятно.

— Защо?

— Ако тя го е убила, защо колата й ще е още там?

Джо нямаше представа.

— Липсват ми парченца от пъзела. Подай ми нещо.

— Някакъв тип в бара направил опит да флиртува с госпожица Бенет. Тя го помолила любезно да се разкара и когато той не го сторил, му казала да върви по дяволите, грабнала си чантичката, излязла навън и след това никой не я е виждал, нито чувал.

— Исусе! Моля те, кажи ми, че не чувам правилно.

— Съжалявам, но ме чу съвсем правилно — каза Хик. — За нея не се знае нищо.

— Мислех, че си накарал някой от местните да я наблюдават след вторник.

— Мъж. Един. Добре де, двама шерифски заместници, които се редуваха. Полицаят от нощната смяна я е видял да напуска къщата си в 9:32. Очевидно без да бърза, го е превела през града. Но след като е излязла сред нищото, натиснала педала на газта и успяла да се отърве от него.

— И отишла в някаква бирария?

— Където е видяна за последно. Няма никой нито в къщата й, нито в работния й офис. И двете места са здраво заключени. Нищо не е пипано. Алармената система си е включена. Шерифът се опасява от престъпление…

— Не, по дяволите.

— … и вече издирват нея и мъжа.

— Лигльото, който я е последвал от бара?

— Не този, другия.

— Какъв друг?

— Приятеля на Мики.

— Мики е имал приятел?

— Невероятно е, знам. Но двамата дошли заедно, обърнали по няколко питиета, изглеждали на една и съща вълна. Никакви пререкания, никакви заплашителни физиономии. Нищо такова. Не са влезли в разговор с никого, излезли са заедно. Но ако мъжът е застрелял Мики, предполагам, че не са били чак толкова близки приятели. — Хик направи пауза и си пое дълбоко дъх. — Такава е ситуацията, затова те прекъснах. Кажи на Марша, че съжалявам.

— Мястото на престъпление охранява ли се?

Агентът смънка:

— Детективът по убийствата, който ме уведоми, работи извън филиала на общинския шерифски офис на Тобаяс. Звучи доста остро. Пристигнал е малко след първите реакции, но все пак е било прекалено късно. Каза ми, че веднага щом тялото било открито, клиентите на таверната се пръснали като хлебарки при включването на лампите. Може би са били издадени дузина или повече заповеди за претърсване. Освободени затворници. Пуснати под гаранция. Дребни наркодилъри. Мястото е такова. Той и другите полицаи са успели да пипнат няколко от тези, които са се забавили вътре. Не много. А тези няколко нямали желание да говорят с властите.

— Точно обратното на това, което трябва да правят.

— Така е, но се оплакват, че са били задържани заради Джош Бенет. Когато един от тях произнесъл неговото име, се изплюл на пода.

— Предполагам, че нито той, нито Били Панела са били видени наоколо.

— Само техни представители.

— Сестрата на Бенет, Джорди.

— И Мики Болдън. Знае се, че той е бил човекът на Панела за изпълнение на мокри поръчки.

— Знае се, но никога не е било доказано — каза Джо.

Представяйки си неохотните свидетели и сцената на престъпление, замърсена до степен на безполезност, Джо въздъхна и прокара ръка през оредяващата си коса.

— Кажи на онзи детектив от отдел „Специални операции“ да задържи свидетелите, докато не успеем да ги накараме да се разприказват. Не ми пука колко ще мрънкат.

— Скачай на чопъра и газ до дупка. Ще те чакам на летището.

— По кое време?

— Тръгвам веднага. Изпрати екип от наши криминалисти.

— Направих го, преди да ти звънна. Сигурно ще стигнат там преди нас.

— Добре. Ще се видим след малко.

Джо затвори и се върна в кухнята. Стиснала примирено устни, Марша вече му приготвяше сандвич с шунка и сирене. Той прехвърли ремъка на кобура си през рамо и дръпна якето си от закачалката на задната врата.

— Става въпрос за случая „Панела — Бенет“, иначе щях да остана да хапна. Задушеното наистина мирише приятно. Розмарин ли има?

Тя пъхна грубо опакования сандвич в ръката му.

— Мразя, когато летиш насам-натам в тъмното с онзи проклет хеликоптер.

— Знам, но…

— Колко стар е, впрочем?

— Стар е, но надежден. — Той я целуна по устата, но в отговор получи само намръщване. — Кажи на децата, че съжалявам, че ги изпуснах. Ще се обадя.

— Може да не вдигна. Ще гледам „Топ гън“.

Той спря на път към вратата.

— Това е любимият ми филм.

— Знам. И ще направя пуканки с двойно повече масло, също така ще нанеса сериозни поражения на една бутилка вино. — Тя се усмихна със злобна веселост. — Приятно прекарване!

Той се върна при нея, наведе се и прошепна:

— Знаеш ли коя е любимата ми част в този филм? — Той сложи ръката си върху гърдите й и ги стисна. — Когато Маверик и момичето правят секс.

Тя го отблъсна.

— Върви! — Каза го строго, но се усмихваше.

* * *

Когато Шоу осъзна, че се е отдалечил достатъчно, за да спре безопасно, той сви от магистралата по един отъпкан коловоз, който водеше в гъсталака. Изгаси двигателя и изключи фаровете. За онова, което трябваше да направи, щеше да използва фенерчето на телефона си, който беше нов. Само той имаше номера.

Той насочи фенерчето към седалката, за да провери Джорди Бенет. Това, което можеше да каже, беше, че е още в безсъзнание и не беше помръднала, откакто я бе сложил на задната седалка. Но нямаше да е вечно в безсъзнание и той неизбежно трябваше да се подготви.

Излезе навън, извади от багажника това, което му трябваше, после отвори вратата на задната седалка и остави телефона си на пода, за да му осигурява светлина.

Тя беше отпусната като кухненски парцал, което му позволяваше лесно да премести ръцете и краката й. Само веднъж промърмори нещо неразбираемо и той спря, докато не се увери, че няма опасност да се събуди. Колкото по-дълго останеше в безсъзнание, толкова по-добре за него.

По-добре и за нея, също така.

Но тя не дойде в съзнание, така че той бързо събу сандалите й, проклинайки изящните катарами на каишките, след това ефикасно завърза краката и ръцете й. Понечи да се отдръпне заднишком от вратата, но спря да повдигне един кичур коса от страната й. Тогава забеляза кръвта, с която беше изпръскано лицето й.

— Мамка му. — Тя щеше да се изплаши. Той помисли, след това реши, че още няколко допълнителни минути няма да са от значение.

Когато приключи всичко, което беше нужно да направи, внимателно затвори вратите на задната седалка и багажника, и се върна на шофьорското място. Телефонът й и този на Мики лежаха на пасажерското място, където ги бе хвърлил, когато избяга от бара.

Започна с нейния и с облекчение видя, че има сигнал. Влезе в данните за последни разговори и ги прехвърли бързо, сканирайки номерата, които е търсила и които са я търсили днес и през изминалите няколко дни. Всичките имена бяха вписани в нейните „контакти“. Нищо особено.

Нищо, с изключение на последното обаждане, което беше получила.

Беше дошло няколко минути след девет тази вечер. Съседен телефонен код. Номер без име. Тя му беше звъняла обратно два пъти. Шоу се поколеба, но накрая го набра. Чуха се няколко сигнала, но никой не вдигна. Затвори.

Обърна глава и няколко минути гледа замислено спящата жена. След това изключи телефона й, извади батерията и го пъхна в жабката.

Взе телефона на Мики, влезе в „последни разговори“ и разбра, че непознатият номер е бил на Панела. Той сигурно беше на линия, чакаше да чуе от Мики: „Мисията изпълнена“.

— Прекалено късно, задник — прошепна Шоу. — Сега си имаш работа с мен. — Той извади батерията от телефона и го затвори в жабката при този на Джорди. Усетил натиска на времето, запали двигателя.

Когато излезе на тъмната и пуста магистрала, си помисли отново за вечерта. Не беше станало, както беше предполагал, но всъщност се беше оказало далеч по-добре от очакваното. Беше избягал с първата награда. Тя лежеше в безсъзнание на задната седалка.